Императрицата на слънцето

1.

Ярка точка светлина. В миг точката експлодира до диск. Дискът от светлина се превърна в кръг от чернота: нощно небе. От съвършената окръжност нощно небе излезе въздушен кораб, бавен, огромен, великолепен. Витловите му двигатели бучаха. Порталът на Хайзенберг потрепна и се затвори зад него.

— Вуум — прошепна Еверет Синг, като премигна в дневната светлина на новата Земя.

Оттегли пръст от екрана на Инфундибулума. Поредният Скок на Хайзенберг, поредната вселена.

Мостикът на въздушния кораб Евърнес запищя от сигнализиращите аларми. Забляскаха жълти светлини. Зареваха тръби. Зазвъняха звънци, закрещяха клаксони. Опасност от сблъсък, опасност от сблъсък, тътнеше механичен глас. Зрението на Еверет се проясни в същия миг, когато това се случи и на останалата част от екипажа. И видя…

— Атланта, Дънди и Пресвети Пио — прошепна Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, отговорникът по товарите на въздушния кораб.

Обичайният му източник на цитати беше Библията, по-специално Старият завет. Разполагаше със стих за всякакви случаи. Когато обаче призоваваше светците от старата си родина, Конфедерацията, нещата бяха сериозни.

… дървета. Дървета пред тях. Дървета под тях. Дървета в лицата им. Дървета, които протягаха смъртоносните си, убийствени клони към тях. Дървета навсякъде. А Евърнес забиваше нос в тях.

— Това е… Това не трябваше да се случва — каза Еверет, парализиран от шока зад работната си станция на мостика. — Скокът… изчислих го така, че…

— Сен! — изрева капитан Анастейзия Сикссмит. В един момент си стоеше пред големия панорамен прозорец, заела обичайната си поза, облечена в бричовете и ботушите си за езда, с вдигната яка на ризата, сключила ръце зад гърба си, а над нея се простираха меките, копринени звезди на Земя 1. В следващия се взираше в корабокрушение, което я удряше право в лицето. — Изправи ни!

— Заела съм се! — извика осиновената ѝ дъщеря. Сен Сикссмит беше слаба като дребна състезателна хрътка, бледа като виелица, но пък бе пилотът на въздушния кораб Евърнес и сега хвърли всеки грам от незначителното си тегло върху лостовете за тягата. Еверет почувства как Евърнес потръпна, щом совалките на витловите двигатели се завъртяха в положение за вертикално издигане. Само че въздушните кораби са големи, дълги и трудно подвижни, и е необходимо време, много време, прекалено много време, за да ги накараш да променят курса си. — Хайде, хубавките ми доркас… хайде, любима…

Опасност от сблъсък, опасност от сблъсък, крещеше алармата. Имаше хакни акцент на ветровик.

— Накарайте тази врява да млъкне! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

Шарки изключи алармената сигнализация, но предупредителните светлини продължиха да заливат мостика с подлудяващото си жълто мигане.

Няма да успеем, помисли си Еверет. Няма да успеем. Странно колко спокоен се чувстваше по въпроса. Когато е неизбежно, преставаш да се бориш и просто го приемаш.

— Мадам… Мамо… Не мога да изправя носа — извика Сен.

Капитан Анастейзия се обърна към Еверет Синг. Панорамният прозорец беше зелен, червен. Вселена от червено-зелено.

— Мистър Синг, Скок на Хайзенберг.

Еверет откъсна очи от хипнотизиращото, убийствено зелено през прозореца и ги насочи към скоковите контроли на Доктор Квантум, към айпада си. Числата нямаха никакъв смисъл. Никакъв. Стоеше замръзнал. Коефициент на интелигентност с размерите на планета, както веднъж бе казал баща му, а не знаеше как да постъпи. Изплашен и неспособен да направи нищо по въпроса.

— Аз… аз… трябва да изчисля…

— Не разполагаме с това време, мистър Синг.

— Скокът на сляпо може да ни отведе навсякъде!

— Измъкни ни от тук!

Шарки хвърли поглед към мониторите над главата си:

— Капитане, забиваме се в земята.

Мостикът се разтърси като уловен от божия ръка. Еверет се залови здраво за скоковата станция. Капитан Анастейзия се завъртя и блъсна силно в една от стените. Падна на пода с изкаран въздух. Сен се държеше за щурвала като плъх за парче дърво от потъващ кораб. Евърнес изпищя с нановъглероден скелет, усукан до пределно допустимата норма.

Корабното покритие се късаше с раздиращи крясъци. Еверет чуваше как мачтите се чупят една по една, подобно на кости. Дървесните клони се превръщаха в отломки на малки експлозии. Килът на кораба потрепери и се разнесе звук от разбиващ удар.

— Изгубихме един от двигателите — извика Шарки, заловил мониторите си. Гласът му прозвуча така, сякаш беше изгубил собствената си ръка.

Евърнес заора в хилядите клонки на горския покров. Зеленината надвисна пред панорамния прозорец. Стъклото му се взриви. През пролуката се промушиха копията на клони, които нанизаха мостика. Капитан Анастейзия се претърколи встрани, когато едно сцепено парче дърво посегна към нея. Сен се наведе под клон, прицелен право в главата ѝ. Мостикът се препълни с клечки и листа.

— Давам пълен назад! — изкрещя Сен.

Еверет се улови за дървената релса на скоковата си станция, щом Евърнес потръпна чак до гръбнака. Разнесе се необятен, извиващ, дращещ стон. Пронизващите клони се поместиха с метър, не повече. Вибрацията разтърси Еверет до пломбите на зъбите му.

— Не мога да го помръдна! — извика Сен.

— Преустанови… витловите двигатели ще изгорят! — изкрещя капитан Анастейзия.

— Ако изобщо са ни останали такива — обади се Шарки.

Капитан Анастейзия освободи дъщеря си от руля:

— Мистър Синг, отведете ни обратно на Земя 1. По мой знак. Всички останали: подгответе се. Това или ще ни излекува, или ще ни убие.

— Не! — извика Сен, забелязала, че майка ѝ вдига ръка към бутона за изхвърляне на баласта.

— Хайде, богове и ангели — прошепна капитан Анастейзия. — Само този път.

Тя стовари ръка върху червения бутон. Евърнес се поклати щом от шпигатните му кранове започнаха да се изливат стотици тонове воден баласт. Въздушният кораб се изправи. Скелетът му простена като живо същество. Дървесните клони се огъваха и чупеха. Разтърсване нагоре. Еверет чуваше как водата протича с тътен през крановете. Сигурно изглеждаше като десетки водопади. Евърнес издаде чудовищно скърцане и отново се поклати нагоре. Клоните се откъснаха на свобода от мостика в дъжд от листа. Въздушният кораб се издигаше. Разнесе се дращене от метал, напрегнат отвъд поносимото. Евърнес се наведе странично, след което отново се изправи. Електричеството прекъсна. Наблюдателни екрани, монитори, контролни уреди, светлини, навигация, управление, комуникации. Доктор Квантум премигна и също изгасна.

Капитан Анастейзия вдигна ръка от бутона за изпускане на баласта. Водните струи престанаха да се изливат. Мълчанието беше абсолютно, зловещо.

— „Ето, дойде силен вятър от пустинята, та удари четирите ъгъла на къщата… и само аз се отървах да ти известя“ — цитира Шарки.

— Предпочитам да чуя статус на текущото ни състояние, мистър Шарки — каза капитан Анастейзия.

— Статус? — изрева един глас от спираловидното стълбище навън. — Ще ти дам статус! — Макхинлит, машинистът на кораба, нахлу устремно на мостика. По кафявото му лице се бореха няколко различни емоции едновременно. — Прецакани сме. Нали чухте онези големи дъвчещо-хрускащи шумове? Е, това бяха двигателите ни, докато изпадаха. Ето защо нямаме мощност. Паднаха всички прекъсвачи. А мен едва не ме нацели половин дърво. Седя там долу и гледам към въздух през поне шест различни дупки. Статусът ни, капитане? Какво ще кажете за прецакани, шамаросани и натъпкани в кофата за боклук?

Евърнес проскърца, пропадна с два метра и най-сетне застина. От клоните литнаха ярки птици във всички цветове на дъгата. Еверет осъзна, че не бяха птици. Тези ярки цветове не бяха пера.

— Къде сме? — попита той.

Капитан Анастейзия се завъртя вихрено към него. Черното ѝ лице бе потъмняло от гняв. Очите ѝ блестяха твърдо. Ноздрите ѝ помръдваха и дъвчеше устна. Изчакваше ядът ѝ да отмине поне малко, за да проговори възпитано.

— Мислех, че знаеш, мистър Синг. Мислех, че знаеш всичко.

Лицето на Еверет пламна от срам. Почувства задавяне в гърлото и надигане в стомаха. Изгарящо усещане зад очите, в главата, в ушите. Срам, но и гняв. Не беше честно. Вината не беше негова. Беше изчислил правилно. Правилно. Не допускаше такива грешки. Не допускаше каквито и да е грешки. Имаше нещо нередно с този свят. Това бе единственото обяснение. Искаше да ѝ изкрещи в отговор, че той не допуска грешки, че вината е колкото негова, толкова и нейна. Затрепери от яд. Думите го изгаряха. Капитан Анастейзия се обърна към останалия екипаж:

— Да откачим кораба и да го спуснем, след което се заемаме отново да го приведем в хакни-тип-топ изправност.