Императрицата на слънцето

37.

Гледката от мостика унищожаваше всякакви съмнения или надежди. Там, където дотогава се рееше Палатакахапа, с бляскавите си десет хиляди прозорци, сега имаше бездна. Нищо. Застинал въздух. Еверет виждаше през нищо от двайсет километра до иглените светлинки в далечния край на шахтата в центъра на света. Тънките мостове бяха скъсани като прерязани нишки. Потоците от мълнии долу се извиваха, без нещо да ги прекъсва, през огромната яма.

— Къде отиде? — попита Сен.

Какс стоеше пред големия прозорец, притиснала ръце в напуканото стъкло:

— Къде мислиш? — каза с глас, студен като зимата.

Еверет потрепери. Мразеше Какс да използва гласа на майка му; тонът, който използва, беше съвсем същият, когато му беше съобщила, че баща му си е тръгнал, че няма да се върне и че са се разделили. Гласът, оповестяващ Края на Всичко.

— Майка ми е дала началото на Пълната Победа. Не е само Палатакахапа. А всеки град на Господарите на Слънцето. Инвазията е започнала. И ме е оставила…

Мисълта порази Еверет като същински удар.

— Слънцето!

— Да — отвърна Какс. Тя обърна гръб на големия прозорец. — Заповедта за начало на каскадната поредица за пораждане на нова е била издадена по същото време, когато градовете са напуснали Световното колело.

— Мистър Синг, измъкнете ни от тук! — отсече капитан Анастейзия.

— Не може — произнесе Макхинлит, тихо и задавено от шок, който го бе поразил до костите. — Не разполагаме с мощността.

Еверет почукна по Инфундибулума. Бутонът СКОК беше посивял.

— Скокът на Хайзенберг неизпълним — каза той.

— Мистър Синг, нуждаем се от отговори — настоя капитан Анастейзия. — Гласът ѝ беше свръхестествено спокоен.

— На заповедта за възпламеняване на нова ѝ трябват осем минути и двайсет и шест секунди, за да достигне от тук до слънцето — каза Еверет. — Зависимост от скоростта на светлината. А докато взривът на свой ред достигне нас, ще изминат още толкова осем минути и двайсет и шест секунди.

— От изчезването на Палатакахапа са изминали около две минути — каза капитан Анастейзия. — Четиринайсет минути до избухването на слънцето. Достатъчно е. Мистър Макхинлит, разполагаме ли с мощност за пропелерите?

— Пръдня в територия на урагани — отговори Макхинлит.

— И пръдня в ураган стига. Сен, задействай пропелерите. Джентълмени, към инженерния отсек. Какс, нуждая се от всяка свободна ръка. Ако обичате, мадам, разгърнете гръмоотводния масив. Ще снижа кораба… — капитанът посочи сините електрически изпразвания — … там.

— Не можеш! — извика Сен.

— Насочете кораба натам, мис Сикссмит — произнесе с най-заповедния си глас капитан Анастейзия. — Джентълмени, рептили, все още сте тук?

— Гръмоотводният масив — каза Еверет по петите на Макхинлит, докато го следваше по стъпала, коридори, стълби, нагоре между газовите клетки, във висините на въздушния кораб. — Това не се ли използва, когато влитате в гръмотевична буря, за да презаредите акумулаторите?

— Да — отговори Макхинлит.

Намираха се на пътека, притисната толкова плътно до тавана на кораба, че дори на Еверет му се наложи да приклекне.

— Като онова нещо, при което, ако нещата се объркат, може да изгори целият кораб?

Лицето на Макхинлит изразяваше най-чисто неверие:

— Момко, слънцето… слънцето… се кани да избухне и ще прати задника ни чак при Него. Прояви малко усет за мащабите.

След което продължи напред, тракащ като рак надолу по тесния коридор. Бедрата на Еверет протестираха от схващането, докато опитваше да не изостава от машиниста.

Макхинлит спря под две големи месингови колела, инсталирани в тавана.

— Дърпай с всички сили, младеж! — машинистът сграбчи едно от колелата.

Когато го завъртя, бицепсите, сухожилията на врата му и ключиците му изпъкнаха до краен предел.

Часовникът на Еверет сигнализира.

— Шест минути до Слънцеизбухването.

Беше измислил името по време на препускането нагоре по стълбите от мостика до върха на кораба. Краят на света и пак не можеше да се въздържи да не измисли подходящо име за събитието.

Макхинлит стовари юмрук по обшивката:

— Знаеш ли какво? Наистина. Наистина. Не. Ми. Трябва. Да чувам последно отброяване.

— Извинявай.

— Остави извиненията. Върти.

Еверет сграбчи колелото и го налегна с цялата си тежест. Не искаше да помръдне. Пое си дълбоко дъх и опита отново. Всеки от мускулите му пищеше. Агония: приклекнал в тясното, с вдигнати ръце.

Еверет изпъшка. Колелото изскърца и се помести.

— Върти! Върти! — изкрещя Макхинлит.

Еверет завъртя месинговото колело. Часовникът му отново сигнализира. Четири минути до Слънцеизбухването.

Макхинлит вдигна ръка.

— Движим се — каза той. — Движим се! Тегли в името на Исус, Кришна и името Му!

Сен ги почувства с всяка част от тялото си: познатите вибрации, които не бе усещала от толкова дълго, тътена на пропелерите. Постоянното, добре дошло треперене, което ти съобщава, че се намираш на въздушен кораб. Жива, дишаща машина, със собствен живот и голямо сърце, като на лъв. Вибрациите бяха слаби, но корабното сърце отново биеше. Сен вдигна ръце от лостовете за стартиране на двигателите. Чувстваше се така, сякаш е направила вълшебство: беше пробудила за повторен живот кораба с едно живително докосване по същия начин, по който Генкралиците бяха излекували нея. Но не можеше да сложи ръцете си на руля. Волтовите дъги под нея я ослепяваха, парализираха я от страх.

— Снижете ни, мис Сикссмит — каза капитан Анастейзия. Стоеше пред големия прозорец с ръце зад гърба, широко стъпили крака, поглед напред: обичайната ѝ командна стойка. Тази стойка казваше: Аз съм Господар и Командир на въздушен кораб.

Сен посегна към руля и се отдръпна като попарена. Отново видя развалините на Феърчайлд, както го беше виждала в толкова много пропадащи, изпълнени с викове свои кошмари. Видя как корабът на родителите ѝ се превърта отново и отново през чудовищната буря край Азорите; а гръмоотводният му масив е разгърнат като платна — едно горе и едно долу. Видя как мълнията го поразява. Видя убийствената дъга. Как корабът пламва и започва да гори.

Сега го видя отново. Видя как всичко свършва с пожар. Не можеше да причини нещо подобно на кораба. Но ако не го направеше…

— Мис Сикссмит! Разполагаме с шест минути, преди новата да ни връхлети!

И в двата случая щеше да приключи с пожар. Сен проплака. Еверет говореше за избора между две злини. Всички злини от всички светове сега бяха тук, на върховете на пръстите ѝ. Но двете пресичащи се дъги от ярка синя светлина препълваха очите и ума ѝ.

— Сен! Не ме принуждавай да ти отнемам управлението!

Не можеше да докосне руля за управление. Корабът щеше да изпищи пред предателството ѝ, ако го докоснеше.

— Сен! Чуй ме! Феърчайлд… аз го пилотирах. Никога не го забравяй. Аз бях пилотът и аз вкарах кораба в бурята. И аз допуснах грешка. Сен, аз пратих онзи кораб на сигурна смърт. Не мога да го понеса. И не мога да го направя. Ти можеш. Само ти можеш да го направиш. Ти си по-добрият пилот от мен. Само ти можеш да спасиш Евърнес.

— Не! — извика Сен и улови руля.

Бавно… много бавно… толкова бавно, че сякаш почти не се движеха… Евърнес запълзя с помощта на последния шепот от енергийни резерви в акумулаторите си.

Проваляше се. Гореше от болки. Болеше твърде силно. Всеки негов мускул гореше, потопен във втечнени мълнии. Дърпай, дърпай, дърпай. Това колело никога ли нямаше да стигне крайния си предел?

— Хайде, мистър Синг! — извика Макхинлит.

С последните си сили Еверет дръпна и завъртя колелото. Появи се миг на съпротивление, когато вече се опасяваше, че мускулите му ще откажат, а после колелото щракна на мястото си. Макхинлит също застопори своето.

— Масивът е разгърнат. А сега да скарпираме. Не ти трябва да бъдеш тук, когато ни удари мълния.

— Правил ли си го преди? — попита Еверет.

— Не. Но имам много богато въображение. Семейна черта при всички Макхинлит. Когато сте готов, мистър Синг. Няма за къде да бързаме.

Еверет покри последните метри от таванското пространство на четири крака, с изкривено от болки тяло. Изправи се мъчително. Стъпалата се спускаха надолу и надолу, във вечността, между издутите газови клетки.

— Божичко.

— О, хайде де, млад си, здрав си — каза Макхинлит.

Той мина покрай Еверет и пое препускащо по стъпалата. Часовникът на Еверет сигнализира. Още две минути по-близо до Слънцеизбухването.

— Мощността е петнайсет процента, мамо.

— Дръж ни по курса.

Сен удържаше Евърнес право към мястото, където двете дъги се пресичаха. Големият прозорец беше като стена от кипящо електричество. Силуетът на капитан Анастейзия се очертаваше на фона на полуделите мълнии, черно върху синьо.

Евърнес се разтърси. Сен обра височинните контроли. Въздушното ѝ моджо се бе завърнало; вродената дарба на ветровиците да усещат ветровете, да мислят в три измерения, да разчитат атмосферните показатели. Тя бръкна под куртката си и докосна очертанията на картите таро „Евърнес“. Измъкна най-горната и надникна.

Императрицата на слънцето.

Сен подхвърли картата през мостика. Друга изтеглена карта: самотно дърво в границите на кръгла ограда на върха на хълм. Самотно дърво на хълма. Какво пазеше стената — дървото в безопасност от света или света в безопасност от дървото? Хора, събития и обстоятелства могат да се променят в миг и пак да си бъдат същите.

Говореха ли ѝ отново картите, или виденията и уменията, които Джиджу бяха сложили в главата ѝ, замъгляваха способността ѝ да разчита колодата? Или картите таро „Евърнес“ казваха, че понякога всичко, което оракулът може да ти каже, е напълно очевидното. Спаси кораба, Сен Сикссмит.

— Гръмоотводният масив е оперативен. — Гласът на Макхинлит, изникнал неочаквано до нея.

Еверет се плъзна зад станцията си до Сен. Кимна, хвърли ѝ възможно най-кратката, сладка, болезнена усмивка. След което насочи цялото си внимание към своите комптатори.

— „Господ, Бог твой, е посред тебе: Той е силен да те спаси.“ — Значи и Шарки беше тук.

Евърнес отново се разтърси, още по-могъщо. Електричеството заискри от всяка оголена метална повърхност. С крайчеца на окото си Сен виждаше Какс. Ореолът на принцесата на Джиджу беше прибран плътно към главата ѝ. Сияеше почти също толкова ярко и синьо, колкото мълниите.

— Насочи ни в сърцето на бурята — нареди капитан Анастейзия.

— Слушам, мадам. — Сен наведе руля напред.

Със скърцане, стенания, вой и тропот от зле калибрираните пропелери Евърнес се подчини. Големият прозорец беше стена, озарена от светкавици. Сен усещаше всеки удар на сърцето си, всеки свой мускул, как ѝ заповядваха да извие настрани руля, да отдалечи кораба нагоре и надалеч. Но ръката ѝ не помръдна. Не се поддаде. Удържа курса.

Евърнес подскочи. Сен изпусна малък, животински вик, но не изпусна руля. Сега корабът се тресеше, мяташе се като в предсмъртни мъки. Намираха се в сърцето на плазмения поток.

— Заредете кораба, мистър Макхинлит — нареди капитан Анастейзия.

Макхинлит дръпна един месингов лост и мостикът оживя от светкавици. Искрите пращяха от всеки болт и нит, Огньовете на Свети Елм танцуваха по всеки ръб и връх. Мостикът се изпълни с какофония от припукване, съскане и шипене.

— „Тогава на небето се отвори храмът на Бога, и се явиха светкавици и гласове, гръмотевици“ — каза Шарки.

— Гледайте да не пипате нищо — извика капитан Анастейзия.

— Тъй вярно — промърмори Макхинлит.

— Капитане — гласът на Еверет беше малък и тих и едва ли не изгубен в бляскащите мълнии във вътрешността на мостика, но тонът му накара всяка глава да се обърне към него. — Слънцето току-що избухна.

— С колко време разполагаме? — попита капитан Анастейзия.

— Осем минути, двайсет и шест секунди — каза Еверет.

— Какъв е статусът на акумулаторните ни клетки? — попита капитан Анастейзия.

— Двайсет процента — отговори Макхинлит.

— Сен, удържай позиция.

Евърнес подскочи и изпадна. Сен извика, щом краката ѝ се отделиха от пода. Корабът се отклони от курса, докато тя се бореше да овладее руля.

Шарки оглеждаше мониторите, които все още работеха:

— Волтовата дъга се отклонява от гръмоотводния масив към корпуса. Прогаряния в секция горна 6.

— Дръж ни здраво, Сен.

— Трийсет и три процента — доложи Макхинлит.

— Мистър Синг, направете необходимите приготовления. Искам да осъществим скок на Хайзенберг в момента, в който разполагаме с мощността.

— Слушам, мадам. Слънцеизбухване плюс две минути.

Капитан Анастейзия прехапа едно проклятие.

Светкавиците танцуваха около Еверет от пода до тавана, докато задействаше оборудването си, компютър по компютър. Паноптикона. Инфундибулума. Скоковия пистолет. Бавно и методично. Едно небрежно движение в тази електрически заредена среда можеше да причини късо съединение. Късото съединение можеше да изгори процесорите в компютрите му. Мъртвите компютри означаваха смъртта на Еверет, смъртта на всички. Бавно, методично и опитай да не мислиш за стената от светлина, за препускащата със скоростта на светлината жега, която ще достигне до самите покрайнини на Света на Диска. Еверет си го представяше прекалено добре. Беше докоснал самото вещество на слънцето, беше го превърнал в оръжие в ръката си и могъществото му го изпълваше със страхопочитание. Беше освободил възможно най-малката частица от него върху Университета „Импириъл“ на Земя 1. Това тук беше цялото слънце, взривяващо външните си слоеве. Светлината и топлината щяха да бъдат достатъчни, за да убият — без никакво предупреждение, без дори ярък предупредителен блясък, който те връхлита през света. Стената от слънчево вещество щеше да взриви всичко на свободно разлитащи се атоми. Дървета, животни, морета, реки, езера, градове, самите скали. Можеше ли дори фантастично здравият материал на Света на Диска да устои на енергията на Слънцеизбухването? Господарите на Слънцето вярваха в това: след като лавата изстинеше и водните изпарения паднеха като дъжд, те щяха да се върнат, за да засеят и заселят света си наново.

Всичко щеше да умре, всичко щеше да се гърчи и гори в убийствената светлина.

— Слънцеизбухване плюс четири — каза Еверет.

Паноптиконът работеше. Еверет премигна, щом екранът се изпълни със скокови точки на Хайзенберг. Хиляди, милиони. Повече от звездите в небето. На всеки от Познатите светове на Целостта. Инвазия на милиард фронта. Неговият свят, неговият дом: трябваше да разбере. Еверет въведе параметрите за Земя 10. Бяха навсякъде из нея. Над всеки човешки свят се рееше кораб град на Господарите на Слънцето. А Палатакахапа, центърът на всичко, беше увиснал над Лондон. Неговият Лондон.

Сега и Инфундибулумът беше активен. Еверет премести поглед от Инфундибулума към Паноптикона, от Паноптикона към Инфундибулума.

— Шейсет и три процента — произнесе напевно Макхинлит.

— Прогаряния в долните и горните корпусни квадранти — обади се Шарки.

— Дръж ни стабилни, Сен.

Еверет хвърли поглед на Сен. Лицето ѝ беше напрегнато, мускулите ѝ — обтегнати като въжета, докато се бореше да удържи поддаващия, разтърсван въздушен кораб в плазмения поток. Потта се стичаше в очите ѝ, тя я избърса.

— Мадам, имам идея! — каза Еверет.

— Надявам се да е добра, мистър Синг — отговори капитан Анастейзия.

А скоковият контролер премина от сиво в зелено. Контролите работеха. Еверет завлече код от Паноптикона в контролера. Бутонът СКОК засия.

— Скок на Хайзенберг след пет…

— Аванс от четири минути, Еверет — каза капитан Анастейзия. — Губиш форма.

— Три…

Стената от убийствена светлина, която препускаше към него през безкрайните равнини на Световното колело, която превръщаше всичко докоснато във внезапно изпарение. Милиарди мъртви.

— Две. Едно.

Еверет удари бутона СКОК. Светлината от отвъд вселените наводни мостика.

И ги нямаше.