И се възправи сянка

Копелетата на свети Чарлос

Дебелакът, който пазеше горната част на стълбите, се свлече в ръцете й с изненадано стенание. Тя се олюляваше под тежестта му в продължение на няколко мига като жена, която подкрепя пияния си съпруг, после остави тялото му да се отпусне тихо и плавно върху площадката.

Суон изчисти кръвта от ножа си и по невнимание пръсна малко от нея върху влажната стена. Жената погледна стичащите се капки — контрастът между тъмночервеното и жълтеникавата мазилка й хареса.

— Какво правиш? — попита я Гуан, застанал до нея. — Да не си друсана?

— Само малко. Спри да се тревожиш, братко. Това ме държи нащрек.

Заедно двамата жреци — мъжът и жената — прекрачиха тялото и спряха пред вратата. От другата страна се разнасяха силни гласове. Чуваше се апатичният плач на бебе.

— Хора, моля ви, един по един! Милан, видях, че ти пръв вдигна ръка.

— Исках само да кажа, че ако ще се отказваме от този план за действие, трябва да го сторим поради конкретна причина, а не защото ни е страх от онова, което ще ни сторят.

— Но, Милан — долетя друг глас, — през седмицата на Аугере? Та те ще ни убият на място, защото нарушаваме така светата седмица.

— И кой тогава ще работи във фабриките и стоманолеярните покрай Кланиците? — обади се една жена. — Или смяташ, че ще са доволни да си загубят печалбата, докато обучават нови работници?

— Пфу! — извика друг. — Могат да си намерят нови работници във фабриките за няколко седмици. Не за това става въпрос. Работата е там, че те са уязвими по време на Аугере. Всички тези поклонници, дошли от цялата империя. Всичките представители на Каукус. Очаква се, че тази седмица целият свят ще празнува единството на Ман. Една голяма щастлива империя и всички ние размахваме знамена и се чувстваме част от това, както се очаква от добрите овце, каквито са ни учили да бъдем. А междувременно, скрити от погледите, те се договарят как да ни изстискат още повече. Не, хич няма да им хареса, когато излезем на улиците и им покажем какво мислим. Но ако искат да ни укротят по-бързо, без да предизвикат кървава баня пред очите на всички, ще трябва да вземат предвид нашите условия.

— Не сме тук, за да обсъждаме революция, Чопс. Ами ако изчакат поклонниците да си тръгнат и след това за удоволствие изгорят всички ни живи в Шей Мади, както правят с бездомните, а накрая напълнят фабриките си с онези бедни души, които наистина са роби?

— Тогава ще имаме истински бунт, както се е случило по времето на бащите и майките ни, последния път, когато жреците решили, че могат да вземат и хляба от устата на работещите хора. Трябва да ни позволят да изкарваме прехраната си. Дори жреците ще приемат това. А и точно страхът за онова, което можем да загубим, е онова, което на първо място ни доведе тук. Заради всички онези случаи, когато е трябвало да се поддържаме, а не сме го правили. И винаги причината е била, че са ни заплашвали да докарат роби, с които да ни заменят, или дори да преместят фабриките другаде. Работя повече часове на пресите, отколкото прекарвам у дома. Това вършат и жена ми и големите ни синове. И въпреки това парите едва ни стигат да се облечем и нахраним, камо ли да платим дълговете си за наема или да купим лекарства, когато децата ни са болни. В името на Куш, трябва да сторим нещо!

Суон се усмихна — не на думите им, а на многозначителния надпис, издълбан върху трегера на вратата.

По-добре да запалиш една-единствена свещ, отколкото да проклинаш мрака.

До нея брат й разкърши врата си и посочи нещо в сенките над надписа. Беше резба на две хванати една за друга ръце, обгърнати от бодлива тел.

— Наричат себе си „Копелетата на свети Чарлос“.

— Свети Чарлос? Никога не съм чувала за него.

— И не би могла — отвърна Гуан. — Името му е заклеймено от закона двайсет и пет години преди да се родим. Бил е жрец от старата религия, още по времето, когато градът е бил монархия. Живеел е и е работил тук, в Кланиците по източния бряг. Раздал е всичките си пари на бедните. Помогнал е за построяването на тези сгради за отдих. Затова те го почитат като светец.

— Виждаш ли? Ето защо съм толкова доволна, че си моят умен брат. Иначе щеше да се наложи аз самата да чета тези скучни книги. Осветли ме тогава с мъдростта си… Защо тези роби наричат себе си „копелета“?

— Чарлос има слабост към жените. Говори се, че половината от децата в квартала били негови незаконородени потомци.

При тези думи Суон се засмя по-силно, отколкото трябваше, докато брат й я наблюдаваше объркано и намръщено.

Гласовете зад вратата потънаха в гробно мълчание.

— Ще започваме ли? — попита го тя.

— След теб.

Петдесет лица се извърнаха към вратата, когато Суон пристъпи вътре. Очите им се разшириха, когато видяха жреческата й роба и гладко обръснатата глава. Дори плачещото бебе в скута на майка си примигна и я погледна през сълзи.

Суон щракна силно с пръсти и детето се стресна и спря да плаче.

Стаята беше натъпкана от стена до стена с насядали мъже и жени и въздухът беше спарен от топлината на множеството тела, притиснати толкова близо едно до друго.

Как могат да седят толкова близо един до друг във вонята си?

— Търсим Гант — заяви брат й на висок глас. — Моля, покажете ни го.

Никой не помръдна. Мъжът, който стоеше прав близо до вратата, ужасено закърши ръце.

— Ти ли си Гант? — попита го Суон.

Той погледна към останалите за подкрепа и Суон забеляза как някои от мъжете отстрани бръкнаха под палтата си за оръжие.

— Кой иска да знае?

Тези думи дойдоха от мъжа, застанал прав до затворения с кепенци прозорец, скръстил ръце пред широките си гърди. В устата си имаше лула и носеше островърха шапка, накривена над едното око.

— Аз.

— А ти коя си?

— Наричат ме Суон.

— Е, Суон, на мен ми викат Гант. И това е мирно събрание. Не вършим нищо лошо.

— Бих казал, че плановете да създадете разкол сред събратята си роби е нещо много лошо — изсумтя Гуан.

Чу се стържене на столовете по пода. Хората се изправяха и отстъпваха към стените. Неколцина мъже заеха позиции пред тях.

— Не искаме неприятности — увери ги Суон, като вдигна празните си ръце, след което кимна на мъжа, наречен Гант. — Тогава ви желая приятна вечер или поне такъв да е остатъкът от нея.

Бавно и предпазливо двамата жреци отстъпиха вън от стаята, след като бяха приключили задачата си. Суон хвърли последен поглед към изпълненото с любопитство лице на Гант, след което затвори вратата след себе си.

Брат й тутакси счупи една пръчка на две и залости вратата с нея. Дръжката на бравата започна да трака — някой се опитваше да я отвори.

Гласовете от другата страна отново се усилиха.

Суон и брат й бързо се заспускаха по стълбището, надпреварвайки се помежду си. Къщата за отдих беше висока сграда с много етажи и стаи. Може би някога е била хосталио или някой от прочутите бордеи в квартала. Хората се бяха пръснали от стълбите и площадките, когато преди малко бяха видели двамата жреци да се изкачват. Сега иззад затворени врати се чуваха шепоти и внезапно заглушени детски викове. Суон също счупи пръчката си на две и помогна на Гуан за затварянето на главния изход на всяка площадка, докато се спускаха.

Междувременно брат й избягваше да я погледне в очите.

Навън, на павираната улица, подухваше смрадлив бриз, който се носеше над тясната Аксенине — единствената река на остров Ку’ос — и над виещите се зловещи улици на бедния квартал на Кланиците. Димът от близката стоманолеярна заседна в гърлото на Суон. Тъмните комини на фабриката бълваха съдържанието си във вечерното небе. Гуан бързаше да запечата главния вход, докато Суон потропваше с пръсти, сякаш следваше някаква мелодия, която само тя чуваше, и наблюдаваше как фигурите наоколо се разбягват при вида на робите им.

Тя се загледа в далечния Храм на шепотите, който се очертаваше на хоризонта — високата му разкривена форма се открояваше сред по-малките небесни кули. Беше по-ярко осветен от преди. Тя знаеше, че втората нощ на Каукус вече трябва да е започнала, и за момент почувства облекчение, че тази вечер не трябва да са отново там.

Много по-близо, на отсрещния бряг на бързата река, се извисяваше ярко осветената от газови лампи крепост на семейство Лефал. Баржите край кея се пълнеха с войници. Войските на генерал Романо заминаваха за пристанището, откъдето утре щеше да отплава флотата. Суон си спомни, че все още не е приготвила багажа си и че трябва да научи домашната си робиня как да се грижи за животните й.

Гуан я побутна и тя се върна към заниманията им в момента.

Брат й извади пистолета си и застана на пост, а тя самата вдигна една от незапалените факли, подпрени до стената. Насочи към нея своя пистолет и стреля.

Напоеното със земно масло дърво се разгоря под бриза със синьо-оранжев пламък. Суон бързо прокара факлата покрай стената, която бяха залели със земно масло, и подире й лумна огнена следа, която моментално започна да се катери нагоре.

Тя остави брат си на поста му и обиколи сградата, като мина и покрай двете врати, които вече бяха залостили. Когато се върна при него, цялата постройка беше обгърната в пламъци.

От предната врата сега долиташе тропане. Хората се опитваха да излязат навън.

— Я пак ми припомни — защо регулаторите не се заеха с тази работа?

— Защото, сестричке, семейството на матриарха притежава половината фабрики за платове в Кланиците. Тя несъмнено е искала работата да бъде свършена както трябва.

Звуците на паника вече заглушаваха рева на пламъците. Кепенците на прозорците из цялата сграда започнаха да се отварят, хората се подаваха навън сред облаци дим.

— Мислиш ли, че това ще е достатъчно?

— Може би поне за известно време ще спрат да вдигат шум за правата си. Като ги слуша човек, би си помислил, че всичките са родени с тези права.

Някой изпищя и едно димящо тяло падна с глух звук върху паветата пред тях. Отгоре заваляха още хора. Чуваше се хрущене от чупене на крака. Суон отскочи назад, когато съдържанието на нечий череп се пръсна по улицата. Тя се втренчи като хипнотизирана в кървавата каша.

Наблизо плачеше бебе. Тя го забеляза между помръдващите тела, все още в прегръдките на майката с изпотрошени кости. Стори й се, че това е същото дете, което беше видяла в стаята най-горе.

— Късметлия си — каза му Суон, когато се наведе да го огледа по-отблизо, след това се обърна към брат си. — Забелязал ли си, че децата им плачат много тихо?

— Не — отвърна той сред виковете и рева на пламъците. — Да вървим.

Тя кимна и остави плачещото дете — не беше неин проблем.

Педеро хвърли поглед зад гърба си и почука на тежката врата от тик. Когато отпусна ръката си, тя трепереше и той усети влагата под мишниците си, която се превръщаше в големи петна върху бялата му жреческа роба.

Коремът му така се беше свил от ужас, че имаше чувство, че ще повърне.

Стегни се! — каза си жрецът шпионин, пое дълбоко дъх, издиша и стисна силно юмруци.

Беше въведен в стаята от жрец воин, облечен в обикновени дрехи. Мъжът го претърси грубо и погледът му се плъзна неодобрително по него.

— Изчакай тук — нареди му той, сетне прекоси просторното помещение до отсрещната стена, към която беше прилепена дървена кабинка. До отворената й врата стоеше домашен роб, който държеше в ръката си купа с гъби.

Педеро се опита да се успокои, докато чакаше пред масивното бюро. Останалата част от стаята беше претъпкана с различни по големина сандъци с папки, които все още чакаха да бъдат разопаковани, точно както и онези в собствения му кабинет, намиращ се в другото крило на сградата, след годишното преместване на ордена на елашите в новите анонимни помещения. Върху бюрото на началника му, между документите, беше наполовина изядената му закуска. През входа зад бюрото той забеляза тежкия пътен сандък на пода на другата стая. Той беше плътно затворен с кожен капак и увит с въже от косми.

— Побързай! — разнесе се гласът на Аларум от нужника. — Скоро трябва да тръгвам за пристанището.

Главата на Педеро трепна при внезапните думи на началника на шпионите.

— Нося ви доклад, сър. Мисля… Мисля, че е най-добре да го прочетете.

— Ти ли си, Педеро?

— Да. Аз съм.

— Е, не може ли да почака?

Педеро погледна надолу към доклада, който стискаше в треперещата си ръка. На някои места мастилото на написаното със ситния му стегнат почерк се беше размазало от потта по пръстите му.

— Опасявам се, че не. Той е от един от подслушвателните ни постове. Относно дипломат на име Че. Доколкото разбирам, той ще придружава Светия матриарх по време на кампанията.

Откъм отворената врата се подаде ръка.

Педеро пристъпи настрани към нея и пъхна документа в очакващите й пръсти, без да поглежда. Поклони се и се отдалечи на доста голямо разстояние, сключил ръце зад гърба си.

— Казал е това? — разнесе се гласът след няколко мига. — На проклетата си домашна робиня?

— Да, сър.

Последва поредица от изречени под нос псувни. По принцип Аларум не беше човек с лош характер. Откакто обаче беше обявил, че трябва да придружава Светия матриарх като неин съветник по разузнаването, беше станал сприхав с всички.

— Печатът е от снощи. Защо едва сега чувам за това?

Педеро се закашля и си пое въздух.

— Имаше известно объркване — започна той разтреперан — с документацията.

— Искаш да кажеш, че е стоял на бюрото ти през цялото това време и ти не си си направил труда да го прочетеш до преди малко.

Не можеше да го отрече. Вече беше опитал да измисли начин да прехвърли вината за грешката си надолу по веригата, но умът му беше завладян от мисълта за нещо още по-ужасно. Докато седеше зад бюрото си с доклада в треперещата си ръка, беше изпаднал в паника от онова, което току-що бе прочел, ужасен от осъзнаването, че вече е заразен от тази информация и няма да може да я изтрие от съзнанието си. Което означаваше, че няма да може да избегне съдбата, предопределена от тези думи.

Разкъсай проклетото нещо на парчета и ги изгори! — шепнеше разумът му, обзет от тази глупава истерия. Дори беше станал и бе тръгнал към вратата, решен да изпълни тези си намерения, когато беше видял Курзон, седнал зад бюрото си в другия край на стаята и надничащ над очилата си, Клюкар!

Свърши си работата — каза си Педеро тогава, изпълнен с усещането за студена самота. — Направи го, без да се срамуваш, както винаги си правил.

Сега, когато се сблъскваше с реалните последствия от своето решение, той разбираше, че това е била моментна лудост. Педеро вдигна високо глава, сякаш предлагаше гърлото си за жертвоприношение.

— Боя се, че е така, началник. Нали разбирате, заради преместването… все още се опитваме да се върнем към нормалното темпо на работа.

— Извинения, Педеро? За такова нещо трябва да те изпратя в блока за мъчения за цяла седмица, а ти трябва да ми благодариш за снизходителността.

— Да, началник.

Последва дълга и уморена въздишка. Това едва ли беше най-успокояващият звук, който можеше да чуе от шефа си.

— Кажи ми през колко ръце е минал този доклад.

При тези думи кръвта напусна лицето на Педеро. Той усети как кожата му внезапно изстина, сякаш беше вече мъртъв. Погледна към жреца воин и домашния роб, но те избягваха погледа му.

— През подслушвача и през мен.

— Името на подслушвача? Не мога да го разчета тук.

— Ул Мечаро.

— А робинята?

— Номерът й е в доклада. Най-горе вляво.

— Виждам го.

Педеро чу откъм кабинката някакъв странен звук. Осъзна, че Аларум трака със зъби — началникът му имаше този навик, когато се мъчеше да си припомни някаква подробност.

— Познавам този младеж — замислено каза той през стената на кабинката. — Или поне на младини познавах майка му. Тогава беше Чувстваща и мисля, че още е такава. Не беше от онези момичета с безжизнени очи, които човек получава днес. Не, тя беше пълна с огън и показваше ноктите си. Но се наложи да спра да се виждам с нея, след като забременя. Не можех да я понасям…

— Това поставя сериозни съмнения относно душевното състояние на този дипломат — дръзна да отбележи Педеро. — С тези приказки той подписва смъртната си присъда, щом като Отделът получи доклада.

— Педеро, по-скоро мисля, че смъртната му присъда е била подписана в мига, в който са му били разкрити подробностите за мисията му. Сега той знае твърде много. Трябва да предположим, че Отделът ще се погрижи да бъде убит по един или друг начин, веднага щом мисията му приключи.

Педеро прехапа устна, чудейки се как да притисне повече шефа на шпионите. Познаваше го от няколко години. Аларум изискваше от подчинените си да говорят откровено заради собствената си понякога брутална прямота. Той смяташе това за задължително качество в тяхната работа, ако човек искаше да запази трезвата си преценка.

Педеро хвърли поглед към жреца воин и към роба, но и двамата просто бяха свели премрежените си погледи към пода, сякаш това е единственото нещо, което правят в живота си. Той отново се приближи до кабинката и почти се притисна в нея.

— Истина ли е? — попита почти шепнешком началника си. — Искам да кажа, дали е истина онова, което той е казал?

Аларум отговори внезапно и със силен глас.

— Оставете ни! — нареди той и жрецът воин и робът най-сетне погледнаха към Педеро, след което се отправиха към вратата.

— Наистина ли искаш да знаеш това? — попита Аларум, след като и двамата излязоха.

— И бездруго вече имам усещането, че някаква примка се стяга около врата ми.

— Така ли? Тогава какво да кажа аз? Нали и аз прочетох този доклад?

— Вие може вече да сте част от това — смело отвърна Педеро.

Той знаеше, че е късно да е предпазлив.

Откъм кабинката се разнесе тихо хриптене. Педеро реши, че е смях.

Защо се смее? Какво от всички тези неща би могло да бъде смешно?

— Моите началници може би — най-сетне долетя гласът. — Със сигурност началниците на този дипломат от Отдела.

Педеро потупа с пръст влажните си устни. В този момент мислите му се насочиха към тревата хазии, която го очакваше в личните му покои в Храмовия квартал, и към дългата вечер на удоволствия, която си беше обещал с новата си робиня наложница. Зачуди се дали изобщо ще успее да стигне жив до дома си.

Докладът се подаде изпод вратата на кабинката и се плъзна по пода. Педеро го загледа втренчено.

— Погреби това някъде из папките. Не казвай на никого нищо за него. Ясно ли е?

Беше готов да се хвърли в краката на Аларум — такава благодарност изпитваше към него в този момент. Облекчението, което го заля, беше като прилив на плътско удоволствие.

— Разбира се, началник — отвърна Педеро и побърза да се наведе и да вземе листа хартия от пода.

— И… Педеро?

— Да, началник? — останал без дъх, отвърна той.

— Как изглежда този дипломат?

— Мисля, че има негово описание в досието му.

— Донеси ми го.