Императрицата на слънцето

28.

На Райън Спинети му харесваше да бъде детектив. Харесваше му да знае разни неща за хората, които те не подозират, че знае за тях. Харесваше му да ги наблюдава и да ги проследява, а те да не знаят, че ги наблюдава и проследява. Харесваше му умението да следиш някой и да оставаш незабелязан. Беше се научил как да следи хора от сайт с названието „Как да станем детектив“. Никога не допускайте да забележат, че ги гледате, напътстваше сайтът. Използвайте огледални повърхности: витрини, автомобилни стъкла, дори локви. Следвайте отраженията им. Не си легна до късно, зачетен в страница, на която се разясняваше как да преравяме сметта на хората, за да се доберем до полезна информация — в случая ключови бяха гумените ръкавици, голям автомобилен гараж и китайски пръчици за храна. Надяваше се, че няма да се наложи да стига до сметта по отношение на Еверет.

Момичето, което следеше Еверет, приятелката на Нуми Бекс, тя беше некадърен детектив. Никога нямаше да я вземат на работа в неделен таблоид. Първо правило: слей се с тълпата. В белия ѝ клин „Бой Лондон“ и ботушки „Ники Минаж“ едва ли можеше да изпъква повече, дори и да беше далек от „Доктор Кой“. Ужасна в следенето, но лесна за проследяване. Ако го хванеше, че я следи като извратен тип, щеше да си изпати от последствия, за които не му се мислеше. Просто лицето му щеше да се озове разлепено по страниците на някой специално посветен на името му сайт с обвинението, че е перверзник. Приятелката на Нуми, Бекс… дали излизаше с някой?

Наблюдаваше я как наблюдава Еверет при общинските парцели. От колко време държаха парцел тук? Не го беше споменавал. Може би принадлежеше на баба му по бащина линия? Какво криеш там, чудеше се Райън, като приближаваше образа на семейния еднообективен огледално-рефлексен фотоапарат. „Как да станем детектив“ твърдеше, че фотоапаратът е далеч по-малко подозрителен в сравнение с бинокъл. Бекс имаше страхотно дупе, но непрекъснато дъвчеше дъвка. Райън смяташе, че това придава глуповат вид на хората. После се появи Нуми и се образува тълпа.

Когато Райън се прибра, баща му играеше на Танкчетата.

— Тате, можеш ли да ми дадеш малко пари?

— Колко?

— Четирийсет лири.

— Четирийсет лири? Дявол да го вземе, Райън.

— Искам да си купя очила за нощно виждане.

— Очила за нощно виждане?

Баща му обмисли няколко различни начина да попита За какво са ти? без всъщност да зададе въпроса Какво си намислил?.

— Качествени очила за нощно виждане — обясни Райън. — Продават ги в сайта на „Рампейдж еърсофт“.

— Всъщност за качествени очила четирийсет лири не е зле…

Райън си прошепна едно победно да. Баща му искаше също да може да си поиграе с тях. А сега финалните щрихи:

— Имат магазин на „Хайбъри роуд“. Можеш ли да ме откараш до там?

— Какво, сега?

— Работят до седем.

А майка му не попита Какво си намислил?, когато се измъкна след вечеря с очила за нощно виждане, вдигнати на скиорската му шапка. На улицата имаше прекалено силна светлина, за да ги използва. Райън откри изкривената пречка в оградата на „Клисолд парк“ и се промуши от другата страна. След мръкване паркът се превръщаше в лошо място, обитавано от пияници и пласьори на дрога. Райън ги виждаше съвсем ясно: призрачни бели фигури на естрадния подиум и из тенис кортовете. Той можеше да вижда тях. Те не можеха да видят него.

— Яко — каза на себе си.

Паркът беше грейнало поле, като фантомна зона. Уличните светлини бяха избухващи звезди, а автомобилните фарове — бляскави саби, които почти можеше да чуе в главата си като светлинни мечове.

В края на „Ейдън терас“ отново си сложи очилата. Прозорците на къщите бяха бели квадрати, парцелите — объркваща плетеница от имоти и пътеки, огради и бараки, бъчви за вода и бамбукови пръти. Една котка се беше облещила към него с ярки очи.

Катинарът бе отключен. Прерязан. Това беше добре. Не се налагаше да използва ножиците за тел в раницата си. По халките имаше охладени капки разтечен метал.

— Странно — промърмори Райън.

Той пристъпи в парцела. Под краката си усещаше как поддават мъртви доматени насаждения и гниещи листа от тиквички. Бараката. И така, я да видим какво има вътре? И нейният катинар беше прерязан.

Да не би вътре да пазиш твоя старгейт към мултивселената? — помисли си Райън.

Трябваше да е така. Щом Доктор Кой можеше да инсталира Тардис във вътрешността на полицейска телефонна кабинка, Целостта на Познатите светове можеше да инсталира скоков портал в градинска барака.

Райън посегна, за да вдигне резето. Поколеба се. Още и още „но“. Още въпроси. Ако тайният скоков портал на Еверет — или псевдо-Еверет — беше вътре, защо би му притрябвало да прерязва ключалките? Защо беше стопен металът? Чуваше ударите на сърцето си. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силни опасения. Райън преглътна. Трябва да знаеш. Трябва да знаеш.

Той дръпна резето и разтвори широко вратата.

Очилата за нощно виждане изобразиха всяка подробност от ужаса вътре.

Тялото беше голо, пронизано от всички страни с пулсиращи черни тръби. Разпънато на стената, тялото висеше като огромен, блед паяк в центъра на паяжина от черни нишки, които покриваха всеки сантиметър от вътрешността на бараката. От паяжината капеха гъсти, черни капки, които подът абсорбираше беззвучно и напълно. От разтворената в замръзнал писък уста избухваше грозд черни филизи. Филизите се поклащаха бавно, а от връхчетата им сълзеше черна, маслена слуз. Гръдният кош на тялото беше отворен, разцепен от гърлото до пъпа. Ребрата му бяха строшени и разчекнати от същата черна субстанция, която беше заразила бараката. Вътре, където трябваше да се намира сърцето, се размърда нещо. Плъх, плъх, направен от пет плъха, разтопени и сраснали се в едно. Очилата за нощно виждане не му спестяваха нищо. Плъхът, който беше пет плъха, обърна петте си глави към Райън. Пет усти се озъбиха и изсъскаха. Навсякъде из вътрешността се разтвориха бляскащи очи. Стотици плъхове — полуплъхове — бяха претопени в черната паяжина. И те отекнаха със същото съскане, което беше чул от сърцето плъх. При този звук тялото отвори очи. Очите му. Очите му… бяха очи на насекомо. Нишки от черна паяжина, като замръзнала мрачна мълния, изникнаха от очите, посегнаха към Райън.

— Ах — изтръгна се от Райън. Не намираше думи, викове, писъци. От мозъка му не идваше друго освен парализирано животинско грухтене. — Ъх.

Той отстъпи, подхлъзна се на едно коварно, надъвкано листо от тиквички. Черните филизи на очите надвиснаха над него, сплетоха се в едно, оформиха лице. Лицето на нещо, което някога е било човек, претопено в живата черна тиня. Лицето, което някаква част от мозъка на Райън, неспособен до самия край да престане да задава въпроси, регистрира като лицето на изчезналия служител на „Рентокил“. Масленото черно лице се вгледа в неговото.

А после нечия ръка го сграбчи за якето и го издърпа настрани, здравата. Райън извика, когато се стовари разтърсващо по хълбок в някакъв ръб. Още едно призрачно лице в полезрението на очилата за нощно виждане. Еверет.

— Ако ти се живее, не докосвай черното вещество.

— Еверет?

Ръцете му. Какво им имаше на ръцете му?

Черното лице се хвърли. Еверет изпъна дясна ръка с длан напред. Лицето избухна на парцали като пукнат плод, замръзна и се натроши като стъкло. Бараката завря от пискащи, съскащи плъхове и побеснели черни пипала. Две протегнати ръце. Нощното зрение на Райън проблесна болезнено в бяло. Съскащият писък престана. Еверет отново го улови за качулката и го извлече навън, чак до „Ейдън терас“.

— Добре ли си?

— Ъ, а… Какво? Това… Той… ти.

— Можеш ли да ходиш?

— Така мисля.

Всичко го болеше. Умът на Райън все още беше изтръпнал. Не беше истинско. Нямаше как да е било истинско.

— Трябва да се измъкнем възможно най-бързо. Но първо ще свърша още нещо.

С помощта на нощното си зрение Райън видя как металните и пластмасовите неравности изчезват в дланите на Еверет. Кожата му се затвори над тях. Върховете на всеки от пръстите му се обели назад. Появи се метал, разгъна се. Еверет тръгна надолу по кръпката зле постлани бетонни плочи. През нощното зрение на Райън се стрелнаха нажежени до бяло лъчи, отново и отново, като мечове от светлина. Той бутна очилата нагоре и видя, че Еверет крачи обратно към него, а силуетът му се очертава на фона на пламтящата градинска барака. Еверет протегна ръка към Райън. Пръстите му отново бяха цели. Но Райън усети, че сякаш някаква неестествена сила го изправя на крака.

— От пожарната скоро ще пристигнат.

— Еверет…

— По-късно. Защо ти трябваше да…? Не. Няма време.

Всяка стъпка запращаше болка в него, толкова силна, че на Райън му се искаше да крещи на всяка крачка. Никога през живота си не го бяха наранявали, осъзна той. Не и в истинския смисъл на физическо нараняване. Той замръзна в края на улицата, на мястото, където се сливаше с „Клисолд клоуз“.

— Камерите за градско наблюдение — произнесе Райън. — Сигурно са заснели…

— Обезвредих ги на идване — каза Еверет. — Имам опит. Хайде. Да те заведем обратно у вас. Още си в нещо като шок. И има някои неща, които трябва да знаеш.

Райън беше сигурен поне в едно. Вече не му харесваше да бъде детектив.