И се възправи сянка

Среща на дипломати

Че беше толкова пиян, че вече бе забравил, че играе раш.

Виновно беше онова момиче с красивото лице, Кърл, което разговаряше с него от време на време, докато играеше или се смееше на шегите му, но най-вече просто споделяше с него големия си мях с керач, като се преструваше, че не се интересува от него. Че продължаваше да пие, докато звуците в кръчмата ставаха все по-приглушени, далечни и нереални, а той потъваше все по-дълбоко в себе си.

В един момент Куулас и останалите играчи се отказаха от опитите си да го съживят с подигравките си. Вместо това те го вдигнаха от масата заедно със стола, така че някой друг да заеме мястото му.

— Разкарайте се — изфъфли той, но те не му обърнаха внимание.

Болеше го глава. Не можеше да си спомни друг път да е пил толкова много. Известно време просто остана да седи на стола, докато нещо се опитваше да излезе от врата му. Той удари с ръка мястото, но пулсирането не изчезна.

Изглежда, че го бяха сложили да седи на празна маса. Видя пред себе си халба, пълна с вода, и с благодарност я изпи.

Установи, че се накланя настрани, сякаш равновесието му се настройваше към света, който се беше наклонил. При движението си се опря в нечие рамо. Беше момичето, което седеше до него.

— Ела с мен — чу се да казва в ухото й.

— И защо да го правя? — подразни го тя.

Той се опита да се съсредоточи в думите, които трябваше да изрече.

— Защото — подхвана — искам да го направиш.

Коляното й се допря в неговото.

— Можем да си вземем стая и тук — предложи момичето. — И да поискаме да ни качат малко храна. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда да похапнеш.

Кърл му помогна да се изправи и той остана да стърчи, олюлявайки се, докато тя изчезна някъде. Когато се върна, тя се усмихваше.

— Оттук — посочи тя и го поведе към стълбище, осветено от една-единствена примигваща лампа.

Някой подсвирна зад гърба им и изкрещя нещо окуражаващо. Че погледна назад, но не разбра чий е гласът.

Той не забеляза двете фигури, които влязоха в кръчмата — мъж и жена, облечени в цивилни дрехи. Носеха филцови шапки на обръснатите си глави, а суровите им погледи бяха впити в него.

Архгенерал Спарус наблюдаваше през далекогледа два небесни кораба, които отлитаха от центъра на Туме. Край парапетите им стояха Червени гвардейци с наметала, издути от бриза, докато съдовете тромаво се издигаха във въздуха. Той прибра далекогледа и го подаде на най-близкия офицер, капитан Скайид. Значи беше истина — Крийд евакуираше хората си от Туме. Спарус знаеше, че лорд-протекторът ще е сред последните, които ще напуснат плаващия град, и затова генералът бързаше с възстановяването на моста.

Не искаше да позволи на този мъж да се измъкне отново. Искаше го жив. Много му се щеше най-добрите му хора да поработят над него. Щяха да го пречупят, както пречупваха и всеки друг — с наркотици, манипулации на ума и внимателно приложени дози болка — докато Крийд не се превърнеше в човешка развалина, която щеше да изпълнява всичко, което те пожелаят от него…

След като битката свърши и кхосианците се измъкнаха на косъм, това се беше превърнало в любимата му фантазия — лорд-протекторът окован гол в клетка, отричащ се гласно от всичко, за което някога се е борил, докато Спарус го показва пред стените на Бар-Кхос, така че кхосианците да видят с очите си в какво се е превърнал техният велик военен водач.

Може би Крийд дори щеше да се присъедини към Лушън като поредния жив трофей. Спарус си каза, че това би било много подходящо. След потушаването на лагосианското въстание бе се оказало, че то не е нищо повече от поредната безразсъдна глупост. Скоро след падането на Кхос и Свободните пристанища щеше да стане ясно, че те също са били заблуда. Битките при Корос, Чей-Уес и Щита щяха да бъдат запомнени като последните ярки мигове на народ, който упорито е останал в миналото, и на напразните му опити да отрече новия световен ред.

Спарус не се съмняваше в това, защото го беше виждал да се повтаря отново и отново. Макар учените да обичаха да остроумничат за победителите и да пишат исторически книги, Спарус знаеше, че нещата са много по-дълбоки. Победата оформяше историята в умовете на хората и тя показваше правотата на дадена кауза, както и погрешността на вярванията на губещите. Победата носеше сила, докато поражението… поражението не беше нищо повече от празна черупка, която бързо биваше захвърляна, като се изключат семената, които се крият в нея и са надеждата за бъдещи триумфи.

Когато Ман завладееше Свободните пристанища и земите на алхази, това щеше да е краят на най-голямата надпревара на всички времена — надпреварата на религиите. И самата победа щеше да е доказателството за правотата на Ман.

Той обаче първо имаше лични сметки за уреждане с този мъж, този лорд-протектор, заради който вече два пъти бе изглеждал като глупак — първо с нощното си нападение, после с неочакваното си бягство от бойното поле. И Спарус знаеше съвсем точно как ще постигне целта си.

— Полковник Кунсе — каза той и полковникът застана мирно заедно с останалите офицери около него, — подгответе командосите ни за нощно нападение. Накарайте ги да направят салове, с които да преминат. Когато започне да се стъмва, удвоете работата по моста. Предложете злато, за да привлечете доброволци, ако се налага. Искам мостът да бъде завършен тази нощ, не утре, чувате ли ме?

Той погледна с единственото си око на запад над имперските тежки оръдия, които обстрелваха южния бряг. Точно в този момент още един кхосиански небесен кораб се връщаше над езерото.

— И направете нещо с тези небесни кораби, разбрахте ли? Трябва да водим битка за небето, а не да го оставяме открито за кхосианците, та да се измъкват необезпокоявани по въздуха.

— Но нашите птици още не са ремонтирани, архгенерале.

— Не ме е грижа, полковник. Ако могат да летят, вдигнете ги във въздуха.

Спарус искаше невъзможното, но не го беше грижа.

— Ще превземем града тази нощ и ще пленим самия Крийд, докато все още евакуира хората си.

Неколцина от офицерите се усмихнаха, виждайки иронията в случващото се.

Да, нека видим дали кхосианците ще харесат вкуса на собственото си лекарство — помисли си Спарус.

Тракането на дървени чинии стресна Че и го извади от пиянското му вцепенение.

Той видя, че върху малката маса е сложена храна и че двамата с Кърл са си взели стая. Край едната стена имаше оправено легло. Прозорецът зад гърбовете им беше закрит с плюшени завеси, а на пода имаше килим, също от плюш. Въпреки че стаята беше чиста, тя все пак миришеше на влага и мухъл.

През затворената врата откъм коридора и помещението в подножието на стълбището се разнесе приглушен смях. Че седеше и гледаше храната, а светът около него леко се въртеше. За момент забрави кое е момичето, седнало до него. Въпреки това краката им се докосваха и това сякаш не я притесняваше. Значи между тях имаше нещо, макар той да не си спомняше какво точно. В едната му ръка между пръстите му пушеше пръчка хазии. Той я поднесе към устните си, разтреперан. Смукна от нея и усети как всяка една частица от тревата хазии се спуска по гърлото му и го дращи.

— Издишай бе, идиот — каза момичето и взе пръчката от него.

Бузите й бяха издути от храната, която дъвчеше. Той продължаваше да седи, задържайки дима в дробовете си, и не правеше нищо друго, освен да гледа втренчено пламъка, топящ свещта в средата на масата.

Накрая издиша, облегна се назад и я погледна.

— Колко си красива — каза той.

Тя му се усмихна учтиво, сякаш беше чувала тези думи стотици пъти, след това насочи отново вниманието си към храната.

— Трябва да хапнеш — посъветва го. — Ще се почувстваш по-добре.

В този момент той не можеше да понесе мисълта за храна. Вратът му наистина пулсираше и той бавно осъзна, че това не е просто главоболие.

Преди колко ли време пих от сока от девствен лес? — внезапно се зачуди той.

— Те идват за мен — смотолеви на глас и се опита да се изправи на крака, докато безполезният му език едва успяваше да изговори думите.

— Идват за всички нас — бе нейният отговор.

Ръката му се изплъзна от масата и той отново се отпусна на стола си. Не можеше да стои прав. Наведе се напред, за да опре чело в хладната повърхност на масата, след това се извърна и притисна бузата си към нея. От ъгълчето на устата му се стичаше слюнка.

Забеляза, че мехът с вино е все още в скута му. Реши, че има нужда да пийне още, и се изправи с пъшкане на стола, след което се зае с мъчителната задача да сипе в устата си от керача.

Преди да успее да преглътне, момичето го сръга рязко в ребрата.

Със замаян поглед той видя, че сега пред масата стои човек, а друг затваря вратата след себе си.

Под тънките си наметала бяха облечени в цивилни дрехи. От разтворените им плащове стърчаха дула на пистолет, насочени към сърцето на Че.

Той рязко се изправи на стола си.

— Имаш ли против да поседнем? — попита Гуан и седна на един от столовете от другата страна на масата.

Сестра му стори същото. Тъмните очи на Суон проблеснаха към момичето.

— Коя е красивата ти приятелка? — кисело попита тя и Че се зачуди как изобщо някога е смятал тази жена за привлекателна.

Той не отвърна нищо, защото Гуан беше втренчил студения си поглед в него.

— Ако бях на твое място, не бих протегнал ръка към пистолета — рече мъжът. — На крачка съм от натискането на спусъка.

Че отдръпна ръка от дървената дръжка на пистолета в колана си.

— Сложи ръцете си на масата — нареди му Гуан.

Че остави меха с виното на масата и сложи ръцете си от двете му страни.

— Ти също — заповяда Гуан на момичето.

Че установи, че му е трудно да фокусира лицето на дипломата.

Той изглеждаше зловещо на слабата светлина от свещта в стаята. От сенките очите му приличаха на кладенци, а устата му бе като разкривена рана. Че усети, че от Гуан се носи миризмата на езеро. Той хвърли поглед към ръцете на Кърл върху масата. Те трепереха. Той примигна и отново се съсредоточи върху лицето на мъжа.

— Е, няма ли да кажеш нещо? — подкани го Гуан. — Защо не ни обясниш каква е причината да станеш предател?

Че виждаше, че мълчанието му разгневява мъжа. Той изкриви ъгълчето на устата си в усмивка, за да го подразни.

Гуан погледна сестра си. Тя сви рамене и си взе още един сладкиш.

Мъжът вдигна пистолета над масата и го насочи към лицето на Че. Сестра му избърса устните си и преглътна остатъка от сладкиша, след което се изправи. Отиде до вратата с изваден пистолет, кимна и зачака.

Че вдигна пръст. Един момент. Това разколеба Гуан. Че наблюдаваше дулото на пистолета през потрепващия пламък на свещта. Наведе се към Гуан.

Присви устни и духна.

Керачът в устата му излетя към свещта и пламъкът й се разпали по-силно, понасяйки се към другия дипломат. Оръжието изтрещя оглушително. Гуан падна назад с пламнали дрехи, а Че хвана ръба на масата и я запрати странично след него.

Сетне скочи на крака, олюля се, но запази равновесие и се обърна към прозореца. Задави се от дима. Дръпна завесите и се опита да отвори кепенците. Те отказаха да помръднат.

Суон беше коленичила до брат си и се опитваше да изгаси пламъците.

Че сграбчи Кърл за китката, докато тя стоеше неподвижно, вцепенена от паника. Тя се опита да се съпротивлява, когато той я задърпа към прозореца, и успя да измъкне ръката си от хватката му.

— Ще убият и теб! — сопна й се той, след което се обърна към прозореца и удари кепенците с рамо.

Те се отвориха по-лесно, отколкото беше очаквал, и младият дипломат скочи с вик през прозореца и се приземи по гръб на склон от мека езерна трева. Кърл падна върху него и двамата се плъзнаха надолу по склона към водата.

Спряха точно навреме и се изправиха, помагайки си един на друг. Че заслони с ръка очите си срещу ослепително бялата дневна светлина.

От прозореца се разнесе изстрел. И двамата не видяха къде се удари куршумът.

— Кои са те? — попита Кърл. — Не разбирам!

— Оттук — извика Че и се затича на зигзаг към най-близката дъсчена улица.

Не се виждаха никакви цивилни. Двамата тичаха колкото им държаха силите, но той постоянно залиташе настрани, сякаш земята под него се е наклонила, и се налагаше Кърл да го изправя. Бягаха, докато не останаха без дъх, и дори след това продължиха да тичат. За миг му се стори, че пулсирането във врата му леко се забавя. Но след това се ускори отново и той разбра, че двамата дипломати са по петите им.

— Къде отиваме? — поинтересува се Кърл, която вече беше по-скоро разгневена, отколкото уплашена.

Но Че не можеше да й отговори. Беше твърде зает да повръща, докато се препъваше по улицата. Всеки път, когато усетеше гадене, той пъхаше пръст в гърлото си, за да изкара алкохола от стомаха си.

— Трябва да потърсим помощ — изкрещя тя, обгърнала го с ръка, като се движеше по-уверено от него. — Да намерим някого от стражата!

— Без войници — изръмжа Че, който усещаше парещия вкус на жлъчка в дъха си.

Той продължи да тича, водейки я към западния квартал на града. Опита да зареди пистолета си в движение, но така и не успя да сложи патрона в него. Кърл изруга, взе го от него и го зареди, като поглеждаше през рамо.

— Те идват — задъхано каза тя.

Той погледна назад. Видя размазан хаос от цветове и форми, от който му се догади. Присви очи, опита се да фокусира и видя, че Суон е от лявата страна на улицата, а Гуан — от дясната. Придържаха се плътно към фасадите на сградите и държаха пистолетите си ниско. Горната част от дрехите на Гуан се беше превърнала в обгорели парцали. Суон посочи с пръст отсрещната страна на улицата. Брат й кимна и тръгна по една пряка, където се скри от погледа.

Че предположи, че вече са близо до къщата, защото улицата му се стори позната. Тъй като не искаше Гуан да ги заобиколи отстрани, той поведе Кърл по тясна уличка, претичаха през нея, след което отново се насочиха на запад. Обърна се и тъкмо се прицелваше с пистолета, когато Суон надникна иззад една стена и бързо се скри. Той зачака, но тя не се показа отново.

— Върви — подкани той Кърл и сам тръгна покрай тръстиковата стена от лявата страна, ограждаща градините зад къщите.

Отново се обърна и почти невиждащо се прицели в Суон. Тя приклекна настрани точно когато той стреля.

Пред тях се появи взвод Червени гвардейци, които се обърнаха по посока на звука от изстрела. Олюлявайки се, Кърл се запъти към тях, преди Че да успее да я спре. Той се дръпна назад, докато тя говореше и сочеше към техните преследвачи. Мъжете видяха Суон, пръснаха се и започнаха да се придвижват към нея.

Че дръпна Кърл за ръкава и й направи знак с глава да го последва. И двамата бяха изтощени и вече пристъпваха по-бавно по улицата. Че се оглеждаше наляво и надясно за Гуан или за къщата.

Нещо плющеше на вятъра.

Беше наметалото му, провесено от прозореца на горния етаж, където го беше проснал да съхне. Че падна и се претърколи на дървените стърготини по земята. След като Кърл му помогна да се изправи, той я поведе през градината. Заобиколиха задната част на къщата и се отправиха към предния й вход.

— Оттук — каза й той, усещайки пулсирането във врата си.

Двамата влязоха вътре и затвориха вратата след себе си.

Че дръпна резето. Къщата беше точно както я бе оставил. Той бързо се изкачи по стълбите към спалнята си, където извади раницата си и започна да рови в нея за шишенцето със сок от девствен лес. Капна една капка на езика си. Момичето стоеше на прага и го наблюдаваше.

Че отиде до прозореца. Застана в единия му край и надникна навън.

Не се виждаше никой.

Той внимателно прибра наметалото си и видя, че е напълно изсъхнало. Дръпна Кърл в стаята и затвори вратата, след което седна на леглото с пистолет в ръка и го презареди. Затвори оръжието и зачака. От съседната стая долиташе силно хъркане.

Туптенето на пулсиращата жлеза сякаш намаляваше. В началото не беше сигурен, но после след един като че ли безкрайно дълъг миг се почувства по-уверен, че това наистина е така.

Най-сетне въздъхна с облекчение.

— Тръгнаха си — каза той и със стон се отпусна назад на леглото.

Виеше му се свят.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Искаш ли да ми кажеш кои са те?

— Стари приятели — опита се да излъже той. — Дължа им пари.

— Ти да не си крадец?

Че тромаво се изправи, отиде отново до прозореца и погледна навън, но там все още нямаше никого. Когато се обърна отново към нея, тя се опитваше да отвори вратата, за да си тръгне.

С три крачки се озова при нея. Кърл изохка, когато той сграбчи китката й.

Готвеше се да й каже да почака, но преди да осъзнае какво се случва, двамата бяха притиснати един към друг до вратата и усещаха горещия си дъх.

В следващия миг вече се целуваха и трескаво се докосваха, забравили за всичко друго, освен за страстта и нуждата, която изпитваха.