И се възправи сянка

Туме

В тези хълмове на юг от Тихата долина цареше спокойствие и бледата утринна светлина бавно се усилваше под слоя облаци. Снегът все още стоеше на буци сред сенките на жълтеещите треви, които се люлееха и шумоляха на бриза, духащ през страничната долчинка, където бяха разположили лагера си.

Значи това е Кхос — каза си Че, сякаш едва сега, когато беше кажи-речи сам, далеч от изискванията и присъствието на Ман, той можеше истински да оцени пейзажите на този остров.

Той седна върху влажната земя, облегнат на дисагите. Беше махнал обицата от веждата си и се беше облякъл удобно в обикновени вълнени панталони и дебела памучна риза, с пришити по ръкавите раковини. Отгоре наметалото му го предпазваше достатъчно от вятъра. За остатъка от нощта беше оставил препасан около кръста си колана с амуниции, на който висеше кобурът с пистолета, както и ножът му. Не беше мигнал, наблюдаваше и се ослушваше за признаци, че ги преследват.

Сега в светлината на ранното утро Че гледаше ястреб, който балансираше върху въздушните течения над отсрещния склон на долината с леко потрепване на краищата на крилете си и се оглеждаше за плячка, докато тихо се носеше в небето. Пред протегнатите крака на младия мъж, сред кръг от камъни, димеше и пропукваше малък огън от съчки. Слабите му пламъци осигуряваха не толкова топлина, колкото уют.

Ястребът внезапно пикира надолу с плътно прибрани криле. Изчезна зад линията на тревата, след което се появи отново с празни нокти. Сигурно е млад, помисли си Че. Още се учи да убива.

Опитай отново.

Огънят изпращя и той се загледа в него и двете нови клонки, които наскоро беше сложил в жарта. Те тлееха в червено и от време на време някое пламъче се издигаше нагоре, преди да трепне и отново да угасне. Че присви очи, вече натежали от умора.

Старият рьошун хъркаше от другата страна на огъня. Дробовете на чуждоземеца бяха зле — дишането му беше тежко и плитко. Точно в този момент той се закашля и се размърда под наметалото, с което Че го беше завил вместо одеяло.

Аш вдигна глава и премрежените му сиви очи се отвориха.

Той изгледа продължително младия мъж пред себе си. Позна го и примигна.

— Че — каза с дрезгав глас.

— Полека — отвърна Че, когато възрастният мъж се хвана за главата и се помъчи да се изправи. — Мисля, че имаш сътресение. Опитвах се да те държа буден през цялата нощ.

Аш предпазливо седна. Опипа с пръсти цицината на черепа си и пресния шев там.

— Това би обяснило защо се чувствам като труп — изграчи чуждоземецът, докато внимателно докосваше с длан главата си.

Че му подхвърли манерката с вода. Старият рьошун пи от нея на големи глътки. Задъха се и изви врат, за да огледа небето и склоновете на долината под техния лагер. Отново отпи от водата. Премлясна и известно време гледа втренчено манерката между краката си.

Накрая вдигна глава и очите му леко се проясниха.

— Битката — каза той, — какво стана?

Че вяло сви рамене.

— Експедиционните сили се прегрупираха. Последното, което видях, бе как кхосианците бягат през замръзналото езеро.

— Сашийн. Мъртва ли е?

— Надявам се. Беше простреляна във врата. Любопитен съм обаче защо ти беше там и се опитваше да я убиеш?

Аш ровеше за нещо в туниката си. Извади кожена торбичка, бръкна с пръсти в нея и откри, че вътре няма нищо. Ядосано я хвърли в огъня. Закашля се дълго и силно, присвил очи от болка. Най-сетне изплю храчка в пламъците, където тя съска известно време, докато той седеше с глава между коленете.

— Момчето е било твой ученик, нали? Онова, което тя изгори живо в Ку’ос?

— Да, беше мой ученик — разнесе се дрезгавият глас на рьошуна.

— Но той не е носел Клеймо.

— Не.

Значи в края на краищата и старият чуждоземец е човешко същество, замисли се Че.

Той изучаваше мъжа на бледата дневна светлина. Аш беше остарял, откакто Че го беше видял за последен път в Чийм преди много години. Беше по-слаб, отколкото го помнеше. Скулите на лицето му бяха остри и изпъкнали под тъмната му кожа, осеяна с бръчки и тънка като хартия. Щръкналата му сива брада беше прекалено дълга. Очите му бяха хлътнали и леко жълтеникави.

Изглеждаше като човек, който е близо до смъртта.

— Какво правя тук? — попита го Аш. — Не виждам смисъл в това.

— И аз самият седях и се чудех същото.

Чуждоземецът вдигна глава и изучава продължително младия мъж.

Очите му се спряха върху отрязаните кутрета на ръцете на младия мъж. Аш трепна.

— Какво правиш тук, Че? — попита той. — Един от тях ли си?

Че се извърна встрани.

— Че?

Миговете отминаваха и той усещаше как подозрението на възрастния мъж нараства.

— Напусна Сато, без да ни се обадиш — добави Аш.

Че погледна отново към птицата и я видя да се рее във въздуха. Част от него искаше да признае всичко на стареца на мига, да му разкрие каква роля е изиграл в унищожаването на ордена на рьошуните. Но осъзна, че не може да го направи.

Въпреки това старият чуждоземец постепенно осъзна истината.

— Бил си на тяхна страна от самото начало. На страната на империята. Но как? Виждащият би открил това в теб. — Аш седна по-изправен, макар че изпитваше болки. — Какъв си ти, Че? Какво си направил?

— Аз съм дипломат — рязко отвърна Че, — който нямаше друг избор, освен да живее. А онова, което направих, старче, е, че ти спасих живота.

Младият мъж се опита да се успокои, докато чуждоземецът го гледаше невярващо. В душата му бушуваше буря от чувства.

— Свърши се значи — тъжно беше казал старият Виждащ на Че, докато седяха и наблюдаваха манастира на рьошуните в Чийм, който гореше в нощта. Всички хора, които беше познавал през годините, когато живееше тук, онези, които бяха станали негови приятели, които се бяха превърнали в негово семейство — всички те бяха мъртви или умираха в пламъците. — По-добре ме довърши, Че — беше му казал Виждащият. — Направи го, защото бих предпочел да си ти, а не някой непознат.

Че преглътна. Погледна към възрастния мъж от другата страна на малкия огън със съзнанието, че Аш е последният останал рьошун, а дори няма представа за това.

Имаше усещането, че крие в мислите си някаква мръсна малка тайна.

— Те знаят, че рьошуните са в Чийм — отбеляза Аш и вдигна очи, в които сега се четеше внезапен гняв и обвинение.

Че не отговори.

Старецът захвърли настрани наметалото си и се спусна към Че, но се строполи на земята, преди да успее да стигне до него. Че остана неподвижен. Той наблюдаваше как чуждоземецът се опита да се изправи, но не успя.

Стана и завлече Аш обратно до мястото, където лежеше. Хвърли отново наметалото върху треперещото му тяло. Аш вдигна поглед към облаците. Гърдите му се издигаха и спускаха бързо. Младият мъж беше толкова развълнуван, че бе готов да заговори, да сподели с него нещо за своята загуба, но се спря и остана с отворена уста.

Старият рьошун се смееше — смехът му беше накъсан и горчив.

— Всичко е загубено — каза Аш на себе си през кикота.

Че наклони любопитно глава на една страна. Видя как усмивката изчезна от лицето на чуждоземеца и то отново стана сериозно.

— Сигурно искаш да ме убиеш — предположи Че.

Старият рьошун го изгледа сурово.

— Когато имам сила за това.

Той извърна поглед и видя как младият ястреб се издига от отсрещната страна на долината, размахал големите си криле. Сграбчи нещо в ноктите си — някаква форма, която се мъчеше да се освободи.

Облегна се назад и затвори очи.

В светлината на изгрева Бул наблюдаваше как имперските войници претърсват бойното поле за оцелели. Движеха се по двойки и когато откриеха някой от своите, който още дишаше, викаха хора с носилка, а когато намереха ранен кхосианец, първо проверяваха дали не е офицер и след това го довършваха с копията си.

Двама от тези „чистачи“ бяха спрели недалеч от мястото, където лежеше Бул. Те погледнаха надолу към ранен Червен гвардеец, който беше вдигнал ръка сред купчина тела. Единият от имперските войници я ритна и стъпи върху нея, за да не може мъжът да я вдигне отново. Партньорът му намушка гвардееца два пъти. Очите му бяха безизразни като сивото небе над главите им.

Бул извърна поглед — беше уморен и вече бе изгубил надежда.

Цяла нощ лежеше затрупан под огромната тежест на мъжа от северните племена. От кръвта на гиганта се надигаше пара, докато тя течеше по гърдите на Бул и ги затопляше, въпреки че тялото на мъжа беше вече мъртво. Така на Бул не му беше студено, само дето почти се задушаваше от тежестта върху потрошената си ризница, която беше толкова голяма, че той успяваше да си поеме дъх с мъчително усилие на волята.

Бул беше принуден да вложи цялото си майсторство в двубоя с мечове, за да повали този гигант в разгара на битката. Бяха се били от близко разстояние, лице в лице като бойци в платените битки. Бул беше поел по-тежки удари. Той знаеше, че има нищожен шанс да спечели двубоя, и смело беше рискувал, макар че краката му се огъваха. Беше избрал подходящия момент да нанесе промушващ удар в долната част на бедрото на северняка и беше прерязал сухожилието под коляното му. Кхосианецът беше почувствал за миг трепетното вълнение от победата, преди гигантът да му нанесе удар и да го сграбчи, притискайки го към земята с тежестта си. Така Бул беше останал в капан на мястото, където бяха паднали.

Дясната скула на лицето му беше покрита с кръв и вероятно бе счупена. Не можеше да отвори дясното си око, нито да помръдне лявата си ръка. Колкото и да се беше мъчил, не беше успял да отмести мъжа от себе си.

Загледан в нощното небе, заслушан в утихващото звънтене на оръжията и осъзнал, че е изоставен, Бул си каза, че положението не е никак добро.

Около него лежаха пръснати умиращи и ранени мъже, които постепенно губеха топлината на телата си. Един мъж се пречупи и заплака, други стенеха от болката и шока, че са загубили крайниците си. Младеж викаше майка си, без да се срамува от това, сетне захленчи, че не е готов да умре. Чуваха се задъхани гласове, прошепнати молитви, не само от кхосианците, но и от имперските войници сред тях. Някой със северняшки акцент говореше с жена си, казваше й, че скоро ще се върне, че я обича и че съжалява, че я е предал. Друг войник викаше другарите си, които вече бяха напуснали бойното поле или лежаха наблизо мъртви, но никой не му отговаряше.

По някое време едрият северняк внезапно трепна и се размърда. Изплю кръв и се огледа наоколо, доколкото можеше. Устните му потрепваха. Опита се безуспешно да размърда огромното си тяло. Усети, че Бул лежи под него и диша, все още жив.

Мъжът го попита на гърлен търговски още колко време остава до изгрев-слънце.

Известно време двамата разговаряха.

Мъжът се представи като Ерша. Беше наемник от племе, наречено сенгети, и идваше чак от студените северни степи.

Ерша отново изпадна в безсъзнание, когато насред дългата нощ заваля сняг, който започна да се трупа върху преплетените им тела като одеяло, метнато върху им от великата Майка на света.

Сега под усилващата се дневна светлина откъм Ерша прозвуча стон. От устните му се отрони тежка въздишка, сякаш беше задържал дъха си безкрайно дълго. През нощта двамата се бяха съединили в плетеница от кръв и сковани мускули. Севернякът отново се оттласна силно с ръце в опит да се освободи от Бул, но не успя и едва не го смачка, когато отново се отпусна със стон.

— Вие, кхосианците, не ставате за легла — отбеляза севернякът на грубия си търговски.

— А пък вас, северняците, не ви бива за одеяла — изсумтя Бул.

Разнесе се наподобяващо смях хриптене.

Бул направи гримаса, когато вибрацията от смеха премина по протежението на тежкото тяло, притискащо натрошената му броня. Известно време двамата мъже не казаха нищо повече. Изглежда, севернякът също имаше затруднения с дишането.

Неудобното положение, в което се намираше, принуди Бул да заговори отново, ако не за друго, то поне за да не мисли за това.

— Кажи ми — подхвана той, — вярно ли е, че вашите жени си слагат бижута на ония работи?

Ерша вдигна глава и брадатото му лице се обърна надолу да го погледне. Върховете на зъбите му бяха подострени.

— Аха. Вярно е. Такъв беше обичаят ни много преди ку’осианците да започнат да правят същото.

— Жените ви сигурно са интересна компания в леглото.

— Недей — изхриптя мъжът, — ще ме накараш да мисля за жените си. Съмнявам се, че искаш да ми стане точно сега.

Бул се опита да не се засмее мрачно.

— Да ти кажа, вече ти е станал.

— Майтапиш се.

— Де да беше така.

Последва мълчание.

— Човек би помислил — рече севернякът с приглушен глас, — че след цяла нощ кървене това не би трябвало да се случи.

— Така е.

— Между другото, добре ми сряза крака. — Мъжът за втори път му отправяше тази похвала.

Бул му отвърна, както и преди:

— Остави се открит. Има какво да се желае по отношение на защитата ти долу.

— От височината е. И ти би трябвало да имаш същия проблем.

— Аха.

Облаците над главите им просветляваха. Движеха се почти недоловимо, макар че колкото по-дълго ги гледаше Бул, толкова повече му се струваше, че се движи той самият и целият свят под него.

В далечината се разнесе поредният вик, който секна недовършен.

— Трябва да си доволен, Бул. Кое е за предпочитане? Да умреш така, до строшената си чарта, или да гниеш в килията до края на живота си?

— Това тук — да бъдеш прикован към земята от нечия ерекция — едва ли може да се нарече славен край.

— Престани — засмя се мъжът отново. — Много ме боли, когато се смея.

Бул трепна от тресящата се тежест върху себе си.

— Не ми каза какво си сторил, за да заслужиш такова наказание.

Бул облиза сухите си устни. Гърлото му изгаряше от жажда.

— Убих един мъж — отвърна той, — герой на Бар-Кхос.

— Герой ли? И какво ти беше сторил този герой?

— Възползва се от по-малкия ми брат. И след това разби сърцето му.

— А, сега разбирам.

Известно време той остана заслушан в дишането на Ерша, което ставаше все по-плитко. Мъжът се мъчеше да остане в съзнание.

Бул беше срещал веднъж Адрианос — героя от нападението срещу Номарл. Преди две години, когато тълпите бяха дошли да гледат как Бул се бие срещу шампиона на Ал-Кхос. Този мъж с остър ум му беше допаднал и дори беше изпитал известно възхищение от онова, което той беше постигнал срещу имперските войски.

По-малкият брат на Бул също се възхищаваше от Адрианос, когато беше станал Специален под негово командване. Предишната година, когато беше само на двайсет и четири, той беше умрял по време на бой в кръчма, започнал, когато вътре бяха влезли група приятели на Адрианос, хвалещи добродетелите на героя. Бул беше шокиран до дъното на душата си от смъртта на по-малкия си брат и още повече се потресе, когато откри причината за сбиването и за внезапната му враждебност към Адрианос.

Усети как гневът му започва да се надига отново само при спомена за това.

Той извърна глава настрани и изхвърли спомена от себе си. През сълзите не виждаше нищо друго, освен трупове, които покриваха земята като килим, в която и посока да погледнеше. Надяваше се Уикс да е добре. Надяваше се, че момчето не лежи някъде тук сред загиналите.

Пред очите му се появиха чифт ботуши. Бул примигна, за да прочисти очите си, и когато вдигна поглед, видя двама войници, които се подпираха на копията си и гледаха надолу към него.

— Тук има един — каза по-ниският от двамата мъже, след което вдигна копието си и насочи окървавения му връх към шията на Бул.

Бул не трепна. Само чакаше с отворени очи и искаше всичко да свърши по-бързо.

— Не — изграчи Ерша и изви врата си, за да ги погледне. — Този… Този е мой.

Войниците го огледаха с присвити очи, преценявайки състоянието на гиганта.

— Получихме заповед — подзе по-ниският от двамата — да не взимаме никакви роби. Да убиваме всички, с изключение на офицерите.

— Не ми пука за заповедите им — изръмжа севернякът. — Този е мой, ясно ли ви е?

— Твой ли? Ще си късметлия, ако оживееш до края на деня.

Севернякът протегна ръка към едната си страна. Изпсува, след това измъкна оттам нещо. От ръката му висеше черна връв.

Ерша изхриптя и надяна огърлицата през главата на Бул, след което я смъкна до шията му. От нея висеше каменен знак.

— Мой е — каза той и изскърца със зъби.

Че и Аш почти не разговаряха, докато се придвижваха през ниските хълмове край Тихата долина и се опитваха да се отдалечат от бойното поле, като го заобиколят от запад. На юг от тях земята се издигаше все по-високо и докато двамата прекосяваха клисури и тревисти долчинки, отвъд нея през клоните на дърветата се мяркаха планини с остри, покрити с лед, върхове.

Двамата бяха обърнали белите си наметала, така че сивата подплата да е отвън и да не привлича вниманието. Че водеше зела, а Аш яздеше на седлото. Чуждоземецът все още беше слаб. Той често искаше да спират, за да може да повърне сред парата, вдигаща се от собствения му дъх.

Нямаха нищо за ядене. По пътя Че късаше горски плодове, но Аш отказваше да ги яде, защото се опасяваше, че няма да може да ги задържи в стомаха си. Имаше сътресение и Че знаеше, че последното нещо, което трябва да прави, е да кара възрастния мъж да се движи толкова. Но ако старецът останеше още една нощ изложен на смразяващия студ, можеше да е още по-лошо за него. Аш не изглеждаше като човек, който би оцелял след това.

В късния следобед спряха на един висок хребет и присвили очи срещу режещия вятър, погледнаха надолу към широката местност, известна като Рийч. Плодородната земя беше покрита с бял прах от скреж и сняг. Полята бяха осеяни с ферми, села и горички от брези, жълт бор и тик. Между тях от нивите, където реколтата все още зрееше, се издигаха стълбове дим. По черните пътища семейства теглеха каруци и пришпорваха добитъка, след като бяха изоставили домовете си.

Днес въздухът беше изумително прозрачен. На повече от десет лака на северозапад можеше да се различи Къкрещото езеро, в което като неясно петно плаваше град Туме. В средата му се издигаше черна резка — Аш предположи, че това е древната цитадела. Право на север замръзналата Канелена река се виеше към езерото заедно с по-правата линия на главния път. Самият път беше задръстен от бавно придвижващи се хора — отстъпващата кхосианска армия.

— Насочили са се към Туме — обяви Че.

Той присви очи и се загледа отново в огромното езеро и островния град. Над цитаделата се движеше черна точка — небесен кораб.

Вдигна поглед към облаците, които ставаха все по-тъмни, и предположи, че скоро ще завали сняг. Сетне погледна назад към Аш с надеждата, че старият рьошун ще предложи някаква идея.

— Спарус и армията скоро ще са тук — промърмори Че по-скоро на себе си, след което добави по-силно, така че и Аш да го чуе: — Нямаме избор.

Той дръпна зела си и двамата с Аш се отправиха към града.

— Милостиви богове! — извика Крис и придърпа раницата по-високо на гърба си. — Краката не ме държат вече.

Кърл погледна по-възрастната жена и установи, че няма сили дори да измисли какво да й отговори. Самата нея я боляха ужасно краката и ходенето по твърдите дъски на плаващия мост, водещ към Туме, само влошаваше положението.

Бяха заобиколени от вървящи ранени и изтощени войници, които куцаха, тътреха крака и си помагаха взаимно, доколкото можеха. Както и Кърл, мъжете бяха твърде уморени, за да говорят. Мрачните им лица бяха покрити с мръсотия и кръв, като се изключеха местата, където са били шлемовете им. Очите им изглеждаха обгорени, сякаш цяла нощ са се взирали в пещ. Сега Кърл изпитваше силно другарско чувство към тези бойци. Заедно бяха преминали през най-лошото. Днес тя откри, че вече не се държи като цивилен, а като една от тях.

В обратната посока на армията вървеше доста по-голям поток от жители на Туме, които бутаха и теглеха притежанията си, опитвайки се да се измъкнат от града. Те хвърляха нервни погледи на войниците, с които се разминаваха, и по-скоро гледаха на тях не като на спасители, а като на предвестници на поражение. Кърл не беше сигурна дали не са прави.

Тя придърпа наметалото по-плътно около себе си, за да се предпази от падащата суграшица. Мократа й коса беше залепнала върху главата, а ушите й пареха от студа и тя съжаляваше, че няма качулка, с която да се покрие. Избърса лицето си и насочи поглед към гърба на войника пред нея. Мъжът трепереше. Беше изгубил наметалото си и беше обгърнал тялото си с ръце. Дъхът му излизаше от кървавата превръзка, увита около главата.

Пред него и пред дългите редици от крачещи мъже в края на моста се издигаше укрепена градска порта, чиито врати бяха отворени. Отвъд нея, от двете страни на пътя, докъдето стигаше погледът, се простираше Туме.

Само цитаделата се издигаше на твърда земя — стените и кулите бяха построени върху скалисто възвишение, високо над върховете на покривите. Останалите сгради на града, както и самият мост, бяха изградени от дърво и плаваха върху огромни салове от нещо, което Крис наричаше просто „езерна трева“ — някаква растителност, типична за езерото, която филтрира минералите и хранителните вещества във водата и я поддържа чиста като планински поток. Кърл можеше да види чак до тинестото дъно и покритите с водорасли и растения скали долу. Близо до повърхността се мяркаха рибни пасажи, които ядяха от носещите се във водата дълги филизи на водорасли.

Вече й беше ясно защо езерото се нарича така. На някои места то бълбукаше, особено покрай южния бряг, където повърхността се пенеше, кипеше и от нея в по-хладния въздух се надигаше мъгла.

— Ако слезеш там, на брега — каза Крис, забелязала нейния интерес, — можеш да изкопаеш дупка, да изчакаш водата да се стече в нея и след това да си сготвиш закуската.

Кърл успя да кимне. Тя се зачуди как някой изобщо може да мисли за ядене при тези обстоятелства, когато въздухът миришеше на развалени яйца.

Тя установи, че някои от мъжете отпред гледат към далечния бряг на изток. Заради потока от граждани Кърл не можеше да види какво гледат.

— Слушай — каза й Крис и тя се заслуша.

Бризът над водата промени посоката си и до нея достигнаха звуците — глухия пукот на оръжейна стрелба.

— Те идват — рече Крис.

Хората от Туме също го чуваха. В колоната им се разнесе шепот, последван от разтревожени викове. Някои се наканиха да се обърнат, за да се върнат в безопасните предели на града. Други започнаха да вървят по-бързо — искаха да се махнат оттук.

Армията продължаваше да марширува напред. Войниците в нея мислеха единствено за подслон и топла храна.