Императрицата на слънцето

29.

— Може ли да ги видя? — попита Райън.

Стаята беше затоплена и в полумрак, а познатите неща по стените, рафтовете, екраните караха нещата в онази барака да му се струват нереални и далечни, но Райън продължаваше да трепери. Толкова много, твърде много, твърде скоро, прекалено бързо. Започни с Еверет. Започни с онова, което ти е известно. Макар и, както осъзна Райън, да му беше далеч от известно.

— Малко е лично — отговори Еверет М. — Говорим за вътрешността на тялото ми.

— Там нямаше нищо против — посочи Райън.

— Там ти спасявах задника. Да не искаш да свършиш като убиеца на плъхове, с Наан вместо мозък?

Еверет М му бе разяснил какво са Наан, но в главата на Райън имаше прекалено много блъскаща се информация: твърди, остри неща, които тракаха като във въртящ се барабан. Наан бяха превзели един от паралелните светове и искаха да овладеят друг. Този свят. Наан бяха Лошите.

— Не, разбира се — отговори Райън. — Но трябва да знам какво става. Длъжник си ми, Ев.

— Добре — кимна Еверет М.

Той си свали фланелката и седна на леглото до Райън. Обърна вътрешната част на ръцете си нагоре. Линиите, които Райън бе забелязал под душовете, потъмняха и се разцепиха по шевовете. Кожните панели се разгънаха и изтеглиха. Във вътрешността на кухините Райън зърна бели като паяжина устройства. Разгънаха се вън от ръцете на Еверет М. И отново се разгънаха; стойки и пълнители.

— Обикновено тук се зареждат наноракетите, но ги използвах докрай на Земя 1. Трябва да се върна на Земя 4 за презареждане.

Оръжията, които се бяха разгънали от тялото на Еверет М, се струваха на Райън най-красивото и едновременно с това най-отвратителното нещо, което някога е виждал. Идваше му да повърне. Идваше му да ги пипне. Протегна ръка към белите машинни части. Еверет М я отблъсна рязко. Райън възкликна и се улови за ударените пръсти.

— Едва не ги счупи!

— Съжалявам. Не съм ги счупил. Не ме докосвай там.

— Боли ли? — попита Райън. Лицето му беше като картина от почуда и ужас, в еднаква степен.

— Всеки път — отвърна Еверет. — Всеки. Един. Път. Наистина хитрите неща не са в оръжейните системи, а в онова, което не можеш да видиш. По-бърз съм от теб, по-силен, мога да продължавам по-дълго и да виждам неща, които ти не можеш. Сега съм по-бърз, по-силен и по-добър от всеки на този свят.

— Да виждаш неща? Можеш ли, например, да събличаш хората с рентгеново зрение като Супермен?

— Не — каза Еверет М. — Опитвал съм. Но имам и други сетива. Мога да улавям и чувам радиовълни. Така успях да проследя Наан.

Стъпки на стълбищната площадка. Двете момчета замръзнаха. Човекът отвън можеше да завие в две посоки, към банята или към спалните. Насочи се към спалните. Еверет М накара портовете си да изщракат в затворено положение и се гърчеше, за да се напъха в тениската си, когато бащата на Райън почука и отвори вратата. На два пъти погледна бързо към Еверет М, който сваляше тениската над колана на джинсите си.

— Всичко наред ли е, народе?

— Всичко е наред — отговори Райън.

— Добре. Отлично. Ъм, Райън. Онези очила за нощно виждане? Използваш ли ги? Може ли да ги взема за малко?

— Забелязах нещо — каза Еверет М, щом бащата на Райън слезе по стълбите с очилата в ръка. — Престанал си да казваш „ъм“.

Така е, помисли си Райън, и знаеше съвсем точно кога и защо се е случило. Кога: в момента, когато видя как извънземната технология се сгъва в ръцете на Еверет. Защо: сега знаеше. Нямаше никакво съмнение. Подозренията му бяха потвърдени. Еверет не беше неговият най-добър приятел Еверет. Беше двойник от паралелна вселена. Всичко, от което Райън се опасяваше, бе истина, и отгоре. Този Еверет не беше просто двойник, а извънземно, преобразено по инженерен път, за да се превърне в агент киборг. И работеше за лошите. Внедрен в дома на майката и сестрата на истинския Еверет. Който беше направил опит да убие истинския Еверет. Който беше вмъкнал контрабандно извънземна нанотехнология, способна да изяжда мозъци, от Земя 1 на този свят, след което по невнимание я бе изпуснал на свобода.

— Колет беше права — прошепна Райън.

— Какво?

Не си беше дал сметка, че е проговорил на глас.

— Колет. Познатата на баща ти. Искам да кажа, познатата на бащата на твоето копие.

Лесната грешка беше неизбежна, да обърква копието с оригинала. Особено когато въпросът кой е копието и кой оригиналът зависеше от това кой си ти и в коя вселена.

— Виждал си се с Колет? Човече, иска ми се да не го беше правил.

— Нищо не ми е казвала. Каза, че ще бъде опасно.

— Опасно е. Аз съм опасен.

— Зная.

Еверет М му бе разяснил политиката на Целостта, Ордена, Шарлът Вилие и нейното копие Чарлз, а така също и кои са техните агенти на този свят, на кого може да се има доверие и на кого не може, но всичко това някак все още не успяваше да се побере в главата на Райън. Според него дори Еверет М не го разбираше напълно.

— Не зная как да постъпя — произнесе внезапно Еверет М.

— Нали унищожи Наан — каза Райън.

— Да. Не. Може би. Не говоря за Наан. Да, за тях говоря. Да кажа ли на Шарлът Вилие? И ако го направя, какво ще се случи? Държи в ръцете си майка ми, истинската ми майка, обратно на моята Земя. Ами майка ми тук? Ами Нуми? Ти. Ние. Не зная какво да направя!

Въпреки цялото си могъщество Еверет М беше безсилен, осъзна Райън. Нещата опираха до проблема на супергероя. От ръцете ти може да избухва енергията на слънцето, но това не може да пребори гладната смърт. Можеш да запращаш в орбита цели небостъргачи, но това не може да победи неумолимата корупция. Можеш да разчиташ най-интимните чувства и копнежи, но това не върши работа срещу хомофобията. Суперсилите превръщат всичко в нещо лично. Батман срещу Жокера. Фантастичната четворка срещу Галактус. Големият Г може да разкъсва цели светове, но в крайна сметка е също толкова обикновен. Победиш ли го, проблемът изчезва. Истинските проблеми обаче не са такива. Не можеш да ги разрешиш с удряне. Истинските суперзлодеи бяха натрошили Еверет на парчета, за да го реконструират, за да го отнемат от всички и всичко, което познава и обича, за да го изпратят тук с очакването да бъде техен воин. Нямаше с какво да им се опълчи. Те бяха хората, облечени в костюми, които се събират в своите стаи и решават нещата. Унищожиш ли единия, на негово място идваше друг.

— Искам всичко това да престане! — извика Еверет М.

— Шшш, Ев, по-тихо, нашите…

— Не искам всички тези неща в себе си — прошепна Еверет М. — Гледам ги и ги мразя. От тях ми се повръща. Препълнили са ме с… мръсотия. Вече не се чувствам чист. Никога не се чувствам затоплен. Нямам чувството, че съм в безопасност. Искам обратно себе си. Искам всичко това да свърши и искам да се прибера у дома!

— Еверет, Ев… всичко е наред.

— Нямам си никого. Разбираш ли? Няма един човек, който знае и разбира. Мразя го, онова друго аз, твоя приятел. Аз съм тук, всичко това съм заради него. Но не мога да го мразя… той е аз. Нямам си никого. Всеки ден съм сам. Не мога да сторя нищо, не мога да кажа на никого.

— Зная, Еверет.

— Не, никой не знае. Никой не може да узнае.

— Зная за теб. Познавам теб.

Когато заподозря, че този Еверет е копие, Райън разгледа внимателно всяка възможна разлика между него и своя Еверет. След като вече знаеше истината, Райън виждаше сходствата. И двамата бяха умни, но го пазеха в тайна, и двамата бяха срамежливи сред хората, но и двамата проявяваха храброст, когато това се изисква. Но самосъзнанието, че технологията на Трин му дава могъществото да прави едва ли не всичко, придаваше на този Еверет лека арогантност, самоувереност. Райън харесваше това. Другият Еверет не би проявил смелостта да отговори подобаващо на поканата на Нуми да си напишат заедно домашните. Другият Еверет би намерил начин да хакне страницата „Секси задникът на Еверет“ и да я свали, вместо да понася всеки да оценява сладкото му дупе. Другият Еверет се прибираше у дома след тренировките по футбол, вместо да споделя душовете с останалите момчета. А обратната страна на тези самоувереност и арогантност беше гневът. Гневът беше горивото, което подхранва този Еверет. Всеки път, когато отвореше извънземните портове по тялото си, всеки път, когато използваше оръжията си, гневът извираше от него.

Райън знаеше какво трябва да направи. Досега не беше правил нищо подобно. Плашеше го. Но след като мисълта се озова в главата му, оставаше единственото, което трябва да бъде сторено. Той сложи срамежливо ръка на рамото на приятеля си. Еверет М се напрегна, но не се отдръпна. Райън си пое дълбоко дъх, а после се наведе и обгърна с ръка раменете на приятеля си. Тялото на Еверет М беше твърдо, стегнато и студено и Райън почувства как се напряга и сковава още повече, а сетне се отпуска. Студено. Толкова студено. В стаята беше задушно, но Райън потръпна. Усети, че Еверет М трепери.

— Всичко е наред — произнесе Райън. — Всичко е наред.