Императрицата на слънцето

34.

— Има други извънземни?

Еверет М и Райън бяха седнали на една пейка в парка. „Клисолд парк“ беше подходящо място за разговори: открит, обществен, лесно място да се видиш с приятели, които биха попитали За какво си говорите?. Момичета със сериозни изражения и опънати назад коси тичаха за здраве по чакълените алеи. Мъже на средна възраст със скиорски шапки хвърляха тенис топки с прашки, а кучетата им гонеха топките. Самотни бащи бутаха детски колички; хлапета завиваха и отбягваха с Би Ем Екс велосипедите си.

— Супер-еволюирали динозаври от равнина, на която не са били унищожени от астероид — отговори Еверет М.

Райън вдигна яката на бомбъра си и я уви около лицето си. Денят беше студен, но светъл и целият Стоук Нюингтън се възползваше от това, за да се отдаде на пълноценна почивка в „Клисолд парк“. Таксито беше оставило момчетата пред академията „Борн Грийн“, но решиха да се разходят. Кабинетът на мисис Ейбрахамс беше на уличната част от кампуса. Еверет М мигна съвсем леко с усиленото си зрение на Трин, за да провери дали тя не е забелязала, че преминават. Беше. Еверет М не се съмняваше, че наказанието ще ги застигне. Можеше да проследи и унищожи цели гнезда от Наан нановредители, но беше безпомощен пред лицето на очертаващата се задължителна занималня в събота.

— Някога животът ми беше простичък — каза Райън. — Преди, когато ти беше, нали знаеш. Той. Другият. Мислиш ли, че си успял да унищожиш и последните Наан?

— Така смятах последния път — отвърна Еверет М, като протегна крака пред себе си и заби брадичка в гърдите си.

Райън седна по-изправено с широко отворени очи. Лицето му се издължи:

— Не се чувствам добре. Ще… Ще повърна.

Той скочи и изтича при туфата рододендрони зад пейката. Еверет М направи опит да не се вслушва в звука от повръщането. Райън се върна, като бършеше уста с кърпичка.

— Божке, това чудо беше като… зеленясало. Мисля, че сушито е било развалено.

— Не мисля, че е от сушито — каза Еверет М. — А от хората. Някога обожавах суши.

— Тя не заплаши когото и да е открито. Не каза в прав текст, че, в смисъл, майка ти и татко ти са мъртви.

— Не ѝ се налага. Трябваше единствено да се увери, че знаем, че е абсолютно сериозна. Ако тя казва нещо, нищо не може да я спре да го направи. Искаше да знаем, че няма какво да направим.

Лицето на Райън потръпна:

— И се справи добре.

— Така постъпи и с мен, Рай. Натроши ме на парчета, изпрати тези парчета на Луната и ги сглоби така, както тя иска, и когато ѝ беше угодно, ми обясни съвсем точно как е постъпила.

Райън се сгуши още по-дълбоко в дебелото си яке.

— Затънали сме в мръсотия — произнесе тихо.

— До шията — съгласи се Еверет. — Знаеш ли защо най-много я мразя? Защото ни се присмива, защото знае, че не можем да я пипнем. Направим ли каквото и да е, ще пострадат семействата ни. Мога всички тези неща, но в крайна сметка не мога да направя нищо. Заради мен страдат хора.

— Има нещо, което можеш да направиш — каза Райън. — Истинските… другите… майката на Еверет и сестра му. Нуждаят се от някой, който да се грижи за тях. Аз? Сам се натресох във всичко това, защото съм прекалено любопитен, но те не знаят нищо. Те са… невинни.

Еверет М извади телефона си и стана от пейката.

— Къде тръгна? — попита Райън.

Еверет М се отдалечаваше, по-бързо, с всяка измината крачка.

— Трябва да се погрижа за още нещо — извика през рамо.