Императрицата на слънцето

43.

Сен се спотайваше във вратата на каютата и изтезаваше косата си до максималното ѝ афро великолепие с един гребен с дълги зъбци. Под официалната си корабна куртка носеше изрязана фланелка и беше обула златистите си шорти върху клина, външен вид, който бе усвоила от света на Еверет. Златната мешка и сребристозелените очна линия и червило довършваха вида ѝ и заявяваха: Излез с мен, Еверет Синг.

— О, еха — произнесе Еверет Синг.

Сен изглеждаше ледено-призрачно, студено-горещо.

Сен позира, издаде дупе, разтърси рамене:

— Добре се получавам с малко грим.

Еверет не искаше да казва, че намира Сен в парти екипировката ѝ за леко заплашителна и доста пораснала.

— Ще ходиш ли някъде? — попита той.

— Може. Бристол е бона. Не толкова бона, колкото Хакни, но защото не съм бристолско момиче. Аз съм хакни полони.

В празното небе над Лондон от З₁₀, капитан Анастейзия беше дала на Еверет координати за Земя 3. Още докато изтребителите „Тайфун“ от Кралските военновъздушни сили правеха нов заход, за да прихванат този последен остатък от извънземните нашественици над лондонското въздушно пространство, Еверет вече завършваше калкулацията, задействаше скоковия контролер и с последните останали енергийни запаси на акумулаторите отваряше портал на Хайзенберг и караше Евърнес да се появи на хиляда метра над Земя 3.

— И от тук са изчезнали — възкликна Сен и добави: — Не че се съмнявах…

— Изчезнали са отвсякъде — каза Еверет. Истина беше, във всеки един смисъл на това изречение.

— Снижи ни, бавно, към дома — произнесе капитан Анастейзия.

Гласът ѝ бе много, много изморен, кожата ѝ — посивяла от изтощение. Сен премести внимателно лостовете за тягата: стенещи, протестиращи, лоялни; Евърнес реагира. Капитан Анастейзия насочи кораба си бавно срещу течението на Ейвън. Окаченият мост на Клифтън се изплъзна под краката на Еверет. Беше посетил паралелни вселени, Световното колело на Джиджу, могъщо, отвъд способността на човешкия ум да го проумее, което в този момент беше нажежен до червено диск от екзотична материя, но никога не бе ходил по-надалеч западно в Англия от Крайпътни услуги „Лий Деламиър“ на магистрала M4. Покрай реката имаше подредени въздушни кораби, привързани по четири на док. Радиото се пробуди; поздравления, остроумни забележки от страна на другите капитани на въздушни кораби и контролната кула „Сайон хил“. Главните канали все още бяха препълнени с объркване, изумление и радост след инвазията и изчезването на Джиджу — толкова внезапно и пълно, колкото беше започнало всичко. От къде бяха дошли, какво бяха, къде изчезнаха. Щяха ли да се върнат? Министър-председателят щеше да направи изявление в седем същата вечер. На тайните, кодирани канали на ветровиците слуховете и спекулациите се вихреха с пълна сила. И сред всичко това завръщането на капитан Анастейзия във Въздушното пристанище беше отбелязано, отпразнувано и посрещнато с не по-малко слухове, особено от онези, които умееха да поправят въздушни кораби, тихомълком и на определена цена. Капитаните сигнализираха с прожектори, надуваха тръбите си за мъгливо време като виковете на самотни дълбоководни същества, непознати на човешката наука.

— Ще излизаш, облечена така? — попита Еверет.

Сен завъртя очи:

— И преди сме водили този разговор. Да, ще изляза, облечена така. Не, не си ми майка.

— Къде е майка ти?

— На посещение при нейната майка.

— Шарки и Макхинлит?

— Макхинлит дрънка в машинното с омитата от Портисхед. Шарки все едно не е отишъл да потъргува с някоя полони. Ела с мен, Еверет Синг. Ще те разведа из Бристол. Ще се позабавляваме. Заслужаваш си го. Спаси вселената. Най-малкото, което мога да направя, е да ти взема буваре. Буваре бира? Няма значение. Ще ти дойде добре. Жужирай се. Премени се с партакешите, които ти купих. Ще те заведа в „Сийуърдс“. Има боеве… с голи юмруци. Бонару.

Но Еверет не успяваше да се зарази от настроението за парти на Сен:

— Съжалявам, Сен. Ти върви. Не мога да си изкарам някои неща от главата.

Сен свали сгъваемата седалка отзад на вратата и кацна на нея.

— Какво да си изкараш от главата, Еверет Синг?

— Тях. Всички Джиджу. Щях да ги изпратя обратно, Сен. Обратно в огъня. Но капитанът ме спря. Как е възможно да постъпя така? Що за човек съм?

— Но не го направи.

— Но щях. С едно помисляне. И тя беше права: така нямаше да съм по-различен от Императрицата на слънцето.

— Императрицата е от лошите. Злодеят. Тя уби всички онези Джиджу. Зная го, Еверет, почувствах го. Вече започва да ми се губи, но все още е там. Още съм бижу изплашена и винаги ще е така.

— Казваш: тя е злодеят. Известно ми е. Но аз ли съм героят?

— Тук сме. Живи сме. Корабът е тук. Инфундибулумът е в теб. Джиджу ги няма. Не знам къде са, не ме е грижа. Просто ги няма. Ти ги надви, Еверет. Ти си героят.

— В мен видях неща, които не ми харесаха, Сен. Извърших неща… Също като в училище, когато виждах две момчета да се бият… Мислех си го, когато Какс уби своята съперница. Мои приятели изведнъж се сбиваха. И след това вече не гледах на тях по същия начин.

— Аз обичам тупалки — рече Сен, след което забеляза съмненията и уязвимостта на Еверет. — Извинявай.

— Сякаш изобщо не ги познавах. Сен, мисля, че сега съм един от тях. Аз съм побойник и нищо вече няма да е същото, нито зная кой съм.

— Еверет, винаги си Еверет. Аз бих знаела.

— Като другото ми аз… моето копие. Така и не разбирах откъде извират гневът и желанието му за сражение. Но сега разбирам. Вършил съм същото.

— Може пък да те гушна, Еверет Синг, но трябва да обещаеш, че няма да ми развалиш асока.

Еверет протегна ръка, а Сен разтвори ръце за прегръдка.

— Еха — каза тя и се отдръпна.

— Не съм достоен, Сен. Не го заслужавам.

— Няма значение.

— Има. За мен. И, Сен, помниш ли как те помолих да си свалиш фланелката? Не биваше да постъпвам така. Не беше правилно. Не беше добрият начин.

— Не съм правилна? — произнесе Сен и се престори на възмутена.

— Не, нямах предвид това. В моя свят момчетата и момичетата на наша възраст… не бива да го вършим.

— Еверет Синг, не забравяй, че аз казах не, но ти постъпи не. Никакви трябваше или не трябваше по въпроса. Върши или не върши. В палари няма дума за трябваше, Еверет Синг.

— Аз не съм от добрите.

— Никой не е. Всички сме добри и лоши, млади и стари, герои и злодеи. Това е начинът Му.

— Не и там, откъдето аз идвам.

— Тук също не е така, на повечето места, но откъдето идвам аз, всички сме тези неща. Черни и бели. Хайде.

Еверет поклати глава:

— Трябва да обмисля някои работи.

— Съвсем самичко на големия, студен кораб? Не. Не бива така. Идваш с мен, Еверет Синг, дори и за да свършим една дреболия, която трябва да свърша.

— Дреболия?

Сен извади една карта таро „Евърнес“ с драматичен жест. Обърна я с лицето нагоре. Слънчевата императрица. Императрицата на слънцето. Веселата, закръглена жена на трона си, стиснала две магически пръчки.

— Пенсионирам тази карта. Не я искам в колодата си. Всичко онова, което Генкралиците сложиха в главата ми… оставям го в картата.

Еверет дори не можеше да си представи как подобно нещо е възможно да проработи в какъвто и да е реален, физически смисъл, но беше жизненоважно за Сен. Така виждаше света тя, с добавените му цветове и оттенъци.

— Когато я няма, останалите карти ще проговорят отново. Истината. Искам да я пусна над Въздушното пристанище. Идваш ли, Еверет Синг?

Еверет поклати глава.

— Е, мога и сама да я пусна във водата. Просто си помислих, че… Нее… Еверет, прегръдка. Не напускам тази лати, докато не си я получиш.

Еверет се изправи. Изпитваше болка, вътрешна и външна. Позволи на Сен да го обгърне с ръце. Беше малка, кожа и кости, и сухожилия, като въздушен кораб, но пък бе топла и мила, и неустрашима, но най-вече — там. Сам я прегърна. Тя го задържа дълго, силно, близо до себе си, без да каже дума. Знаеше, че Сен ще остане там, докато има нужда от нея. Вдъхна сладкия ѝ, мускусен аромат на Сен. Еверет опита да си представи градовете кораби на Господарите на Слънцето, пръснати из милиард случайни паралелни вселени. В тези вселени можеше да живеят хора. Току-що им беше изпратил инвазия на извънземни. Нямаше правилно разрешение. Само избор между злини. Беше избрал от името на собствения си народ за сметка на непознати. Беше направил онова, което трябва. Злодеят беше Императрицата на слънцето, Голямото Зло. Всичко сторено, беше сторил заради нея.

Не ти унищожи собствената си цивилизация, Еверет Синг. Не ти извърши геноцид — екоцид, паницид. Не ти нападна Десетте свята с милиард кораби градове.

Какс…

Той зарови лице в косите на Сен.

— Хей! Не разрошвай асока — произнесе тя.

— Да — каза Еверет.

— Какво?

— За излизането. Ще дойда, да.

— Ура! — Сен се измъкна от прегръдката му и заподскача навътре в коридора. — Ще бъде забавно, Еверет; баровете и музикалните клубове, и боксовите срещи…

— Може би без боксовите срещи…

— Какво му е на бокса? Големи мъже се налагат едни други. Бона. Ще си паднеш. А сега се дръпни — Сен го изблъска встрани и отиде до шкафа, където той пазеше дрехите си. Започна да ровичка из корабните му шорти и ризи, чорапи, клинове и фланелки. — Ще те издокарам както си трябва, като от нашите.

— Сен.

Тонът му я накара да вдигне стреснато очи.

— Какво?

— Нищо. Просто. Това — много бързо, много лекичко, внимателно като утринна мъгла, той целуна Сен по леденозелените устни. Очите ѝ се разшириха, а после тя поклати глава и се разсмя:

— Не, Еверет Синг. Жужирай се. Да вървим бристол-тип-топ и в изрядност.