Императрицата на слънцето

14.

— Останали са само двама от вас?

— Временно. А после две се превръща в едно.

Ловците на двигатели навлизаха дълбоко в непознати територии. Витлов двигател номер едно се бе откъснал пръв, така че се намираше най-далеч от мястото, където Евърнес беше катастрофирал. Шарки крачеше напред, великият бял изследовател, с килнатата си шапка и метната през рамо пушка, но Еверет знаеше, че няма представа накъде отиват. Щяха да открият совалка номер едно, чак когато се препънат в нея в гъстата растителност на джунглата. Можем да се намираме къде ли не, помисли си Еверет. Гората изглеждаше различно от всеки ъгъл; възможно беше да са на много километри или само на няколко крачки от мястото на спускането, без дори да го осъзнаят. Какс ги уверяваше, че няма да позволи да се изгубят. Ореолът ѝ беше външна памет, която логваше всеки образ, всяка стъпка. Джиджу сателитна навигация. Освен това съдържаше в себе си необятни количества познания за гората. Навсякъде гъмжеше от растения, насекоми, мини-гущероптици, както и неща, които се спотайваха в постоянните сенки откъм далечната страна на дърветата и можеха да хапят, жилят, отравят, ослепяват, изгарят, препъват, инфектират, колонизират или направо да убиват. Плюс люпилата на Господарите на Слънцето, пълчищата от люпила на останалите, враждебно настроени подвидове, както и съперницата на Какс за титлата на Принцеса на Господарите на Слънцето. Горкият стар ’Лучаен Ед не беше имал какъвто и да е шанс. Ако съвсем същият малък геометричен проблем, който бе причинил катастрофата на Евърнес, не го беше накарал да падне с писъци от Земя 3 през километър открит въздух.

— Ако не възразяваш на въпроса ми, колко от вас имаше първоначално?

— Три или четири хиляди.

Въображението на Еверет заработи. Смърт в индустриални мащаби.

— Това… е ужасно. Това е мега смърт.

Какс килна глава към Еверет по начина, който той вече разпознаваше като Толкова си извънземен за мен.

— Как е възможно да умре нещо, което не е живо в истинския смисъл? — попита тя.

— Но… те са ти — и начинът, по който Еверет погледна Какс, казваше съвсем същото.

— Тревожиш ли се за мега смъртта всеки път, когато мастурбираш?

Еверет се препъна в несъществуващ корен.

— Кое… Как… какво?

— Това е нещо присъщо на мъжките маймуни, доколкото разбирам.

— Аз… не… никога…

— Наистина ли? Както научих, е едва ли не уникална черта.

— Какс, омитата не говорят за тези неща.

— Защо не? Би трябвало да го правят. Но всъщност имам предвид онези милиони сперматозоиди. Тревожиш ли се, че ще умрат? Естествено, че не. Тревожиш се за тях, само когато се превърнат в комплексни, живеещи, мислещи неща. И ние сме така с новоизлюпените. Хиляди излизат от езерните вирове, но съвсем малко от тях се превръщат в Джиджу. Всички онези неща, които вие, маймуните, извършвате в себе си, ние правим под открито небе. Най-бързият сперматозоид — най-издръжливото новоизлюпено… няма разлика.

Еверет все още се гърчеше вътрешно. Колко дълбоко бяха проникнали скенерите на Какс? Чувстваше се толкова неловко, все едно беше направил оглед на топките си отблизо и по възможно най-най-интимния начин.

— Е, на каква възраст си? — попита той. Промяна на темата. Измъкни се надалеч от тийнейджърските оми разговори.

— На почти шестстотин дни.

Еверет си даде предостатъчно време, за да извърши мислената аритметика. Дните на Света на Диска бяха с продължителност около трийсет часа. Това правеше Какс на около…

— Две годинки!

— Както казах, всичко, което се случва вътре за маймуните, се случва навън за Джиджу. Когато люпилото спадне до около стотина индивида, настъпва първата трансформация, след което привличаме ореолите си и се превръщаме в истински Джиджу. Все още раста, но имам дванайсет убийства.

Еверет беше начинаещ в разчитането на емоциите на Джиджу, изобщо не бяха сходни с човешките, никак дори, но разчете еквивалента на гордост в цветовете по гребена на Какс.

— Чувам онова, което казваш, но е толкова, толкова далечно от всичко познато за мен. Прилича ми на… Най-близкото, за което се сещам например, са децата в Сирия или малолетните войници в Африка. Но не мога истински да зная какво им е и на тях. Просто нещо, което съм виждал по телевизията, не мога да го почувствам. По думите ти животът тук ми се струва евтин.

— Толкова, толкова много грешиш, Еверет. Животът е всичко за нас. За нас всеки момент е като горящ пламък, скъпоценност или цвете, защото разполагаме с толкова малко такива. Имаме и дума за това. Не може да се преведе. — Какс издаде спадащо подсвирване като от флейта. В тази кратка фраза се съдържаше всеки музикален строеж, всяка промяна в акорда, които бяха преобърнали сърцето на Еверет. — Представи си буря, голяма, виеща буря, по-голяма от всяка друга, която си преживявал — продължи Какс. — Буря, която може да изтръгне пръстта от костите на света. Тази буря е вила и бесняла вечно. Сетне за момент вятърът стихва, настъпва спокойствие, появява се слънцето. В спокойствието, в покоя, пропява създание. Само за момент: песента. А после облаците се сключват и вятърът се завръща, и бурята продължава вечния си вой. — Какс отново произнесе болезнено красивата мелодия. — Това е песента в сърцето на бурята. За нас животът е безценен, защото не живеем толкова дълго, колкото вие, маймуните. По времето, когато станеш на трийсет, аз ще съм мъртва. Ако врагът не ме убие пръв. Светът е колело на чудесата. — Еверет беше чувал Какс да казва този израз и преди. Като благословия или молитва. — Живеем своя живот бързо и трудно, със знанието, че това чудо ще свърши. Всичко, което преживявам, може да бъде веднъж и завинаги за мен, така че трябва да изсмуча всяка капка нектар от него. И за теб е съвсем същото. Само че тъй като живеете продължително, си мислите, че ще е завинаги. Но никой не живее вечно, Еверет. Бурята ще се завърне и никога няма да свърши. Мисля, че нашият начин е по-мъдър.

Някъде пред тях се разнесе лаещ бунтовнически вик. Еверет видя шапката на Шарки да се подава във въздуха, окачена на върха на пушката му.

Витловият двигател лежеше под лъч светлина в средата на поляната от прекършени клони и нацепена дървесина. Еверет погледна нагоре към кладенеца, който двигателят беше проправил с падането си в гората. Там горе — ясно, синьо небе. Необятните Горски ясли около него отекваха от гласове; пласт след пласт от звук, който се разпространяваше все по-надалеч, щом създание повикаше друго създание. Тук беше опасно, но красиво.

Опитвам се да възприемам така, както възприемат Джиджу, помисли си Еверет. Всяко усещане, сякаш е за пръв и последен път.

Нановъглеродът беше лек и много здрав — необходимите качества за инженерната част на един въздушен кораб — и горският покров беше омекотил падането, но Шарки си проправяше внимателно и неуморно път около совалката, като опипваше с крак всяка цепнатина и пролука.

— Все още проявявам интерес към спермата ти — каза Какс. Беше кацнала на едно коренище и приглаждаше гребена си с ноктите на палците, като от време на време спираше, за да изучи какво се е закачило в тях. — Слагал ли си от нея в момичето Сен?

При тези думи дори Шарки прекрати огледа, за да се вторачи.

— Какво? — извика Еверет. — Какво, мамка му… Не, за Бога! Тя е само на тринайсет! Почти на четиринайсет. Не!

— Не са ли плодовити човешките женски на тази възраст?

— Да, но… имаме си правила. Трябва да си на шестнайсет. Струва ми се.

Като всяко единствено дете на пиратстващ въздушен товарен кораб, Сен беше откровена и открита като моряк по отношение на секса. Далеч повече, отколкото Еверет някога би могъл — често го караше да се изчервява с прямотата си, — но момчето си знаеше, че е просто Големи Приказки. Сен беше твърде горда, с огромно обладание, достатъчно добре възпитана от Анастейзия Сикссмит, за да си играе със секса. Беше красивата капитанска дъщеря: беше принцеса.

— Глупави правила. Джиджу не биха прахосвали време.

— Аз не… Не може да казваш такива неща. Не може да говориш така за нея.

— Ти не говориш ли? Мислех, че го правиш. Може би не съм разбрала правилно онова, което видях.

— Нищо не си видяла.

— Видях — Какс протегна боен нокът и докосна внимателно точката на челото на Еверет.

— Нямаш право! — извика Еверет.

— Това е моят свят. Имам цялото право. Е: онова, което видях, какво означаваше?

— Харесвам я. Тя ми е приятел. Приятел, който е момиче. Специален приятел.

Какс мигна към Еверет.

— Харесва ми да съм с нея — продължи Еверет. — Но може и да е толкова досадна. Понякога сякаш е единственият, който ме разбира, но друг път сякаш не знае каквото и да е и не мога да я накарам да го разбере и сякаш се преструва на глупава. А после всички тези игри, които си играе с мен, без дори да подозирам, че са игри, какво остава, че си имат правила. И е с толкова променливи настроения, че през половината от времето се боя да съм около нея; а през останалата половина не съм сигурен какво съм направил, за да се държи така, но тя никога не ми казва, а се държи, все едно е толкова силна, но пък не е толкова силна, колкото си мисли, няма начин. Но е досадна и глупава, но винаги е в главата ми и не мога да я извадя от там.

— Леле — обади се Шарки. — Здраво си си паднал, оми.

— Тогава искаш ли, или не искаш да сложиш спермата си в нея? — попита невинно Какс към Еверет. — Объркана съм.

— Нека ти кажа следното, приятелко гущерке — каза Шарки. — Може и да сте построили този дисков свят и сте свършили великолепна работа, но ние, маймуните, е, ние сме постигнали нещо по-велико: създали сме едно малко смешно нещо, наречено любов. Двигателят е в добро състояние. Да се свържем със зоната на спускане и да се омитаме от това ужасно място… без да ми се обиждате, мадам.

Облакът оранжев дим от сигналната ракета се издигна от пролуката в дърветата, право нагоре, в ясния въздух. Последният двигател беше паднал прекалено далеч от кораба, за да приложат груба сила и да го завлекат с превити гърбове през гората. Капитан Анастейзия имаше друг план. Възнамеряваше, когато димът се издигне, да набележи курс. Макхинлит предпазливо щеше да освободи останалата енергия в акумулаторите, а Сен щеше да направи магия, за да накара скърцащите, стенещи витлови двигатели да се задвижат. Щеше да отлети с кораба си до двигателя, щеше да го изтегли нагоре и Евърнес отново щеше да придобие цялостен вид на въздушен кораб, в бона хакни стил.

Еверет заслони очи и се взря в кръга от ярка слънчева светлина:

— Колко остава според теб?

— Капитанът ще се справи с времето — отговори Шарки. — Не можеш да подканяш жената — но той самият оглеждаше небето и търсеше сянката от корпуса на Евърнес.

Звукът бе тих, но не приличаше на нищо, което Еверет беше чувал досега на Световното колело. Звънтене, като от малки камбанки. Идваше едновременно от всички страни.

— Какво е това? — попита Шарки.

Какс реагира на звука така, сякаш бяха пуснали ток през нея. Тя приклекна. Всеки мускул в краката и ръцете ѝ беше напрегнат. Стегнатият ѝ стомах се бе превърнал във възел като юмрук. Очите и цепките на ноздрите — разширени; зениците — като черни дупки. Ореолът ѝ приличаше на корона от остриета и проблясваше в сребристо синьо. Ноктите на палците ѝ се бяха показали.

— Какс…

— Въоръжете се, маймуни — произнесе тя. Гласът ѝ подейства като връх на острие, прокарано по гръбнака на Еверет.

Шарки му подхвърли една пушка. Двамата започнаха да оглеждат покрайнините на поляната. Нямаше нищо за виждане, но откъм сенките на дърветата отново се разнесе припяващият звук. И му беше отговорено. Остриетата в ореола на Какс се удряха едно в друго и издаваха красив, ясен, добре настроен камбанен звън.

— Боже мой — прошепна Еверет. Можеше да е само едно.

— Врагът ми ме е открил — каза Какс.

Противникът ѝ пристъпи от тъмните дълбини на Горските ясли и тръгна през светлината на поляната. Във всяко едно отношение беше двойник на Какс. Когато зърна човеците, приклекна в бойна стойка. Ореолът ѝ проблесна като гора от надвиснали мечове. Какс изпя дълга фраза към противника си. Остриетата се прибраха отсечено в ореола ѝ — синьо-сребърно за сребърносиньото на Какс.

— Не се намесвайте — произнесе Какс. — Каквото и да се случи.

— И същевременно, мистър Синг, дръжте предпазителя вдигнат — прошепна Шарки.

— Какс! — Еверет не искаше да произнася името ѝ високо, но вместо това проговори страхът му.

Какс го погледна бегло. В този миг на разсейване нейната сестра по люпило я атакува.

През поляната прелетя буря от остриета. Какс се претърколи и протегна ръка. Ореолът ѝ се преконфигурира в щит. Остриетата отскочиха. Противникът ѝ изсъска, запрати бурята от остриета високо във въздуха, превърна ги в копия и ги стовари върху Какс. Какс разтвори щита си с една мисъл, накара ореолът си да блесне в рояк от танцуващи ками. Като една, всяка от камите се прицели в отделно копие и го отрази. Еверет отскочи назад, щом едно от копията се втъкна дълбоко в опадалите листа, на една ръка разстояние от крака му. Докато сестрата ѝ по люпило изтегляше копията си от земята, Какс запрати рояка от ками към нея. Противникът ѝ изпищя от ярост: насред въздуха ками се дуелираха с ками, подобно на ято от побеснели насекоми. Поляната отекна от надигналото се изсвирване: бойният вик на Какс в момента, когато се изхвърли към врага си с протегнати нокти на палците. Противникът ѝ се завъртя странично, за да я избегне, но един от ноктите отвори дълга рана по хълбока ѝ.

Двете Джиджу се отъркаха една в друга.

Оръжието потрепна в ръката на Еверет.

— На мушката ми е — прошепна той.

Шарки бутна дулото му настрана:

— А знаеш ли коя коя е? Това не е нашата война.

Двете Джиджу бяха привикали рояците си от сражаващи се ками и в миг ги бяха преобразили на мечове: дълъг и къс меч, парираха ударите си напред и назад, намушкваха и разсичаха, докато под тях Какс и врагът ѝ се бяха сплели в размазано петно от пронизвания, удари, замахвания, захапвания. Избликваше кръв, щом ноктите отваряха дълбоки, грозни рани; краката на създанията се хлъзгаха в подгизналата от кръв земя. Бързината и дивачеството зашеметяваха Еверет; всеки удар, всяко изкормящо движение преминаваше през въображението му. Шарки имаше право — вече нямаше как да е сигурен коя е Какс и коя сестрата ѝ по люпило. Над тях танцуващите мечове прерязваха и парираха. Еверет разбираше как ще приключи това сражение. Който изгубеше пръв концентрация, щеше да умре. Остриетата на ореолите им щяха да довършат безкомпромисно задачата.

Двете Джиджу отскочиха една от друга със звънки викове, които накараха крилати създания да литнат от околните клони и да се издигнат във виещата се колона от оранжев пушек. Противниците бяха насечени и окървавени. Еверет не можеше да гледа повече. Сърцето му биеше като чук. Дъхът му излизаше пресекливо. Зад очите си чувстваше бавен, но постоянен пулс. НО искаше да погледне пак. Беше грозно и ужасяващо, но и най-вълнуващото нещо, което някога бе виждал. Щеше да приключи с кървава смърт, може би на едно създание — един индивид, — за което го е грижа, а не можеше да откъсне очи. Едва се удържаше да не нададе вик, сякаш се намираше в Сектор „Север“ на „Уайт Харт Лейн“. Мразеше се.

Един къс меч отрази дълъг и се гмурна, за да среже шест пера от гребена на една от двете Джиджу. Ако целта му не го беше забелязала в последния момент, щеше да разреже главата ѝ на две.

Нямаше как да продължи дълго. Не и при тази скорост и при тази свирепа ярост.

Сякаш и двете знаеха, че битката приближава своя край, всяка Джиджу призова обратно своите оръжия и ги вгради в ръцете си. Бодлив боздуган на верига и брутален меч за намушкване срещу два комплекта от дълги, закривени нокти. Сблъскаха се с искри. Писъци и подсвирвания разкъсаха въздуха. Веднъж Еверет беше чул как заек умира в челюстите на лисица. Беше изпищял продължително и ужасяващо, но не и така изпълнено с омраза. Поляната отекваше в удари от метал върху метал. Спрете, престанете, искаше да изкрещи Еверет, но не успяваше да проговори, да мръдне, не можеше да направи каквото и да е, освен да се взира ужасено и в почуда. В „Борн Грийн“ момчета се биеха — Еверет не беше един от тях, но беше виждал боеве и ги мразеше; превръщаха хората — приятелите — в нещо, което не познаваше, не можеше да разпознае. Грозни, нараняващи неща. След това никога повече не можеше да ги погледне по същия начин. Онези битки му се струваха дивашки, но пък бяха кратки и си имаха правила. Тук нямаше правила и сблъсъкът щеше да продължи, докато някой не оцелее. Той извика, щом комплектът от нокти проряза три кървави бразди през нечий стомах. Създанието с ноктите беше същата, на която бяха подрязали гребена — това беше Какс. Беше ли? Не беше ли? Но освен това на хълбока ѝ имаше рана. Тази беше другата. Беше ли? Не беше ли? Сетне едната Джиджу оплете крака във веригата на боздугана, препъна се и падна с цялата си тежест върху късия, намушкващ, брутален меч, докато другата правеше опити да я удържи, но силите вече я бяха напуснали, кървеше от десетки порязвания, а острието се приближаваше все повече и се опитваше да го отбегне, но пръстите ѝ бяха хлъзгави от кръв и внезапно краят беше настъпил и той го виждаше в очите на двете.

Внезапно собствените му очи се проясниха. Внезапно разбра какво трябва да направи. Не можеше да има грешка.

— Какс!

Той плъзна пушката през хлъзгавата от кръв пръст.

Докато върхът на късото, убийствено острие пронизваше кожата на гърлото ѝ, създанието отдолу грабна пушката, заби я странично в убиеца върху себе си и натисна спусъка. Изстрелът запрати сестрата ѝ по люпило във въздуха, в експлозия от кръв и месо, и кожа.

Магията беше нарушена. Еверет нададе вик. Падна на колене. Повърна. Продължи да повръща, докато създанието Джиджу се надигаше, приближаваше потръпващата маса от натрошена плът и впи нокти в нея, отново и отново, и отново, и отново.

— Какс…

Създанието вдигна глава, стрелна очи към него. Лицето ѝ беше като кървава маска. В тези очи нямаше нищо, което Еверет би могъл да разпознае.

— Боже мой, Боже мой, Боже мой, Боже мой — прошепна Еверет.

Това беше смърт. Окончателна, кървава и отвратителна. Никакво оспорване, никакво връщане назад. Пред собствените му очи. Никога досега Еверет не беше виждал смъртта. Не беше докосвала семейството му. Когато копието Теджендра умря, при нападението срещу Импириъл колидж, за да се доберат до Паноптикума, Шарки беше избутал назад Еверет. Беше чул смъртта — два изстрела, — но не я видя. Е, сега беше. Видя я да идва болезнено и без всякаква надежда за милост или бягство. Мразеше я. Мразеше факта, че не можа да направи нищо.

— „Иди сега та порази Амалика, обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожали“ — промърмори бързо Шарки. — „Но избий мъж и жена, дете и бозайниче, говедо и овца, камила и осел.“

Ноктите на създанието се разпаднаха на съставните си ботове и се реформираха обратно в ореол. Оръжията на мъртвата Джиджу се пръснаха и реформираха, надигнаха се като облак комари и се присъединиха към ореола на оживялата Джиджу. Ореолът засия лъчисто. Тя залитна. Затвори очи. Тънките ѝ устни се раздвижиха сякаш в болка или защото произнесоха нови и странни думи. Очите ѝ се отвориха широко.

— Зная всичко! — извика Какс. — Аз съм… всеки! — Тя прокара ръка през лицето си, приглади осакатения си гребен, вторачи се изумено в кръвта и мръсотията. — Вода! Вода, веднага! — Еверет ѝ подаде манерка. Какс изля водата върху главата си, изтърка мръсотията. Никой не поглеждаше към мъртвото нещо в другия край на поляната. — Всичко! Всички останали… всичко, което са видели, разбрали, научили. Всички техни спомени, целия им опит… имам всичко. Аз съм едната и единствена. Аз съм Какакакакса Хархаввад Ексто Кадкайе, Принцеса на Господарите на Слънцето! Благодаря ти, Еверет Синг. Тронът на слънцето ти е задължен. — Какс отново се олюля. Еверет си представи как информацията се стича в мозъка ѝ. — Елате с мен. Трябва да дойдете с мен. Ще ви покажа Палатакахапа, двореца на моята майка. Никога не съм била там… но вече го виждам в ума си. Толкова е красив. Ще призова летец. Мога да го направя. Цяла флотилия от летци! Би било върхът. Ще отидем, да, още сега. Надалеч от тук! Мразя тази гора!

— Хей, хей… всичко това е много хубаво и радостно — обади се Шарки, като си взимаше пушката и я чистеше. — Но преди да припнем всички заедно, имам един въпрос: къде, по дяволите, е корабът ни?