И се възправи сянка

Желания

— Генерал Крийд, в западния квартал са избухнали размирици.

Беше ефрейтор Бере, хванал за юздите покрития си с пяна зел. Офицерът наскоро се беше върнал, след като беше предал съобщение на капитан Аштан, който беше заел западния бряг на острова с части на Червената гвардия.

— Какви размирици?

— С изпаднали в паника цивилни. Решили са да пренебрегнат предупрежденията ни за Сак и Чилос. Мислят си, че все още могат да стигнат дотам със салове.

Крийд погледна към мъжа в перлената светлина на зората. Бере беше мръсен като всички тях. Шлемът му липсваше, косата му стърчеше във всички посоки, а пурпурната му роба висеше на парцали върху бронята. Въпреки това той стоеше с изправен гръб и остър поглед — приличаше на човек, който се справя добре под напрежение.

Крийд си припомни, че има нужда от нов главен полеви адютант. Но това означаваше да приеме, че Бан лежи мъртъв при Чей-Уес, а онзи Бан, когото той познаваше, беше все още съвсем жив в мислите му.

— И какво предлагате, ефрейтор?

Бере беше изненадан, че го питат за мнението му.

— Не знам, генерале. Може би да изпратим повече хора, за да ги задържим.

Крийд обмисли думите му.

— Те все още са свободни хора — реши той, — ако искат да си пробват късмета, тяхна воля.

Ефрейторът кимна и се метна обратно на зела си. Телохранителите на Крийд му направиха път и той пришпори животното в галоп, принуждавайки войниците, задръстили дъсчения път, да се разпръснат.

Крийд стоеше насред моста, който преминаваше през широкия Централен канал. Постави големите си ръце върху парапета и погледна безизразно към сцената на хаос. Небесен кораб се издигаше от покрива на близкия склад, претоварен с ранени войници и цивилни.

С настъпването на новия ден гражданите, които все още бяха тук, започваха да изпадат в отчаяние. Вече искаха на всяка цена да се махнат от Туме. Но Чилос и Сак на практика бяха блокирани от имперските войски, така че всеки, който се опиташе да стигне до устието на коя да е от реките, попадаше под кръстосан огън и от двата им бряга. Преди час капитан Тренч от небесния кораб „Сокол“ беше докладвал, че Чилос е почервеняла от кръвта на труповете.

Не вярват, че ще можем да ги защитим — каза си Крийд, докато наблюдаваше бъркотията от двете страни на канала.

Едва ли можеше да ги вини за това. Армията се беше довлякла до Туме разбита и преследвана от неприятеля. Изглеждаха неспособни да удържат дори един мост, камо ли пък цял град, и без тежки оръдия наистина беше доста съмнително, че ще успеят да го сторят.

Студеният бриз прокара пръстите си през дългата коса на Крийд. Той отметна глава назад и усети влажния гнил мирис на езерната трева сред останалите миризми на града. Харесваше Туме от всичките си посещения при стария си приятел Ваничиос, когато идваше, за да ходи по жени и да се напива, както правеха всички офицери ергени, а и да се възползва от целия разкош, с който разполага синът на принципария.

Отвъд Централния канал се издигаше цитаделата — древната крепост на върха на скалистия остров. Той беше заобиколен от ров под формата на канал. Сега, след като предишната нощ Ваничиос беше отпратил семейството си и цивилния персонал, в него нямаше лодки.

Приятелят му отказваше да промени решението си да остане и да се бие. Дори сега гвардейците вкарваха каруци с припаси в цитаделата за предстоящата обсада, докато на брустверите се сваляха платнищата от катапултите и стрелометите. Въпреки принципите на самия Ваничиос гвардейците му дезертираха на тълпи през цялата нощ и сега бяха останали да го защитават едва половината. Ваничиос проклинаше онези, които бяха избягали, и ги наричаше страхливци и мръсни псета. С блеснали очи убеждаваше Крийд да не евакуира армията от Туме, а да остане да отбранява града заедно с него.

За момент пламенният призив на стария му приятел беше разколебал Крийд. Беше унизително да бяга още веднъж от имперските войници. Въпреки това хладният му разум се завърна, преди да отговори.

Туме беше гроб, който чакаше да бъде запълнен. Да защитава града сега, би коствало животите на оцелелите му хора, защото резервите на Ал-Кхос с техните тежки оръдия бяха все още на три дни път — твърде далеч, за да променят нещо. Междувременно от кулите на градските порти току-що беше дошла новина, че имперските сили са започнали да възстановяват полуразрушения мост въпреки постоянния обстрел от страна на защитниците. Очакваше се, че врагът ще успее да довърши моста в рамките на един ден, ако войниците се заемат с това достатъчно упорито и безразсъдно. Крийд нямаше съмнения, че те ще го направят.

След като преминеха моста, щеше да се води битка за всяка улица и никой не можеше да каже колко дълго защитниците щяха да запазят силите си сплотени, преди всички да започнат да се спасяват поединично и армията да се разпадне.

Не, той нямаше да позволи това да се случи.

Генералът хвърли поглед към Централния канал долу и фериботите, закотвени там — онези, които бяха успели да се върнат след последния курс.

Платноходите бяха пълни с групи работници, които се занимаваха с дърводелство, подсилваха парапетите и рубките на всеки корпус. Полковник Барклий от Червената гвардия крачеше между тях, слизаше и се качваше на корабите, за да инспектира отворите за стрелба, които изрязваха в дървото. Той беше единственият опитен морски офицер, с когото разполагаха. Корабите щяха да се нуждаят от цялата защита, която биха могли да получат. След като качаха последните цивилни и ранени, оставаше въпросът с евакуирането на остатъка от армията. Част от хората можеха да бъдат взети от скудовете и небесните кораби. Щеше да се наложи останалите да бъдат натъпкани по фериботите и да минат през кръстосания огън при устието на Чилос с надеждата да успеят и да поемат на юг по течението към Джунос Фери, където Крийд беше решил да прегрупира силите си и да изгради отбранителна линия.

Поне в едно отношение имаха късмет — все още контролираха небето, тъй като имперските бойни птици се бяха изтеглили след първоначалните единични схватки. Колко дълго обаче щеше да продължи това, никой не знаеше.

Крийд беше твърдо решен да евакуира всички до сутринта на следващия ден, преди имперските войници да са приключили с възстановяването на моста.

Всички, които останеха тук след това, трябваше да разчитат само на себе си.

Кърл го харесваше. В него имаше нещо самотно и уязвимо, беше като дърво без корен, макар че се държеше добре с някаква мрачна предизвикателност в погледа и откритият му смях беше заразителен.

Кой си ти? — зачуди се тя, докато наблюдаваше Че да играе. Не приличаше на кхосианец. Тя забеляза русата коса по скалпа му, подстригана късо като на военен. Очите му под тънките вежди бяха тъмни и се стрелкаха бързо. Имаше красиво прямо лице и хубави ръце.

Кърл имаше нужда от мъжка компания. Или поне така си мислеше през нощта, когато се събуди на студения под на склада, където бяха разквартирувани заедно с ранените. Призраците от кошмарите и лицата на младите мъже, които й крещяха да ги спаси, бяха прогонили съня от очите й. Докато доброволци и монаси от града се грижеха за ранените, Крис беше заспала дълбоко и хъркаше, както и Андолсон, прегърнал своя житар. Бяха го видели при влизането си в Туме. Той им беше казал, че Милос и младият Кууп са мъртви и че останалата част от медикосите, които познават, най-вероятно са разпръснати из цялата армия.

В студеното помещение на склада беше чула млад мъж да крещи насън, преследван от собствените си кошмари от битката.

Кърл тихо беше станала и бе излязла навън в търсене на някакво развлечение. От доста зает уличен търговец си купи доза дрос, увита в графов лист, и я взе цялата, преди да се отправи към мястото, откъдето долиташе музика.

Когато се озова в „Странноприемницата на Калхалий“, тя седна на масата за раш, докато сивият прах препускаше в кръвта й, и игра, насочила само част от съзнанието си към играта, а останалата част бе погълната от мъжете около нея — онези, които бяха млади и хубави, както и разгорещените ветерани.

Когато Че седна на масата срещу нея, тя го постави в първата категория и се усмихна с победоносната си усмивка, след което си каза: Този ще е. Мъжът играеше добре карти, спечели повече пари, отколкото загуби, макар и небрежно и равнодушно. Постепенно играта увлече и нея. Играеше с него и с останалите с техните карти и монети по същия начин, по който се отнасяше с мъжете в леглото, като се напиваше все повече с всяка следваща глътка от керача, който беше купила от бара.

До сутринта играта раш се беше превърнала в игра на издръжливост. Сега, когато нуждите на войниците се бяха насочили към храната и спането, в кръчмата в мазето беше станало по-тихо. Няколко останали сервитьори и собственичката Калхалий раздаваха топла храна, като тя отказваше да й се плаща. Фенерите в стаята бяха напълнени отново, макар че неестествената светлина, идваща от остъкления под, се засилваше и се отразяваше със синкаво блещукане от тавана и стените.

Мъжете напускаха масата и бяха заменяни от други, но основните оставаха. Между тях беше дебелият военен кореспондент Куулас и онзи мъж Че, който, изглежда, също като Кърл искаше да се напие и да се забавлява, защото се наливаше здраво.

Мислите й се точеха бавно и апатично като отминаващите часове, съзнанието й беше размътено. Тя разговаряше с Че и останалите играчи на масата, шегуваше се с тях и на свой ред се смееше на шегите им, но през цялото време някаква уплашена и тревожна част от нея продължаваше да стои на нощното поле на Чей-Уес, докато мъжете около нея се избиваха.

— Кажи ми — обърна се тя към Куулас, — какво им липсва на тези от Ман, та искат да завладеят целия свят?

Мъжът драскаше нещо в тефтерчето си, докато играеше. Погледна я объркано.

— Коса? — простичко предположи той, преди да се върне към бележките си.

— Имаме една история в Лагос — продължи тя, — историята за Каносос. За края на времето. В нея се разказва как ще дойде време, когато лъжите ще бъдат смятани за истина, а истината ще бъде открито презирана. Време, в което множество от мъртви души ще управлява света по свое подобие. И когато ще останат само неколцина мъже и жени, които да им се противопоставят.

— Мисля, че съм чувал тази история — разсеяно кимна Куулас. — Накрая Лагос се удавя в собствените си сълзи, не съм ли прав?

Кърл също си спомняше тази част от разказа. Лицето й поруменя, когато Куулас бързо вдигна поглед и каза:

— Съжалявам. Не исках да…

Той не довърши, внезапно почувствал се неловко.

— Има подобна история във Високия Паш — намеси се Че с пиянско фъфлене.

Той все още държеше нейния мях с керач, който тя му беше позволила да опита.

— За големия глад, който кара човек да се обърне срещу целия свят. Накрая Ерес ги поглъща — всички, с изключение на онези, които са се противопоставяли.

— Надявам се да е вярно — заяви Кърл и чу трептящата омраза в гласа си, която я изненада с отровната си жлъч. — Надявам се, че всички те до един ще бъдат заличени от лицето на този свят.

Че я гледаше странно. Едното му око беше притворено.

— Трябваше да се досетя, че ще те открия тук.

Кърл вдигна очи и видя, че до нея стои Крис с чаша в ръка.

— Крис, заповядай при нас.

— Това не ме привлича — поклати глава жената. — Просто обикалям да видя къде са всички.

— Вече знае ли се кога ще се изтегляме? — Кърл се пресегна и си взе меха с керач от Че.

— Утре сутрин — Болт току-що ми каза. Налага се да останат няколко медикоси, докато и последните лодки не поемат. — Тя наблюдаваше как Кърл отпи голяма глътка. — Карай по-полека с това. Навън настана истинска лудница.

— Крис, ако не правя това, ще крещя колкото ми глас държи цял час.

— Въпреки това внимавай. Не се скитай наоколо сама.

— Няма — обеща Кърл, сякаш наистина го мислеше.

Крис хвърли поглед към Че, след това отново я погледна.

— Ще се видим по-късно.

— Хуун… наведи си проклетата глава, човече!

Докато Халахан крещеше, поредният оръдеен снаряд уцели назъбения парапет и предизвика взрив от прах и зидария. Като по чудо Хуун не беше ранен и се претърколи изпод облака прах заедно със свой другар от Сивите куртки. Халахан започна да ги тупа, все едно бяха обхванати от пламъци.

Още един снаряд се разби в дебелата фасада на кулите на портите, докато техните оръдия отговаряха подобаващо и обстрелваха частично разрушения мост с гюлета, които падаха пред вражеската артилерия на отсрещния бряг. Имперските снайперисти вече стреляха бързо. Дишането на бранителите беше затруднено заради всичкия този прах и парчетата камъни, които се пръскаха навсякъде и падаха върху балкона. Ушите на Халахан звънтяха толкова силно, че направо го боляха.

Огневата позиция изглеждаше като сцена от Щита от първите дни на войната. Мъжете клечаха приведени възможно най-ниско сред останките, покриващи плочника, почистваха дулата на оръжията си и се мъчеха да презаредят. Един медико притискаше окървавените ребра на Сива куртка, трима други мъже лежаха мъртви отзад с все още отворени очи. Халахан остана ниско приведен, докато се придвижваше към мястото, където главен сержант Джей клечеше до назъбения парапет и наблюдаваше моста при отсрещния бряг през далекогледа на полковника.

Изглежда, сержантът усети приближаването на Халахан. Той се обърна точно когато ветеранът застана наведен до него и без каквото и да било предисловие изкрещя в ухото му:

— Нещата загрубяха!

Халахан взе далекогледа си и настрои фокуса му, за да види тежкото оръдие по-навътре на отсрещния бряг, от чието дуло изригваше дим. Имперските сили вече бяха разположили три батареи срещу тях. Оръдията им бяха тежки и с по-далечен обсег от малките полеви оръдия на защитниците.

Полковникът върна очилата на сержанта и погледна надолу към моста. Изгорената му половина по-близо до тях сега се намираше във водата. Дървото беше почерняло като въглен. Голяма част от езерната трева, върху която се простираше, беше потънала непосредствено под повърхността на водата, а там, където се издигаше невредима, имаше редица от маниански обсадни щитове за защита на снайперистите и работниците зад тях. Покрай стената от щитове групи от фигури бързаха напред, натоварени с наръчи езерна трева и дървен материал, които хвърляха върху останките от срутилия се мост, преди да хукнат обратно да се прикрият.

По вида им ставаше ясно, че са роби — най-вероятно кхосианци. В началото Сивите куртки отказваха да стрелят по бягащите фигури, но в един момент Халахан стисна зъби и издаде заповед. Неговите многонационални части се захванаха със зловещата задача да повалят тичащите фигури, докато кхосианските войници наблюдаваха случващото се в стъписано мълчание. Робите падаха като парцалени кукли, но броят им сякаш беше безкраен. Постепенно възстановяваха разрушената част от моста.

Земята под краката на Халахан потрепери. Поредното оръдейно попадение. Част от парапета и пода вляво от тях се срина и Хуун и другарят му снайперист трябваше да отскочат назад, за да са в безопасност.

Халахан погледна през образувалата се цепнатина към балкона на лявата кула на портите, където капитан Хъл, неговият лагосиански помощник-командир, се бе разположил по същия начин с взвод мъже. Всички те се бяха снишили при внезапния оръдеен залп.

— О, не — извика някой, докато наблюдаваха как балконът под краката на другарите им бавно започна да се разпада.

— Махнете се оттам! — изкрещя друг, сложил шепи около устата си, но беше твърде късно.

Първо падна външната част на извития парапет. Мъжете се прекатурваха през бойниците му. Халахан видя капитан Хъл, наметнат с бял шал, да маха на останалите си хора да скочат към стълбището. В следващия момент целият балкон се срина с грохот заедно с Хъл и другите войници.

От далечния бряг се надигна вик. Имперските войници нададоха победен рев. Халахан за момент затвори очи. Той бавно разтри брадясалото си лице с ръце, станали безчувствени от студа. Не беше спал от две нощи. Той изръмжа и обърна гръб на сцената, опитвайки се въпреки умората и гнева си да разсъждава трезво. Останалите мъже го наблюдаваха, готови да се втурнат при първия му знак. Той само кимна с глава.

Сивите куртки събраха оборудването си, след което се отправиха бързо към стълбището.

Долу, на улицата, над главите им свистяха и рикошираха куршуми. Хората му се разпръснаха да заемат огневи позиции в околните сгради! Червените гвардейци все още бяха разположени по улиците под прикритието на импровизирани барикади.

Халахан се затича след сержант Джей, който прескочи разбитите порти.

— Отстъпваме към задните си позиции — извика той на сержанта.

— Казаха ли кога ще можем да ги напуснем?

Двамата прескочиха купчина останки. Халахан придържаше сламената си шапка.

— Заповедите остават същите, главен сержант. Да удържим тази позиция до сутринта.

Сержантът му хвърли кос поглед.

— Знам, стари приятелю — отвърна Халахан. — Знам.