Императрицата на слънцето

32.

Първо дойде светлината. Един чисто бял лъч се заби нагоре, през някаква пукнатина в средата на Слънчевия контролен център. Порази връхната част на купола и се разчупи на стотици лъчи. Централният лъч се разшири. Пукнатината се уголеми до ирис. Холографският модел на системата на Света на Диска се разцепи на шест секции и се плъзна настрани от разширяващата се дупка. Сен се изкиска, щом една очевидно солидна секция на Световното колело премина направо през нея.

— Хакни-тип-топ и в изправност — заповяда капитан Анастейзия.

Еверет глътна стомах и изправи рамене по начина, по който го бяха учили в класа по театрално майсторство, когато ги принуждаваха да загряват с помощта на възможно най-унизителните техники. Дори не си беше помислял, че някога ще му влязат в употреба за аудиенция при Императрицата на слънцето.

Светлината се усили болезнено. Еверет присви очи в блясъка, за да види ослепителен обект, който се надигаше от дупката: Слънчевия трон. Модела на могъществото на народа ѝ. Императрицата на слънцето се възправяше в средата на Слънчевата зала. От хилядите шипове на трона се излъчваше светлина. Точно когато Еверет вече не можеше да го понесе, блясъкът спадна до поносими нива. Подът се затвори. От трона се подаде рампа. Императрицата слезе до пода на залата. Джиджу скръстиха ръце в благоговение. Залата екна от подсвиркващ хор. Цветовете на гребените им преливаха от златисто до синьо, напред и назад.

Еверет почувства, че Сен плъзга ръка в неговата. Пръстите ѝ бяха малки, топли и силни. Беше се пробудил рано — в сумрака на огромната шахта, преминаваща през света, с напълно объркан вътрешен часовник, — изплъзна се от хамака на Сен и се върна крадливо в собствената си лати. Никой не го видя, но беше гузен. Все още опитваше да го проумее: Сен го беше поканила да бъде с нея, но Еверет чувстваше, че той се е възползвал. Бона кучка, с която подремваш. Искаше да бъде повече от това.

Императрицата на слънцето вдигна обсипан със скъпоценности нокът и от пода се надигна екран на висока поставка. Джиджу бяха построили собствения си Инфундибулум по модела на айпада на Еверет.

— Можеше поне да изпилят серийните номера — подхвърли тихо Макхинлит.

Императрицата на слънцето докосна екрана. Лицето ѝ се обля в светлина. Очните ѝ мембрани премигнаха. Тя изпя кратка фраза на езика Джиджу.

— Мисля, че това означава „Как да накарам това нещо да проработи?“ — прошепна Сен.

Какс побърза да отиде при майка си. Пръстите ѝ заиграха по екрана.

— Божичко — прошепна Еверет. Сен стисна ръката му.

Императрицата на слънцето погледна Еверет и в очите ѝ имаше могъщество, мрак и омраза, дълбока десет милиона години. Беше ужасяваща.

— Императрицата на слънцето ти благодари — произнесе тя. — Направихте огромна услуга на народа на Господарите на Слънцето. Милиони години след днешния ден народът ми ще пее песни във възхвала на Еверет Синг.

Все още звучеше като майка му. Императрицата на слънцето се върна при реещия се трон.

— И за какво ти е? — попита Еверет.

Навсякъде из залата се чу рязко поемане на дъх. Никой не отговаряше на Императрицата на слънцето.

Императрицата се завъртя бързо и отново го погледна. Ноздрите ѝ се разшириха. В очите ѝ имаше надменност. Но Еверет вече не се боеше.

— За да подсигуря безопасността на моя народ. Какви други желания може да има един монарх?

— Можем ли вече да се приберем у дома? Получихте Инфундибулума… можете да ни пуснете да си вървим.

— Вие сте наши гости. Винаги сте били напълно свободни да си тръгнете когато пожелаете.

Императрицата на слънцето зае мястото си на своя трон. Светлината се усили, докато екипажът не се видя принуден да заслони очи. Когато Еверет отново прогледна, тронът беше изчезнал, а подът бе цял. Фалшивият Инфундибулум се възправяше на пиедестала си.

— Е, мисля, че това шоу приключи — каза капитан Анастейзия. — Да вдигаме Евърнес във въздуха и направим скок надалеч от този проклет свят. Без да се обиждате, принцесо.

— Ти отговори на майка ми! — изсъска Какс на Еверет, докато капитан Анастейзия повеждаше екипажа си от контролната зала. — На майка ми!

— Нямаше да го направя, ако не звучеше като моята майка — промърмори Еверет.

— Трябва някой път да чуеш какви ги отговарям аз на майка ми — прошепна Сен.

— Майка ти те чува! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

— Бона дрешки — Сен хвърляше дрехи на Еверет. Яке, корабни шорти, ботуши. — Върви да се навлечеш!

Сен се беше преоблякла в любимата си изрязана тениска, сив клин и ботуши със заострени връхчета. Върху всичко това носеше кавалерийската си куртка по модата на ветровиците.

— Защо? Какво става? — попита Еверет иззад препълнените си с екипировка ръце.

— Прибираме се вкъщи, нали?

— Какво ще правим?

— Съвсем вярно — капитан Анастейзия беше подала глава от собствената си лати. Земя 3. Веднага щом Макхинлит е заредил акумулаторите дотолкова, доколкото ще ни позволи да направим скок оттук.

— Не можете да го направите! — каза Еверет. — Искам да кажа, ами баща ми? Ами Шарлът Вилие и фактът, че всички в Целостта са по петите ни? Това е лудост.

Капитан Анастейзия излезе в коридора. Донагласи колана на бричовете си за езда, завъртя крак по-надълбоко в ботуша му.

— Ще пропусна последния ти коментар като спонтанно избухване, продиктувано от тийнейджърска невъздържаност — произнесе тя с леден поглед. — Трябва да ремонтирам кораба си.

— Джиджу разполагат с технология на възраст шейсет и пет милиона години. Могат да ремонтират всичко.

— Може и да могат, но си нямат въздушни кораби и най-вече Евърнес. Ще отведа кораба си у дома, при хора, които могат да го върнат към живот.

— Но…

— Никакво но, мистър Синг. Ще го отведа у дома, в истинския му дом: обратно в Бристол. Ще го приземя и ще позволя на занаятчиите да го жужират бона, бристол-тип-топ и в изправност. След като вече се отървахме от онова бижу проследяващо устройство, можем да надиграем в собствения им танц Шарлът Вилие и нейните сухоземни. Облечи се добре и заеми работната си станция, мистър Синг: скачаме веднага щом се подготвим.

И като каза това, капитан Анастейзия заподскача надолу по несигурния, надупчен коридор с лекотата и вълнение на тийнейджърка, тръгнала на парти.

Десетки — стотици, хиляди възражения — се въртяха из главата на Еверет, докато навличаше клина и корабните си шорти. Всеки скок на Хайзенберг оставяше следа в квантовата реалност на мултивселената: Шарлът Вилие веднага щеше да разбере, че Еверет се е завърнал на Земя 3. Можеше да изпрати специален отряд от Целостта на Света на Диска. Няколкостотин километра през провинциалния английски запад нямаше да я затруднят. А поправките на повредите от катастрофата и сдърпването с Генкралиците не приличаше на нещо, за което човек може да плати, като измие една-две коли, ако направи гаражна разпродажба или дори ако организира бързо публично набиране на дарения.

Челюстта и юмруците на Еверет се стиснаха при мисълта за Шарлът Вилие — толкова смела, че да пребие почти четиринайсетгодишно дете; така благородна, че да остави екипа си да бъде нарязан на парчета от Генкралиците. Капитан Анастейзия никога не би изоставила екипажа си. Беше видял капитана с наколенки и парцал, да търка, да търка в опит да измие кръвта от всеки ъгъл и цепнатина из кораба. Еверет се радваше, че не видя Сен натрошена и окървавена: Джиджу я бяха събрали отново, бяха изпратили наномашините си в белите ѝ дробове, вените ѝ, във всяка нейна телесна клетка, но какво бяха оставили след себе си тези лечебни машини? Промените, разликите, способността ѝ да накара жезъла на Генкралиците да ѝ се подчинява — завинаги ли бяха останали с нея? Да, повече от всичко му се искаше да напусне този изкуствен свят, да замине надалеч от ужасяващите му, брутални войни и съперничества, от историята му от шейсет милиона години, напоени с кръв. Сега Земя 3 беше неговият дом, но не би изпитал никаква радост от подобно завръщане в него.

Джиджу бяха получили Инфундибулума.

Еверет затягаше връзките на ботушите си, когато някаква внезапна врява го накара да вдигне очи.

Гласът на Макхинлит. Ядосан: сякаш винаги се събуждаше ядосан. И друг: женски глас. Ядосан: повече от ядосан. Гласът на майка му. Невъзможно. Какс.

Еверет се спусна с трополене по стълбите до товарното отделение. Сен беше на една стъпка зад него. Носеше като копие жезъла на Генкралиците. Макхинлит удържаше Какс с ръка, поставена на гърдите ѝ. Ореолът на Какс беше гневлив, разцепваше се на остри, червени остриета и отново се трансформираше.

— Еверет Синг! — извика тя. — Разкарай този човек от мен. Събери всичките си хора! Веднага! Майка ми… Императрицата на слънцето… зная какво ще направи с Инфундибулума!

— Сражавали сме се едни с други в продължение на петдесет милиона години. Война след война; цивилизации са се надигали, сражавали са се, рухвали са. Нито една от страните така и не е постигнала пълна победа.

Екипажът се бе скупчил в кръг около Какс. Макхинлит беше приклекнал; капитан Анастейзия стоеше със скръстени ръце; Шарки беше зад нея и гледаше подозрително; Еверет все още беше на долното стъпало на главното стълбище, придърпал колена към гърдите си; Сен беше седнала в края на кожуха на един двигател. Жезълът на създанията Джиджу лежеше напряко през скута ѝ.

Какс стоеше в средата на кръга. Погледна продължително и всеки един от човеците:

— Досега. Майка ми разполага с план, който ще подсигури пълна победа за Господарите на Слънцето. Ние печелим. Всички други, всички останали губят.

— Инфундибулумът — произнесе капитан Анастейзия.

— Да.

— Как? — попита Еверет.

— Ние сме Господарите на Слънцето. Ние караме слънцето да танцува, когато му заповядаме. Даваме слънцето, но можем и да го отнемем. А можем да дадем и прекалено много от него.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Шарки.

— Слънчево изригване — обади се Еверет. — Като реактивните струи, които използвате, за да движите слънцето нагоре и надолу. Можете да ги насочвате в различни посоки. Например навън. През Света на Диска. Извинявам се, Световното колело.

— Можем много повече от това — отговори Какс. — Можем да го превърнем в нова.

— Какво е нова? — попита Сен.

— Случва се, когато една звезда експлодира — обясни Еверет. — Звездата издухва външните си пластове. Обикновено го правят неутронните звезди…

Сен го прекъсна с тихо, ужасено възклицание:

— Но това ще…

— Овъгли всяко живо същество на Световното колело. Да — каза Какс. — Трилиони мъртви. Ще превърне всичко в стерилна, необитаема пустош в продължение на десетки хиляди дни.

Еверет пресметна наум.

— Това са стотици години.

— Но вие също ще загинете с тях — каза Сен.

— Вие няма да бъдете тук — каза Еверет. — Вие ще бъдете на някое друго място. Ето какво е липсвало в плановете на Императрицата: не сте имали къде да отидете, никъде, където да се скриете.

— Да — отвърна Какс. — А сега моята майка, Императрицата, разполага с необходимото, за да постигне пълната победа.

— Целостта — каза Еверет. — Ще отидете там. Ще я превземете, ще я завладеете и ще изчакате няколко века или там някъде, а после ще направите обратен скок. Когато слънцето ще е престанало да изригва и цялото Световно колело ще бъде само ваше.

— Такъв е планът.

— Но за няколко века ние можем да научим достатъчно, за да ви се опълчим. Може би дори да ви победим — каза Еверет. — Не можете да поемете такъв риск.

— Не — произнесе простичко Какс и смисълът в отговора ѝ беше ясен за всички.

Господарите на Слънцето възнамеряваха да унищожат всяко човешко същество из Десетте свята. И Еверет им беше дал оръжието, с което да го постигнат.

Никой не проговори. Няма думи, когато току-що си научил каква е смъртната присъда на човечеството. Еверет беше връчил на Господарите на Слънцето брадвата, с която да я изпълнят. Беше прекалено голямо, прекалено грозно, за да бъде повярвано. Какс бе оповестила края на света. Не можеше да е истина. Но Еверет никога не беше вярвал във вярата. Вселената не я беше грижа в какво вярват хората.

Най-накрая капитан Анастейзия се обади:

— Защо ни казваш всичко това? Какво си мислиш, че можем да направим?

— Разполагате с оригиналния Инфундибулум — каза Какс. — Това е всичко, което зная.

— Слънчевата пушка — обади се Макхинлит и се изпъна като котка от приклекналата си позиция. — Казах ти, казах ти да я използваш срещу онези Ген-генетички! Да пробиеш дупка в това чудо; да отвориш портал в онази тяхна Слънчева зала и да им дадеш да опитат от истинския вкус на тази тяхна слънчева сила. Да ги накараш да загорят като факли!

— Не разполагаме с нужната мощност — произнесе бързо капитан Анастейзия. — И сме прекалено близо. Ще изгорим заедно с тях.

— Тъй вярно. И може би това е цената — произнесе Макхинлит. — Всички тях срещу нас петимата.

Но Какс изглеждаше развълнувана. През гребена ѝ преминаваха вълни, които приемаха ту зелен, ту пурпурен цвят:

— Еверет, какво е това?

Еверет не отговори.

— Еверет, слънчева пушка?

Тя пристъпи по-близо до него. Наведе отсечено глава на една страна.

— Еверет, това някакъв вид оръжие ли е?

Той чувстваше как потта се стича по линията на ключицата му, надолу по ребрата. Хвърли бърз поглед на капитан Анастейзия. Тя поклати глава. Какс се завъртя в кръг, като поглеждаше всеки един от членовете на екипажа:

— Да не криете нещо от мен? Заплашвате ли майка ми и сестрите ми? — Ореолът ѝ заблещука в сребристочерно. Ботовете му блеснаха в закривени остриета.

— Не! — извика Сен.

Тя вдигна странично бойния жезъл на Генкралиците, с две ръце, насочи го напред. От кехлибарената сфера изникнаха остриета, напуснаха топката на жезъла и увиснаха пред Какс.

Какс изсъска, опасна и напълно извънземна.

— Сен — произнесе капитан Анастейзия, — разкарай това нещо.

— Не го направих аз — отговори момичето. — Направи го само.

— Сен…

— Прави онова, което чувствам, не каквото помисля!

Евърнес се разтърси, сякаш беше пропаднал във въздушна яма. Всички се изтърколиха през товарната палуба. Еверет се блъсна здраво в една от пластините за подсигуряване на контейнерите. Корабът се разтърси от чудовищна гръмотевица. През мачтите и подпорите изпращя синя мълния.

— Никой да не докосва каквото и да е! — извика Макхинлит.

Електрическите изпразвания изчезнаха. Макхинлит спринтира към инженерната рубка.

— Изгубихме долната половина на електрическия ми щекер!

Шарки се бе притиснал към един от илюминаторите и надничаше през събраните си в шепи ръце.

— Изгубили сме повече от това. — Гласът му беше стоманено-мрачен. — Дворецът. Изчезнал е.