И се възправи сянка

Пробивът

Процесията на облачните мъже вървеше по паважа. Дългите им черни роби плющяха на вятъра, а гласовете им отекваха силно, докато напяваха тържествените думи на посмъртния ритуал. От време на време се чуваше звънтенето на монетите, които им пускаха в купите за подаяния. Около бръснатите им глави се носеше острият сив дим на тамян. В ръцете на най-стария монах, който вървеше в самия край на процесията, имаше дървено аесло, потракващо като челюсти в бавен и постоянен ритъм, който беше истинско мъчение за слуха всеки път, когато прозвучеше.

Когато минаха край него, Бан не им даде нищо. Не че искаше да им откаже дарение — просто не успя да се събуди дотолкова, че да може да извърши това просто действие. Стоеше така, сякаш краката му са вкопани на десет стъпки в земята, и надничаше навън сред трънливия шепот на мислите си, изтощен по начин, станал вече твърде познат.

Единственото, което искаше точно в този момент, бе да се измъкне от задълженията си този следобед, да вземе рикша до дома си в северната част на града, да се качи в леглото, да се завие през глава и да забрави за света до следващата сутрин.

Тази летаргия го тормозеше вече цяла седмица. Бан от край време заспиваше трудно през нощта — в главата му все се въртяха разни мисли и грижи. Но сега колкото и да успяваше да поспи — дали три часа неспокойно въртене, или десет часа пълна забрава — той неизменно се събуждаше безжизнен и изтощен.

Сега можеше само да наблюдава глупаво и безмълвно как монасите минават по улицата между редиците зрители, изказващи своята почит. Следваха ги бледите опечалени, сред които бяха младият мъж с малката делва с пепел в ръце и още по-младата му съпруга, която едва успяваше да върви без чужда помощ.

Бан се насили да тръгне отново, ако не за друго, то поне за да се поободри. Тъй като не искаше да покаже неуважение, като се втурне покрай опечалените, известно време крачеше подире им и се опитваше да не се прозява, докато наблюдава скръбта им.

Бан се насочи на юг през оживения Квартал на бръснарите — мястото, където беше роден и израсъл заедно с двамата си братя. Оттук можеше да се види как Планината на истината постепенно се издига над покривите на запад. Плоският й връх беше увенчан с короната от зеленината на парка и бялата сграда на Министерството на войната, където през повечето дни се явяваше да докладва на своя началник генерал Крийд.

Не и днес обаче. След затишието в сраженията генералът се беше възползвал от възможността да отлети за Минос на лична дипломатическа мисия или поне такова беше обяснението, което благоволи да даде на Бан, след като адютантът му изрази гласно любопитството си. Бан се надяваше, че няма да се забави много. Отбиването на непрекъснатите официални запитвания от съвета на Мичине, които настояваха да узнаят кога ще се върне лорд-протекторът и защо не е поискал съгласието им, преди да напусне Бар-Кхос и Щита за толкова дълго, се беше превърнало в едно от досадните му всекидневни задължения.

Всеки път им даваше един и същ стандартен отговор. Просто го преписваше от внимателно подбраните думи върху листа, който държеше на бюрото си.

Подмина дълга редица бежанци и местни хора, които чакаха за дажбите си хляб пред една от финансираните от съвета пекарни. Зачуди се дали не трябва да купи малко храна, за да се подсили. Напоследък не ядеше много и често отстъпваше своя дял от оскъдните им дажби на Марлий и децата. Когато обаче мина през Площада на уличните търговци, сергиите с храна на пазара бяха почти празни, а оскъдното количество изложени стоки бяха с такива цени, че той реши, че не може да прахоса малкото си монети. Беше за предпочитане, когато се отвори възможност, да вземе малко обикновен хляб и боб от полевата столова.

Спря, когато излезе на Пътя на Върховния крал — най-дългата улица в Бар-Кхос, която минаваше от изток на запад по протежението на цялата брегова линия на града. Пътят на Върховния крал пресичаше Лансуей — тесния провлак, който се простираше до далечния южен континент и където се издигаха стените на Щита. Тук от пътя се разкриваше гледка и към Всичките глупаци — най-близкия до Щита квартал и единствения обитаван от цивилни район на провлака, който сега гъмжеше от бежанци. Отвъд него се намираше каналът, пресичаш Лансуей и свързващ двете пристанища, а зад него пък беше новостроящата се стена, която изглеждаше незначителна в сравнение със стената на Тирил, извисяваща се стръмна и масивна като скала. Мащабът й можеше да бъде преценен от мяркащите се тук-там точици на войниците от Червената гвардия, патрулиращи по назъбената й горна част.

Бан неохотно закрачи към нея.

В ничията земя между стените беше пълно с дъсчени пътеки и хлътнали палатки, от двете страни бе заградена от дигите към морето, а отпред и отзад — от по-големите стени на Щита. Така пространството помежду им беше с акустиката и осветеността на дълбока долина. Хаосът на градския живот беше заменен от военната дисциплина и суровостта на мъжете, които всеки ден се сражаваха по крепостните валове и под тях.

В пространството между най-предните две стени на Щита беше разположена цяла армия. Когато премина през задната врата на предпоследната стена, Бан се озова в главния лагер на тази война. Отпред се издигаше стената на Карност. Сега тя беше единственото нещо, което го отделяше от имперската Четвърта армия от другата страна.

Цяла чартаса пехотинци с тежко снаряжение се обучаваха в боен строй под горещите лъчи на обедното слънце. Техните сержанти издаваха със стържещите си гласове заповеди за извършване на маневрите, които те умело правеха. Бан наблюдаваше как фалангата мъже се закова на място и предните редици сведоха проблясващите върхове на копията си, които наричаха „чарта“, надавайки дружен вик. Между палатките крачеха червени гвардейци и доброволци на Лигата. Специалните се мотаеха край откритите кули, издигащи се над входовете на тунелите, които минаваха под стената на Карност, където обсадните инженери работеха сред тъмната пръст, а Специалните се сражаваха, когато беше необходимо.

Край полевата столова стоеше група останали само по панталони войници от частите Сиви куртки и доброволци, които играеха „кръст“. Полковник Халахан беше там, пушеше лулата си, облечен в обикновена сива униформа, и от време на време крещеше на мъжете от своя отряд, които бяха от различни националности — наталезийци, патианци, тиланианци и други. Срещу полковника стоеше равният му по чин командир на Свободните доброволци, който явно окуражаваше хората си, като се присмиваше на грешките им.

Доброволците бяха бойци от Минос и другите острови на демокрасите. Те открито показваха обидни жестове на своя офицер, който им се подиграваше, и го ругаеха по начин, който изненадваше Бан всеки път, когато се сблъскаше с него. Подобно отношение не се допускаше в строгата йерархия на кхосианската армия. Точно както и Сивите куртки, с които играеха, тези мъже нямаха други началници, освен онези, които най-много уважаваха. Когато човекът изгубеше това уважение, можеха дори да го уволнят и сменят, като просто гласуват с вдигане на ръка.

В този момент Халахан забеляза Бан и му махна, а в отговор Бан кимна на стария наталезийски ветеран.

— Полковник Халахан — извика той, — добре изглеждаш.

— Много лош лъжец си, Бан — отговори ветеранът точно когато един от неговите хора бе проснат на земята пред него.

Той се втурна с ръмжене между играчите и прекрати започналата свада.

Бан се озова в сянката на стената на Карност дълго преди да е стигнал до нея. Оръдията зад назъбените й парапети мълчаха, но снайперистите горе от време на време си опитваха късмета с някой и друг изстрел.

Този следобед Бан беше дошъл да огледа пробива в стената на Карност — онази част от нея, която се беше срутила миналия месец, след като беше подкопана от имперските сили. За нея в продължение на седмица се водиха тежки сражения, докато защитниците не успяха да я запушат с отломките.

Погледът на Бан се насочи към пробива — към светлия клин от парчета, запълващ разрушената част от огромния крепостен вал. Още преди да стигне дотам, виждаше, че това е временно решение. Хора на зелове вдигаха и поставяха блокове от дялан камък, строейки тънка външна стена, с която да прикрият набързо скалъпеното запълване. Но независимо от усилията им, според тях на това място крепостният вал щеше да е трайно отслабен.

Бан осъзна, че е минало доста време, откакто се е качвал на стената на Карност, за да погледне от другата й страна. Не се случваше често оръдията да мълчат и въздухът да е толкова чист, без прелитащи снаряди. Бан реши да хвърли един поглед.

Докато изкачи множеството стъпала до горе, челото му се покри с пот. Причината беше в бронята — така и не се бе научил как да разпределя правилно тежестта й. На горния бруствер сложи ръка върху парапета и наклони шлема си, за да си избърше челото. Двама войници от Червената гвардия го погледнаха и след това се върнаха към играта си на раш. Техният лейтенант не му обърна никакво внимание — беше зает да наблюдава провлака от другата страна.

Бан също надникна над назъбения парапет. Видя тъмните линии на насипите и обсадните оръдия, които все още бяха увити в предпазващите ги през нощта слама и омаслен брезент. Тук-там се забелязваше движение на фигури в бяло и по някое облаче дим над снайперисти на противника.

Зад редиците им като опушен спящ град се простираше огромният лагер на имперската Четвърта армия.

Трябва да ги попитаме дали искат да поиграем на „кръст“ — каза си той. — Можем да приключим войната тук и сега и да продължим да си живеем живота.

Долу, от кхосианската страна, играта на „кръст“ тъкмо приключваше. Той видя как Халахан закуцука към стената, все едно възнамеряваше да се качи по стълбите. Точно в този момент Бан нямаше особено желание да разговаря с него или с когото и да било другиго.

Той продължи нататък, като несъзнателно оставаше приведен, докато вървеше по бруствера към мястото на пробива, чувстваше се уязвим на всяко ветровито открито пространство между зъберите и на местата, където те се бяха срутили напълно. Никой друг обаче не вървеше приведен, нито пък някой показваше и най-малкия признак за загриженост заради спорадичните изстрели, които се разнасяха. Бан се насили да изправи гръб и да върви по начин, който повече подобава на офицер.

Спря, когато назъбеният парапет свърши и се появи неравната зидария на мястото, където подкопаната стена се беше срутила. Бан зяпна надолу към запълнения пробой.

Натрошеният камък и пръстта, запушващи пролуката, бяха широки почти половин хвърлей. Бяха отъпкани и покрити с дъски, върху които за прикритие беше издигната груба барикада от каменни блокове, макар че в момента там нямаше никого. Самият пробив вече не се виждаше от манианската страна на Щита. Той беше закрит с насипа от пръст, който се издигаше пред цялата стена — единствената защита, за която бяха открили, че би могла да издържи на непрекъснатия обстрел на оръдията.

Пробоят обаче се виждаше съвсем ясно от мястото, където стоеше Бан, и той не можеше да откъсне очи от него. Гледаше втренчено срутената част от стената, сякаш гледаше в самия себе си, и усещаше някакво странно сходство с тази отслабена каменна маса.

Помисли си за бележката, пристигнала миналата седмица от разузнаването на Минос, в която се предполагаше предстоящо нашествие в Кхос. Беше задължен да не разкрива тази новина — в края на краищата това бяха само предположения относно плановете на неприятеля. Не беше казал дори на Марлий, защото не искаше да й създава излишни притеснения. Въпреки това тя беше разбрала, че нещо с него не е наред и беше забелязала унилостта му в последно време. Но ето че оръдията от манианската страна бяха замлъкнали. По всеобщо мнение това беше свързано с траура в империята. Бан по-скоро имаше чувството, че те сякаш си поемат дъх преди предстоящата яростна атака.

Той свали шлема си и го остави със стържещ звук върху оцелелия зъбер до себе си. В тази част на стената беше изграден резервоар, пълен с дъждовна вода, и Бан се наведе да отпие няколко глътки от закачената с верига чаша. След като утоли жаждата си, той се облегна на каменната зидария и впери поглед в Лансуей, потънал в объркани мисли.

Далечна гръмотевична буря носеше пелена от дъжд през отсрещната страна на провлака и хълмовете, простиращи се от двете му страни. Това беше самият край на южния континент и земите на Патия, която от десет години беше под владичеството на Ман. Бризът развя косата му, докато високо в небето над него безцелно кръжаха птици.

Той бързо се наведе, когато един куршум изсвистя и рикошира от каменната зидария до него. Бан се обърна да погледне мястото, където се беше ударил, и видя Халахан да стои там, сложил куция си крак върху отломките от срутения парапет, едната му ръка беше на коляното, а с другата стискаше глинената лула, забодена в края на устата му, и наблюдаваше хладнокръвно облачето прах, което се беше вдигнало от мазилката до ботуша му.

Наталезийският ветеран се наведе и се изплю върху светлата следа от куршума и след това заговори на Бан, без да се обръща към него:

— За оная работа ли си се замислил?

Бан примигна недоумяващо.

— Преди малко се беше умислил. Чудех се дали не мислиш за някоя мома?

Бан се надигна от клекналото положение, в което беше застанал, прокара пръсти през косата си и си сложи пак шлема. През цялото време внимаваше да остане под защитата на зъберите.

— Промъкваш се по-тихо от планински лъв — отвърна той на наталезиеца, преди да осъзнае какво говори.

Халахан беше достатъчно любезен да не погледне надолу към закрепената с шарнир метална опора, която обхващаше по-голямата част от крака му, и вместо това просто го погледна в очите. Погледът му проблесна с мрачна веселост, която искреше с ослепителното тъмносиньо на небето при залез. Бан от край време харесваше наталезийския командир на бригадата на Сивите куртки. Уважаваше прямотата му, както и това, че в държането му нямаше никаква прикритост и важничене — за разлика от толкова много други офицери, които познаваше.

Беше чувал, че полковникът някога е бил свещеник, макар че сега в него трудно можеше да се открие някаква религиозност. Характерът му беше по-скоро на човек, който доста е видял от живота и невинаги се съобразява със закона.

— Мислех си за онази флота в Ку’ос — призна Бан. — Чудех се дали ще отплава скоро и ако е така — накъде.

— Чудиш се дали няма да дойде тук.

— Разбира се. Ти не се ли чудиш?

Халахан сякаш се усмихна, макар и само с очите.

— Старецът върна ли се вече? — попита го той.

Ох — въздъхна мислено Бан.

— Не. И от съвета ми проглушиха ушите с въпроси за това.

— Представям си. Когато лорд-протекторът отива на своя глава да иска подкрепления от Лигата, това е удар по репутацията им.

— Мислиш ли, че затова е отишъл там?

— Разбира се, макар че сигурно има и други поводи. Какво друго би могъл да стори? Онези от съвета предпочитат по-скоро да заровят главите си в пясъка. Доколкото разбирам, те просто се надяват, че манианците ще нахлуят в Минос, а не тук.

Бан сви рамене, но заради раменните подплънки на бронята му движението остана незабележимо.

— Може би са прави. Минос също би могъл да е целта. Като стана дума за това, разбрах, че са им нанесли доста удари.

— Да, и аз четох докладите. Имперските дипломати вилнеят по улиците на Ал-Минос. Втора флота е започнала битка с огромни вражески формации. — Халахан звучеше така, сякаш не вярва в нищо от това. — И положението е толкова зле, че Трета флота е напуснала нашите води, за да им се притече на помощ. Всичко това е много удобно, ако искаш флотата ти да се придвижи необезпокоявано дотук от Лагос.

Халахан смукна от лулата си, докато вятърът удряше дългата му сива коса в лицето. По нищо не личеше, че в момента той обсъжда въпроса за възможното им унищожение. Бан често се чудеше на тези мъже, които приемат войната така, сякаш тя е нормална част от живота им. Как успяваха да не мислят за ужасната съдба, която вероятно ги очакваше? Как се плъзгаха с лекота през живота, независимо дали живееха в мир, или се сражаваха?

Завиждаше на всеки, който притежава това качество. Той самият сякаш никога не спираше да се страхува от бъдещето и от войната. И със сигурност не живееше живота си с лекота. Пристъпваше плахо напред, като неизменно се оглеждаше във всички посоки и се боеше да не направи погрешна стъпка или да не каже нещо неуместно. Може би трябваше да започне да пие повече, както толкова много от другарите си офицери. Или пък да започне да пуши хазии като Халахан, който като че ли го правеше през цялото време. Дори сега усещаше аромата му, когато вятърът внезапно сменеше посоката си.

Рояк небесни кораби кръжеше над града, високо над търговските балони, привързани към своите кули, по-високо дори от прелитащите в небето птици. По-миналата нощ Бан беше сънувал, че заедно със семейството си се намира на борда на един от тези великолепни летящи съдове, който пътува към изгряващото слънце в търсене на убежище.

— Нали знаеш, че всички те имат лични кораби, закотвени в западното пристанище — бързи едномачтови съдове, чиито екипажи са в готовност, в случай че Щитът някога падне.

Бан кимна разсеяно. Заслуша се във вятъра, който свиреше край ушите му.

— Въпреки това — най-сетне заговори той и гласът му прозвуча крехко, сякаш щеше да се пречупи всеки момент — лъжливата цел може да сме ние, не мислиш ли? А Минос да е истинската им цел.

Халахан го изучава известно време и веселието изчезна от очите му.

Мъжът сложи ръка върху рамото на Бан.

— По-добре изправи глава, синко — меко му каза той. — Идват за нас.