И се възправи сянка

Събуждане в Туме

Когато Аш се събуди, усети, че се чувства по-добре, отколкото се беше чувствал от седмици насам. Гърдите не го стягаха толкова и можеше да вдишва дълбоко, без да изпитва нужда да изкашля въздуха обратно.

Докосна скалпа си и трепна при допира до болезнената цицина там.

Туме — помисли си той. — Аз съм в Туме.

Имаше чувството, че пикочният му мехур ще се пръсне.

Ставай! — каза си той и бързо се надигна от леглото. Босите му крака шляпаха по студените дъски на пода. Бръкна под леглото, извади нощното гърне и седна върху него. Изпика се, като се чешеше под мишницата и се прозяваше.

Спомни си, че в кухнята има кутия със сушен чий. Изправи се и за момент се олюля. Леко му се виеше свят. Почувства се слаб като котенце.

Отиде до прозореца с гърнето в ръка. Дръпна завесите и присви очи срещу нахлуващата светлина, след което, заслепен, заопипва за резето. Стаята се изпълни със свеж въздух, който беше студен и миришеше на яйца. Той го вдъхна дълбоко и усети как синусите му се прочистиха на мига. Отново се прозя широко. Костите му изпукаха, когато се протегна, застанал гол.

Отвори очи и мярна някакво движение по улицата отдолу. Маниански войник бавно вървеше покрай къщата и береше от езерната трева на брега на острова.

Аш се залепи за стената, за да не го видят. Изчака четири удара на сърцето, преди да дръзне да погледне отново навън. Мъжът вече не се виждаше.

Аш се затича към вратата.

— Уф! — възкликна Че, когато възрастният рьошун се озова с един скок до леглото му.

Аш надникна през пролуката в завесите. Взвод имперски войници маршируваха по улицата с арбалети на рамо. По-нататък други войници обираха къщите в квартала, като натрупваха плячката си в каруци и трошаха и разбиваха всичко останало. Из целия град в небето се издигаха стълбове дим.

— Значи си още жив — разнесе се дрезгавият глас на Че от леглото.

Аш се завъртя към младия мъж. В леглото до Че лежеше голо момиче, което седна изправено и разтърка сънливите си очи. Лицето на Че беше болнаво и бледо като на човек, който всеки момент ще повърне.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Че?

— Като например?

— Като например защо из улиците отвън се разхождат имперски войници.

Че скочи на крака и се втурна да погледне през прозореца. Лицето му пребледня още повече.

— Не си забелязал, че градът е паднал. Бил си твърде зает да се забавляваш.

Дипломатът прокара пръсти през наболата си коса.

— Бях пиян — оправда се той, след което се хвана за корема и се оригна. — Виждам, че и ти си проспал случващото се.

Аш подаде гърнето на Че точно навреме и младият мъж го поднесе към устата си и шумно повърна. Изплю се, когато погледна надолу и видя какво държи в ръцете си, след това за малко не повърна отново и се втурна към вратата, като продължаваше да държи гърнето.

Звукът от повръщането му постепенно утихна надолу по стълбището.

Момичето гледаше удивено голото тяло на Аш с кървясалите си очи. Той предположи, че тя никога не е виждала гол чернокож мъж.

— Добро утро — кимна й той и отиде да си вземе дрехите.

— Не мога да повярвам — изсъска Кърл и се пъхна под леглото да извади единия си ботуш. — Трябва да разбера какво се е случило навън. — В името на светия куш! — възкликна тя и се измъкна изпод леглото с ботуша в ръка. — Ами ако вече са заминали?

Двамата трескаво се обличаха. Че погледна момичето, а момичето погледна него.

Внезапно осъзна, че може би няма да я види никога повече. Това беше много жалко. За времето, което бяха прекарали заедно, той беше усетил връзка помежду им. Макар че почти не я познаваше, Че се беше почувствал достатъчно удобно, за да се поотпусне и да бъде себе си. Усмивката се появяваше с лекота на устните му и в докосванията му имаше нежност. За пръв път в живота си той повече искаше да достави удоволствие на другиго, отколкото на себе си. Тя беше необикновена жена и той не можеше да й се насити.

— За миналата нощ… — бързо каза той, когато тя се отправи към вратата.

Кърл спря, затаила дъх, и се обърна назад.

— Миналата нощ… — повтори той отново, но след това млъкна, неспособен да намери точните думи, и просто леко поклати глава. — Благодаря ти.

Тя докосна лицето му с ръка.

— Няма нужда. Беше забавно.

— Почакай! — извика той след нея, когато тя излезе през вратата.

Че грабна раницата си от пода. Ритна нещо с крак, но не му обърна внимание в бързината да я настигне. Все още се олюляваше мъчително заради махмурлука.

Тя вече беше на входната врата на къщата, когато той се запрепъва надолу по стълбите.

— Кърл, почакай! Не разсъждаваш разумно. Твоите хора най-вероятно вече са заминали.

— Не можеш да си сигурен в това — отвърна тя с ръка върху дръжката на вратата. — Може все още да се укриват в цитаделата. Поне трябва да разбера дали е така.

Той притисна с длан вратата.

— Ако цитаделата беше все още в техни ръце, щяхме да чуваме шума от битката — отбеляза той.

Тя не му обърна внимание и упорито задърпа вратата, докато той я натискаше, за да я държи затворена. Тя го наруга. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Ти си виновен! — изсъска тя със стиснати юмруци.

— Аз съм виновен? Почти съм сигурен, че ако не ме беше накарала да пия толкова, щях да забележа какво става.

— Аз? Да съм те карала насила да пиеш? Ти да не си…

— Тихо! — извика Аш и се втурна надолу по стълбите с меч в ръка.

Той погледна Че ядосано, като се стрелна покрай него към кухнята.

Младият мъж внезапно чу през входната врата, че външната порта изтрака и се отвори.

Кърл го погледна разтревожено.

Той мълчаливо я дръпна със себе си към кухнята. Старият чуждоземец вече беше излязъл наполовина през отворения прозорец. Че избута Кърл след него. Тя все още беше достатъчно ядосана, за да отблъсне възмутено ръцете му.

Докато бързаше да се измъкне подире им, Че усети как рамката на прозореца потрепери под ръцете му, когато входната врата бе разбита.

Тримата приклекнаха в градината отзад и се заслушаха в тропота на ботуши във вътрешността на къщата и звуците от спорадичните изстрели, идващи от юг.

— Казах ти — прошепна му Кърл. — Някъде все още се бият.

Че не й обърна внимание и зареди пистолета си. Аш му направи знак с ръка и след това се отправи към задната порта. Двамата го последваха.

Взвод имперски войници разбиваше вратата на къща в западната част на улицата. По средата на улицата имаше каруца, теглена от зел. Един войник се беше облегнал на нея и пушеше черут. Зад каруцата бяха завързани няколко заловени цивилни — млади мъже, навели примирено глави.

Аш изчака войникът да извърне глава, след което поведе Че и Кърл в противоположната посока. Притисна се към оградата и дръзна да погледне на север по протежението на следващата улица. Обърна се да тръгне нататък.

Кърл обаче пое на юг, по посока на шума от битката.

— Кърл! — изсъска Че подире й.

Но тя не само не спря, а дори не погледна назад.

— Кърл! — опита той за последен път и може би загрижеността в гласа му я накара да погледне назад и да им махне с ръка да я последват.

Че погледна към чуждоземеца, който просто сви рамене, сетне и двамата тръгнаха след нея.

— Вие, дипломатите, сте по-мекушави, отколкото смятах — задъхано отбеляза Аш.

Момичето бягаше бързо и докато я настигнат, на Че отново му беше прилошало, а Аш едва си поемаше дъх. Тичаха покрай редица жилищни сгради — големи квадратни дървени къщи с тесни улички помежду им. Взвод имперски войници препуснаха по улицата, без да погледнат към тях.

В края на уличката приклекнаха върху дъските и се заслушаха в спорадичните гърмежи на оръдията. Един Червен гвардеец претича покрай мястото, където стояха. Кърл се готвеше да го извика, но Че й запуши устата. Тя гневно се отскубна и се канеше да го наругае, когато трима имперски войници се втурнаха да го преследват.

— Погледнете — прошепна Аш.

Вдясно от отсрещната страна на улицата, сред горичка дървета, заобикалящи каменен резервоар, от сенките се надигна фигура, която предпазливо пристъпи на дневната светлина. Беше Специален, почернен със сажди. Войникът хвърли поглед след тичащите войници, сетне побягна в противоположната посока, покрай тяхното укритие.

Този път Че се оказа твърде бавен.

— Хей! — извика Кърл, преди той да успее да я спре.

Мъжът се обърна с разтревожено изражение, но свали ножа, когато Кърл му махна и той видя кожените й дрехи. Дотича бързо до тях и приклекна до Кърл. Изглеждаше спокоен и разумен и на свой ред ги оглеждаше с интерес. Почернените му шия и ръце бяха покрити с кръв. Че предположи, че не е негова.

Вниманието на Специалния се задържа най-дълго върху стария чуждоземец.

— Добро утро — кимна Аш.

В отговор мъжът отривисто кимна.

— Какво става? — без заобикалки попита Кърл. — Как градът падна толкова бързо?

Той отново хвърли поглед на Че и Аш и после насочи вниманието си към момичето.

— Няма да питам ти как си го пропуснала.

Кърл го погледна намръщено.

— Довършиха моста снощи, докато все още се евакуирахме. Изпратиха и командоси през водата.

— Колко успяха да се измъкнат?

— От армията ли? Повечето, заедно с Крийд. Имам чувството, че ние, които сме в капан тук, в югозападната част, сме единствените останали в града.

— Има ли някакъв план? Някакъв изход? — попита го Че.

Мъжът се наведе и се изплю върху дъските, след което го погледна с присвити очи.

— След като загубихме южните огневи позиции, получихме вест, че ще се опитат да ни вземат с небесни кораби в полунощ.

— Откъде?

— Има един кей в югозападния край на острова. Казаха ни да се съберем на покрива на един от складовете. Опитвам се да стигна дотам.

— Посред бял ден? — попита Аш, който беше също толкова спокоен, колкото и мъжът.

— Ако внимавам, мисля, че мога да стигна дотам сам. Имате ли вода?

Че му подаде манерката си.

— Благодаря — каза Специалният и избърса устата си, след което кимна отново. — Желая ви късмет.

Подхвърли обратно манерката на Че. После огледа улицата и без да каже и дума повече, тръгна по нея.

Кърл се изправи, сякаш се канеше да го последва, но Че я хвана за китката и я задържа.

— Чу човека — заяви тя. — Трябва да стигнем до онзи кей.

Този път Аш беше този, който се опита да я накара да прояви малко здрав разум.

— Въобразяваш си, че тримата ще успеем да стигнем дотам незабелязани посред бял ден? Той каза „полунощ“. Трябва да изчакаме, докато се стъмни, тогава ще имаме по-голям шанс.

— Прав е — присъедини се Че и тя престана да се опитва да се отскубне от хватката му.

Той я пусна.

— Какви сте вие? — внезапно попита Кърл възрастния мъж.

Когато Аш не й отговори, тя погледна към Че.

— Това е дълга история — каза й той. — Хайде, ела.

Аш се стрелна през една от задните врати на жилищната сграда, като се оглеждаше наляво и надясно. Двамата побързаха да го настигнат.

Минаха през вратата и се изкачиха по поредица от стълби до третия, най-горен етаж. Аш влезе през една от отворените врати в малък апартамент. Той огледа таваните на трите стаи, докато Че и Кърл чакаха в коридора и пазеха. Старият чуждоземец се върна и тръгна по коридора, като продължаваше да оглежда тавана.

Накрая спря до един прозорец. Отвори кепенците и надникна навън, след това скочи на перваза. После скочи отново и се хвана за стрехата на покрива. Опита да се набере, дишайки тежко, но не успя.

— Помогни ми — каза той на Че, докато висеше пред прозореца.

Младият мъж пъхна пистолета в колана си, сплете ръце и ги подложи под крака му. Рьошунът с пъшкане успя да се качи на покрива.

— Ти си следващата — обърна се Че към Кърл и й помогна по същия начин, преди и той самият да се покатери.

Върху наклонения покрив Аш издърпваше дървените плочки и ги събираше от едната страна. Че спря и огледа улиците около сградата.

Когато се обърна, Аш беше изчезнал и на неговото място на покрива зееше дупка. Че пъхна глава вътре и видя малък тъмен таван под стрехата. Той подаде раницата си на Аш и помогна на Кърл да се спусне след нея, след което сам слезе. Внимателно стъпи на една от дървените греди, минаващи през мазилката на таваните, между сламата, с която бяха запълнени празните пространства.

Че вирна нос за момент, удържайки се да не кихне.

— Няма отвори в таваните. Няма достъп. Харесва ми начинът ти на мислене.

— Подай ми плочките — подкани го Аш, след което сложи плочките върху две от гредите, така че да имат на какво да седнат.

Седяха мълчаливо, докато късчета слама танцуваха в лъч слънчева светлина. Разделиха поравно водата, която имаха. Никой нямаше нищо за ядене.

Че хвана главата си, изпаднал в самосъжаление. Махмурлукът му като че ли се влошаваше, ако това изобщо беше възможно. Имаше чувството, че умира.

— Ако още възнамеряваш да ме убиеш, старче — рече той, — съветвам те сега да си пробваш късмета.

За негова изненада чуждоземецът се усмихна.

— Какво беше, керач ли?

Той кимна в отговор.

— Насила ме накараха да го изпия.

— Ти сам искаше да се наливаш с него — сопна му се Кърл.

Аш ги смъмри да млъкнат като две малки деца.

— Чувал съм, че на стар кхосиански „керач“ означава нараняване на главата.

— Да — съгласи се Че, — май е горе-долу така.

Чуждоземецът изучаваше Кърл на лъчите светлина.

— Изглеждаш малко млада за това.

— На седемнайсет съм — отсече тя. — Достатъчно възрастна съм за повечето неща, не мислиш ли?

Той като че ли се съгласи с нея.

— Е, Кърл, аз съм Аш — подаде й ръка рьошунът.

Тя я стисна колебливо.

Аш се изправи и надникна през дупката в покрива, сложил ръце на ръба й. Под него Че се зае да рови в раницата си, докато не намери пръчката си за уста, след което сипа върху нея последната вода от манерката си и затърка зъбите си в полумрака.

— Как си? — попита той Кърл с пръчката в уста, надявайки се да стопи леда помежду им.

— Бих искала и аз да си измия зъбите след теб.

— Ако нямаш против да ползваме една и съща пръчка — отвърна той, след което погледна към Аш. — Има ли нещо интересно навън, старче?

Аш не отвърна нищо. Той сякаш беше вперил поглед в нещо в далечината.

Че изплю водата и подаде пръчката на Кърл, след което се отправи с накуцване към Аш, за да надникне и той навън. Проследи погледа на чуждоземеца сред издигащите се стълбове от дим и видя, че той е насочен към цитаделата в самото сърце на града.

— Кажи ми какво виждаш там — подкани го Аш.

— Над цитаделата се вее знаме.

— Какво знаме?

Че присви очи. Беше достатъчно светло, небето беше безоблачно. През младия мъж премина вълна на изненада.

— Доколкото си спомням, каза, че тя е мъртва — сухо отбеляза Аш.

Че погледна надолу, за да провери дали Кърл ги слуша. Прехапа устни, намести краката си върху гредите и се замисли за момент.

— Може да е някаква хитрост — тихо отвърна той. — Вероятно все още не искат да обявят, че тя е мъртва. Или е на смъртно легло — поклати глава той.

Рьошунът изсумтя. Погледът му остана вперен в далечното знаме над цитаделата — бяло, с изрисуван черен гарван, сякаш предизвикателно размахал криле.