И се възправи сянка

Отстъпление с бой

Че пъхна пистолета в колана си и си проправи път към Сашийн. Видя тялото й да лежи неподвижно в калта. Някой беше махнал маската от лицето й. Раната във врата й кървеше обилно.

Недалеч от нея на земята лежеше проснат самотен жрец воин. Наметалото му беше разтворено и се подаваха кожените му гамаши. Че дръпна маската от лицето на мъжа. Зяпна от изненада и отстъпи крачка назад.

Аш! — каза си той, когато видя черната кожа на стария чуждоземец. От всички възможни места един от рьошуните се беше появил именно тук.

Че се олюля, разкъсван от вътрешни колебания. От издутата цицина на главата на мъжа течеше кръв. Значи беше още жив.

Дипломатът огледа набързо маските и скованите лица на непознатите наоколо.

Коленичи и зашлеви чуждоземеца през лицето. Очите на Аш трепнаха и се отвориха, но после се затвориха отново. Беше станал само кожа и кости и Че го вдигна и го метна на рамото си. Сграбчи поводите на един свободен зел и сложи стареца върху седлото. Животното се опита да побегне, когато той се наведе да вдигне падналия меч. Младият мъж дръпна зела към себе си, след това се качи зад Аш.

Подкара животното в тръс.

За момент изходът от битката изглеждаше неясен.

Може би ако имперската войска не беше научила нищо от изминалите петдесет години водене на война по суша или пък ако петстотинте жреци воини на Спарус не бяха застанали твърдо и непоколебимо на пътя на кхосианското настъпление, или ако още един от обикновените войници се беше разкрещял от страх за живота си, Първа експедиционна армия щеше да се пречупи.

Но не стана така. Вместо това тя енергично се прегрупира и започна контраатака. И както често се случва, всеобщият срам от факта, че почти са били победени, даде устрем на войските и те се изсипаха като порой по кхосианските флангове.

Кхосианците се огънаха.

— Тя падна, сър, видях го със собствените си очи.

Капитанът от Червената гвардия стоеше леко приведен, докато говореше. Той притискаше окървавената си ръка към корема си.

— Много добре — отвърна генерал Крийд. — Сега върви да намериш някой медико.

Офицерът скръцна със зъби — може би беше опит да се усмихне — и вдигна чартата си, преди да се върне в редиците на десния фланг. Те вече се разпадаха, както и по-голямата част от строя.

Бан не обърна особено внимание на новината за евентуалната смърт на матриарха, нито дори на обстоятелството, че навсякъде около него армията им губеше. Той се чувстваше замаян и се бореше с гаденето, а от ухото, с което вече не чуваше, продължаваше да тече кръв.

— Вече четирима са го видели, Бан! — излая генерал Крийд до него и го изтръгна от обърканите му мисли.

Бан глуповато примигна в отговор.

Генералът стоеше с ръце зад гърба и наблюдаваше яростната имперска атака от всички посоки.

— Добре се прегрупираха, не мислиш ли?

— Като кхосианци, сър — най-сетне отвърна Бан, усещайки, че му се вие свят.

Крийд погледна внимателно своя адютант. Очите на генерала бяха подути от изтощение.

— Направихме тук всичко, което можахме. Мисля, че е време да си тръгваме, какво ще кажеш?

— Генерале?

— Да не би да предпочиташ да поостанем още?

Бан се опита да поклати глава, но това само засили гаденето.

— Не искам да останем и миг повече… — отвърна той.

Крийд се обърна към един от телохранителите си:

— Изпрати куриер да повика генерал Реверес.

— Реверес е мъртъв, сър — отвърна телохранителят.

— Какво? Кога?

— Не съм сигурен, сър.

— Тогава извикай Нидемес!

Минаха няколко минути, преди генерал Нидемес да докуцука до тях от мрака. Шлемът му липсваше, а сивеещата му коса беше залепнала за челото и приличаше на птиче гнездо.

— Нидемес, изтегляме се веднага. Ще се обърнем кръгом и ще се отправим към езерото колкото се може по-бързо.

С очевидно облекчение Нидемес побърза да предаде заповедта.

— Езерото? — попита Бан.

Дъхът на генерал Крийд образува издигащо се облаче.

— Сигурен съм, че докато стигнем дотам, сам ще си се досетил, Бан.

— Насочват се към езерото — отбеляза сержант Джей.

Халахан го виждаше. Остатъците от армията се обърнаха, стегнаха редиците си и сега си проправяха път към езерото от северната страна на бойното поле.

— Крайно време беше — прошепна полковникът сякаш на себе си.

Обърна се към остатъците от своята малка войска. Имперските мортири бяха изоставени — три от тях накрая бяха засекли, тъй като бяха твърде горещи, за да се стреля още с тях. Четвъртата беше гръмнала, макар че като по чудо се беше взривил само зарядът, но не и самият снаряд. Разчетите им отпиваха големи глътки от манерките си с алкохол и изглеждаха така, сякаш току-що са оцелели в смъртоносен дуел на сляпо.

Мунициите на стрелците с пушки, които защитаваха периметъра, също бяха изчерпани. Всички бяха изтощени и нервно наблюдаваха как имперските войници се прегрупират отново по протежението на най-тясното място на хребета и в подножието на склоновете му. Всички знаеха, че следващата атака ще ги довърши.

Полковник Халахан си пое дъх и изрева:

— Някой да изстреля сигнална ракета — тръгваме си!

Мъжете се изправиха. В уморените им тела отново припламна енергия.

— И какво ще кажете да вземем да унищожим останалите мортири?

Халахан огледа касапницата по хребета. Щеше да се наложи да оставят мъртвите там, където бяха паднали. Драсна клечка кибрит, за да запали отново лулата си. Издиша дима и събра всички скъпоценни пистолети, които беше захвърлил настрани. Когато застана до сержанта, сигналната ракета се изстреля нагоре, припламна в жълто, задържа се за миг във въздуха и след това падна обратно на земята.

В далечината зад нея небесните кораби се обстрелваха с оръдия.

— Да се надяваме, че нашите скудове са все още някъде там, горе — каза сержант Джей и двамата с Халахан застанаха един до друг и заоглеждаха тъмното небе с безмълвна надежда.

Че спря зела пред палатката на близнаците. Скочи от него и остави Аш преметнат през седлото. Сетне се наведе и бързо се мушна вътре, без да проверява дали някой го е забелязал.

Раниците на Гуан и Суон лежаха на земята до леглата им. Че започна да рови в тях, докато не откри шишенцето със сок от девствен лес, след което изтича обратно навън, стиснал го в юмрука си. Подкара зела към палатката си и влезе вътре да си вземе раницата. Хвърли в нея книгите си и цивилните дрехи, които беше взел със себе си. Остави Писанието на лъжите разтворено върху леглото.

— Как се развиват нещата тук?

Един силует запълни входа към палатката. Беше жрец.

Че бавно се изправи, докато пристягаше ремъците на раницата си.

Силуетът вдигна ръка към устата си и отхапа от нещо. Че усети сладникавата упойваща миризма на плода пармадио.

— Трудно е да се каже — отвърна той на началника на шпионите Аларум. — Не съм военен експерт.

Началникът на шпионите стоеше на входа с увито около раменете одеяло. Че хвърли поглед към другата ръка на Аларум и видя, че тя е отпусната до прибраната в канията кама на колана му. Дипломатът знаеше, че този мъж е опасен.

— Когато те видях как препускаш в лагера, за момент си помислих, че сме загубили. — Той махна към раницата в ръката на Че. — Отиваш ли някъде?

Ненадейно Че залюля раницата и я хвърли в лицето на Аларум.

Втурна се след нея, удари мъжа в корема и му изкара въздуха. Аларум изпъшка и се преви на две. Че сключи ръка около шията му, извади ножа му от канията и го издърпа далеч от входа, притиснал острието към гърлото му.

— Почакай! — през зъби изсъска Аларум.

Беше доста силен за слабото си телосложение и сграбчи китката на Че, опитвайки се да го спре да му пререже гърлото.

— Почакай за момент! — изсъска отново той със сподавен шепот, а от устата му хвърчеше слюнка.

Мъжът дръпна нагоре ръкава си и вдигна ръка, така че дипломатът да види кожата му. Че я погледна, видя люспестото петно върху ръката на началника на шпионите и леко отпусна хватката си.

— Може би имаме една и съща болнава кръв, Че — разнесе се задавеният му глас. — Може да съм ти баща!

Младият мъж пусна началника на шпионите. Аларум мъчително си пое въздух с ръка на гърлото.

— Майка ми спеше с много мъже — каза Че. — Това не доказва нищо.

— Не, не го доказва със сигурност. Но въпреки това не се ли питаш дали е възможно?

Че захвърли ножа на земята.

— Ти си този, който ми е оставил бележката в Писанието — внезапно осъзна той. — Ти си бил.

— Виждам, че все пак си я взел под внимание. Това е добре. Ако останеш тук, ще те убият. Ще направя каквото мога за майка ти, колкото и малко да е то.

— Можеш ли да й помогнеш?

— Може би. Ако съм достатъчно бърз.

Че се поколеба, изпълнен с противоречиви емоции. Погледна към мъжа, към неговото изпито лице и тъмните напрегнати очи и се зачуди дали е възможно това да е истина.

Неколцина жреци претичаха покрай входа на палатката. Някой крещеше в далечината.

— Почакай! — извика Аларум, когато Че се обърна и излезе, оставяйки го да стои насред палатката до преобърнатото легло.

Умът на Че беше изпълнен с колебания, когато се озова навън.

— Хайде, старче — каза Че на изпадналия в безсъзнание Аш и се качи на седлото с раницата си.

Кимна на Аларум, когато началникът на шпионите излезе от палатката. Мъжът се опитваше да намери подходящите думи.

Че пришпори зела, шибна го с поводите и препусна вън от лагера. Аларум и пазачите на входа го наблюдаваха как се отдалечава.

Един от телохранителите се наведе зад щита си, когато нещо изсвистя наблизо. Този път Бан запази хладнокръвие и не трепна.

— Нашите разузнавачи го изпробваха, преди да нападнем — обясняваше Крийд на Куулас, военния чатеро. — Трябва да ни издържи, стига да сме внимателни.

Повърхността на езерото беше замръзнала. Беше странно да се изправят пред такова притихнало открито пространство след напрегнатата битка, която все още продължаваше зад тях.

— Ако имаме малко късмет, кавалерията на Мандалей би трябвало да е разпръснала зеловете им. Ще им отнеме време да предприемат преследване.

Крийд и останалите стояха върху издадено парче земя, което навлизаше на сто и повече стъпки навътре в езерото. Остатъците от армията — тежката, както и леката пехота — минаваха на малки групи по тази издатина. Следвайки инструкциите на офицерите си, мъжете вече захвърляха щитовете и шлемовете си и сваляха тежките брони, преди да се отправят към езерото. Разпръсваха се, така че да разпределят тежестта си по-равномерно. Хората с носилките пренасяха ранените, които можеха. Ледът, който все още беше относително тънък, пропукваше под краката им, но засега издържаше.

Армията се стопяваше малко по малко.

През тълпите от мъже, които продължаваха да се придвижват към леда, Бан едва успяваше да види ариергарда, който се беше разтеглил по цялата ширина на тази издатина в езерото. Бяха оформили една-единствена чартаса и сами удържаха врага. Бяха смесица от хора на Хуу и Червени гвардейци, мнозина бяха ранени лошо, но всеки доброволно се беше заел с тази роля.

Бан откри, че му е трудно да ги гледа.

Повече от всичко друго сега той искаше да е в Бар-Кхос, в безопасността на своя дом заедно с Марлий и децата. Виждаше го в мислите си. Навън валеше. Огънят в къщата беше запален. Марлий печеше сладки на пламъците му, синът му Джуно играеше с моделите си на кораби, а малката Ариале го гледаше. Бан седеше, настанен удобно в креслото си, и се наслаждаваше на спокойствието.

Генерал Нидемес се приближи, прикриван от полковник Барклий — един от неговите офицери от Червената гвардия, който държеше щита си вдигнат във въздуха, за да защитава и двама им от валящите изстрели.

— Време е да тръгваме — каза Нидемес на Крийд.

Очите на Крийд проблеснаха в полумрака.

— Свалихте ли всичките медальони от вратовете на хората в ариергарда?

— Да — отвърна Барклий и вдигна свитото на вързоп наметало, в което дрънкаха множеството медальони за самоличност.

— Трябва да намерим някакъв начин да им се отплатим за това — заяви Крийд.

Куулас, военният чатеро, слушаше, застанал отзад.

Бан отново се обърна към ариергарда. Избутваха ги назад стъпка по стъпка.

Той отново стоеше встрани и наблюдаваше отдалече храбростта на хора, които дават живота си, за да живеят другите. По някаква причина, откакто се беше изправил на крака, бе установил, че вече не изпитва никакъв страх, сякаш беше свалил тежко наметало, което дори беше забравил, че носи. Повече от когато и да било досега той разбираше защо е тук и защо войниците от ариергарда са тук и дават живота си за своя народ.

— Аз оставам — каза той на Крийд, когато генералът се обърна да тръгва.

Крийд му хвърли изненадан поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Оставам — повтори той и свали медальона от врата си — заедно с другите.

И той подхвърли медальона на Барклий.

Крийд се намръщи и го погледна изпитателно.

— Ти си в шок, Бан — заключи той. — Не знаеш какво говориш. Спечелихме тази битка, по дяволите! Дори сега да не изглежда така, тук постигнахме победа!

— Трябва да удържите Бар-Кхос каквото и да става, генерале — каза му Бан. — Това е единственият начин, по който можете да се отплатите на тези мъже сега.

Преди Крийд да успее да отговори, адютантът му се обърна и се отдалечи.

— Бан! — изкрещя след него Крийд. — Бан! — повтори със заповеднически тон.

Но след няколко крачки Бан се изгуби сред блъсканицата от войници.