И се възправи сянка

В живота се случват хубави неща

Тази сутрин главата му се цепеше от болка и той дъвчеше лист дулче, докато вървеше между сергиите на оживен пазар в Ку’ос и надничаше изпод мокрите гънки на качулката си към дъжда, който беше толкова ситен, че падаше напосоки.

Над главата му камбаните на близките храмове зазвъняха, за да отбележат смяната на часа. Звучаха нахално и прекалено шумно след летаргията си, продължила толкова много седмици. От близката серпентина долитаха напевите на поклонниците, които на тълпи се отправяха към Площада на свободата, за да отпразнуват първия ден на забавилата се феста на Аугере ел Ман. Изглежда, траурът беше приключил.

Аш все още не беше сигурен какво прави тук, излагайки живота си на опасност посред бял ден за малко пресен хляб. При вида на толкова много хора по улиците просто внезапно изпита желание да го направи и тъй като не можа да му устои, ето че беше вече тук и се движеше сред блъсканицата от купувачи с шал, увит около лицето, и ниско нахлупена над очите качулка, привлечен от миризмата на най-близката пекарна.

Озова се с куркащ стомах на опашката на сергията на пекаря. От оловносивото небе продължаваше да вали дъжд и капките се стичаха от навеса върху гърба му. Аш насочи поглед към стените и сградите, заобикалящи пазарния площад. Той спря, за да огледа входовете в двата му края и двойките войници от помощните войски, които обикаляха около сергиите и разсеяно размахваха палките си в търсене на повод да ги вкарат в употреба.

Не трябва да съм тук посред бял ден — каза той на стомаха си. — Това е безразсъдно дори за мен.

В тълпата пред него се появи процеп и той се промуши през него с кесия в ръка.

— Моля? — попита едно от момчетата с престилки зад щанда.

— Три самуна хляб със семена — най-големите, които имате. И нещо, в което да ги нося.

Момчето пъхна самуните в мрежа и му ги подаде.

— Един марвел и половина — уведоми го то. — Плюс още четвърт за торбата. Това прави общо един и три четвърти.

Беше си пладнешки обир. Без съмнение причината беше фестата и безбройните поклонници. Въпреки това Аш даде два марвела и дръпна торбата от ръката на младежа.

— Ще ти струва още четвърт.

— За какво?

— За това, че ти връщам ресто.

Някой блъсна Аш отзад, докато се опитваше да се приближи до щанда. Той го блъсна в отговор, без да го поглежда, и си върна няколко сантиметра свободно пространство около себе си.

— Искаш да ти дам една четвърт, за да ми върнеш една четвърт ресто?

— Не аз измислям правилата — нетърпеливо отвърна момчето, което беше вече насочило погледа си към следващия клиент.

Аш изпусна въздуха от дробовете си. Той махна с ръка и си проби път, за да се отдалечи от сергията, преди да е избухнал. Тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, но видя, че към него вървят двама войници. Затова зави и тръгна към другия изход в противоположния край на пазара. Сега единственото, което му се искаше, бе да се върне на уединения си покрив, където можеше да се наслади на закуската си сам.

— Кен-даи! — разнесе се вик, който го накара да се закове на място. — Хо, кен-даи!

Аш бързо се обърна и мигновено забеляза между движещите се глави, само на дузина крачки разстояние, едно тъмно лице — мъж от Хоншу като него самия.

Мъжът гледаше надолу към него от стол носилка, носен от двама мускулести роби. Беше поднесъл към ноздрите си напоена с благовония кърпичка, която приличаше на бяло цвете. Когато очите им се срещнаха, мъжът вдигна ръка за поздрав. Аш се огледа и придърпа шала по-високо над носа си, наблюдавайки как мъжът се спусна на земята. Двамата му защитени с брони телохранители вече разчистваха пътя му, като блъскаха хората встрани.

— Кен-даи! — възкликна отново мъжът на родния им Хоншу, докато един от носачите му отваряше чадър, който да държи над главата му.

Аш отвърна с кратко кимване.

— Постъпваш мъдро, като се движиш по този начин. В града бяха арестувани мнозина от нашите за разпит — каза мъжът.

Аш не отвърна нищо и за момент настъпи неловко мълчание. Непознатият беше горе-долу на възрастта на Аш и беше облечен във фина роба от коприна от Хоншу. Беше леко пълен и Аш нямаше как да не забележи множеството проблясващи златни пръстени с диаманти по пръстите му. Вероятно беше търговец на коприна, доведен отдавна в Мидерес от копринените ветрове. Или може би дори беше политически изгнаник като него самия.

— Какво става в старата родина? — попита търговецът с явната надежда, че Аш може да знае нещо.

— Не бих могъл да кажа — призна Аш. — Минаха много години, откакто за последно бях там.

— Да, такова пътуване се предприема веднъж в живота — кимна с разбиране мъжът. — Не мога да си представя как тези моряци го правят отново и отново, рискувайки живота си.

Той помириса въздуха под чадъра, от който капеше вода, и допря отново кърпичката до носа си. Когато го стори, Аш зърна татуировката на лявата му китка — кръг с око в него.

— Бил си в Народната армия? — изстреля той.

Търговецът видя накъде е насочен погледът му и свали ръка, сякаш почувствал се гузен от нещо.

— И какво от това?

Аш погледна скъпите му дрехи, бижутата, които носеше, роба, държащ чадъра с провиснала от дъжда коса, другия носач, който още стоеше зад носилката със сведени очи, и накрая двамата въоръжени главорези, на които мъжът плащаше, за да изпълняват заповедите му.

— Много ниско си паднал — провлечено каза Аш.

Веждите на мъжа се повдигнаха изненадано, след което се смръщиха гневно. Той погледна към единия от пазачите си.

— Хванете го! — ядосано нареди той.

Аш обаче вече си беше тръгнал, пробивайки си път през тълпата по посока на изхода.

— Върнете го обратно тук! — чу да крещи мъжът.

Аш се втурна през едно празно пространство между сергиите. Чантата с хляба се люлееше в ръката му и хората го ругаеха зад гърба му.

Наближи изхода, забави ход и спря напълно, когато видя, че пътят му е препречен от пропускателен пункт — редица от турникети в клетки с процепи за четвърт марвел. Мъчеше се да извади кесията си, когато единият телохранител се опита да го сграбчи през решетката, зад която се намираше. Не успя обаче да го хване и разтърси решетката с гневно безсилие.

Вторият телохранител влезе в съседната клетка и също започна да рови за монета из дрехите си с едната ръка, докато се опитваше да промуши другата през решетката, за да докопа качулката на Аш.

Аш пусна цял марвел в процепа и не се изненада особено, когато той бе приет, след което се освободи от хватката на мъжа, блъсна турникета и излезе на Серпентината зад него.

Докъдето стигаше погледът, проходът беше изпълнен с виещи се процесии от поклонници в червени роби. В другия край на пътя се намираше старият квартал с лъкатушните си улички и наклонени каменни сгради. Аш се втурна през процесията, промъквайки се между поклонниците, за да премине от другата страна. Мярна мъже и жени, които яростно шибаха окървавените си гърбове и гърди. Други напяваха със забодени в бузите шишове. Лицата им бяха вдигнати нагоре в екстаз.

Той премина през тях и се озова в началото на тясна уличка, а двамата телохранители се появиха зад него.

— Махайте се! — изрева той и се затича.

Стрелна се покрай местните хора и поклонниците пришълци, които се пазаряха с уличниците и търговците на разни дрънкулки. Опита се да се скрие в лабиринта от галерии и малки площади, които бяха сърцето на стария квартал.

Онези момчета бяха бързи. Въпреки ботушите и кожените си брони те не изоставаха от него и стъпките им отекваха по плочките на галерията, докато го следваха един след друг. Раменете им закачаха стените, а звукът от дишането им подсказваше, че могат да продължат да тичат така цял ден.

Аш се зачуди дали би могъл да се движи малко по-бързо, но в следващия момент видя, че галерията се разширява пред него, и така се откри по-добра възможност.

Бръкна под наметалото си за меча и го извади в мига, в който излезе от уличката.

Направи още две крачки, след което спря и се завъртя на пръстите на единия си крак, протягайки другия напред, така че застана ниско разкрачен, с насочен пред себе си меч.

В последния момент той леко помръдна върха на меча си и първият телохранител налетя на острието с такава сила, че Аш бе принуден да отстъпи крачка назад. И двамата изпъшкаха и след миг и вторият телохранител се притисна в първия и в острието, което стърчеше от гърба му.

Аш се изправи, като продължаваше да държи меча. Двамата мъже бяха разкривили лица, облети в пот, и се мъчеха да се освободят, докато Аш оглеждаше раните им. Първият телохранител погледна към него и след това към острието, забито в тялото му.

— Нарочно не се прицелих в жизненоважни органи — каза той на двамата. — Пазете раните от замърсяване и ще оживеете.

Без предупреждение той измъкна меча. Двамата се отпуснаха на колене, притиснали ръце към раните си. Хората наблизо наблюдаваха смаяни случващото се.

Аш почисти кръвта по острието в гърба на единия, след което вдигна торбата си и се отдалечи.

Че крачеше към дома леко и нехайно. Все още усещаше вкуса на кралското мляко върху върха на езика си, а тялото му трепереше от концентрирана енергия.

Новият му и скъп апартамент се намираше в южната част на Храмовия квартал, която заобикаляше Храма на шепотите и където над именията на жреците, блоковете с апартаменти и богато украсените сгради за забавления стърчаха по-малки небесни кули. Той вървеше под неспирния дъжд и слушаше песента на птиците в парковете и градините по покривите, като в приповдигнатото си настроение се чудеше дали те не празнуват завръщането на живота по градските улици, тъй като днес, в първия ден от Аугере, във въздуха витаеше вълнение. По улиците децата наблюдаваха как поклонниците в червени роби крачат и припяват в процесии, зяпаха с широко отворени очи многобройните раси на империята, привлечени тук в несметна численост за петдесетата годишнина от идването на власт на манианците.

Мустакана беше вече в апартамента му и разтребваше методично стаите. За момент Че усети прилив на нежност, когато видя жената. Само за няколко седмици тя се беше превърнала в добре дошъл елемент на стабилност в иначе разпиления му живот.

— Утре сутрин заминавам — обяви той на робинята си, макар че тя не можеше да го чуе, тъй като беше оглушала от сипаното в ушите й нагорещено олио след залавянето.

— Мустакана — махна й той, за да привлече вниманието й, — няма нужда да правиш това сега.

Но жената продължаваше да полира лавиците, без да го забелязва.

Той погледна към плочата за писане, която висеше на гърдите й и се полюшваше заедно с вързаното на канап парче тебешир, когато тя се навеждаше.

Досега той отказваше да използва плочата, за да общува с жената, най-вече защото самата Мустакана не я използваше. Сякаш предпочиташе да я остави да виси безполезно на гърдите й като обвинение за всичко, което й бяха сторили. Вместо това той предпочиташе да говори с нея и да упорства с надеждата, че все пак помежду им е възможно някакво общуване.

А и му харесваше да чува думите, изречени в обичайната тишина на апартамента, макар те да бяха само неговите.

Че влезе в спалнята и се втренчи в двойното легло с тъмночервената му копринена кувертюра, подбрана с вкус така, че да си отива с бледозлатистите тапети. Той осъзна, че в себе си има все още твърде много енергия от кралското мляко и от събитията през предната вечер, за да може да заспи. Затова свали робата си и я замени с широка туника, панталони и чифт обувки от мека кожа, които завърза здраво.

— Отивам да потичам! — извика той на път към вратата.

Че тичаше по Серпентината, опасана от дървета. В ушите му отекваше ритъмът на града — местните жреци, призоваващи през рогове от бикове от върховете на кулите на храмовете си, виковете на безскрупулните амбулантни търговци, тъжните песни на робите, които се трудеха. Хората се обръщаха подире му или пък се отдръпваха от пътя му, заинтригувани от гледката на сам мъж, тичащ по улиците. Кожата му се покри с пот и капки дъжд. С всяка следваща стъпка той усещаше как главата му се прочиства от натрапчивите мисли, завладели съзнанието му напоследък, и как получава прояснението, от което толкова се нуждае. Че се промушваше покрай каруците и тълпите. Усещаше краката си леки и се чувстваше свободен.

Обичайният му маршрут минаваше по улиците на изток от апартамента му — район, разкрасен от зеленината на парковете. Той зави наляво при театъра „Гети“ и пое по булеварда покрай Градините за давене. Виждаше пищната зеленина на дърветата и храстите през процепите на желязната решетка, която силно контрастираше с червените роби на поклонниците, пръснати сред тях. На улицата погледът му беше привлечен от големите колкото сгради портрети на Светия матриарх и по-малките табели на нови ресторанти, строящи се жилища, марки алкохол и храни. Опита се да не обръща внимание на елементарните им послания, но изображенията им минаваха покрай него и независимо от желанието му, оставяха своя отпечатък с усмихнатите си белозъби лица, излъчващи щастие и благоденствие.

Улицата на радостта се намираше в края на булеварда и до нея беше Храмът на чувстващите, където служеше майка му. Напоследък Че я избягваше и не можеше да се насили да я посети. Не искаше да си спомня какво е мястото й в живота му, нито каква е ролята й в ордена. Като видя кулата на Храма на чувстващите да се издига пред него, с червените знамена, които днес бяха вдигнати високо, за да покажат, че мястото отново е отворено и работи, настроението му започна да се разваля.

Той зави, преди да стигне до Улицата на радостта, и влезе в Градините за давене.

Пое по една права павирана пътека между окосените морави. В най-горещите летни дни понякога тичаше в тези градини с проблясващи басейни и пречупени сенки, за да избяга от лепкавата горещина на улиците от другата страна. Днес обаче видя, че е направил грешка с идването си тук, защото поклонниците се давеха не на шега.

Че затича между каменните басейни с коленичили около тях поклонници, потопили главите си дълбоко във водата. На повърхността от време на време излизаха мехурчета и някои размахваха неконтролируемо ръце, докато се опитваха да държат главите си потопени. По-фанатичните бяха вързали ръцете си отзад с кожени ремъци. Той заобикаляше служителите на Селарус. Жреците се бяха надвесили над проснатите фигури и изкарваха водата от дробовете им, правеха дишане уста в уста или им удряха шамари, за да ги съживят. Двама от тях носеха безжизнена фигура.

Че се затича още по-бързо. Задъхваше се от усилието. Отпред се бяха насъбрали танцуващи поклонници. Бяха толкова нагъсто, че той не виждаше как може да мине между тях. Нямаше обаче намерение да спира.

Наведе глава с дивашка усмивка и се втурна сред тълпата с все сила, изблъсквайки мъжете и жените встрани от пътя си. Като побеснял бик той си проби път през струпването от поклонници. Някои от тях изпопадаха на земята, други хукнаха да го преследват с гневни викове.

Излезе от тълпата, мъчейки се да си поеме въздух. Веждите му бяха мокри и когато ги опипа, пръстите му се оказаха целите червени.

Продължи нататък. Дъждът нежно изми кръвта от него и вкусът й се смеси с вкуса на кралското мляко в устата му.

Когато се върна, осъзна, че е забравил да вземе със себе си каквито и да е пари, за да влезе обратно в сградата. Изруга и напразно задърпа вратата, но в този момент тя се отвори, един от съседите му излезе и Че се вмъкна вътре.

Затича се нагоре по стълбите и влезе в апартамента си. Мустакана тъкмо минаваше през стаята и му хвърли намръщен поглед със зачервено лице. Зад нея се чуваше свирене.

— Точно навреме — отбеляза той, докато минаваше покрай жената и сваляше дрехите си на път към банята и източника на пронизителния звук.

Мустакана се завтече да го изпревари. Когато той влезе в изпълнената с пара баня, тя вече спираше газовия пламък под огромния меден казан, затворен плътно с капак. Струйка пара излизаше от свирката върху капака, която бързо замлъкна, когато Мустакана отвори крана близо до дъното на казана, за да пусне гореща вода в покритата с плочки вана на пода.

Гол и все още в добро настроение, Че я ощипа по задника, минавайки покрай нея, и отвърна с бърза усмивка на намръщената физиономия, изписана на мустакатото й лице.

— Твърде добра си с мен — каза й той, докато стъпваше в десетината сантиметра вода в бавно пълнещата се вана.

Легна назад и въздъхна, когато водата леко се надигна около него. Мустакана го гледаше начумерено.

Той затвори очи и почувства как тялото му олеква във водата. Кожата му приятно пареше и той чу как жената навива ръкавите си и коленичи до него. Че изпусна дълга и дълбока въздишка, когато тя започна да го търка с кесия от груба кожа на акула и един от балсамите, които майка му настояваше да нанася по възпалената си кожа. Робинята методично се захвана да търка обривите, покриващи тялото му, и по някое време той изстена почти сладострастно от облекчението след постоянния сърбеж.

Този живот има своите предимства, лениво разсъждаваше Че. И прецени, че не на последно място е възможността да си взема гореща баня всеки ден, ако желае, в свят, в който повечето хора имат късмет, ако могат да се измият в леген със студена вода с листа копал вместо сапун.

„Размекваш се“, каза си той и се зачуди какво ли би си помислил за него старият му учител, рьошунът Шебек, ако беше още жив да го види.

Мустакана почисти малката драскотина на веждата му, без да задава въпроси нито с жест, нито с поглед. Когато свърши, тя изтръска водата от ръцете си и го остави да се наслаждава на ваната си насаме. Умът му беше все така прочистен от бягането. Сложи накиснатата кесия върху лицето си и вдиша през нея. Внезапно се почувства изморен — ефектът на кралското мляко най-сетне отслабваше. Може би с изпотяването го бе изкарал от тялото си.

Че се прозя и разбра, че скоро ще заспи. Мислите му се носеха като парата в помещението и той си позволи за миг да се замисли за отминалата странна нощ и за онова, което му предстоеше на следващата сутрин.

Война — каза си той, внезапно изтрезнял. — Утре заминавам на война.

Когато стана от сън следобед, на масичката до входната врата го чакаше писмо. Мустакана се бе прибрала в робското си жилище в мазето на сградата.

Че не обичаше писмата. Те носеха само лоши новини или напомняха за задължения. Въпреки това го взе и го отвори.

Майка му. Каишката, с която го държаха, за да са сигурни, че ще е предан на ордена.

Че продължаваше да стиска писмото, колебаеше се какво да стори с него. Накрая отвори чекмеджето на масичката и взе лист обикновена хартия, острие за писане и мастило. С внимателния си почерк написа:

Той духна мастилото, за да изсъхне, след това внимателно сгъна листа и надраска върху него указания да бъде доставен на майка му в Храма на чувстващите. Остави го на такова място, че Мустакана да го види.

За момент Че се замисли дали да не изпрати покана на Пърл или Шейл, или дори и на двете. Но младите жени щяха да се надяват тази вечер да получат наркотици за удоволствие, както и да очакват от него да се присъедини към задоволяването на пороците им. Той нямаше желание да изпада в опиянение тази нощ, както и в повечето нощи по принцип. Не му харесваше къде се отнася съзнанието му понякога, когато е в такова състояние.

Не, по-добре беше да си остане у дома, за да е свеж на сутринта. Освен това възможността да си осигури малко спокойствие само по себе си беше лукс. По-добре беше да се възползва от нея, докато все още може.

Че изрови кожената си раница и започна да приготвя багажа си за сутринта, защото искаше да приключи с това и да си почине както трябва. Сложи някои дрехи, без да се замисля особено над това, какво прави, но когато стигна до библиотеката, спря, седна и започна да оглежда книгите с необходимото внимание.

Работата му беше да знае възможно най-много за света. Затова библиотеката му включваше много пътни дневници, книги с карти и текстове с религиозно и историческо съдържание. Че подозираше, че тези познания — това изобилие от сведения за другите култури и идеологии, противоречащи на Ман — всъщност лежат в основата на недоверието, което понякога изпитваше към своите началници.

Накрая той избра една от творбите на Славо — разказ за пътуванията на Маркешиан (най-вероятно въображаеми) до далечния край на света и за чуждите народи, които открил там. Че я беше чел за последно преди доста време.

Поддавайки се на внезапно хрумване, той се обърна към своя екземпляр от Писанието, което лежеше затворено най-отгоре върху библиотеката. Беше го чел цялото само веднъж, след завръщането си към живота в Ман. То беше част от повторното му образование, след като беше живял дълги години като ученик на рьошуните в планините на Чийм. Жреците шпиони на Елаш отново бавно го бяха върнали към вярата за божествената плът, преди да го уведомят, че ще стане дипломат на служба в Отдела.

Той взе тънкото томче и го прибра доста неохотно в багажа си.

Във вечерния сумрак под светлината на газовите лампи във всекидневната Че седна в креслото, облечен в чиста бяла роба, с приятно пълен стомах и с чаша скромно количество сератианско вино в ръка, и потънал в мисли, се загледа в улицата долу.

Хубавото му настроение от преди малко беше изчезнало. Вместо това той се чувстваше леко потиснат и сега, когато багажът му беше вече готов и не му оставаше нищо друго, освен да чака утрото, реалността на случващото се накрая се стовари върху него. Работата му като дипломат му позволяваше да живее в относително щастлива изолация от себеподобните си. Сега обаче от него се очакваше в продължение на седмици да живее рамо до рамо с колегите си жреци, матриарха и нейния антураж от подмазвачи. Щеше да му се наложи да внимава за всяка своя стъпка и дума. Това нямаше да е лесно, не и сега, когато мислите му противоречаха повече от всякога на онова, което го заобикаляше.

След Чийм и предателството му към рьошуните в него бе започнал да се надига гняв. Усещаше го по десетки малки начини всеки път, когато загубеше настроение по време на обичайния си ден или когато изричаше неща, които не биваше да изрича, или пък когато предизвикваше хората с власт с привидната си арогантност към тях, която всъщност изобщо не беше арогантност, а нещо като равнодушно мислено свиване на рамене, с което показваше, че не го е грижа. Сякаш искаше да бъде предизвикан заради поведението си, сякаш искаше най-сетне да каже какво мисли за жреците, независимо от последствията. Може би беше някакво самоубийствено желание, което постепенно набираше сила.

Че отново отпи от виното, наслаждавайки се на леката горчивина, която дразнеше небцето му. То идеално подхождаше на подлютения заек за вечеря, чийто вкус все още усещаше в устата си. Чуваше как Мустаката мие съдовете в кухнята.

Най-сетне беше спряло да вали и хората излизаха навън, за да се насладят на вечерните забавления по улиците долу. Известно време Че наблюдаваше един сводник, който управляваше малката си империя от ъгъла на улицата. Мъжът се перчеше и важничеше под светлината на уличните лампи. Когато това му омръзна, той насочи вниманието си към група млади мъже и жени, които седяха на ниската стена зад трамвайната спирка и си подаваха един на друг пръчки хазии, разговаряха и се смееха, радвайки се на общуването помежду си. Не изглеждаха много по-млади от Че и въпреки това той сякаш ги наблюдаваше през очите на старец.

В началото не забеляза Мустакана, когато тя се появи във всекидневната със скръстени пред гърдите ръце, в очакване да бъде освободена за вечерта. Жената се прокашля. Той се обърна, примигна и се вгледа в умореното й увиснало лице.

Че нямаше представа какво е истинското й име. По правило робите без договор нямаха право на имена, с изключение на случаите, когато техните господари им изберяха такива. Така той й измисли прякор, когато за пръв път му дадоха ключовете от този апартамент и той видя робинята, която вървеше с него — жена на средна възраст с рус мъх по лицето и пронизващи сини очи. Знаеше, че тя е от северните племена, макар и само заради цвета на косата й и татуировката със синьо мастило, която веднъж беше зърнал върху горната част на ръката й.

Че често си мислеше, че животът й не е особено хубав. Седем дни в седмицата тя беше изцяло на негово разположение и имаше време за себе си само късно през нощта, при това само в случаите, когато не беше повикана в леглото на господаря си. Той предполагаше, че предишните й господари доста са я ползвали, защото беше достатъчно женствена. Известно време той самият се забавляваше с идеята да я употребява по този начин, но после реши, че за тези неща предпочита участието на другата страна да е по-скоро доброволно.

Зад Мустакана апартаментът беше потънал в тежки сенки, които мърдаха под светлината на газовите лампи. Те скриваха часовника, който самотно тиктакаше върху далечната маса, купчините материали със справки, натрупани до стената, както и лакирания глобус, който Че толкова често въртеше, че вече се нуждаеше от смазване. Нямаше кой знае какво друго, само празнота, голи стени и звуците на света навън.

— Остани още малко — чу се Че да казва на жената, след което разтвори ръце.

Тя, изглежда, не го разбра правилно, защото върху бледото й лице се появи лека руменина.

Не за пръв път през ума му мина подозрение, че Мустакана всъщност може да чете по устните, както се научаваха много от робите, след като ги лишиха от слух — и че пази това в тайна по неизвестни за него причини.

— Не, не исках да кажа… — Той поклати глава и извърна поглед. Очите му попаднаха върху дъската за иланг на малката масичка пред него и той я посочи. — Навярно можеш да се присъединиш към мен за една игра, ако играеш?

Погледът й проследи жеста му и след това се върна върху очите му. По лицето й се мярна съжаление. За момент той го видя ясно и се зачуди какво ли е предизвикало такова чувство към него. Жената остана на мястото си.

— Вино? — попита той и поднесе бутилката над празна чаша.

Когато вдигна поглед, той я видя как се приближава като предпазливо животно.

Мустакана се настани в стола срещу него, като придържаше плочата за писане към гърдите си, след което скромно скръсти ръце в скута си. Той я наблюдаваше, докато пълнеше чашата й с вино.

Играеха мълчаливо. Виковете и смехът от улицата бяха заглушавани от дебелите стъкла на прозореца. Тя наистина умееше да играе, поне дотолкова, че играта да е интересна в началото. Въпреки това Че я щадеше, защото искаше това да продължи по-дълго. Тя го прие, макар от време на време да го стрелваше с развеселен поглед изпод дебелите си вежди.

При всеки ход, който правеше, тя придържаше плочата към гърдите си, за да не й пречи, когато се навежда над игралната дъска. Накрая Че посочи плочата и привлече погледа й.

— Моля те, махни това нещо.

Тя примигна към него.

Той посочи отново и с жест й показа да я свали от врата си.

Мустакана погледна надолу към плочата и я изучава известно време. След това я свали с рязко и бързо движение и я подпря до крака на масата.

— А сега какво ще кажеш да направиш същото и с дрехите си?

Наблюдаваше я внимателно, докато тя го гледаше. Не се ли появи отново лека руменина на лицето й?

Това само засили любопитството му.

Мустакана отпи от виното, после разположи три от своите камъчета, така че да загради едно от неговите, и го взе с мазолестите си пръсти, за да го сложи при останалите камъчета, които беше спечелила.

— Заминавам утре сутрин — каза той, като внимателно наблюдаваше очите й, докато говореше. — С флотата. Отиваме на война с неверниците.

Нищо. Никаква промяна в изражението й.

Че безгрижно насочи черните си камъни към нейните бели, които сега тя беше събрала в единия квадрант на дъската, за да ги защити. Той си позволи да направи няколко грешки, атаката му се забави и тя прегрупира силите си. Мустакана не обмисляше дълго ходовете си, сякаш тя самата също не приемаше играта много на сериозно. Май повече се интересуваше от виното.

Той напълни отново чашата й и зачака, докато тя я изпразни. Когато успя отново да улови погледа й, заяви:

— Моят началник ми нареди да убия Светия матриарх.

Думите прозвучаха оглушително в полумрачната тишина на апартамента.

Очите й заиграха лудо, наблюдавайки го. Че внезапно усети напрежение във въздуха между тях.

— Ако тя избяга от битката, разбира се. Или ако има опасност да бъде пленена. Изглежда, че няма да позволят това да се случи. Тя трябва или да спечели, или да загине. Нищо друго.

Той постави едно камъче, взе друго и го постави до първото. Между тях се настани трето.

— Работата е там, че аз доста се чудя кои са моите началници. Питам се за кого ли всъщност работя след цялото това време и дали тези хора могат да заповядат убийството на матриарха.

Мустакана доближи рязко лицето си до неговото.

— Млъкни веднага! — извика тя с неравен и леко дрезгав глас.

Ръцете й сграбчиха двете страни на масата.

За момент Че се стресна дотолкова, че не отвърна нищо. Просто преглътна мъчително.

— Какво? — тихо попита той и вдигна ръка. — Мислиш, че подслушват през стените?

Тя отмести очи от устните му. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Дишаше тежко.

— Можеш да навредиш и на двама ни с такива приказки. Защо ми казваш тези неща?

Лицето й беше толкова близо, че той усещаше горещия й дъх срещу своя.

— Защото си мислех, че не ме разбираш — бавно отвърна той. — Преструваш се, откакто се срещнахме за пръв път. Преструваш се, че не можеш да четеш по устните ми.

И той се втренчи в нея със суров обвинителен поглед.

— Не ти дължа вярност! — гневно му извика тя в отговор със странно звучащия си глас. — Не съм ти жена, за да ме занимаваш с грижите си! Нито пък съм твоя майка!

Настроението на Че веднага се помрачи. Сякаш някой беше угасил лампа.

— Знам много добре каква си — изръмжа той и погледът му несъзнателно се насочи към нашийника на врата й.

Тя повдигна вежди.

— Така ли? И каква съм тогава, ако не робиня на роб? — Погледът й се плъзна по стените на апартамента. — Просто ти позволяват да имаш по-хубава клетка от нас, останалите, това е всичко.

Че бавно повдигна дъската за иланг и камъчетата започнаха да падат едно по едно върху дървения под, където се търкаляха и трополяха, докато двамата играчи се гледаха втренчено един друг. Когато и последното камъче падна и отново се възцари тишина, той пусна ръба на дъската и тя изтрака върху масата.

Мустакана седна на мястото си, разтреперана.

— За тях ли работиш? — попита той. — Докладваш ли им за мен?

— На кого? — безизразно отвърна жената.

Че изпусна дълга въздишка. Той я гледа дълго, разкъсван от гняв и тревога.

— Върви — каза й той. — Махай се!

Тя се надигна и взе плочата си. Отправи се към вратата, без да каже и дума.

— Вземи това — изръмжа той и когато тя погледна назад, той затапи полупразната бутилка вино и я подхвърли в ръцете й.

Очите й се разшириха изненадано за момент, но после тя се окопити. С бутилката в ръка, затвори вратата след себе си.

Че се облегна на стола и откри, че гледа разпилените камъчета по пода — имаше нещо недоловимо в начина, по който се бяха подредили.