И се възправи сянка

Въпрос на дипломация

— Светият матриарх иска да й отделиш малко от времето си — изгука Гуан.

Двамата със сестра му стояха и го наблюдаваха с присвитите си арогантни очи.

Че се хвана малко по-здраво за отворената врата на каютата, докато тримата се люлееха заедно със силните движения на съда. Наоколо им флагманският кораб стенеше и се оплакваше под напора на бурното море. Сестрата го наблюдаваше внимателно и той отвърна на погледа й. Лицето й беше издължено и слабо като това на брат й. Тънката й уста беше изкривена и леко отворена в единия край.

Че вдигна показалец. Момент.

Затвори Писанието на лъжите в ръката си, като преди това се убеди, че те са го забелязали, след което го остави върху спретнато застланата си койка. Излезе в коридора и ги последва.

Беше доволен от възможността да раздвижи малко краката си въпреки обичайното неприятно усещане, което изпитваше, когато го викаше матриархът. През последните няколко дена не беше излизал много, тъй като времето беше твърде лошо, за да стои на открито. Днешният ден беше най-лошият досега. Корабът се клатеше така силно, че те трябваше да се движат с ръце, опрени в стените на коридора, за да пазят равновесие.

Един след друг се качиха на главната палуба и се приведоха под бурния вятър. Поредният порив принуди сестрата да отстъпи встрани, като залитна несигурно с протегнати напред ръце, преди брат й да я издърпа за ръкава до себе си. Вълна се разби в корпуса и покри палубата със съскаща пяна, събаряйки няколко моряци, които се плъзнаха по дъските в мушамите си.

Тримата жреци избърсаха лицата си и се отправиха един след друг към стъпалата, които се изкачваха зигзагообразно от едната страна на квартердека. Започнаха да се катерят по тях, като се издърпваха с ръце.

— Малко е бурно днес! — извика му Суон.

Гуан също погледна назад с хладно изражение. От няколко дни мъжът не говореше с Че. Може би Гуан най-сетне беше разбрал намека му, че иска да бъде оставен на мира. Въпреки това в лицето му имаше нещо — сякаш се чувстваше наранен. Не беше реакцията, която Че би очаквал, ако братът и сестрата бяха регулатори под прикритие. В крайна сметка може би просто беше станал жертва на параноя.

Точно затова нямам приятели — помисли си той.

Подминаха двама жреци воини, които пазеха вратата към каютата на генерал Романо и се криеха, доколкото можеха, под козирката над входа. Дори през грохота на вятъра и вълните отвътре се чуваше силният глас на Романо, който се извисяваше над смеха на хората му. Като мнозина други младият генерал също се беше отдал на гуляи с пиене и наркотици, откакто лошото време беше принудило всички да останат в кабините си.

На най-горния етаж тримата застанаха под козирката пред вратата на покоите на Сашийн, докато стражата ги претърсваше за оръжия. Сестрата беше последна и докато я опипваха внимателно, Че забеляза как брат й наблюдава намръщено. Тя обаче не обърна внимание на втренчения му поглед, а насочи очи към Че и лицето й се смекчи от деликатна усмивка.

Красива е — помисли си той и огледа с неприкрит интерес тялото й под прилепналата мокра роба.

— Чисти са — каза жрецът воин, когато приключи, и другарят му почука на вратата.

Хийлас, личният уредник на Сашийн, ги покани в приемната, където жреците от антуража й безделничеха, потънали в унило мълчание. Хийлас отведе тримата посетители пред вратата на каютата на матриарха и тихо почука на нея, след което я отвори и влезе, без да дочаква отговор.

В мига, в който Че пристъпи в стаята, той почувства гнева, който витаеше във въздуха. Сашийн седеше върху огромния си стол в задната част на просторната каюта. Беше облечена в обикновена роба и увита с кожена наметка. Гърдите й бързо се издигаха и спускаха. Че забеляза счупената чаша на пода и капките червено вино по строшеното стъкло, които се стичаха ту на едната, ту на другата страна при накланянето на пода.

Около Светия матриарх се бяха събрали хората от най-близкото й обкръжение. Старата й приятелка Суул беше тук, седеше до нея върху стол с възглавница, наполовина извърната настрани, за да може Сашийн да вижда през прозорците бурното море и облаците отвън. Клинт, лекарят, както винаги беше със зачервено лице и разсеяно подръпваше една от обиците си. Аларум, когото Че бегло познаваше като началника на шпионите, му кимна приятелски, докато очите му го наблюдаваха внимателно. Накрая, архгенерал Спарус, Малкият орел, беше застанал в средата на стаята така, сякаш току-що е спрял да крачи напред-назад. Едното му око беше закрито с превръзка, а другото се втренчи пронизващо в Че.

Дипломатът не му обърна внимание и огледа стаята. Тутакси забеляза буркана с кралско мляко, закрепен в скоби върху една маса зад Сашийн, след това очите му се спряха на двамата телохранители, стоящи на балкона отвън, прегърбени под наметалата си.

— Дипломат — обърна се към него Сашийн с мрачно изкривена уста. Той видя, че тя е под влиянието на опиат, макар това да личеше само по зачервените й бузи и нос, иначе говореше съвсем ясно: — Имам задача за теб.

Че наведе глава.

— Матриарх — отвърна той с привидно спокойствие.

— Искам да изпратиш съобщение на генерал Романо, и то възможно най-бързо.

Че потисна усмивката си. И така, началото е поставено.

— Какъв трябва да бъде тонът на съобщението, матриарх?

— Само предупредителен — избоботи архгенерал Спарус и хвърли поглед на Сашийн. — Любовникът му ще свърши работа.

— Искам да е пример — провлечено добави Сашийн — за назидание. Чу ли ме?

Той отново наведе глава.

— Това ли е всичко?

Сашийн стисна с два пръста основата на носа си, без да отговори.

— Можеш да си вървиш — каза Суул.

Жреците близнаци го придружиха обратно навън. Че се поколеба под козирката. Погледна брата и се готвеше да го заговори, когато промени решението си и вместо това се обърна към сестрата.

— Имаш ли някаква представа за какво е всичко това?

Прямотата му, изглежда, я развесели. До нея брат й се размърда неспокойно и хвърли поглед към двамата пазачи, стоящи зад тях.

— Романо злослови по адрес на Светия матриарх — отвърна Гуан, преди Суон да успее да отговори. — В покоите си, пред своя антураж, докато е опиянен.

— За какво точно?

Суон се наведе към него, от продупченото й лице капеше вода.

— За сина й — тихо отвърна тя. — Той злослови за сина й.

Най-сетне схванал, Че ядосано изсумтя.

Този следобед за пръв път зърнаха Лагос — злочестия остров на мъртвите.

Лошото време най-сетне премина, сякаш за да се отбележи тържествено случаят. Всъщност просто бяха минали откъм подветрената страна на острова. Насочиха се на юг, към пристана на Чир, плътно заобиколени от останалите кораби от флотата. Над брега се издигаха бели скалисти урви и покрити със зеленина склонове, осеяни със сивите точки на знаменитите лагоски кози с дълга козина.

Сякаш всичките хиляда души на борда на флагманския кораб се бяха струпали край перилата. Че наблюдаваше матриарха, която стоеше на фордека заедно с двамата си генерали и хората им.

Той внимателно изучаваше тримата, любопитен как ли се чувстват, докато гледат зеления Лагос — бунтовния остров, известен с факта, че цялото му население беше изгорено на клади. Шеста армия, която все още беше разположена там, сега трябваше да се присъедини към експедиционните сили. Когато най-сетне бяха успели да потушат бунта, начело на нея беше архгенерал Спарус. И самата Сашийн издаде заповед по-голямата част от гражданите да бъдат избити за отмъщение, задето са оказвали подкрепа на бунтовниците, въпреки че много от хората в ордена бяха възразили срещу това, ужасени от загубата на толкова много приходи от потенциални роби.

С тази си постъпка матриархът си беше осигурила място на страниците на историята. Никога нямаше да я забравят след подобен геноцид.

Въпреки това сега, когато стоеше пред Лагос, Сашийн не реагира по никакъв начин — излъчваше само високомерна официалност, докато стоеше до перилата, а около нея насъбралите се жреци изглеждаха най-вече горди, че са си възвърнали това най-ценно владение.

В Ку’ос вестниците бяха пълни с истории за умиротворяването на острова и оповестяваха, че сега земите му са открити за заселване от имигранти от цялата империя. Те омаловажаваха истинските мащаби на насилието, упражнено върху лагосците, и когато изобщо споменаваха за кладите и чистките, обвиняваха за тях местни жители. Изтъкваха как е започнал бунтът — като протест на оцелелите лагоски благородници, неможещи да приемат все по-големите загуби на земи, които преди са били тяхна собственост, а сега бяха притежание на новите маниански господари.

Само едно нещо издаваше вътрешното състояние на Сашийн. Беше сложила до себе си на парапета живата глава на Лушън — за пръв път беше решила да го покаже публично по този начин. Матриархът придържаше с ръка главата за скалпа, така че водачът на бунтовниците да гледа към опустошената си родина, потънал в непроницаемо мълчание.

От най-предните кораби зазвучаха рогове. Най-сетне приближаваха пристанището на Чир — едно от най-големите чудеса на познатия свят. Скоро след като заобиколиха скалист нос, Че зяпна с отворена уста легендарната Ореос, която се издигаше невъзможно високо пред него — колосалната арка, простираща се над входа на пристанището на Чир. Под нея се носеха облаци мъгла.

Пристанищният град Чир, който някога забогатял от търговията с вълна и осолено месо със Занзахар и бил седалището на лагоската цивилизация, беше разположен около скалистия залив, който образуваше най-голямото естествено пристанище в Мидерес. Управата на града беше построила Ореос над входа на пристанището като величествена демонстрация към целия свят. Отлята от желязо, тя приличаше на острие, извито така, че плоската страна да цепи вятъра на две, и блестеше със снежнобялата си боя под небето, което най-после се бе прояснило, за да разкрие слънцето.

Че никога преди не беше пътувал до Лагос или неговото пристанище Чир, макар да беше чел много за тях и за постиженията им в изкуството и инженерното дело, които сега виждаше с очите си. Мъглите се образуваха от морската вода, изпомпвана при разбиването на вълните в тялото на арката и след това изпускана през безбройните дюзи, разположени от долната й страна, за да правят съвсем фини пръски.

В някои дни сред мъглите на Ореос можеше да бъдат забелязани ленти с различни цветове. Нерядко се случваше човек да види четири, пет или дори шест дъги да се простират през пръските или да се отразяват от водата. Жителите на Лагос често с любов я наричаха „Капанът за дъги“ или поне го бяха правили, когато още живееха тук.

Че виждаше една в момента — дъга от ярки цветове, която наподобяваше втора арка, а отвъд нея, обагрен в оттенъците й, по бреговете на пристанището се ширеше градът, пред който вече бяха закотвени имперски кораби. Той заслони очи с ръка и ги присви към върха на Ореос. Там, горе, можеше да различи миниатюрни фигури — облечени в бели роби жреци, които се бяха събрали край парапета, за да се насладят отвисоко на гледките на пристанищния град.

Че беше склонен да разучава картината още дълго, но внезапно забеляза движение на фордека. Беше любовникът на Романо, Топо, който се приближи до генерала и жената в скута му и размени с нея поредица от остри думи.

Сетне Топо се обърна рязко и се отправи към стълбите.

След като хвърли последен поглед към приближаващата Ореос, Че се отдели от перилата. Проследи младежа, който с почервеняло лице отиде при каютата на Романо и разблъска пазачите на вратата. Че изчака още малко, преди да се заеме с предаването на съобщението.

Той влезе тихо в покоите на Романо през задния балкон, докато всички над главата му, включително и пазачите, стояха от обърнатата към сушата страна и гледаха пристанището.

В каютата, откъм банята, се чуваше плисък на вода. Че уби един страж, като му преряза гърлото.

Той отстъпи назад, когато мъжът се строполи на килима.

— Кой е? — разнесе се глас от банята.

Че остана неподвижен няколко мига, докато мъжът в краката му се давеше в кръвта си. Заслуша се, докато от другата страна на вратата не се разнесе отново тихото ромолене на вода. С гарота в ръка той бутна вратата на банята и я открехна. Край обръснатата му глава излетя пара.

Той погледна вътре и видя един мъж, който лежеше в дървената вана и си мърмореше нещо под нос, със затворени очи. Че се промъкна в помещението, спря зад главата му и стисна гаротата в двата си юмрука. Погледна надолу към младия любовник на Романо. Върху бледото му слабо тяло имаше пресни белези — хванали коричка следи от ухапвания.

Че погледна огромния бронзов казан на водния нагревател, поставен върху печката в краката на ваната, и се досети какво трябва да стори.

Младият мъж трепна и отвори очи, когато Че сложи гаротата около врата му и дръпна силно корковите дръжки.

Че забеляза, че очите му са кафяви, щяха почти да изскочат от орбитите си. След това видя в стъклените зеници надвиснала огромна сянка — това беше самият той. Младежът изхърка и се опита с хриптене да си поеме въздух. Лицето му започна да се издува. Ноктите му драскаха гаротата около гърлото му. Краката му мърдаха във водата и образуваха вълнички, които излизаха през ръба на ваната и плискаха в обутите в сандали крака на Че. Дипломатът не отпускаше гаротата. Не мислеше за нищо, докато вършеше това, но странното беше, че усещаше нарастващо чувство на гняв.

Най-сетне Топо престана да рита и се отпусна безжизнен в успокоилата се вода. Че продължи да стиска още няколко секунди, после отпусна гаротата и си пое въздух.

Задъхан, той ритна вратата на печката под нагревателя, за да я отвори, и хвърли вътре цепеница от дървения сандък зад гърба му, след което напъха колкото дърва можеха да се съберат. Сетне отвори капака на казана със затопляща се вода. Бързо извади тялото от ваната. Ръцете му се плъзгаха по гладката кожа. Че беше доста силен въпреки скромния си ръст, но му костваше усилие да вдигне мъртвото тяло на Топо до огромния казан и да го напъха така в надигналата вода, че да може да върне капака и да го затвори.

Докато приключи, пламъците в печката бяха се разгорели. Представи си дима, струящ от комина високо над главата му. Надяваше се, че като го види, Романо ще се върне по-рано. Че излезе от банята и се ослуша за шум от стъпки.

Зад него бронзовият нагревател за вода внезапно издрънча. Дипломатът замръзна.

Отвътре отново се разнесе звук от глух удар.

Той е още жив.

Че се поколеба и за момент беше изпълнен със съмнения. Хвърли поглед назад към вратата, борейки се с порива да се втурне вътре, да отвори капака и да извади момчето от там.

Потисна желанието си — вече беше загубил твърде много време тук.

Че прекоси каютата и когато стигна до отворения прозорец, чу слаб вик. Това го разтърси. Ръцете му трепереха, докато се качваше на балкона, проклинайки се за небрежността си.

Викът от банята ставаше все по-силен, докато не беше погълнат от пронизващото свистене на парата, внезапно излязла през свирката.

В ранния вечерен хаос в пристанището на Чир Че изчака реда си сред тълпата пред подвижния мост, нетърпелив да слезе от кораба, за да се потопи в някои от атракциите на древния град.

От другата страна на подвижния мост доковете бяха залети от роби, които пренасяха припаси на чакащите кораби, и от тълпа имигранти от други части на империята, привлечени тук от внезапната треска за земя сега, когато тя беше удобно пуста. През всички тях в колони маршируваха зловещите дисциплинирани войски на Шеста армия, за да се качат на борда на транспортните кораби, готвещи се да потеглят по изгрев-слънце, когато новосъздадената армия и флота на Експедиционните сили щеше да отплава за Кхос.

Че усети за пръв път, че се задават неприятности, когато чу отчетливите викове откъм квартердека. Обърна се инстинктивно към покоите на Сашийн и видя, че вратата към каютата на матриарха е отворена, а стражата й не се вижда никъде.

Дипломатът изруга под нос, след това скочи към стъпалата и отворената врата. Подмина близнаците Гуан и Суон, които стояха в горната част на стълбището с напълно безизразни физиономии.

Вътре стражите се бореха с няколко жреци, които отчаяно се опитваха да защитят генерал Романо. Мъжът крещеше като обезумял и слюнката му хвърчеше към Светия матриарх, която седеше на стол, от двете страни й страни стояха телохранителите й и наблюдаваха яростта му с доволни усмивки. Очите на Че се разшириха, когато видя в ръката на генерала да проблясва острие. Един жрец се опитваше да го сграбчи с викове. Зад тях, на масата, стоеше чудатата отрязана глава на Лушън и наблюдаваше цялата тази бъркотия с налудничава радост.

Зад дипломата отекнаха стъпки и в стаята влезе архгенерал Спарус. Той бавно огледа с виждащото си око Че и разиграващата се сцена.

— Ще те убия за това — крещеше Романо. — Не съм казал нищо, което не бих изрекъл в лицето ти! Синът ти беше страхливец… А ти, ти си…

Един от приятелите му жреци изсъска нещо в ухото му и запуши с ръка устата му.

Романо се дръпна, за да се освободи, но в този момент друг жрец стори същото — сега две ръце затискаха устата му.

Че отстъпи встрани, когато стражите избутаха боричкащите се мъже вън от стаята. Архгенерал Спарус изгледа безизразно Романо, докато го извличаха навън, след това затвори вратата подире им.

Откъм стълбите отвън долитаха тропот и псувни. Сетне се възцари тишина.

— Не мисли това, което казва — опита се да го защити един възрастен жрец, застанал на колене пред матриарха. — Пиян е и е разстроен от загубата. Просто за момент си изгуби ума, това е всичко.

Очите на Сашийн проблеснаха към Хийлас.

— Вън! — нареди Хийлас на коленичилия жрец, хвана го за робата и го изхвърли от каютата след господаря му.

Откъм отрязаната глава на масата се разнесе гъргорещо сумтене. Лушън се опитваше да се смее.

— А ти — ядосано му извика Хийлас и прекоси стаята, — ти се връщаш в буркана си, дребосък.

Хийлас вдигна главата с две ръце и я сложи обратно в кралското мляко.

Минутите минаваха, без никой да каже й дума. Всички гледаха към Сашийн, която вече не се усмихваше, а гледаше гневно към вратата, през която Романо току-що беше излязъл.

Очите й се преместиха върху Че. Тя му кимна изящно, след което погледна към останалите жреци в каютата.

— Както видяхте всички тук, имам достатъчно основания да заповядам да го екзекутират незабавно и съм в правото си да го сторя.

— Матриарх — обади се Суул и се приведе по-близо до нея. — Той скоро ще се успокои и ще разбере в какво положение е изпаднал. Това ще бъде краят, ако позволите нещата да приключат тук. Ще разбере съобщението, което му бе изпратено. Ще се подчини.

— Иначе ще избухне гражданска война — добави архгенерал Спарус. — В Ку’ос, когато семейството му разбере, и тук, във флота, ако хората му научат. Една трета от Експедиционните сили може да се обърне срещу нас.

Ноктите на Сашийн драскаха краищата на подлакътниците на стола.

— Няма да забравя тези думи — рязко отвърна тя. — Никога няма да забравя какво каза той за моя син в лицето ми.

Плъховете се движеха насам-натам в пълния мрак около него. Аш не обръщаше внимание на създанията, а се ослушваше за звуците отгоре. Всички стъпки над главата му за него бяха като неразказани истории.

Беше двайсет и първият му ден във вонящия трюм, поне по собствените му груби сметки. Преди часове бе чул оглушителното дрънчене на спускащата се котва и бе усетил потрепването на дъските на корпуса. Внезапно изпита желание да излезе от дупката си и да се промъкне през целия кораб до най-горната палуба, за да погледне къде е акостирала флотата и да провери дали не може да напусне този съд веднъж завинаги.

Въпреки това овладя порива. Знаеше, че трябва да изчака, докато тишината сред екипажа не възвести спускането на нощта, преди да дръзне да направи оглед.

Късно през нощта, когато над него наистина се възцари пълна тишина, Аш най-сетне реши, че вече е достатъчно безопасно да пристъпи към действие. Напълно облечен и с меч в ръка, той напусна трюма възможно най-тихо и предпазливо започна да си проправя път през вътрешността на кораба.

Горната палуба беше най-опасното място за него и когато най-сетне стигна до нея, той приклекна ниско и провери разположението на моряците от нощната вахта на носа и на кърмата. Пое си дъх през зъби и за малко не изстена на глас — толкова свеж бе въздухът. Повечето звезди над главата му бяха закрити от облаци, но мачтите и събраните платна бяха осветени от мъждива светлина.

Той се огледа и примигна към светлините на някакъв пристанищен град, които проблясваха през мачтите на флотата. Когато се обърна към морето, очите му се разшириха при вида на внушителната арка, издигаща се високо от двете страни на входа на пристанището. Под нея имаше едва видими облаци мъгла.

Аш моментално се досети, че това е Ореос, и разбра, че се намират в Чир, Лагос — острова на мъртвите.

Значи, пътуваха към Кхос. Нямаше друга причина флотата за нашествието да се намира толкова далеч на изток, освен ако възнамеряваха да поведат дръзка война срещу алхази, рискувайки да загубят доставките си от черен барут. Не бяха се отбили тук за провизии или за да попълнят редиците си с хора, преди да продължат към родината на Нико, майка му и неговия народ.

Аш наведе глава и дълго не помръдна.