Императрицата на слънцето

44.

Пол Маккейб беше последен. Дълго след като останалите от комитета бяха тръгнали, той продължи да се размотава из апартамента на Шарлът Вилие, като подхвърляше коментари за изгледа ѝ към Темза, за обозначителните светлини на въздушните кораби, които преминаваха бавно над Лондон, за качеството на порцелана ѝ.

— Минг?

— Чинг. Канжи — нямаше си и най-малка представа от китайски порцелан от Средното царство.

Дори след като Шарлът Вилие му беше благодарила за участието по време срещата, давайки да се разбере, че събитието е приключило и че се натрапва във времето ѝ, Пол Маккейб прояви внезапен интерес към гравюрите в антрето ѝ.

— От Земя 5 са — обясни Шарлът Вилие и незабавно съжали, че е коментирала, защото той незабавно се зае да изучава внимателно уличните сцени на чуждоземния за него Лондон.

— Харесва ми как артистът е окарикатурил хората в различни категории — каза той.

— Няма нищо общо с карикатурата — отвърна остро Шарлът Вилие. — На З₅ има пет различни човешки вида — ако кажеше нещо повече, щеше да остане да ѝ гостува през цялата нощ. Изумително бавносхващащ човек. Приятелите му, ако имаше такива, навярно изпитваха непрестанни опасения, че може да се появи на организираните от тях партита. Първи пристигнал, последен тръгнал си. — А сега, имам лични дела за…

Люис донесе палто, шал и ръкавици, извика такси, което да откара Пол Маккейб до небостъргача „Тайрон“, отвори вратата, за да се увери, че ще излезе, и го изпрати до асансьора.

— Люис, ти си съкровище.

— Благодаря, мадам.

— Тази вечер повече няма да се нуждая от теб.

Устоя на подтика да избърше мазните отпечатъци на Пол Маккейб от порцелана си.

Чу как Люис затваря входната врата и изчака асансьорът да издрънчи и забръмчи. Срещата на Ордена бе надминала очакванията ѝ. Нищо не концентрира човешкия ум така, както инвазията от извънземни. З₃ бързо се бе завърнала към нормалното. Вестниците и телевизията вече го бяха нарекли Трийсетминутната инвазия. Градове в небето — истински ли бяха, или просто някаква масова квантова халюцинация? Възможно ли беше световете просто да са се презастъпили в продължение на няколко минути несигурност? Можеше ли някой да бъде истински сигурен какво се е случило през онзи луд трескав половин час? Каквото и да се бе случило, сега беше приключило. Отново имаше електричество, небето беше празно, а имаше януарски сметки за плащане, работа за вършене… и януари си оставаше все така противен. От прозореца на апартамента си на последния етаж Шарлът Вилие се загледа надолу към трафика из нощния Лондон: преминаващите влакове, хората из улиците, ярко осветените ресторанти, театри и кина, навигационните светлини на корабчетата по Темза, вечно променливите шарки, рисувани от светлините на въздушните кораби високо над облените от прожектори ангели и богове на лондонските кули. Нищо различно, но всичко се бе променило. Световете никога повече нямаше да са същите. З₄ се беше сражавала с Джиджу. Разумът на Трин бе отворил портални проходи във вътрешността на градовете кораби. Милион Мадам Луна бяха влезли в битка с воини на Господарите на Слънцето. Шарлът Вилие дори не можеше да си представи касапницата. Радиата и телевизиите на З₃ бяха пълни с догадки по въпроса защо са изчезнали градовете кораби на Джиджу. Шарлът Вилие знаеше, а сега знаеше и Орденът. Съвсем скоро и Президиумът щеше да научи.

Часовникът на бюфета припя единайсет.

Почти беше време.

Апартаментът на Шарлът Вилие се състоеше от дванайсет просторни помещения в жилищна сграда на „Съдърк шор“. Двойни врати, високи прозорци и тавани, препълнени със светлина и свеж въздух. Едно от помещенията до втората спалня за гости винаги оставаше залостено и запечатано. Никой освен Шарлът Вилие не можеше да влиза вътре. Нито чистачът, нито дори Люис. Шарлът Вилие извади ключ от чантичката си и отключи вратата. Стаята не беше голяма, може би малко повече от килер. Огромна част от нея бе заета от метален пръстен. До пръстена водеха три махагонови стъпала. Пред тях се възправяше конзола, красиво изработена от същия тъмен махагон. В него имаше вграден месингов панел с бутони от слонова кост. Шарлът Вилие извади кърпичката си и избърса прахта. Без да си сваля ръкавиците, натисна поредица от клавиши. След което металният пръстен се препълни с ослепителна светлина. Тя си сложи чифт тъмни очила. Още натиснати клавиши. Светлината се проясни, за да отвори прозорец към елегантна всекидневна, богато мебелирана, драпирана, осветена от лампиони и вътрешна топлина.

Шарлът Вилие изкачи стъпалата до гостната. Зад нея порталът на Хайзенберг се затвори.

Тя се отдалечи от портала и се огледа. Топлина откъм въглищната жарава в камината. Светлина, която се отразяваше остро в ъгловатото стъкло на гарафи за вода. Предци, гледащи смръщено от опушени портрети. Клони, блъскащи под напора на зимния вятър по цветните стъкла на прозорците. Парфюмен аромат от пчелен восък, старо дърво, дим от дърво и книги.

Шарлът Вилие забеляза, че един иконом с официални панталони и фрак надникна в гостната и влезе тържествено.

— Стори ми се, че нещо просветна. Добре дошла у дома, мадам Вилие. Измина дълго време.

— Благодаря ти, Бейнс. Не беше малко.

— Вярвам, че работата ви е приключила успешно.

— Ако броиш за успех отблъскването на инвазия в Десетте свята от интелигентни динозаври, тогава, да.

— Звучи плашещо, мадам. Нека Му благодарим, че нищо подобно не ни заплашва тук. Равнината ни е от спокойните.

— И дано задълго си остане такава, Бейнс.

Часовникът с махало отброи за четвърт час. Шарлът Вилие пъхна тъмните си очила в чантичката.

— Налага се да побързаме, Бейнс.

— Ще имам грижата при завръщането ви да ви очаква чай.

— Какво бих правила без теб, Бейнс? Сдобих се с просто изумителна рецепта за горещо какао. Трябва да ти я дам.

Осем минути. Шарлът Вилие отвори вратата към стълбите за прислугата и слезе по спираловидното стълбище до старите кухни. Работата около Целостта я бе откъснала от последните две Прояви и вече почти не мислеше за къщата в Кеймбридж като за свой дом. За нея домът беше апартаментът ѝ на „Съдърк“, топъл и комфортно обзаведен според вкуса ѝ. Домът ѝ беше Лондон. Земя 3. Тази равнина, този свят, на който беше родена и откъдето беше поела по своя път, взимайки теоремите на баща си, за да ги превърне в реалност, за него тя мислеше като за Земя 3_а.

Лабораторията заемаше старата кухня, килера с провизии на иконома и винарската изба. Осветлението премигна: Проявата се зараждаше и се захранваше с енергия от пролома между вселените. Шарлът Вилие знаеше, че съседите ѝ в това зелено академично предградие са се оплаквали неведнъж от прекъсващото електрическо захранване и се чудят защо това винаги се случва в единайсет и двайсет и три вечер, на всеки шест седмици и два дни.

Бейнс поддържаше оборудването изрядно чисто, но никога не докосваше големия, покрит с кадифена покривка обект в средата на пода. Шарлът Вилие свали с един замах платнището. Порталът беше празна рамка. Две вертикални и две хоризонтални греди, оплетени в кабели и изолационни проходи. Врата за никъде. Врата за навсякъде. Комптаторните екрани премигнаха под увеличителните лупи и изгаснаха. Из къщата крушките сигурно помръкваха в полилеите си. На писалището, в тежки месингови поставки, бяха подредени стари, прашни свещи, разтечени и с почернели фитили. Шарлът Вилие ги запали една по една. Усещаше концентрацията на енергии във въздуха, в който се надигаше прах. Почувства как косъмчетата по тила ѝ настръхват.

— Накарай го да проработи — бяха последните думи на баща ѝ към нея, докато лежеше на смъртен одър в леглото с балдахин на горния етаж. — Всичко, което направих аз, е просто да го зърна. Сенки на сенките. Зърнати! Трябва да отидеш. Да отидеш и да го видиш.

Направих много повече от това просто да видя и отида, татко, помисли си Шарлът Вилие. Видях чудеса. Видях ужас. Светове отвъд представимото и могъщество на способността да повярваш. Цялото могъщество. Крайното могъщество. Скрито сред онези уравнения, които ти позволиха да отвориш магическия си фенер и да ми покажеш смътните, призрачни образи от живота на една друга Земя. Видях Плеромата9.

Една минута.

Сега единствената светлина идваше от свещите. Пламъчетата им се накланяха към портала, който бе започнал да сияе в призрачно синьо.

— О, любов моя — прошепна Шарлът Вилие. — Толкова дълго ме нямаше. Прости ми.

Всички часовници показваха единайсет и двайсет и три.

Шарлът Вилие си сложи тъмните очила.

И порталът загоря във врящо синя светлина.

Тя приближи портала, докато лицето ѝ не се озова на сантиметри от равнината закривено синьо. Синевата огряваше лицето ѝ. Синята светлина от мястото между равнините пращеше в стъклата на очилата ѝ. Вятърът отвъд вселената издуха назад косите от лицето ѝ.

Проломът. Дупка, разкъсана между световете, между всички светове. Рана в реалност, където всички равнини кървяха и се докосваха. И там долу, там вътре, в сърцето на пролома, беше Плеромата. Сърцето, от което протичаше реалността на всички. И там вътре, в сърцето на сърцевината на всичко, беше Лангдън Хейн.

Шарлът Вилие помнеше вечерта, когато отвориха портала. Делото на живота на баща ѝ, останало недовършено от рака, който бе изгризал костите и мечтите му, напълно реално. Години проучвания, изследвания, отдаденост, работа, работа, работа; тя — най-добрият математик, който се е появявал в колежа ѝ от век насам, той — инженерът, който можеше да превърне онези идеи в метал, електричество и фундаментални физични сили. Едно натискане на прекъсвача щеше да отвори вратата към онази друга Земя, която баща ѝ беше показал на своя квантов фенер. Свят, толкова подобен на този, че им трябваха внимателни и продължителни проучвания на записаните образи, за да разберат, че са различни. Едно щракване на прекъсвача, и този свят беше само на крачка, през Портала на Вилие.

Тя помнеше вълнението, връхлитащото разтреперване, докато гледаха прекъсвача и се питаха един друг Да го направим ли, да го направим?. А после решиха да го направят заедно, две ръце върху лоста. Но не можеха да минат едновременно през портала. Някой трябваше да остане на контролното управление.

Ти отиди, беше казала тя.

Не, ти отиди, настоя той. Идеята е твоя.

Хвърлиха ези-тура. Оставиха нещата на неопределеността. И във вълнистата светлина пристъпи той.

Всички часовници показваха единайсет и двайсет и три.

— Лангдън?

И ето че беше там, лице, заровено в гънките на безкрайното синьо, като човек, излизащ от дълбоки води или дете, увито в топли одеяла в студена нощ. По-студена от всяка нощ там някъде, уловена между светове. Толкова близо, че можеше да го докосне; лицата им бяха на милиметри едно от друго. Но никога не успяваше да го докосне. Да прекрачи прага означаваше да попадне в притеглянето на пролома, да бъде пръсната от Множеството на световете, без най-малкия комфорт на този единствен миг, на всеки няколко седмици в точното време, когато Лангдън Хейн беше пристъпил в отворения портал. И Лангдън Хейн се бе споил с Плеромата, квантовата реалност, който бе фундаменталната вселена на мултивселената. Никъде и навсякъде.

Пръстите ѝ се поколебаха над лицето му.

— Любов моя — каза тя.

Той се усмихна.

Нямаше как да я е чул, но можеше да разчете думите по устните, в очите ѝ. Устните му оформиха думи: И аз те обичам. След което синята светлина го закри, завихри го надалеч и го нямаше, издухан в поредната случайна вселена, призрак, чиито неразбираеми стенания се чуват в стените на света.

— Ще те върна, любов моя — произнесе Шарлът Вилие.

Вече знаеше каква е била грешката ѝ и как да я поправи. Изчисленията на баща ѝ бяха грешни с цял порядък. Световете влизаха в контакт не чрез сила, която разкъсва тъканта на реалността, а чрез финото сдвояване на енергии, подобно на музикални инструменти, които улавят тоналността си. Първият портал бе пробил дупка право през Плеромата. Но Плеромата, самото вещество на реалността, можеше да бъде манипулирана. В крайна сметка всичко опираше до математиката. Инфундибулумът беше инструмент за настройване на мултивселената. Еверет Синг и баща му не осъзнаваха приложението на тяхната машина: скачането от всяка точка на всяка вселена до коя да е друга ставаше възможно, защото Инфундибулумът имаше достъп до Плеромата. Инструмент, който можеше да освободи с хирургическа точност Лангдън Хейн от Плеромата, се превръщаше в инструмент за контрол на самата реалност.

Пламъците на свещите се полюшнаха и изгаснаха във вятъра отвъд, щом порталът премигна и се затвори. Осветлението премигна на свой ред и се включи, а лабораторията забръмча от звука на рестартиращите се комптатори.

Единайсет и двайсет и пет.

Шарлът Вилие отново зави портала с тежката кадифена покривка.

Първо работата. Целостта се бе разминала с катастрофата. В тази катастрофа се състоеше и нейната възможност. Орденът беше обединен и силен. Едва ли имаше по-подходящо време да заяви властта си. Ибрим Ходж Керим знаеше прекалено много. С времето щеше да го неутрализира. А Еверет Синг сега беше преследван враг из всички Познати светове. Имаше много за вършене и възможности, от които бързо трябваше да се възползва. Тази вечер щеше да се върне на Земя 3. След чая на Бейнс. Следващия път щеше да го накара да приготви рецептата от кафене „Русата мечка“. Кулинарията на Земя 7 беше наистина изключителна.

— Ще те върна — каза Шарлът Вилие на правоъгълника от дебела тъкан. — Обещавам.