Императрицата на слънцето

31.

Господарите на Слънцето превърнаха Еверет и Сен в суперзвезди.

ПОСРЕЩНЕТЕ НАШИТЕ ГОСТИ ОТ ДРУГА ВСЕЛЕНА!

Яздеха фино като паяжина слонско седло на гърба на огромен, поклащаш се в крачка завропод по десеткилометровия кралски път, който се извиваше спираловидно по вътрешността на една от огромните стъпаловидни, пирамидални кули, които Еверет беше видял по време на полета до Палатакахапа на кралската яхта на Господарите на Слънцето. Покрай пътя им се бяха подредили стотици хиляди Джиджу и надигаха гребени в синхронизирана мексиканска вълна от пурпурно, което преминаваше в червено, което преминаваше в оранжево. Какс яздеше орнаментирано и обсипано със скъпоценности седло далеч напред по шията на завропода, точно зад главата. Вдигаше ръка и гребен за поздрав към обожаващото я хилядно множество. Процесията продължаваше вече часове. Еверет и Сен заспаха, притиснати един в друг, свити като котенца.

НАШИТЕ ИЗВЪНЗЕМНИ ПРИЯТЕЛИ, БЕГЪЛЦИТЕ ПО РАВНИНИ, ПРАЗНУВАТ ТОЗИ ДЕН НА ЕДИНЕНИЕ!

Дадоха им кралската ложа на арената за някакво спортно събитие, което приличаше на баскетболна среща с десет коша по целия периметър на игрището. Еверет хвърли първата топка. Дузина ръце се протегнаха да я посрещнат. Тяло на Джиджу се сблъска и изхрущя срещу тяло на Джиджу. Какс претърпя десетина промени по цвета на кожата си и от вълнение изпя цяла опера на чуруликащ Джиджу, но Еверет така и не успя да разбере какво се случва. Замисли се за семейните ложи в сектор „Север“ на „Уайт Харт Лейн“ и как разговаряше за мача с баща си обратно по пътя към апартамента, за да опитат нещо ново за редовната им Кулинарна вечер.

ГОСПОДАРЯТ НА МУЛТИВСЕЛЕНАТА И НЕГОВАТА ЖЕНСКА СПЪТНИЦА СЕ НАСЛАЖДАВАТ НА МЕРОПРИЯТИЯТА НА ВЕЛИКИЯ НАРОД НА ГОСПОДАРИТЕ НА СЛЪНЦЕТО!

Десет хиляди Джиджу изпълниха продължителен, елегантен, сложен танц, който включваше многоцветни ветрила, масивни марионетки на пръчки и сияйни ореоли от светлина сред големите дървета в парка в основата на стъпаловидна кула на град Палапахедра. Всяка пирамида беше сграда, която на свой ред беше цял град, а и се простираха доста по-надолу в земята, отколкото над нея. Самодостатъчни, самоподдържащи и самозахранващи се, всяка една от тези пирамиди приютяваше сто милиона Джиджу от народа на Господарите на Слънцето. По време на бавния полет до Палатакахапа в тежко увредения Евърнес Еверет изгуби броя на черните пирамиди градове из необятния ландшафт.

— Женска спътница, хъм! — оплакваше се Сен.

МАЙМУНО-ХОРАТА ОТИВАТ НА САФАРИ!

Бяха поканени на борда на подскачащи над вълните небесни шейни в море, което бе по-широко от всеки земен океан. Сен прибра косите си назад и си сложи очилата на заварчик, след което напълно се бе отдала на дивашкото удоволствие да не се изпуска от ръба на малкия сал. По-ниско, по-бързо, по-близо! — подканяше пилота. Пилотът не говореше английски и не разбираше вълнението ѝ. Това малко вътрешно море — малко по стандартите на Световното колело — беше резерват за рядък вид морски обитатели. Еверет бе виждал компютърни симулации на морски създания от епохата на динозаврите — щракащи челюсти, издължени змийски шии, могъщи перки, — но онези животни изглеждаха като джуджета в сравнение с тези, дори в сравнение с големите земни китове, най-големите създания, живели из онези светове. Летящи животни, наполовина птици, наполовина птеродактили, които кръжаха, ловяха риба, точно по времето, когато Еверет забеляза как изпод повърхността се надига тъмна сянка. Водата избухна в бяла пяна и от вълните изскочиха чудовищни глави на дълги шии, които захапваха по няколко птероптици наведнъж. Пилотът поведе небесната шейна на зигзаг между дългите им шии. Сен пищеше от удоволствие.

ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ВЪЗХИЩАВАТ НА МОГЪЩЕСТВОТО НА ГОСПОДАРИТЕ НА СЛЪНЦЕТО!

Намираха се в зала в залата, в залата, в самото сърце на палата на Императрицата на слънцето. Преведоха Еверет и Сен през коридори, през заключени врати; всяко помещение, в което влизаха, изглеждаше по-голямо от съдържащото го. Инфундибуларност, помисли си Еверет. Като Тардис. В централната зала, в сърцевината на това място, която изглеждаше най-голяма от всички досегашни, имаше умален модел на вселената на Джиджу. Пристъпиха по реещ се диск — гравитацията беше толкова слаба, че всяка стъпка на Еверет се равняваше на десет метра, — в чийто център пламтеше умален модел на слънце. По краищата на диска, зад реещи се конзоли, стояха техници на Господарите на Слънцето. Техниците намалиха яркостта на слънцето, докато хората не успяха да различат останалите обекти в центъра на диска: кръг от реещи се правоъгълни плочи — в реалността всяка от тях трябва да беше с размерите на Земята, пресметна Еверет, — изправени срещу слънцето; а над северния и южния полюс на слънцето: комплексни механизми в призрачно сребристо. Нищо физическо нямаше как да съществува дори за миг толкова близо до врящата повърхност на слънцето: Еверет прецени, че сигурно използваха същата технология на силовите полета, която караше летателните им съдове и дворци да летят в небето. Реактивните струи, които задвижват слънцето, обясни Какс, и Еверет долови гордостта и самосъзнанието за могъщество в гласа ѝ. Това беше нейното наследство: способността да накара една звезда да танцува по силата на нейната воля. Но аз съм правил същото, помисли си Еверет. Беше пробил сърцето на слънцето с портал на Хайзенберг и бе изпразнил енергията му върху Наан гнездото в Университета „Импириъл“ в Лондон на Земя 1. Знаеше, че онова, което вижда, е нещо повече от умален модел; това беше система за контрол. Едно докосване по онези падове за управление можеше да стартира реактивните двигатели и да накара самото слънце да се раздвижи. Зубрачът Еверет следваше да е поразен до корените на всеки косъм на главата си. В тази глава сега бе познанието, че Джиджу възнамеряват да разгадаят по инженерен път принципите на работа на Инфундибулума — неговия Инфундибулум, Инфундибулумът, който неговият баща му бе поверил. Единствено на него. За теб, Еверет. Съжалявам, татко. Трябваше да им го дам.

Какс ги поведе обратно през вратите на вгнездените зали, обратно по коридорите. Еверет приближи до Сен и ѝ прошепна:

— Можем ли да спрем всичко това? Мразя го.

— Аз също — прошепна Сен. — До гуша ми дойде да съм принцеса. Принцесите са наф.

Чук-почук. Драс-подрас.

— Ъ?

Троп-троп-потроп.

— Ида — чу се гласът на Сен.

Вратата се отвори. Очите ѝ се разшириха от изненада. Тя издаде вик и прикри малките си гърди с ръце. Носеше само гащички.

— Еверет Синг! Да се махаш, да се махаш, да се махаш! Помислих, че си… някой друг.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам — лицето на Еверет пламтеше от срам. Вратата на малката лати се тръшна в лицето му. — Сен, може ли… да вляза?

Вратата отново се отвори. Беше навлякла ръгби фланелка.

— Малко е разхвърляно.

Какс беше предложила на екипажа зашеметяващо луксозни, разкошни апартаменти в Кулата за временно пребиваващи в Палатакахапа. Еверет, Сен, капитан Анастейзия, Макхинлит и Шарки, всеки посвоему, бяха решили, че предпочитат да спят на кораба. Корабът беше единственото място, от което човек не можеше да види кораба. Евърнес беше ужасна, трагична руина. Гръбнакът му беше извит, пътеките и коридорите му — изкривени. Таваните му бяха хлътнали, вратите на повечето каюти бяха блокирали. По обшивката му имаше грозни рани от сблъсъка и нападението на Генкралиците, а така също разкъсан и изкормен на местата, където пипалата на корабите сепии бяха оказали съпротива, преди да го изпуснат от хватката си. От трите двигателя, откъснати при катастрофалното кацане, беше подменен само един. Вторият все още беше на ремонт в машинното. Третият бе изгубен завинаги. Еверет не можеше да погледне този кораб, без да изпита болка. Но това да спи в него бе нещо повече от факта, че не му се налагаше да гледа развалините му: беше демонстрация на вярност. Демонстрация на обич.

Илюминаторът на Сен беше напукан, а дървените плоскости на тавана — нацепени, и въпреки че хамакът ѝ висеше в правилната си позиция, от претъпканите ѝ чекмеджета се сипеха дрехи, по всяка повърхност бяха пръснати гримове, а ръгбистите ѝ свеждаха погледи от стените. Еверет премести един къс дървен жезъл, за да седне на свалената седалка зад вратата. Кехлибарената топка в края на жезъла се разтърси като желе. Еверет извика стреснато и пусна жезъла. Сен бързо го вдигна. Гелът на топката продължи да се вълнува в златисто-канелено, в отсенки на жълтото и оранжевото, след което отново възприе сферичната си форма.

— Еха, това е — произнесе Еверет. — Може ли аз да опитам?

— Не обича да го докосва друг — обясни Сен. Тя подпря внимателно жезъла в ъгъла. — Всеки друг освен мен.

— Можеш ли да го накараш да работи? — попита Еверет.

Сен кимна:

— Но не ми харесва. Сякаш е в главата ми.

— И аз имам разни неща в главата — каза Еверет.

— Зная.

— Не го искам там. Не искам нищо от това. Не искам да бъда тук. Сен, дадох им Инфундибулума.

— Трябваше да го направиш, Еверет. Не можеше да сториш нищо. Аз също бих постъпила така. Всеки от нас би постъпил така.

— Но от това не става по-правилно.

— Ще ти кажа, че си наред, ако ти кажеш на мен, че съм наред — произнесе Сен.

— Трябвало е да застреляш онази Джиджу. Капитанът… Ани каза, че е трябвало да го направиш.

— Случи се толкова бързо — обясни тя. — Все едно се случи още преди да съм успяла да го помисля. Натискам спусъка, а ударният пистолет стреля и беше толкова забавено, но едновременно бързо, и си мислиш, че можеш да се върнеш назад и да го предотвратиш, но не можеш. Никой не може. Убих живо същество, Еверет Синг. Не съм чиста. Чувствам се нечиста. И винаги ще се чувствам така, ей тук вътре.

Евърнес се помести на привързващите си въжета, брулен от ветровете, които вееха вечно нагоре или надолу из тази шахта в сърцето на света.

— Аз също убих живо същество — каза Еверет. — Не лично. Но дадох пушката на Какс. И тя уби другата принцеса.

— Ако не го беше направил, Какс щеше да умре. Мислиш ли, че онази друга Джиджу щеше да каже: „Благодаря ви, о, толкова много, мистър Синг и мистър Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.“ Щеше да намисли нещо мийзи на тази нейна доли асок и да накълца теб и Шарки на кайма. Постъпил си правилно. Ние постъпихме правилно. Само дето…

— Само дето не ми се струва правилно.

— Така е.

— И Какс ни развежда наоколо, все едно сме някакви… богове, или какво? И всичко, което си мисля аз, е: иска ми се баща ми никога да не ми беше давал Инфундибулума. Трябваше направо да го изтрия. Можех да го направя. Мислих по въпроса. В един момент само с едно поместване на пръста щеше да е изчезнал. Просто трябваше да се отърва от него, и онази Джиджу, която ти уби, сега щеше да е жива, също и всички войници на Шарлът Вилие, другият Теджендра на Земя 1, екипажът на транспортния съд на въздушна възглавница на ледената Земя, ’Лучайния Ед, а другият Еверет? Той щеше да е само поредното мое аз, да ходи на училище, да се вижда с приятели, да се опитва да сваля момичета, да играе футбол, а Ани и вие щяхте още да си имате кораб и живот обратно на З₃, и хубаво де, Шарлът Вилие щеше да е отвлякла баща ми, но сега щеше да е на Земя 3 и щяха да се отнасят добре с него, и може би, когато получеше Инфундибулума от него, щеше да му позволи да се прибере у дома.

— Мислиш ли? — попита Сен. Очите ѝ бяха изключително сини, ясни, горяха. — Наистина ли мислиш така? Дружки като Шарлът Вилие, такива като нея пускат хората да си ходят нанти! Виждала съм съвсем същите из Хакни Грейт Порт. Постъпи правилно, Еверет. Ти си героят.

— Аз съм героят. Добре. Значи: ако аз съм героят, как така седим на катастрофирал кораб, заобиколен от трилиони умни гущери, които сега, благодарение на мен, могат да отидат където пожелаят из мултивселената. Така ли постъпват героите? Ако аз съм героят, как така всичко наоколо ми се превръща в боклук? Как така всички страдат? Как така всички умират?

— Еверет — Сен се изправи. На лицето ѝ се бе изписала решителност. — Ела да спиш с мен.

— Какво?

Сен умело се люшна обратно в хамака си:

— Подремни ей тук, до мен. Има много място. Помниш ли на Земя 1, когато сънувах онзи кошмар.

— За това, че си попаднала в капана на Кулата от души?

— А ти дойде и аз те попитах дали ще поспиш с мен долу на палубата… за компания и така нататък?

— Помня.

— Е, мисля, че сега ти имаш нужда от същото, но си оми, тъй че няма да попиташ сам, и питам аз. Ела и подремни с мен, Еверет Синг.

Хамакът се разтърси, куките му изскърцаха, щом Еверет се мушна до Сен. Беше мъничка и жилава като улично куче, но уви ръце и крака около него и малкото ѝ тяло беше топло, а Еверет почувства как дълбоките, треперещи вдишвания в гърдите му се превръщат в къси ридания… нищо голямо, нищо неловко, нищо, от което после щеше да се срамува. Малко мъжки, оми плач. Защото тя бе така топла и наблизо, там.

Сен погали главата му.

— Всичко е наред, Еверет Синг.

Корабът отново се раздвижи около него. През илюминатора дойде премигване от мълнията на електрическата дъга между стената и шахтата, и Палатакахапа. А Еверет Синг потръпна в слабичките ръце на Сен и разбра, че колкото и надалеч да бъдеше подхвърлен през трилионите, трилиони равнини на Множеството, никога няма да бъде сам.

Косата ѝ бе така полудяла и мека, и ухаеше на Сен.

— Сен.

— Какво, Еверет Синг?

— Има нещо, което… ами… начинът, по който миришеш.

— Да не твърдиш, че намирисвам?

— Не, не… Просто… Наистина ми харесва.

— Това е добре, Еверет Синг.

Еверет се гушна по-близо и плътно към нея.

— Сен.

— Сега пък какво, Еверет Синг?

— Тази ръгби фланелка?

— Какво за нея?

— Можеш ли да я свалиш?

Сен възкликна.

— Я го гледай ти! Нахален оми. Не, Еверет Синг, ти си БК. Новата ми БК.

— Това нещо като гадже ли е?

— Не! Ах, тези омита! Никога не мирясвате. БК — бона кучка. Най-добър приятел. Момчетата в Хакни, ами, никога не се задържат дълго наоколо. И са толкова доволни от себе си. Едни такива, целите жужирани. Поглеждат се в огледалото по-често и от теб.

— Най-добър приятел.

— Най-добър приятел, с когото спя.

— Често ли ти се случва това?

— Понякога. Аз и Джири…

— Кой е Джири?

— Чуй се само, Еверет Синг. Да не долових ревност? Друг най-добър приятел. Една полони, Еверет Синг. И престани да си мислиш за онова. Знам ви какви сте, омитата.

— Ти ме покани, Сен.

— Зная. Еверет Синг, ръгби фланелката…

— Да.

— Когато кажа „не“, това не означава „да, заради теб“, и не означава „не точно сега, може би след ден или два“… означава не.