И се възправи сянка

Вечеря с местните

Когато семейството контраре го видя да върви с меч в ръката към колибата им по брега на реката, омазан от главата до петите със засъхнала кал, от която надничаха само свирепите му очи, те прекъснаха онова, което вършеха, и го зяпнаха с отворени уста, сякаш беше блатно чудовище, дошло да ги ограби. Миг по-късно вече бягаха към дърветата.

Аш едва ли можеше да ги вини, защото знаеше как изглежда. Докато пристъпваше внимателно по брега на Чилос, той си подсвиркваше стара мелодия, така че поне да даде знак, че е човек. Когато стигна до малката поляна пред колибата от пръчки и листа, той спря пред димящия огън с провесено над него гърне с варена риба, седна, стенейки от умора, и започна да похапва.

Контраре не се появиха, макар той да беше сигурен, че го наблюдават от храстите. Чу единият от тях да чука бързо по дърво. Мигове по-късно сигналът бе върнат от вътрешността на гората.

За да ги успокои, преди да му създадат неприятности, той пребърка мръсните си панталони и с мъка извади и развърза кесията си. Накрая успя да измъкне от нея монета — цял златен орел, равняващ се на малко състояние, и го вдигна над главата си, за да могат да го видят.

— Ваш е — извика той и внимателно го сложи върху дръвника, който стоеше в пръстта наблизо. — Няма да остана дълго. Просто минавам оттук.

Реши, че това е достатъчно, за да си спечели малко време. Отиде до водата, свали втвърдените си дрехи и се изтърка с шепа кожени листа, като използваше грубата им долна страна, докато си тананикаше мелодия от Хоншу. След това изпра дрехите си, които вече се бяха превърнали кажи-речи в парцали, и ги остави да съхнат на вятъра, а той самият седна на брега и се загледа във водните птици, които крякаха и се чистеха с клюновете си в реката.

Към брега бяха привързани две малки лодки. Когато вече беше облечен и готов да тръгва, той предпазливо се качи на едната от тях, остави меча си на дъното и взе греблото. Седна и оттласна лодката към течението.

— Благодаря! — извика той на хората и вдигна ръка.

Бризът свиреше шумно между храстите. Дърветата над главата му проскърцваха.

Двамата се събудиха едновременно и останаха да лежат под одеялото, като примигваха един към друг със сънливи очи, заслушани в звуците на лагера около тях.

— Добро утро — поздрави я Че с усмивка и Кърл му се усмихна в отговор.

Проследи я как се претърколи по гръб и се протегна, след което седна и се огледа. Подуши кожените си дрехи и сбърчи нос.

— Трябва да се измия — обяви тя.

Той докуцука до реката с помощта на Кърл. Предишната нощ бяха почистили и зашили раната му, въпреки това тя все още го болеше достатъчно, за да го накара да изстене. Изкъпаха се заедно голи в реката. Кърл привличаше погледите на мъжете — войници и цивилни — докато Че не им се намръщи и те спряха да демонстрират така очевидно интереса си към нея.

Беше чувал за вълшебните свойства на Чилос. И макар че не вярваше особено в тези неща, той все пак се потопи и се опита да се убеди, че в това има някаква истина. През цялото време се чудеше какво ще прави отсега нататък и какво изобщо прави тук, с това момиче, което беше обикнал толкова бързо.

След това двамата закусиха в една от военните палатки, пригодени за столови, които бяха издигнати в лагера.

Видя, че Кърл се оглежда за познати лица. Тя разговаря с двама войници и ги разпита за няколко човека, които назова по имена, и с радост установи, че са все още живи.

Двамата изнесоха дървените си подноси навън и седнаха на тревисто хълмче, за да хапнат обикновена храна — яхния и боб.

— Какво е това нещо? — попита той Кърл, докато тя разсеяно си играеше с дървения амулет, провесен на врата й.

— Това ли? — попита тя и едва сега забеляза какво прави. — Моят съюзник.

— Така ли?

— Той бди над мен — обясни тя.

Че наклони глава. Лагосците имаха странни обичаи. Но пък, от друга страна, не биваше да се учудва особено, като се имаше предвид какви са манианците, включително и той.

— Липсва ли ти? — попита я той.

— Кое?

— Домът ти.

Тя погледна към него над подноса си с храна и смръщи чело.

— Съжалявам, беше глупав въпрос.

Изненада се, че изрече тези думи с такава лекота. Не можеше да си спомни кога за последен път се е извинявал за нещо.

Днес Че не се чувстваше съвсем на себе си. Изпълваше го странно задоволство, сякаш за пръв път в живота се намираше точно там, където трябва да бъде, и всичко в света беше наред. Предишната нощ беше сънувал майка си. Тя беше говорила за много неща, които той вече не можеше да си спомни. Въпреки това помнеше как тя се бе усмихнала и от лицето й подобно на слънчева светлина струеше топлина.

Тази топлина беше изпълнила сърцето му и той се бе замислил колко грозен би бил светът без тези връзки между хората.

След това се беше събудил и бе открил, че лежащата до него Кърл го гледа сънено.

— А на теб липсва ли ти? — По тона й личеше, че все още му се сърди.

— Домът ли?

— Да.

Той поклати глава и осъзна, че това е истината — не му пукаше дали някога ще види Ку’ос отново.

— И къде е домът ти, Че?

Той се поколеба, лъжата, която се готвеше да изрече, някак не успя да излезе през устните му, и той не каза нищо. Беше уморен от тайните и бремето, в което те се бяха превърнали. Това беше денят, в който трябваше да сложи ново начало.

— Че?

Той остави подноса си на земята и избърса ръце в коленете си.

— Какво има? Защо не можеш да ми кажеш?

— Просто… — В този момент той я погледна в очите.

Кърл сякаш прозря в него, защото изражението й стана студено.

— Не — промълви тя и поклати глава. — Не и ти.

Той все още не можеше да намери подходящите думи. Лицето й се изкриви от мъка. Когато Кърл заговори, изглеждаше така, сякаш някакво невидимо същество се опитва да я задуши.

— Ти си един от тях? Манианец?

Че се огледа, за да види дали някой не я е чул. Когато отново погледна към нея, той усети бездната, която се бе разтворила помежду им, и внезапната загуба на връзката между тях — като свещ, угасена от вятъра.

Какво направих?

Подносът й падна на земята. Тя бързо се отдалечи към палатката на столовата.

— Почакай! — внезапно извика той след нея. — Позволи ми да обясня!

Тя влезе вътре. Той наблюдаваше с ужас как от палатката към него се втурна група Специални. Кърл вървеше след тях.

— Стани! — нареди му един от тях.

Че продължаваше да гледа единствено Кърл. Знаеше, че все още може да я накара да разбере, ако само погледне към него.

— Изправи се, манианецо! — изръмжа друг войник и привлече вниманието на останалите хора наоколо.

Мъжът срита силно Че в ребрата и той се просна в тревата. Зърна Кърл, която му беше обърнала гръб и се отдалечаваше, закрила лицето си с ръка.

В следващия момент войниците се нахвърлиха върху му с цялата си ярост.