Императрицата на слънцето

38.

Без вуум.

Евърнес замина, Евърнес пристигна.

Палатакахапа висеше над Лондон. Студената, ясна януарска светлина огряваше могъществото и исполинските му размери. Върхове и бойници като хиляда наблъскани една до друга катедрали; шпилове и кули като на някакво създание от дъното на най-тъмното море; ребра и мачти, и вентилационни шахти като на омасленото тяло на някакво неприлично елегантно филмово извънземно. Желязна корона, широка петнайсет километра: от Актън до Канъри уорф; от Хампстед до Стретам. Лондон: покорен. Три милиона души, свити от ужас под сянката му.

— Комуникационните канали са полудели — каза Шарки. — Двеста канала, пълни с писъци.

— Оставете комуникационните канали, мистър Шарки — нареди капитан Анастейзия.

Всички на мостика се присвиха, щом няколко военни изтребителя профучаха над въздушния кораб, достатъчно близо, че реактивните им двигатели да го разтърсят.

— Това аер-о-плани ли са? — попита Сен.

— Мистър Синг, къде ни отведохте? — обади се капитан Анастейзия.

— На моя свят — каза Еверет. — В моя дом. Имам план… но ще проработи само ако успея да се добера до Палатакахапа. А той е тук. Над моя Лондон.

Всички напуснаха постовете си, привлечени от широкия прозорец. Гледката беше страхотна. Дума, която използваме прекалено често, помисли си Еверет. Нов телефон или филмов трейлър, или високи маратонки, и веднага казваме: страхотно. А са просто неща. Летящ дворец от паралелна вселена на умно-заври, надвиснал над Лондон. Това вече е страхотно. Гледам и изпитвам страхопочитание.

Еверет беше накарал Евърнес да завърши скока си точно над футболния стадион „Уайт Харт Лейн“. Беше пресметнал бързо, но грижливо: достатъчно надалеч от Палатакахапа, за да избегнат опасността при скока един материал да се материализира в друг; достатъчно близо, за да могат да видят парчетата от скъсания мост и одраната архитектура, рухнали чак до улиците на Стоук Нюингтън на хиляда метра под тях. Евърнес висеше на половин километър от североизточния сектор на двореца на създанията Джиджу. Дворецът изпълваше големия прозорец. „Абни парк“, Стоук Нюингтън, „Клисолд парк“, стадион „Емирейтс“, училището „Борн Грийн“, всичко това се простираше под сянката на Императрицата на слънцето.

— Майка ми е там долу — прошепна Еверет. — Сестра ми, баба и братовчедите ми. Всичките ми приятели…

— Моята майка е там вътре — каза Какс. Тя мигна към Еверет. Ореолът ѝ бе придобил обсидианово черен цвят. — Почувствах ги всички, Еверет. Чух ги, ето тук. — Тя докосна ъгълчето на челюстта си, където се намираха малките уши на създанията Джиджу. — Всичко, което някога е ходило или плувало, летяло или ровило. Един кратък писък, след което ги нямаше. Превърнати в пепел, пепелта на прах, прахта на атоми. Всеки разказ и песен, сграда и поема, игра и играчка, рисунка… всяко късче познание и мъдрост: изчезнаха за едно мигване на очната мембрана. Шейсет и пет милиона години цивилизация на Джиджу. Ние сме последните Джиджу!

Докато Какс говореше, кожата на лицето ѝ се смрачаваше до наситени индигови ивици, които преминаваха от края на гребена ѝ до брадичката и около всяко око.

— Какс, лицето ти… каза Еверет.

— Вие наричате това плач.

Капитан Анастейзия даде знак на Еверет да я последва надалеч от големия прозорец, а после призова и екипажа си с пръст.

— Еверет — прошепна тя, — какъв е планът ти?

— Помните ли Битката при „Абни парк“? — започна той. — Помниш ли как се измъкнахме оттам, Сен?

— Извика портал с помощта на телефоно-комптаторо-нещото си. Зареди координатите зад един надгробен камък и направихме скок — каза Сен.

Еверет им показа айфона си.

— Джиджу са копирали Инфундибулума. Съвсем точно, с всеки последен детайл. Което означава…

— Че ти можеш да контролираш техния Инфундибулум — обади се Макхинлит. — Само че там има цял рояк кораби на Джиджу. А това тук е само твоят свят, момчето ми. Какво остава за нашия.

— Всички те се направляват от командния кораб — каза Еверет. — Така са успели да направят едновременен скок. Защото са получили командата от Императрицата.

— А ти просто трябва да изпратиш командата до нейния кораб…? — попита Шарки.

— И всички ще изчезнат — отвърна Еверет. Той разклати телефона си. — И имам сигнал!

— Ще изчезнат къде? — поиска да узнае капитан Анастейзия. Гласът ѝ беше равен и твърд. — Къде ще ги изпратиш?

Еверет преглътна.

— Обратно — каза той.

Еверет видя как лицето на Какс промени цвета си, а гребенът се надигна за част от секундата, преди да изстреля стрела към него. Блясък, шумно дрънкане и стрелата се впи в тавана. Сен вдигна юмрук. Един бумеранг долетя до ръката ѝ. Едно помахване на ръката, и бумерангът се разпадна на съставните си ботове и се сля с бръмчащия рояк от ботове около топката на бойния жезъл на Генкралиците. Тя се завъртя напълно към Какс.

— Няма да изпратите народа ми в огъня — каза Какс. — Моята майка, сестрите ми. Няма да ги върнете там.

— Няма да докосваш Еверет! — извика Сен. Какс изсъска и се сниши в бойно приклякане. Сен улови бойния жезъл с две ръце и го вдигна над глава: — Мога да работя с играчката ти. Толкова добре, колкото ти. На този кораб има само една принцеса. И познай какво? Не си ти.

— Ще те нарежа и изкормя от горе до долу, маймуно — изпищя Какс.

— Мистър Шарки, възстановете реда! — извика капитан Анастейзия.

Изстрелът от пушка прозвуча оглушително в ограниченото пространство на мостика. Стърготините и сачмите от пушката заваляха по Еверет като сняг. Във въздуха замириса остро на барут. Едната пушка беше изпразнил в тавана. Другата беше насочена към Какс.

— На моя кораб няма нито нарязване, нито кормене и абсолютно никакви принцеси — прогърмя гласът на капитан Анастейзия. — Достатъчно насилие. Достатъчно убийства и кръв. До гуша ми дойде. Мистър Синг: не възнамерявам да способствам геноцид. Искаш да изпратиш милиарди живи същества в експлодиращо слънце. Ще унищожиш цялата раса Джиджу… всички с изключение на едно от тях. Тя е там, пред теб. Последната Джиджу. Еверет, по този начин няма да се различаваш от Императрицата на слънцето. В никакъв смисъл. Трябва да има някакво решение, което няма да избие милиарди. Хайде, Еверет. Мисли бързо. Мисли по-качествено.

Сен не сваляше бойния жезъл. През ореола на Какс преминаваха вълни. Пушката на Шарки беше неподвижна и неотклонно насочена.

Мисли, Еверет, мисли.

Еверет се вторачи в оръжията, които държеше. Паноптикона. Инфундибулума. Телефона. Скоковия пистолет.

В главата му нямаше една мисъл. Просто се взираше, без да вижда.

Десет свята. Милиарди животи. Хора и Джиджу.

Никой не мърдаше. Времето охладня и замръзна.

Мисли, Еверет. Мисли!

И после го видя. Беше точно пред него. Стоеше си там от векове.

— Мога да го направя — каза той. — Пак ще ми трябва само едно телефонно обаждане.

— Народът ми — настоя Какс.

— Няма да ги върна обратно. Обещавам ти.

— Какво ще направиш?

— Ще ги изпратя навсякъде. Скоковият пистолет. Той ми подсказа идеята. Изпраща обекти в случайни паралелни вселени. Мога да направя точно това. Мога да изпратя команда през Инфундибулума на императрицата, която ще изпрати всеки от корабите на Джиджу в случайни паралелни вселени.

— Направи го, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

От гърлото на Какс се изтръгна дълбоко ръмжене.

— Потрепнеш ли и с мускул, гневът ми ще се стовари върху ти — оповести Шарки.

— Ще останат живи — каза Еверет.

— Гарантираш ли за това? — попита Какс.

— Никой не може да даде такова обещание — намеси се капитан Анастейзия.

— Не е от най-важните неща в момента — каза Макхинлит, — но след малко ще останем без осветление.

— Какво? — Еверет се втурна към големия прозорец.

Сянката на кораба-майка на Господарите на Слънцето беше толкова дълбока и всеобхватна, че лондонските улични светлини автоматично се бяха включили сами. Сега, пред очите на Еверет, градът постепенно потъваше в мрак, улица след улица, квартал след квартал. От Излингтън до Канънбъри, по целия „Болс Понд роуд“. От Шакълуел до „Албиън роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“.

— Майка ми черпи от електрическата ви мрежа, за да поддържа Палатакахапа във въздуха — каза Какс.

— Не! — извика Еверет. — Не, не, не, не!

Телефонът в ръката му премигваше с индикатора си за обхват. Остана само една чертичка, след което и тя изчезна.

— Не! — Еверет се взираше в мъртвия телефон.

— Тонът ви ме притеснява, мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия.

— Изгубих сигнал. Не мога да го направя отдалечено! Ще се наложи да отворя скокова точка направо в Слънчевата зала.

— И да минеш през този портал? — уточни капитан Анастейзия.

— Да. Но. Аз трябва да го направя.

— Ще бъда до теб — заяви тя.

— „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ — каза Шарки.

— С теб съм — каза Макхинлит.

— Няма да ме оставите — каза Сен. — Нали сме екипаж.