И се възправи сянка

Бреговият плацдарм

Когато Аш се събуди късно на следващия ден, възрастната жена му подаде чаша чий. Той с мъка седна изправен, усещаше стягане и болка в гърдите. Когато се закашля силно и продължително в юмрука си, от лицето му паднаха пластове пясък, а очите му се насълзиха от болезнените конвулсии.

През сълзи видя, че бурята е отминала с края на нощта, макар че откъм морето все още духаше силен вятър. Бризът беше изсушил дрехите и кожата му — поне онези части, върху които не беше лежал. А и от малкия огън близо до него се разнасяше топлина.

Като спря да кашля за достатъчно дълго, че да отпие колебливо от горещия чий, той установи, че настроението му се подобрява.

— Благодаря за помощта — каза жената, която седеше на пясъка до него. — Дойде съвсем навреме. — Тя му протегна ръка. — Госпожа Чиър.

Аш стисна подадената ръка. Жената се ръкуваше като мъж, с доста сила. За момент във въздуха помежду им се спусна завеса от дим. Той погледна през него към лицето й под гъстата рошава тъмна коса. То му напомни за майката на жена му, Аниза. Тя притежаваше онази рядко срещана привлекателност, която сякаш се засилва с възрастта.

В следващия момент димът се разнесе и Аш видя извивката на стария белег, който разцепваше горната й устна и продължаваше нагоре през лицето й и лявото око.

— Аш — представи се той, все още впечатлен от външността й.

Устните й се извиха в усмивка.

— Приятно ми е — каза тя и изглеждаше, че наистина го мисли.

Зад нея младите жени, които тя беше защитавала миналата нощ, тършуваха в сандъци с дрехи. Явно приготвяха дрехите си за деня.

Госпожа Чиър вдигна полата си над глезените и с въздишка протегна към огъня обутите си в дълги чорапи крака.

— Хубава каша забъркаха с дебаркирането — отбеляза тя, като кимна с глава към залива.

— Къде сме? — попита Аш над ръба на чашата си.

— В Кхос. На място, наречено Залива на перлите.

Значи беше прав. Сега, без съмнение, армията щеше да се отправи към Бар-Кхос и да се опита да превземе града отзад. Той си спомни, че там живее майката на Нико.

Запази мислите си за себе си и отпи от чия. От прекрасното усещане за топлина в стомаха си той си даде сметка колко отдавна не се е наслаждавал на топла напитка или храна. Госпожа Чиър огледа с присвити очи тъмната му кожа.

— Какъв си — наемник ли? Малко си стар за тази работа, не мислиш ли?

— Телохранител съм — отвърна той, без да се замисли.

— О? И кой е работодателят ти?

Аш кимна по посока на морето.

Тя бързо примигна, обмисляйки смисъла на жеста му.

— Тогава значи ти е излязъл късметът — само това мога да кажа. Нашият човек не можеше да плува, но не беше сметнал за важно да ни го каже, докато не се озовахме във вода до шията. Както навярно си забелязал, момичетата ми имат нужда от защита.

И двамата погледнаха към момичетата, за които говореше тя. Аш ги зърна, докато се обличаха — гладките им прасци и бедра, полюшващите се тежки гърди, начервените устни и очертаните с черно очи, които поглеждаха към него.

Аш извърна поглед и се прокашля.

Осъзна, че са проститутки, и се почувства много глупаво. Бяха тук, за да следват армията по време на кампанията.

Аш сръбна от чия и се замисли върху предложението й. Щеше да му отнеме време да се ориентира и да открие как да стигне до матриарха. Знаеше, че може да са нужни дни, ако не и седмици. Налагаше се да не изостава от армията през цялото време.

Аш умееше да разпознава подаръците на съдбата, когато се случеше да получи такъв.

— А заплащането? — попита той, макар че въпросът беше само за прикритие.

— О, имаме пари. Мога да ти плащам възнаграждение от десет марвела за кампанията, плюс храна, когато си стъпим отново на краката.

— Петнайсет — започна да се пазари той за по-голяма достоверност.

— Договорихме се — съгласи се тя с грациозно кимване на главата. — И отново ти благодаря. Наистина. Това беше смела постъпка — да ни се притечеш на помощ в твоето състояние.

— Всъщност просто исках да стигна до вашия огън — призна Аш, но тя само се усмихна, сякаш той се шегуваше.

Аш ги остави да довършат приготовленията си, сложи мокрите си ботуши до огъня и отиде да поплува, за да се измие и да се разсъни.

На дневна светлина плажът изглеждаше по-пуст. Сред скъсани въжета и водорасли лежаха пръснати отломки от корабокрушенията. Имаше и тела — ранобудните морски раци се катереха по побелялата им кожа. Във въздуха кряскаха птици, боричкащи се за останките върху пясъка. Аш крачеше, опитвайки се да отпусне крайниците си, и наблюдаваше как брегът завива навътре към залива, където корабите от флотата бяха закотвени в развълнуваната вода. Броят им почти не беше намалял въпреки силната буря. Виждаше как салове и лодки докарват хора и припаси. От един планшир дори се подаваше оръдие.

При вида на армията за нашествието той се закова на място. Плацдармът на имперските сили заемаше белите пясъци и редиците дюни зад тях. От хилядите лагерни огньове се носеше дим, а земята гъмжеше от фигури чак до склоновете на първите пасбища, които се издигаха между жълтеникавокафявите хълмове. На хребета, надвиснал над далечния край на залива, едно село лежеше в почернели развалини като печален контрапункт на димящия порт от другата страна на плацдарма.

Аш се огледа за някакви следи от Сашийн и почти веднага забеляза знаме с черен гарван на бял фон, което плющеше на брега между няколко други знамена. Но колкото и да се опитваше, не можа да различи матриарха сред толкова много хора.

Стъпка по стъпка — каза си той.

Проби си път сред оцелелите, които събираха каквото могат от останките от корабокрушенията. Когато стигна до водата, съблече се и нагази в морето, сред вълните, разбиващи се в бедрата му. Започна да търка тялото си и видя синините по ръцете си — следите от пръсти там, където морякът се беше вкопчил в него на потъващия кораб.

Аш се гмурна във водата и плува известно време, за да прогони напрежението в мускулите си. От време на време хвърляше поглед към брега и развятото знаме на Сашийн и се мъчеше да я открие.

Вятърът шибаше съхнещия пясък от дюните и матриархът крачеше сред съскането му с присвити като цепки очи. Телохранителите разчистваха пътя пред нея от мотаещи се войници и цивилни, а отзад я следваха полевите й съветници, които се изкачваха нагоре по малките хълмове и след това се спускаха в падините помежду им. Процесията на мъже, облечени в ослепително бели роби, се простираше чак до покрития с пяна бряг.

Не сега — раздразнено си помисли архгенерал Спарус. — Сега нямам време за това.

Спарус наблюдаваше приближаването й от мястото си на върха на една дюна, където седеше на сгъваем стол, заобиколен от най-близките си офицери. Другите мъже бяха облечени като него — в обикновените си имперски брони от твърда кожа. Татуировките за ранга им ясно се виждаха на слепоочията им. Те клечаха в разпръснат кръг в пясъка около него. На няколко стъпки над главата му плющеше платнен навес, а на земята лежеше разгърната карта на остров Кхос, по която драскаха носените от вятъра песъчинки.

— Едно последно нещо — продължи той. Бързаше да се обърне към мъжете, преди матриархът да е стигнала до него. — Познаваме врага си. Знаем, че Крийд е роден воин, на когото му се носи славата, че е агресивен и безпощаден. Знаем и че неговото безразсъдство през годините е било обуздавано от кхосианския съвет на Мичине. Сега обаче нещата ще се променят. С нашето пристигане тук Крийд ще получи цялата власт в ролята си на лорд-протектор. Ето защо можем да предположим, че той ще ни атакува с всички хора, които успее да събере. Всъщност трябва да се надяваме на това. Ако го направи, можем да спечелим тази кампания още преди да сме стигнали в Бар-Кхос.

Офицерите му закимаха — те знаеха всичко това, макар да разбираха, че е важно то да бъде повторено още веднъж.

Те започнаха да се надигат, когато Спарус се изправи от стола си, за да посрещне Сашийн, и всички останаха приведени като старци под ниския плющящ навес на заслона.

Спарус трябваше да признае, че тя изглежда добре в бялата си броня. Носеше я като ветеран и докато наблюдаваше приближаването й и уверената й и спокойна походка, на генерала му се наложи да си припомни, че това е първата кампания, в която тя присъства на бойното поле, и първото й военно командване. Дължеше се на влиянието на майка й — Кира беше настояла Сашийн да бъде обучена в изкуството на войната. Слава на Куш, дъртата вещица не беше тук с тях. Кира щеше да доминира над дъщеря си по характерния си подигравателен начин, и то във време, когато трябваше матриархът да е в най-добрата си форма. Щеше да е дори по-лошо — при военни кампании офицерите и водачите на армията бяха близо едни до други. Хората около Сашийн щяха да видят как в действителност стоят нещата и факта, че майка й иска повече от самата нея тя да е матриарх.

Старият генерал усети как раздразнението му се изпарява, след като помисли за всичко това — за тази жена, която той обичаше и която живееше живота, за който е била подготвяна от раждането си, но който понякога никак не й беше по сърце.

Сашийн му се усмихна широко, докато бавно се изкачваше към него.

— Как се справяме? — задъхано надвика тя шума на вятъра с глас, в който се долавяше нотка на вълнение.

Спарус забеляза, че този път тя е трезва. Очите й бяха ясни, без следи от алкохол и наркотици и въпреки това блестяха. Изглежда, Сашийн се наслаждаваше на това им начинание, въпреки че лявата й ръка висеше в превръзка.

— Моля ви, седнете — каза Спарус и пристъпи напред, за да й подаде ръка. — Какво се случи?

— Това е само счупена ръка, Спарус — смъмри го тя, макар че прие с готовност да седне на стола му. — И едва ли е единствената след снощи.

— Така е. Добре щеше да е, ако счупените кости бяха най-лошото.

Спарус остана приведен, докато матриархът завъртя глава, за да огледа тревистите склонове, които се издигаха над дюните зад тях. Фортът горе все още пушеше там, където през нощта го бяха щурмували и подпалили необмислено командосите на Хано. На върха на другия хълм, от отсрещната стена на малкия залив, където бяха дебаркирали, димяха развалините и на едно село. Това беше работа на Хрътките — ветераните на ръкопашния бой от Източен Гхазни. Под селото жреци воини изграждаха палисада, която щеше да заобикаля командния лагер на матриарха за през нощта.

Когато Сашийн отново обърна лице към него, Спарус най-сетне седна на пясъка до нея и офицерите му го последваха.

— Колко зле е? — попита го тя.

Генералът държеше в ръка една клонка. Той я използва, за да показва на картата.

— Изглежда, че сме слезли на сушата на около дванайсет лака от мястото, където възнамерявахме да дебаркираме. Предполагаме, че сме тук — в залива Уитъл. От тази позиция подстъпите към вътрешността са по-стръмни. Ако искаме да спазим графика, ще трябва армията ни да се напрегне дори повече, отколкото смятахме.

— Ами загубите ни?

Спарус прокара ръка по плешивото си теме и се почеса по врата.

— След миналата нощ ни липсват поне трийсет кораба и един от тях беше натоварен с барут. Това означава, че разполагаме с една трета по-малко барут. И това не е най-лошото. Изгубихме по-голямата част от тежката си кавалерия. Съдовете са потънали или са се отклонили от курса — все още не знаем. Също и четири транспортни кораба със спомагателна пехота.

Внезапен порив на вятъра накара всички събрали се да извърнат глави, за да се предпазят от жилещия пясък.

— Освен това все още очакваме появата на въздушните подкрепления. След тази буря обаче не е ясно дали изобщо някой от тях ще се появи.

Сашийн се облегна назад и се изкикоти. Смехът й прозвуча напълно неуместен на фона на неговия тон.

— От твоята уста нещата звучат така, сякаш вече сме обречени, Спарус. Въпреки това погледни ни — ние сме тук, сред кхосианските пясъци, с армия зад гърба си, а една нация е в очакване на своя крах.

Спарус примигна срещу нея, но запази мислите за себе си. Не беше свикнал да е оптимист. Знаеше, че това не помага особено.

А и днес често си припомняше катастрофата при Корос. Бяха минали девет години, откакто за последен път беше стоял на мерсианска земя, и въпреки това спомените в него бяха живи — чартасата на Свободните пристанища, която си пробиваше път през имперските сили, които бяха двойно повече. Редиците им бяха разкъсвани от картечен огън, гранати и снаряди и те въпреки това не спряха, докато не разсякоха армията на нашествениците на две и не я разпокъсаха.

Тогава Спарус беше само маловажен генерал, както и самият Крийд, който беше начело на малък контингент от страховитата кхосианска чартаса. В онзи ден островите на демокрасите бяха спечелили и Спарус по-скоро би предпочел да отиде в ада, отколкото да позволи това да му се случи отново. Да бъде победен два пъти, би било непростимо. По-добре сам да забие нож в сърцето си. Сега Спарус беше архгенерал, а Крийд — лорд-протектор. Ако разгромеше Крийд тук, в Кхос, това щеше да затвърди репутацията му на най-великия генерал на своето време.

Спарус щеше да спечели тази кампания, която не желаеше да ръководи, но щеше да го стори не стъпвайки на самодоволството си, а на по-добрата им логистика и мощ. Този път те разполагаха с достатъчно голяма армия и при това армия от ветерани, а не от нервни новобранци. Освен това той беше по-възрастен, по-мъдър и далеч по-добър генерал. Беше се учил от грешките им. По негово настояване в имперската тежка пехота беше обособена фаланга от копиеносци, способни — както се надяваше — да се изправят срещу могъщата чартаса.

Въпреки това си помисли, че загубата на толкова много бойни зелове в бурята е тежък удар за кампанията, и то преди още да е започнала.

— Да, винаги става така — каза той на насъбралите се, макар че думите му бяха насочени главно към Сашийн. — Винаги грижливо подготвеният план се разпада на парчета в първия миг, в който се сблъскаш с реалността. Ето защо се подготвяме за най-лошото. И затова ще се справим с онова, с което разполагаме, както винаги.

Сашийн присви очертаните си с черна линия очи.

— Сигурно все трябва да има и някакви добри новини? Нещо, което да повдигне духа на армията?

Спарус извърна очи за момент, за да погледне дългата ивица на белия плаж отвъд дюните. Там, долу, цареше хаос. Полуобезумели зелове препускаха като побеснели, влачейки сбруите си след себе си, и скачаха сред разпилените сандъци с оборудване, като принуждаваха мъжете да се разпръснат встрани от пътя им. Взводове пехотинци се мотаеха наоколо в опити да открият командващите си офицери. От целия бряг все още прииждаха изостанали войници, които се препъваха в пясъка като слепци. Спарус никога не беше виждал брегови плацдарм, който да е в такъв безпорядък.

Все пак можеше да е много по-зле.

— Добри новини? — чу се да казва, след което запокити пръчката в ръката си срещу вятъра. — Всички сме все още живи, нали?