И се възправи сянка

Изгаряне на мостове

Говореше се, че костенурката е на триста години, на колкото беше и цитаделата, която през цялото това време е била неин дом. През дългия си и скучен живот създанието беше преживяло времена на глад и благоденствие, на мир и война, дори на революция. Пред очите му родът, управляващ Туме, беше остарявал и измирал поколение след поколение сред тези влажни каменни стени. Костенурката беше видяла кървави раждания на деца, големи балове и пирове, горчиви спорове, семейни вражди, любовни афери, смъртоносни болести и накрая самата тя се беше превърнала в част от живата история, в свързващо звено между предците, които си бяха отишли, и потомците, които предстоеше да се появят.

Тя, изглежда, не се интересуваше особено от тези престижни неща, докато тромаво се беше подпряла на ниската маса, изправена на задните си крака и протегнала дългата си и жилава шия, докато се опитваше да докопа зелена ябълка в купа с плодове, като деликатно не обръщаше внимание на множеството войници, които си търсеха места край стените на огромната зала.

Нравът й беше толкова спокоен, че тя не удостои с внимание дори чифта бронирани ръкавици, които изтропаха върху масата, до купата, както и мъжа, който минаваше покрай масата, без да забави крачка. Костенурката смъкна ябълката на пода и я задъвка, докато фигурата се отправи към хората, насъбрали се около огъня в централната камина.

Разгневен и облечен в палтото си от меча кожа, мъжът изглеждаше огромен.

— Къде са проклетите подкрепления? — извика генерал Крийд на принципария на Туме и гласът му отекна под сводестия таван на залата. — Резервите от Ал-Кхос? — изкрещя той, когато видя мъжът да извръща лице от пламъците, за да се обърне към него.

За миг Ваничиос отвори по-широко очи изпод ръба на шапката от синьо кадифе. Лицето му не беше боядисано, както беше обичайно за Мичине.

Принципарият кимна, за да освободи мъжете, които се бяха насъбрали около него — всички облечени в сивите дрехи на съветници. Той сключи ръце зад гърба си и зачака Крийд да се приближи до него, а диамантените му бижута проблясваха сред диплите на робата му от лъскава коприна.

Крийд спря пред него, останал без дъх. Изненада се, когато Ваничиос протегна ръце и го целуна по двете бузи, сякаш все още са приятели. От принципария се носеше лек мирис на бъз и сапун.

— Генерале — каза Ваничиос с равния си глас, след като огледа загрижено Крийд, — елате, трябва да поговорим.

Без да изчака отговор, той се отправи към една ниша без войници, където съпругата му Карина наглеждаше слугите, които сваляха картините и ценните книги от лавиците там.

— Карина — меко се обърна към жена си той, — моля те, остави всичко това. С децата трябва да се приготвяте вече.

Карина отметна сивеещата коса от лицето си и погледна към Крийд, докато съпругът й ги представяше един на друг.

— Добре дошъл, генерале — кимна му тя. — Моля, чувствайте се като у дома си. Сигурно сте изтощен.

В гласа й нямаше озлобление, а само учтивост. Крийд тутакси се засрами заради гръмките си думи и задето стои тук с хората си, облечен в смрадлива броня, и се държи така, все едно се намира у дома си. Той кимна с глава в отговор, тъй като не знаеше какво да каже.

В действителност очакваше по-хладно посрещане в дома на принципария — човека, който беше негов приятел някога, по времето, когато и двамата бяха ергени и офицери от редиците на Червената гвардия. Не бяха говорили от петнайсет години — от деня на дуела и последвалата сватба на Крийд за жената, заради която се бяха дуелирали.

Когато Ваничиос каза на съпругата си да се подготви за заминаване, Крийд забеляза, че белегът от дуела все още личи на дясната му буза, както и че чертите му са сковани и изтощени от безсъние и тревога. В този момент генералът осъзна, че е изминало много време и че гневно е нахлул в дома на мъж, който вече не е враждебно настроен към него, в дома на семейство, което внезапно се е оказало на пътя на войната. Когато Карина се обърна да излезе, той видя погледите, които двамата си размениха, и връзката помежду им.

Марсалас усети болезнен копнеж, но не за тази жена, а за своята.

— Резервите — този път по-тихо му напомни Крийд и Ваничиос му посочи един стол, след което сам се отпусна на стола срещу него. — Защо още не са тук?

— Защото все още имат четири дни бързо ходене дотук — заяви принципарият, като се настани по-удобно на стола и преметна в скута си края на робата. — Напуснали са Ал-Кхос едва вчера.

— Какво? — възкликна Крийд.

— Изглежда, че Кинчеко дълго се е пазарил дали да ни прати резервите си.

Крийд се хвана за челото, все едно внезапно го е заболяла глава. Мина известно време, докато се успокои и обмисли новината.

— Ще му отрежа главата за това.

— Не и ако аз го сторя пръв — отвърна Ваничиос и Крийд видя колко ядосан е той всъщност зад привидно спокойното си държание.

Генералът се изправи и бронята му изскърца едновременно с кожата на стария тапициран стол. Той втренчи поглед във Ваничиос.

— Не можем да удържим града. Не и без тежките оръдия, които те трябваше да докарат.

Ваничиос устоя на погледа му и почти недоловимо кимна с глава.

— Имаме оръдията, които вие ни изпратихте — отбеляза той.

— Тези полеви оръдия няма да са особено полезни при предстоящата обсада. Просто се надявах да ги запазя да не попаднат в ръцете на манианците.

Видя, че Ваничиос вече се е досетил за това.

Крийд въздъхна обезсърчено и огледа залата. Проследи с поглед дима от огъня, който се издигаше към сводестия таван и се процеждаше навън през почернелите процепи на комините или се връщаше обратно от ледените пориви на вятъра. Там, горе, растяха дървета, направо върху стените беше израснало кучешко грозде, чиито пурпурни листа висяха над залата. Под тях хората му седяха или лежаха върху застлания със слама под. Продължаваха да прииждат още мъже, които се строполяваха, щом намереха празно място, където да легнат да поспят.

— Закъснение от четири дни — замислено каза той, без да поглежда към Ваничиос. — Какво го накара да склони накрая?

— Заплаших Кинчеко, че ще го извикам на дуел, ако не ги изпрати.

— Ха! — възкликна Крийд. — Значи не го бива със сабята толкова, колкото теб.

Въпреки грижите си двамата се усмихнаха. Ваничиос дори поглади белега на бузата си с престорено възмущение. Засмяха се гръмко и привлякоха вниманието на мъжете в залата.

— Радвам се да видя, че си добре и все още цял — сърдечно каза Ваничиос. — Наистина го мисля. Твърде дълго отлагахме тази среща, а сега… — Той махна с ръка във въздуха. — Сега сме затънали до шията в неприятности и нямаме никакво време да поговорим.

Крийд избърса от окото си една сълза от смеха. Осъзна, че се радва, че е тук. Радваше се, че разговарят отново.

Макар и всяка война да е пълна с отвратителни неща, тя е в състояние да пресече обичайните глупости на живота, както нищо друго не може да го направи. Крийд си спомни колко почтен е мъжът пред него и колко човечен е към онези, които не са имали неговия късмет, за разлика от генерала, който виждаше само злочестината им. Според него това бе следствие от факта, че Ваничиос е израснал като най-малкия от четирима братя — най-ниското положение в йерархията на семейство Мичине.

Ваничиос беше надживял баща си и братята си и в крайна сметка се беше оказал принципарий на Туме. Крийд знаеше, че това е последното нещо, което Ваничиос някога е искал да бъде. Въпреки това, каза си генералът, някогашният му приятел се справяше добре с ролята си. Тя му подхождаше. Ваничиос се наведе напред, за да скъси разстоянието помежду им.

Когато заговори, гласът му беше мек.

— Изпратих ти своите съболезнования. Надявам се, че си ги получил навреме.

— Да — отвърна Крийд и примигна, — думите ти ми харесаха.

Спомняше си го — след погребението на жена му беше пристигнало писмо. Потънал в мъката си, той не му беше обърнал внимание и с времето някак беше успял да го загуби.

— Плаках, когато научих, че е починала — смело призна Ваничиос, след което бързо извърна поглед, сякаш за да не си позволи да каже повече.

Собствената му любов към Роуз беше дълбока.

Крийд потупа подлакътника на стола си, без да знае какво да отговори. Не го биваше в тези неща.

На пода под него се беше образувала локва. Суграшицата по зимното му палто се топеше. Капчиците шумно цопваха в локвата.

— Те ни следват по петите, стари приятелю — заяви той. — Трябва да изгорим моста сега, преди да са успели да го щурмуват.

Ваничиос подпря брадичката си с ръце. Отново леко кимна с глава, присвил устни.

— Това би трябвало да ги забави най-много с няколко дни, докато не направят нов. След това… — Крийд поклати глава, опитваше се да мисли бързо — това беше талантът, на който най-много разчиташе. — Трябва да започнем пълна евакуация на града — реши той — и то веднага.

Лявото око на принципария трепна.

— Наистина ли мислиш, че положението ни е толкова лошо? Чух слухове, че Сашийн е мъртва.

— Действително са слухове. Все още не го знаем със сигурност. Така или иначе, ще искат да превземат Туме, преди да продължат да настъпват към Бар-Кхос. За тях е твърде рисковано да ни оставят тук, зад гърба си.

Ваничиос си пое дълбоко въздух.

— Тази цитадела е устояла триста години, Марсалас. Имам петстотин мъже в градската гвардия. Здрави мъже, които ще се сражават упорито.

— Тази цитадела е била построена за други времена. За армии с катапулти и оратори, които много приказват. С оръдията си империята ще събори вратите за няколко часа. Знаеш това, стари приятелю.

— Не за това става дума — отвърна принципарият. — Туме е дом на моето семейство от девет поколения, Марсалас. Не мога просто да го изоставя.

— Ако не го направиш, ще умреш тук.

Между двамата настъпи неловко мълчание.

— Не трябваше да позволявам да махнат оръдията на града преди години — замислено каза Ваничиос. — Ако ги бях спрял, сега нямаше да сме в това положение.

— Тогава Щитът можеше да падне. Сега не е време да се разкайваш за минали решения.

— Щитът пак може да падне. Подложен е на атака в момента, докато разговаряме. Генерал Тансерине с мъка удържа стената на Карност.

Сега беше ред на Крийд да трепне. Тансерине беше най-здравомислещият и подходящ за отбраната генерал, с когото разполагаха. Ако за него беше трудно да удържи стената, значи това беше най-лошата атака, на която някога са били подлагани.

Вратите на залата се отвориха и вятърът навя вътре суграшица. Генералът усети порива му на тила си.

Мъжете започнаха да ругаят и да крещят някой да затвори вратата. За миг, докато новопристигналите се мъчеха да я затворят, в далечината се чу грохотът на оръдия — отчайващо малкото оръдия на армията обстрелваха брега.

— Трябва да побързаме — отбеляза Крийд, макар да установи, че не е в състояние да се изправи.

— Да — съгласи се Ваничиос, но също не помръдна.

Изтощен, Крийд се огледа, за да повика Бан. Но после си спомни, че адютантът му не е с него. Че е мъртъв.

Разтърка лицето и очите си, сякаш искаше да се откъсне за миг от света. Скръбта за хората, които беше загубил, стоеше дълбоко в съзнанието му, но там имаше и облекчение, че като по чудо планът му е проработил, че някак си е успял да ги поведе в битка и да не ги загуби до един.

Усещането за това беше толкова силно, че пръстите му се разтрепериха и очите му се изпълниха с емоция.

— Добре ли си, Марсалас?

— Просто съм уморен — отвърна Крийд, който за момент се почувства изгубен и стар.

— Войната е за младите — отбеляза Ваничиос — и за самовлюбените фанатици, които са се заели да покорят света.

— Така е.

— Е, майната им на всички — заяви принципарият и в очите му внезапно проблесна горда ожесточеност.

Този поглед върна Крийд повече от петнайсет години назад и в гърлото му заседна буца, а сърцето му се изпълни с топлина.

Той осъзна, че старият му приятел се подготвя да умре.

Аш придърпа наметалото върху главата си, макар то да дразнеше зашитата му рана. Опитваше се да не кашля, защото това му причиняваше болка. Зелът вървеше мудно и уморено по дъсчения път на Туме и той се олюляваше с ритъма на движението му, наполовина заспал, наполовина буден, осъзнаващ откъслечно и сякаш насън всичко, което се случваше.

Дипломатът крачеше отпред, хванал поводите в облечената си в ръкавица ръка. Край младия мъж се тълпяха хиляди хора, които минаваха по дъсчения път, понесли каквото могат към канала, течащ успоредно на главната улица. В езерото отплаваха лодки с всякакви размери или се поклащаха върху водата, докато се пълнеха с хора и техните вещи. От близката цитадела непрекъснато отекваше рог, а камбаните на храмовете звъняха и само усилваха усещането за суматоха.

Аш никога през живота си не се беше чувствал така уморен. Замаяният му поглед се спря върху момче на четири или пет години, което стоеше самотно на улицата. По зачервените му бузи се стичаха сълзи и то трепереше от страх, че е било изоставено. Аш се опита да го заговори, когато мина край него. Но устата му беше пресъхнала и скована и той успя само да се изкашля няколко пъти. Сетне гледа назад, докато малката фигура не се изгуби сред взвод от войници, опитващи се да поддържат привиден ред.

— Те се махат — изкрещя Че към него. — Всички се махат!

Аш само присви очи към него. Пое си глътка въздух и отново се закашля в шепата си с остър сух звук.

— Добре — каза Че. — Разбрах те.

Завиха по една пряка, която лъкатушеше през квартал от жилищни сгради от тъмно дърво. Зелът пристъпваше по тясната дъсчена улица, от двете страни, на която се виждаше кафява езерна трева. Отблизо растителността приличаше на водорасли, подобни на преплетени плоски папрати, сред които бълбукаха балончета въздух. Хората минаваха напряко по хлъзгавата повърхност, вдигнали ръце, за да пазят равновесие.

Двамата прекосиха по-малки канали и други улици, докато не наближиха западния бряг на острова и не навлязоха в район с по-хубави сгради — триетажни имения с оградени градини, заключени врати и здраво залостени прозорци, зад които не светеше. Улицата тук беше пуста, но в края й се виждаше широк булевард, простиращ се от север на юг. Отвъд него, през суграшицата, видяха, че участъкът с преплетената езерна трева продължава подобно на някакъв мазен плаж нататък към Бълбукащото езеро, чиято повърхност изглеждаше матова в полумрака и се ширеше до замъглените, покрити с тъмни дървета, очертания на брега.

Че се засуети край една затворена врата, докато Аш наблюдаваше лодките, които вече се отдалечаваха от острова, без да се замисля много какво означава това.

Дипломатът изруга и разтръска ръце, за да ги затопли. Хвърли поглед назад към Аш, сякаш го предизвикваше да каже нещо. Възрастният рьошун вдигна очи към къщата, която се издигаше пред тях, и се зачуди дали не сънува. Беше хубава богаташка кхосианска къща с прозорци от качествено стъкло и покрив във формата на камбана, чиито стрехи достигаха далеч встрани от сградата и бяха силно завити в ъглите, за да образуват находчиви водосточни тръби. Под тях имаше резервоари, в които да се събира дъждовната вода.

Вратите изскърцаха и се отвориха и Че влезе в двора. Той спря зела и се приближи до входната врата. Порив на вятъра блъсна лицето на Аш и му вдъхна малко живец. Той видя Че да отваря входната врата към сумрачната вътрешност на къщата.

Рьошунът се опита да слезе от седлото, но тялото му не го слушаше. Строполи се тежко на земята и просто остана да лежи там, задъхан, докато Че мърмореше нещо за жалките стари чуждоземци, след което го хвана под мишниците и го завлече в къщата.

— Там — посочи Халахан и погледна през далекогледа си. — Вдясно. Вижда се рамо.

Хуун присви око и го долепи до окуляра на дългата си пушка. Тя беше насочена към края на моста, засипван от носената от вятъра суграшица и потънал в полумрак. Редици от направени от трупи обсадни щитове, пълзяха бавно по дъските, бутани от имперски командоси, чиито фигури оставаха зад прикритието им. Хуун измести съвсем леко мерника си.

— Виждам го — каза той, след което издиша и натисна спусъка.

Оръжието изгърмя с пронизителен звук, от който преди ушите на Халахан биха звънели няколко дни, но сега той почти не го чу, тъй като слухът му беше „прострелян“, както казваха. Той наблюдаваше увеличеното изображение през далекогледа си, който леко помръдваше, защото ръцете му трепереха от студа, и видя върху рамото на командоса зад най-десния щит да се появява тъмно петно, преди мъжът да се скрие от погледа.

— Успешно — отбеляза той сред разнасящия се дим на черния барут.

Хуун отвори дългата пушка, извади празната гилза и я сложи в торбичката си за изразходвани амуниции. Той духна в задната част на оръжието за късмет и се пресегна към колана си е боеприпаси за нов патрон.

Стояха на колене на балкон, разположен в дясната кула на градските порти на Туме. Хората му бяха уморени, макар че онези, които бяха с него на хребета, бяха успели да откраднат няколко часа сън, след като скудовете ги бяха оставили в града. Халахан беше наредил да им раздадат подсилващо масло, за да ги държи нащрек, и се бе погрижил да ги нахранят добре.

Той остана втренчен в далекогледа си, съсредоточен в малкото обсадни щитове, които бяха спрели по време на придвижването си по моста. Използваха ги за снайперски позиции. Появяваха се облачета дим и миг по-късно се разнасяше пукот — това придаваше някаква странна откъснатост на случващото се, дори когато някои от изстрелите уцелваха покритите с камъни зъбери, защитаващи него и хората му. Младият Сиръл вече лежеше мъртъв с дупка на челото колкото монета. Другите Сиви куртки, коленичили край парапета, не обръщаха внимание на младото момче и стреляха неумолимо по неприятеля, който настъпваше по моста, като държаха главите си приведени и запазваха спокойствие.

— Побързайте! — промърмори Халахан, докато нагласяваше фокуса към сцената, която беше много по-близо до него — градските гвардейци на Туме, облечени в своите жълто-кафяви наметала, които се придвижваха в нестройна редица по моста, също скрити зад обсадни щитове. Вече бяха изминали почти половината от пътя под непрекъснатия огън на отсрещната стена и снайперите, разположени на далечния бряг. След гвардията оставаше диря от мъртви и ранени. Друга група от нея търкаляше по дъските огромни глинени делви с масло и изтегляха телата от пътя.

Халахан забеляза, че тяхната стена от щитове е спряла да се движи. Мъжете, които я бутаха, вадеха мечовете и слагаха стрели в лъковете си.

Той насочи далекогледа към вражеската стена от щитове и отново настрои фокуса.

Там имаше движение. Командосите излизаха от прикритието си и стремително се движеха по протежението на моста между тях и градските гвардейци. Халахан преброи четири взвода, докато командосите се събираха на четири разпокъсани групи и търсеха прикритие край страничните парапети.

Един падна, когато снайперистите от лявата кула на градските порти откриха огън по тях. Войниците от неговия балкон ги последваха и техните оръжия започнаха да стрелят. Над главите им оръдията гърмяха и дървото на моста се пръскаше на парчета. Командосите се движеха през насрещния огън с мрачна решителност.

Полковникът насочи обратно далекогледа към градската гвардия. Един от сержантите й се беше обърнал да помаха на хората, които търкаляха глинените делви. Най-близката беше все още на половин хвърлей от него — войникът зад нея спря и погледна назад към движещите се в колона мъже след него. Сержантът изкрещя нещо. Войникът изтегли меча си и преряза гърлото на делвата. Маслото плисна навън.

— Не още, глупаци такива! — промърмори Халахан и в следващия миг видя, че останалите войници също вадят мечовете си и режат гърлата на делвите. Той задъвка края на незапалената си лула, докато пред очите му се случваше онова, от което най-много се боеше.

Пред обсадните им щитове избухна граната. Мъжете приклекнаха, докато надигащият се облак дим ги обгръщаше.

От него, препъвайки се, излезе сержантът, който отново закрещя. Един от стрелците се опита да стреля към приближаващите командоси. Гвардейците се заблъскаха помежду си, за да застанат зад щитовете.

Последва нова експлозия — този път зад стената от щитове. Мъжете изпопадаха наляво и надясно. Едно горящо парче се завъртя към най-близкия войник, който изпразваше глинената си делва. Мъжът просто стоеше там със зяпнала уста, докато парчето подскачаше през разливащата се локва от земно масло, която пламна. Пламъците плъзнаха по дъските, сините им езици станаха наситено червени и жълти. Войникът се обърна да побегне, когато огънят пое към него. Той се затича към парапета със скоростта на горящ фитил, преметна се от другата му страна и размахал ръце, падна в кристалночистата вода.

Халахан дъвчеше лулата си и наблюдаваше как един сандал гори над повърхността на водата, докато собственикът му потъваше в дълбините на езерото.

— Мили боже! — възкликна Хуун, отпусна оръжието и се изправи.

Халахан свали скъпоценния си далекоглед и огледа моста. Целият беше обхванат в пламъци — поне едната му страна. Горящи мъже врещяха и скачаха от двете му страни. Зад щитовете си гвардията се мъчеше да удържи командосите, притисната между тяхната атака и огъня, който бушуваше отзад.

— Половината мост! — изруга Халахан, който се беше изправил и усещаше по лицето си топлината на пламъците, докато вятърът носеше вонята на горящо масло и езерна трева. Под погледите на хората си той се обърна и забърза по стъпалата.

— Половината от проклетия мост!

Личният й лекар Клинт й беше обяснил с успокоителен тон, че това е за нейно добро. Ако помръднеше и един мускул на врата си, можеше да умре. Затова Сашийн лежеше в леглото, обездвижена с дървена шина, пристегната към главата и раменете й. Имаше треска, беше изнемощяла и се чувстваше малко глупаво.

Клинт й беше обяснил, че е била простреляна. Оловното топче частично се беше натрошило при преминаването през бронята, която защитаваше врата й, и въпреки че по-голямата част от него беше преминала през нея, той беше отстранил малко парче, заседнало в плътта й. Освен да й дава коагуланти и лекарства, които да я предпазят от отравяне на кръвта, той не можеше да стори нищо повече с онова, с което разполагаше.

— Ще живея ли? — шепнешком го беше попитала Сашийн, след като бе чула разясненията му.

Клинт беше сложил лепкавата си ръка върху нейната, макар тя почти да не я бе почувствала.

— Може би, ако стане чудо — мрачно й беше отвърнал той.

След това се бе усмихнал и беше поискал разрешението й да направи чудо, описвайки й как ще го стори.

Секунди по-късно лекарят се беше върнал с шишенце кралско мляко в ръка. Той внимателно свали превръзките от врата й и докато съветниците й я държаха, сипа няколко парещи капки в раната.

Сега в средата на палатката си, където ставаше силно течение и платнището плющеше от вятъра, а жреците и генералите спореха на висок глас, Сашийн се почувства спокойна и силна благодарение на кралското мляко, което все още циркулираше в кръвта й. Спореха какво да правят с нея, както и с настъплението на армията. Сашийн почти не слушаше думите им. За момент тя се загледа в пламъците на един от мангалите, раздухвани и трептящи от течението. Димът се събираше под покрива, преди да се процеди през някой от вентилационните отвори. Тя си помисли за Ку’ос, за дома и сина, който толкова скоро беше загубила. Но гласовете им ставаха все по-настоятелни и се превърнаха в какофония в главата й.

— Достатъчно! — заповяда тя с грачещ глас.

Изобщо не прозвуча както очакваше, но все пак ги накара да млъкнат.

— Матриарх — обади се старата й приятелка Суул и се завтече към леглото й. — Моля ви, не трябва да говорите.

— Млъкни, жено — сряза я Сашийн. — В момента ме бива единствено да говоря.

Суул се поколеба, след това се поклони и отстъпи няколко крачки назад. Сашийн поиска вода и уредникът Хийлас капна няколко капки върху сухите й устни.

— Спечелихме ли? — тихо го попита тя.

Старият жрец кимна, в очите му се четеше загриженост.

Тя се опита да говори възможно най-ясно.

— Генерале — обърна се към Спарус, който стоеше с лице към младия Романо, стиснал шлема си под мишница. Лицата и на двамата бяха почервенели.

Те се обърнаха към нея.

— Какво е положението ни?

— Матриарх — започна Спарус, след като кимна с глава, — Крийд се укри в Туме. Той евакуира гражданите и изгори моста, макар че успяхме да запазим едната му половина непокътната. Ще започнем да го строим отново по изгрев-слънце. В този момент леката ни кавалерия и частите за ръкопашни схватки обкръжават Кипящото езеро. Артилерията ни скоро ще заеме позиции. Падането на града е само въпрос на време.

— Тогава за какво е спорът?

Спарус погледна към земята със здраво стиснати устни.

— Генерал Романо?

Младият мъж настръхна. Той я погледна както вълк гледа ранената си плячка. Тя забеляза, че той не се поклони, и само за миг цялата й омраза към него се завърна с пълна сила.

— Матриарх.

— Кажете какво мислите.

— Нямаме представа колко време ще е нужно, за да падне Туме. Според местните водачи тази година зимата може да настъпи рано на островите. Тя ще ни създаде много неприятности, ако не успеем да превземем Бар-Кхос, преди да е дошла.

— И?

— Можем да продължим да настъпваме бързо към Бар-Кхос с половината армия. Сега нищо не може да се изпречи на пътя ни.

— Архгенерале?

Спарус избягваше да я погледне в очите. Клинт беше този, който заговори:

— Не можем да ви местим много във вашето състояние. Едно друсване по пътя може да ви убие.

Тя примигна срещу мъжа, чието лице се беше зачервило, и след това насочи поглед към Романо.

— Разбирам — каза накрая, осъзнала в какво затруднено положение се намира.

Романо искаше да продължат настъплението към Бар-Кхос, за да си спечели слава, знаейки, че това ще затвърди претенциите му за трона. А ако вместо него тя изпратеше Спарус, така щеше да се остави в ръцете на Романо, заобиколена от хора, предани на неговата кесия.

Аз съм причината за забавянето в плановете ни — осъзна тя и видя унилите лица на хората в палатката и как те не смееха да я погледнат в очите. Разбра колко жалка изглежда в очите им — божественият водач на Свещената империя, прикована към леглото със суетящ се около нея доктор.

Ръцете й се вкопчиха в чаршафите. Сашийн се опита да се изправи от леглото.

Суул се втурна напред и я натисна обратно надолу.

— Стига толкова! — изсъска жената.

Известно време матриархът се опитваше да се пребори с нея, но това изчерпа и малкото сили, които й бяха останали. Отказа се и се отпусна обратно на матрака с издути ноздри. Изпълни я чувство на безпомощност, което предизвика гадене в стомаха й.

Въздишката й отекна в неловката тишина на палатката. Тя си помисли горчиво, че при никакви обстоятелства не може да се отърве. Дори тук по време на кампанията трябваше постоянно да се бори, за да запази положението си. И докато мислеше за това, тя внезапно усети как тялото й натежава, сякаш бремето на всички тези години, през които беше на власт, се опитваше да я смаже.

Може би ефектът на кралското мляко започваше да отминава.

— Трябва да останем заедно — изграчи тя към тях. — Всички ние — поне докато не превземем Туме.

Думите й накараха Романо да се намръщи. Спарус и останалите обаче се поклониха ниско.

За момент Сашийн затвори очи и се унесе.

— Матриарх — разнесе се далечен глас, тя се огледа и осъзна, че е минало известно време.

— Оставете ме — прошепна тя и после видя, че хората са си тръгнали и е останал само Клинт, който си грееше ръцете на мангала.

Близнаците Суон и Гуан също бяха там, застанали над леглото й.

— Матриарх — повтори Гуан.

Лицето му беше мокро и той прокара ръка по скалпа си, за да избърше водата от него.

— Има нещо, което трябва да знаете. Вашият дипломат е дезертирал.

— Че?

От брадичката му паднаха няколко капки, когато той кимна с глава.

— Грешите.

— Видели са го да напуска лагера, след като вие бяхте повалена — обясни Суон.

Сашийн беше твърде уморена за това.

— Грешите — прошепна тя. — Той ми е предан. Вече го е доказал.

— Свети матриарх, той е изчезнал.

В полезрението й, до двамата дипломати, пристъпи Клинт, но те не му обърнаха внимание и продължиха да гледат надолу към нея.

Смисълът на думите им все още й убягваше и тя се загледа в платното на покрива на палатката, което яростно плющеше под вятъра и навяваше усещане за безнадеждност.

— Направете каквото трябва — тихо каза тя и затвори очи.