И се възправи сянка

Опожаряването на Шиша

На петия ден от похода имперските експедиционни войски се спуснаха в местността, известна като Развалините, където пред очите им се разкриха бързеите на Канелената река, образувани от топенето на снега.

На север на фона на бледото небе се издигаха черни планини с покрити с лед върхове. На запад Развалините стигаха чак до хоризонта. Отвъд тях се намираха плодородните земи с оризища, овощни градини и лозя, които се простираха покрай Уиндръш към равната западна половина на острова, където живееше по-голямата част от населението и където житото по полята се люлееше чак до морето Саргаси.

Армията зави на югозапад, следвайки Канелената река по път, който щеше да ги отведе до Тихата долина и земите на Рийч, а оттам и до древния град Туме. Най-вероятно в плаващия град вече беше разположен голям гарнизон. Всички знаеха, че ще трябва първо да се справят с него, преди да продължат да се придвижват към Бар-Кхос на юг.

Тук, по течението на Канелената река, нетърпеливите войници попаднаха на първия кхосиански град. Водачите им казаха, че се нарича Шиша, и на мъжете не им се наложи да ги питат защо. Градът се намираше върху високия край на една скала, която стърчеше над равните земи на долината на Канелената река. Около него се виеше стена, която се издигаше и спускаше заедно с високия гребен на върха, върху който бяха построени варосани сгради, чиито многобройни шпилове от светъл гранит се забиваха в небето като вкаменени копия.

До вечерта портите на града бяха разбити с оръдейни изстрели и имперската пехота нахлу през тях към лъкатушните улици от другата им страна. Победените защитници продължаваха да се сражават — бяха най-вече войници на градския принципари, макар сред тях да имаше и цивилни, които хвърляха камъни от покривите или отбраняваха барикадите, препречващи улиците. По-голямата част от населението вече беше побягнала на запад, нападана по пътя от имперските войски за ръкопашен бой.

Известно време над царящото насилие и плячкосване се носеше кхосиански въздушен кораб. Той дори се опита да се приземи между кулите на цитаделата, за да евакуира защитниците, но трите тежки имперски небесни кораба бързо го прогониха.

В бледия полумрак Че слезе от зела пред палатката на Сашийн, където тя седеше отпусната на полеви стол до архгенерал Спарус. Около тях се излежаваха хората от нейния антураж, които похапваха от плодовете, плячкосани от овощните градини, покриващи долината на югоизток от града. Лицата им бяха осветени от пламъците на града, издигащи се високо в притъмняващото небе.

До Сашийн имаше празен полеви стол. Когато Че се приближи, видя, че върху него е сложена главата на Лушън. Гледката беше гротескова и почти комична при сегашните обстоятелства.

Матриархът се усмихна, когато го видя да се приближава.

— Забеляза ли нещо интересно по време на ездата си?

Че беше излязъл да поязди около подножието на скалата, върху която гореше Шиша, за да се отърве за малко от тяхната компания. Беше яздил чак до криволичещия път, който водеше до портите на града, и до частите от имперската пехота, които се мотаеха наоколо, но му се наложи да спре пред купчините тела, натрупани отвътре точно пред разбитите порти. Във въздуха се носеше вонята на смърт и от вътрешността на града все още долитаха викове и писъци.

Той реши да се върне обратно и се размина по пътя с Романо. Младият генерал и хората му бяха тръгнали да се позабавляват в града.

— Мисля, че обезопасиха хамбарите — каза той на матриарха. — В момента каруците излизат от там.

До нея Спарус доволно кимна. Допълнителното зърно беше истински дар за генерал, който води толкова голяма армия.

— Седни — покани го Сашийн. — Изглеждаш уморен.

Тя се обърна към един от съветниците си и мъжът побърза да освободи стола си.

Че неохотно се настани на него. В момента единственото, което искаше, бе да се прибере в палатката при книгите си.

Топлината от горящия град се усещаше осезаемо дори тук. Суул и тримата инквизитори монбари бяха сред антуража, както и близнаците Гуан и Суон, макар нито единият от тях да не погледна към него. Гуан стоеше, втренчил поглед в Шиша, и устните му мълвяха беззвучни молитви. В ръката си държеше поклонническа топка с шипове, която стискаше с все сила. Зад него седеше сестра му и галеше кафявото кученце в скута си.

Че забеляза, че тази вечер няма вино. Сега настроението беше мрачно, сякаш гледката на опожарения град внезапно беше хипнотизирала всички.

Изведнъж от близкия стол се разнесе дрезгав глас. Беше Лушън, челото му беше смръщено заради болката или мъката, която изпитваше.

— Къде. Сме. Ние? — бавно изрече той, докато стъклените му очи светеха с отраженията на пожарите.

— Вече ти казах — сопна му се Сашийн, сякаш говореше на малко дете. — Намираме се в Кхос. А онова на хълма е Шиша.

— Значи. Не е. Лагос.

Матриархът се изкикоти и точно в този момент смехът й прозвуча грозно в ушите на Че.

— Лагос го няма, Лушън. Ти се погрижи за това, не помниш ли?

Мъжът изграчи нещо неразбираемо и Че извърна поглед.

Приближаваше се ездач, водещ след себе си втори зел, на който имаше нещо дълго и увито в платно. Когато ездачът приближи, дипломатът видя, че това е Аларум, чието слабо лице беше потъмняло от наболата брада. Началникът на шпионите вдигна ръка да ги поздрави и спря.

— Били сте доста заети — отбеляза той и хвърли поглед към града.

От едната страна на лицето му имаше синина, а устната му беше хванала коричка на мястото, където е била сцепена.

— Като гледам, и ти си бил зает — отбеляза Спарус. — Значи си им предал нашите условия?

Аларум кимна, след което полека слезе от седлото. Краката му се олюляха под тежестта на тялото.

— Със самия Крийд ли говори?

— Разбира се. И да — отговорът му не беше особено изненадващ.

Сашийн продължаваше да седи отпусната на стола си.

— Той ли ти направи това?

— Не. Халахан от Сивите куртки. Нарочно ги подразних, доколкото се осмелих. Настроението им стана… — Той махна с ръка, търсейки подходящата дума. — Доста прозрачно.

— И? — попита Спарус.

— Първо искам да пийна. Ездата беше дълга и уморителна и не съм спирал от часове.

— По-късно. Първо ми разкажи.

Аларум повдигна вежди, сетне уморено подпря ръка на седлото.

— Крийд изглежда уверен. Не ме питайте защо, тъй като армията е точно толкова малка, колкото ни докладваха. Бих казал, че той наистина очаква с нетърпение да ни срещне на бойното поле.

Спарус напрегнато слушаше всяка негова дума.

— Как е със здравето?

— Изглеждаше здрав. Във форма да се сражава.

— А подаръкът ми? — намеси се Сашийн. — Как го прие?

Началникът на шпионите се усмихна, макар усмивката му да беше по-скоро нещо като трепване.

— О, приеха го добре. Първо ме ступаха малко, след това ми четоха лекции за злините, които вършим. В отговор Крийд ми даде това.

Аларум отиде при товарния зел и отвърза дългия вързоп, пристегнат на хълбоците му.

Той разви предмета и очите на Че и на всички останали се насочиха към него.

Беше чарта — прочутото копие на мерсианската чартаса.

Известно време никой не продумваше. Сашийн и Спарус просто гледаха оръжието.

Край тях се разнесе суха кашлица. Беше Лушън — той продължаваше да издава звука, който наподобяваше смях.

— Не ми беше лесно да го докарам дотук — рече Аларум. — Тези неща не са направени да бъдат прекарвани на гърба на зел.

Спарус не му обърна внимание. Той извърна поглед от чартаса, сякаш тя му беше противна. Лушън продължи със странния си смях, докато Сашийн не се нахвърли със зачервено лице върху бившия си любовник и не изрита стола, на който стоеше. Главата падна, претърколи се на няколко стъпки в тревата и накрая спря с очи, които примигваха към небето, и със залепнало върху бузата кафяво листо.

— Сложете го обратно там, където му е мястото — нареди тя, без да се обръща конкретно към някого.

Че се възползва от възможността да се изправи. Той прескочи чартата и спря до главата, след което я хвана за косата и я вдигна. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Понесе я към палатката, мина през завесите на входа и се отправи към тъмната й вътрешност.

Стигна до задната й част, където бурканът с кралско мляко стоеше в нишата си. Внимателно постави главата върху пиедестала и отвинти капака на буркана.

Че вдигна главата и срещна погледа й. Очите на Лушън изглеждаха леко жълтеникави.

— Как си? — попита го дипломатът.

Мъжът фокусира погледа си върху лицето му.

— Уморен — отвърна той. — Не мога. Да спя.

— Може би спиш. Може би това е просто кошмар.

Мъжът примигна, сякаш започваше да идва на себе си.

— Сложи край. На моя. Срам.

Че въздъхна и се намръщи, но не помръдна.

— Моля. Те — изграчи Лушън.

Че се протегна и махна листото от бузата на мъжа. Кожата под пръстите му беше студена. Той внимателно сложи главата в буркана с кралско мляко. Очите на мъжа го наблюдаваха, докато потъваха под повърхността на течността.

Младият мъж остана така за миг, наблюдавайки балончетата, които се издигаха към повърхността. Бавно и с голямо удоволствие той облиза върховете на пръстите си и изстена от внезапния прилив на жизненост, която прогори пътя си през тялото му.

Че се обърна и остави буркана в нишата, потънал дълбоко в сянката.

Аш седеше сам в нощта и гледаше към палатките на обоза и лагера на имперската армия при развалините на Шиша, които още горяха.

Тази вечер войниците бяха шумни, опиянени от битката през деня и от плячката, която бяха спечелили от грабежите. Те вече разменяха стоки с проститутките и търговците от обоза. Търгуваха и с роби, които бяха отвеждани в мълчаливи редици към търговците на роби и фургоните им с клетки.

Аш размишляваше за съпротивата, оказана от града. Тя му изглеждаше безсмислена, защото те очевидно нямаха никакъв шанс срещу оръдията на имперската армия. Въпреки това малкият контингент войници в града беше защитавал стените и се беше сражавал, докато те не бяха разрушени.

Може би просто са се надявали да забавят напредъка на нашествениците с ден-два. Може би със смъртта си бяха спечелили време за останалите — защото жителите на града бягаха на запад и се носеха слухове, че кхосианската армия се движи напред с максимална скорост, за да ги пресрещне.

Някога и градовете на Народната революция бяха сторили същото — поне някои от тях. Бяха се опитали да удържат напредващите войски на владетелите, докато Революционната армия събираше сили за последната битка в Морето от вятър и трева. Накрая обаче тяхната саможертва и дългата съпротива, която водеха, се бяха оказали напразни.

— Напразни — промърмори на глас Аш и размаха кратуната си към унищоженото селище.

Скръцна пиянски със зъби и седна отново разтреперан. Наблизо черната през нощта вода на поток се спускаше стремглаво по каменното си корито. Тази нощ Сестрите на Загубата и Копнежа бяха пълни. Бяха увиснали натежали от кръв над горящия град. Каза си, че това е лоша поличба.

Аш изпитваше дълбоко възхищение пред онова, която бяха постигнали тук, в Свободните пристанища. Отдавна бяха надминали всичко, което народът на Хоншу някога беше мечтал да постигне. Въпреки това част от него от край време знаеше, че рано или късно това ще се случи. Той беше твърде наясно колко крехка е наистина свободата — като самотен пламък в шепите на дете в свят, където мракът иска да унищожи светлината.

Главата му се изпълни с пулсираща болка и той я стисна в ръцете си с ръмжене. След плячкосването на града болката се беше завърнала и заедно с нея и треперенето на ръката му. Преди да се върне при тревистия бряг на потока, Аш беше платил малко състояние в монети за една манерка от огъня на Чийм, твърдо решен да се сгрее с него и да притъпи болките си.

Отпи поредната голяма глътка и се загледа в звездите над по-малките съзвездия на лагерните огньове в долината. Червеното око на Нинши блестеше силно и без да мига изпод качулката й.

Сети се за Нико и една нощ, подобна на тази, високо сред предпланините на Чийм. Спомни си как се бяха напили заедно край огъня и отпи отново.