И се възправи сянка

Джунос Фери

Селището Джунос Фери се намираше в южната част на гората Уиндръш — обвитата в легенди местност, разположена в централната част на Кхос. През летните месеци клоните на дърветата се полюшваха от топлия асаго, който духаше от изток и носеше пясък от далечната пустиня Алхази, а през по-студения сезон се извиваха под напора на редките бури на шоне, който духаше по цялото протежение на Мидерес откъм северния континент. Казваха, че този вятър довежда до депресия и лудост онези, които живеят на пътя му.

На изток огромната шир на Уиндръш беше естествено ограничена от могъщата Чилос — свещената река на Кхос. Прочута със способността си да пречиства съзнанието и духа, Чилос също така беше известна и с това, че не замръзва никога, дори в най-суровите зими. Извираше от горещите извори на езерото Симер — мястото на древния плаващ град Туме — и докато водите й бавно се носеха на юг към Залива на бурите, те се охлаждаха, но не напълно.

Там, където Чилос се разширяваше, Джунос Фери се простираше на двата й бряга като обърнати отражения. На западния бряг се намираха фортът и лагерът на кхосианските елитни части Хуу, наречени така на бойния им вик. Бяха общо две хиляди тежки пехотинци. До тях бяха разположени храмовите комплекси с каменните си бани и бронзови камбани, които звъняха на кръгъл час и дълбокият им звук отекваше над водите на реката. Между храмовете се простираха безброй лагери. Хиляди поклонници отмиваха прегрешенията си в бавното течение на Чилос.

Източната страна беше пълната противоположност — порутено селище с опушени кръчми, търговци на зелове и работилници за каруци. Тя беше спирка за пътници и търговски кервани, място, където се въртеше търговия. Тук, на източния бряг, край границата на селището, кхосианската армия беше разположила лагера си за през нощта. В мрака плоскодънните лодки продължаваха да прекарват хора и оборудване през реката.

Като мнозина от мъжете Бул стоеше гол и до колене в реката. Краката му бяха затънали в пясъчното дъно, докато търкаше тялото си, за да се измие. Мъжете около него надаваха викове от студената вода, макар че тя изобщо не беше толкова студена, колкото би трябвало да бъде. Неколцина монаси на армията се миеха отделно, потънали в религиозна тишина. Те бяха от мълчаливите „облачни хора“ на Дао, които благославяха войската преди битка в името на Големия глупак. Бул плисна вода по голите си гърди и се загледа как тя се стича по него на миниатюрни сини искри. Когато паднеше върху бавно движещата се повърхност на реката, пяната проблясваше със същата призрачна светлина, преди да избледнее. Това беше странният ефект на Сълзите на Калхалий, легендарна фигура в северната част на езерото Симер, която беше причината тези води не само да са топли, но и да притежават вълшебни свойства.

Той беше стоял в тази река и навремето като момче, когато баща му го беше довел тук с по-малкия му брат по настояване на майка им. Тогава, както и сега, Бул се беше почувствал освежен от пречистващите води на свещената река, но нищо повече от това. Може би духовното й въздействие не беше нищо повече от измислица или пък онова, което беше омърсило духа му, беше толкова дълбоко, че не можеше да бъде отмито с малкото вяра, която притежаваше.

На север, от другата страна на реката, гората се виждаше като стена от дървета, издигаща се неподвижна и черна под звездите. Откъм нея долиташе остро почукване върху дърво, сякаш гигантски птици пробиваха с клюновете си дупки. Това бяха сигналите за тревога на контраре — свободните ловци събирачи, които понякога бяха и горски разбойници. Бул си ги представи как стоят там с издължените си лица и дрехи от плетена дървена кора и внимателно ги наблюдават.

Майка му беше контраре, преди да се омъжи за баща му — търговец на кожи от Бар-Кхос — и да се премести в града, за да създаде семейство. Бул не знаеше много за нейния народ, като се изключат историите, които тя му разказваше преди лягане, песните, които му пееше, докато го къпеше, и няколкото суеверия, които беше донесла със себе си от предишния си живот в гората — като знака за защита, който правеше, когато отекнеше гръмотевица и проблеснеше светкавица. Въпреки това той имаше малко от акцента на майка си, кожата му беше смугла, а очите му бяха тесни над високите скули. Като момче хората знаеха какъв е по произход и мнозина се отнасяха с него като към куче.

Спомняше си тези трудни и болезнени дни от детството си, когато се обърна и видя, че войниците избягват да стоят надолу по течението на реката точно под мястото, където бе застанал той. Сега причината не беше, че е мръсен горски човек, а че е убиец на техния герой Адрианос.

Бул нямаше нищо против това или поне така си казваше. Още от ранна възраст подигравките и жестокото безразличие на връстниците му го вбесяваха. Бореше се със зъби и нокти да спечели уважението на кхосианците, в началото като уличен побойник, а после като войник в Червената гвардия. Сега поне вече не гледаха на него отвисоко. Да, сега се страхуваха от него.

Освен това той най-сетне беше свободен, а това бе единственото, което го интересуваше точно в този момент. В действителност почти си беше изгубил ума в пределите на онази подземна килия. И ето че беше тук, нагазил до колене в река Чилос, отразените звезди подскачаха по повърхността й, навсякъде около него блестяха Сълзите на Калхалий, а уханието на гората изпълваше нощния въздух. Ако това щяха да са последните дни от живота му, Бул едва ли би могъл да си пожелае нещо повече.

Плисна за последен път вода на лицето си и изтръска ръце, за да ги изсуши. Обезобразените му кокалчета, съсипани след всички тези години на боеве за пари, изпукаха оглушително. Очите му продължаваха да са насочени към далечната гора. Никога не беше дръзвал да навлезе по-навътре от търговските станции в покрайнините й и въпреки това тя беше част от него. Беше в кръвта му.

Какво те спира? — запита се той и не можа да се сети за отговор.

Мъжете от неговата редица в чартасата седяха около огъня, разговаряха помежду си и си подаваха мях с вино. Бул не им каза нищо, защото знаеше, че те няма да му обърнат внимание. Но когато застана на топлината на огъня и избърса с ръце водата от кожата си, те млъкнаха и никой не поглеждаше към него.

Бул се намръщи и се отправи към един от близките фургони, стиснал под мишница вързопа с екипировката си и с преметната през рамото раница. Той бързо се облече далече от топлината и светлината на огъня, макар че остави бронята си подпряна на фургона, заедно с прибрания в ножницата къс меч. Придърпа наметалото около себе си и седна, опрял гръб в едно от колелата, след което започна да рови в раницата си, докато не откри шишенцето с маслото на майка му. Сложи малко от него на пръста си и намаза венеца си на мястото, където кътниците му пак пулсираха от болка, като през цялото време наблюдаваше мъжете, скупчени около огъня.

Уплашени са — каза си. — Знаят, че отиват към смъртта си.

Помисли си за битката, която ги очакваше в края на прехода им, и също усети този страх. Чувството го развълнува, накара го да се почувства жив.

Бул издърпа новия си меч от ножницата и огледа знаците по проблясващата стомана на острието. Беше шарикска стомана, лята тук, в Кхос — най-хубавата в цял Мидерес. Задоволи се да наточи ръба с фината страна на точилото.

На светлината на близкия лагерен опън видя да минава наблизо генерал Крийд, който разговаряше с полковника на Сивите куртки.

Бан ги следваше на няколко крачки разстояние и изглеждаше също толкова замислен, колкото и в деня, когато Бул го беше срещнал за пръв път преди години, насред студа между стените, когато първите две стени на Щита бяха паднали и бе твърде вероятно третата да ги последва, мъжете бяха разпръснати и духът им беше по-нисък от когато и да било преди или след това.

Бан го видя и рязко му кимна. Въпреки това Бул отбеляза, че той не спря и не размени дори няколко думи с него. Бул го изгледа хладно в отговор, докато мъжът не излезе от светлината на огъня.

Зад отдалечаващите се фигури младият Уикс тръгна към него, препъвайки се, като продължаваше да се налива с вино от провисналия мях. Младежът се спъна и се претърколи на тревата, след което отново се изправи на крака, сякаш нищо не се е случило. Беше сам, макар че това по-скоро беше въпрос на личен избор, отколкото нещо друго.

Зърна Бул в сенките и се стовари тежко до него.

— Хей, шампионе — поздрави го Уикс и задъхано му предложи от виното.

Бул поклати глава. Вече сам си нямаше доверие по отношение на алкохола — не и от деня, когато беше отишъл в дома на Адрианос и го бе заклал като шопар.

Уикс се настани до него с престорено внимание и облегна гърба си на колелото на каруцата.

— Цялото това маршируване — промърмори той, докато масажираше крака си. — Умирам от болки в ходилата.

— Това не е нищо. Имаш късмет, че не ни пришпорват повече.

Докато казваше това, Бул усети, че и неговите собствени крака и гръб го наболяват и си даде сметка, че ще го заболят още повече, преди да започнат да се оправят. Не беше в добро физическо състояние след цяла година в килията, независимо че се беше опитвал да поддържа форма.

— Нищо, казваш. А какво да кажа аз, като целите ми крака са в мазоли.

Бул чу в далечината рева на мъже — чуваше ги за втори път.

— Какво е това? Бой ли има?

— Да. Отново са започнали — Сивите и Доброволците. Този път и двамата шампиони са без ръкавици.

Уикс се огледа и големите му очи проблеснаха на светлината от огъня. Бул виждаше, че му е скучно. Момчето искаше да направи някаква беля, която да занимава мислите му известно време. Това напомни на Бул за неспокойното отегчение, което той самият изпитваше.

Въздъхна, взе меха с вино от младежа и си позволи да отпие една продължителна голяма глътка, преди да му го подхвърли обратно.

— Знаеш ли, веднъж те гледах как се биеш. Онзи път, когато стана шампион на Бар-Кхос.

— Надявам се, че си заложил на мен и си спечелил.

— Иска ми се да го бях направил. Но си помислих, че си просто поредният претендент. Онази нощ заради теб загубих цяла кесия крадени монети. Макар че, да си призная, заслужаваше си дори само за да те гледам как се биеш. Мислех, че накрая ще го убиеш.

— Щях да го направя. Ако не ме бяха спрели.

— Не мога да повярвам, че наистина си ти, от плът и кръв, и седиш тук, пред мен. Най-великият боец в цял Кхос. Не е за вярване.

Бул прокара точилото по ръба на острието и не отговори нищо на младежа. Беше минало много време, откакто непознат човек беше изказвал възхищението си от него. Някога тези хвалби му доставяха удоволствие, беше се чувствал по-истински благодарение на уважението на толкова много хора.

Сега това само му напомняше колко непостоянни са всъщност хората.

— Отново говорят за нас — небрежно отбеляза Уикс и кимна към огъня.

Мъжете около него си шушукаха.

Старият Русо, ветеранът от Корос, хвърли поглед с единственото си око в тяхна посока.

Обвинителният му поглед накара Бул да скръцне със затаилите си зъби. Пулсиращата болка в тях му достави удоволствие.

— Намери ли си вече някоя курва?

— Не — призна Бул. — Никоя не иска да ме докосне.

— Вероятно си представят, че ще ги удушиш на мига. — Уикс се засмя пиянски при тази мисъл.

— Не ми се подигравай, момче. Ще ти извадя очите, ако ми се подиграваш.

Младежът сякаш за миг изтрезня и усмивката му стана колеблива. Просна се по гръб и се оригна, което изненада и самия него.

— Не носиш на майтап, шампионе. Това ти е проблемът.

При тези му думи Бул тутакси омекна. Той знаеше, че младият мъж е прав.

Нямаше как да не харесаш това момче. То му напомняше за по-малкия му брат, който беше лекомислен и не се страхуваше от никого. Уикс беше един от малцината, дошли да поговорят с Бул по време на похода. Младежът беше признал, че е крадец, който се преструва на войник, и му бе показал белега от клеймото на китката си. После му каза, че са го пуснали от военния затвор в деня, в който армията се беше строила пред Бар-Кхос.

Бул погледна към меха с вино в ръцете на младежа и каза:

— Мислех, че нямаш пари. Да не би да си започнал да крадеш отново?

— Ходих да плувам край храмовете — отвърна Уикс. — Ако отидеш, преди слънцето да залезе, можеш да видиш монетите на дъното на реката.

— Глупако — изръмжа Бул. — Лош късмет е да се крадат даренията на хората. Да не искаш да си навлечеш проклятие?

— Какво значение има? — поклати глава Уикс. — Те така или иначе хвърлят монетите и не ги виждат никога повече.

Нямаше смисъл да се опитва да му обясни. Традициите и вярата бяха нещо непонятно за това момче.

Ревът на хиляди гърла отново отекна в нощта. Това накара Бул да вземе решение.

Той бавно се изправи на крака.

— Къде отиваш? — попита го Уикс с внезапен интерес.

— Да се сбия с някого — отвърна му Бул и захвърли наметалото си встрани. — Искаш ли да дойдеш?

— Почакай малко — каза Уикс и се опита неуспешно да се изправи на крака.

Накрая се наложи Бул да му помогне.

— Трябва да заложим пари. Аз ще заложа за теб.

— Уикс — рече Бул и за момент се ухили до уши, след което усмивката му мигновено изчезна. — Наистина ли мислиш, че някой ще заложи срещу мен?

Тази нощ Бан се справяше по-лесно с вървенето. Болката в прасците и гърба от цял ден яздене вече не беше така мъчителна, както през предишните нощи на похода, защото отново започваше да свиква да е на седло. При сегашното темпо изминаваха почти двайсет лака на ден. Движеха се толкова бързо, колкото генерал Крийд можеше да си позволи да пришпори армията си, защото им предстояха още много дни на поход. Лорд-протекторът искаше хората му да са способни да се сражават, когато се стигнеше до битка.

Генералът и Халахан крачеха един до друг пред Бан. Тази вечер бяха в добро настроение, след като бяха стигнали навреме в Джунос Фери, където армията се беше присъединила към двете хиляди души на Хуу. Настроението на войниците също изглеждаше приповдигнато. Бяха прекосили Чилос и сега им предстоеше да преминат през земите на Рийч, твърдо решени да се приближат до врага. Тази нощ те започваха да проумяват реалността на случващото се. Имаха нужда от някакви развлечения.

Докато вървяха, Бан можеше да помирише тревата хазии от лулата на Халахан. Той обикновено не пушеше, но тази нощ на драго сърце би смукнал дълбоко от някоя пръчка хазии. Сега, след като бяха пресекли Чилос, той също имаше усещането, че студената реалност е на път да се стовари върху него.

— Според разузнавачите ни наближават Шпила — обясняваше пред него Крийд. — Както очаквахме, следват Канелената река. След ден-два ще влязат в Тихата долина. Ще ги нападнем там, преди да стигнат до Туме. Ако нещата не се развият добре за нас, можем да се оттеглим към Туме и да се прегрупираме.

— Ваничиос ще се радва да те види — провлечено каза Халахан и Крийд го стрелна с мрачен поглед.

Бан си припомни откъде знае това име. Имаше някаква история между генерала и принципария на Туме, макар че спомените му бяха доста мъгляви. Ставаше дума за дуел.

— Резервите от Ал-Кхос — знаем ли кога ще стигнат до Туме? — осмели се да попита Халахан изпод широката периферия на сламената си шапка.

Тази вечер накуцваше повече от обикновено със сакатия си крак. Беше споменал, че го боли коляното заради захлаждането.

— Ако бързат максимално, би трябвало вече да са на половината път дотук. Разбира се, при положение че онзи глупак Кинчеко не се мотае много.

— Мислиш ли, че ще се забави?

— С този тъпак човек никога не знае — поклати глава Крийд. — Може да се помотае ден-два, само за да демонстрира презрението си към моите заповеди.

— Онзи, който го направи принципарий на Ал-Кхос, е още по-голям глупак.

— Да, Мичине се поддържат взаимно.

Покрай тях с тежки стъпки премина взвод Специални, приведени под тежестта на раниците и оръжията си. Кимаха на генерала един след друг, докато минаваха покрай тях в разкривена редица. Един от тях познаваше Бан — беше стар приятел на брат му Кол. Мъжът го изненада с топла прегръдка и му пожела късмет, преди да побърза да настигне другарите си.

— Какво става там? — Крийд беше спрял и гледаше тълпа мъже, насъбрали се на поляна сред тополите близо до реката.

Те бяха предимно Доброволци и Сиви куртки и надаваха одобрителни викове, докато се блъскаха, за да гледат двама голи до кръста мъже, които се биеха с юмруци.

Един отряд на Червената гвардия се опитваше да ги разтърве, воден от офицер, яхнал зел, но Доброволците крещяха на офицера да се разкара, подиграваха му се и размахваха ръце, за да сплашат зела му. Животното се изправи на задните си крака и без малко не хвърли ездача от седлото. Други Доброволци се намесиха с намерение да объркат още повече нещата. Бан видя как генералът присви очи.

— Погледни ги. Никога не спазват реда и дисциплината. Затова ние, кхосианците, имаме най-добрата чартаса сред всички Свободни пристанища.

— Просто се забавляват, докато могат — засмя се Халахан.

— Забавляват се? Те нямат нужда от забавления, полковник. Това тук е армия, а не просто тълпа случайно събрани хора.

— О, хайде, стига. Щом утре сутринта тръгнем отново на поход, те ще са кротки като котенца.

Крийд изсумтя.

Продължиха да вървят, генералът навестяваше мъжете и ги разпитваше как се чувстват. Говори и с някои от дресьорите на животни в оградените места, където бяха отделени бойните зелове, както и с интенданта, който се занимаваше с превозването на провизиите през реката. Дори спряха при един от кацналите за през нощта небесни кораби и разпитаха екипажа дали има нужда от нещо, като генералът се стараеше да не показва колко е обезсърчен от недостига на небесни съдове, които да придружават армията — имаше само три и всичките бяха малки скудове, които далеч не бяха достатъчни за контролиране на небето.

Когато стигнаха до Хуу — хората от елитната чартаса, Крийд потърси Нидемес, полковника, сражавал се с него и Тансерине в Корос. Крийд известно време разговаря насаме с дребния мълчалив мъж, докато Халахан пушеше лулата си, подпрян на коляното си, и също разговаряше с няколко мъже — всичките ветерани. Бан гледаше пламъците и покритите с белези войници със сурови очи, които седяха, увити в пурпурните си наметала, и не казваха нищо.

— Обезпокоен е — каза Крийд на Халахан, когато продължиха нататък. — Искаше да знае какъв е нашият план за нападение.

— Ти какво му каза?

— Истината — че все още го обмислям.

Халахан сухо се засмя и внезапният звук по някаква причина подразни Бан.

— Тези мъже ще се изправят пред четирийсетхилядна армия — чу се да казва Бан. — А ти се смееш, защото нямате план?

Халахан извади лулата от устата си и очите му насмешливо проблеснаха към Бан.

— И аз ще съм там с тях, нали?

Бан ядосано затвори уста.

— Какво те мъчи, Бан? — попита генералът. — Говори! Изплюй камъчето, човече!

— Просто ми се струва, генерале, че сме тръгнали към сигурно поражение — сниши глас Бан. — И че и двамата сте доста доволни от това.

Крийд отново закрачи — този път по-енергично. Бан и Халахан го следваха.

— Никога нищо не е сигурно, Бан — сопна му се Крийд през рамо.

— Така е. Но човек винаги може да прецени какви са шансовете му.

— Пфу! Шансовете? Загубихме ги отдавна.

Бан не искаше да го предизвиква повече. Въпреки всичко в крайна сметка винаги бе имал пълна вяра в този мъж.

Бан се беше сражавал на Щита в ранните дни на войната. Тогава лорд-протектор на Кхос все още беше генерал Фориас, онзи грохнал благородник, който се беше добрал до поста с помощта на връзките на семейството си. Още преди началото на обсадата, когато манианците първо бяха превзели Патия на юг и бежанците прииждаха към Бар-Кхос, не нерешителният Фориас, а генерал Крийд беше този, който нареди портите на града да бъдат отворени, за да могат те да намерят убежище вътре.

През първата година на обсадата Фориас ръководеше отбраната на града и кхосианците отстъпваха, докато стените падаха една след друга. Старият Фориас не беше напълно неспособен в ролята си на лорд-протектор — той заповяда да се натрупат грамади от пръст край оцелелите стени, за да се парира постоянният оръдеен огън, а понякога сам се бе сражавал на стените, излагайки на опасност живота си заедно с всички останали. Въпреки това му липсваха обаянието и умението да показва кураж, когато е необходимо — нещата, от които имаше най-голяма нужда в онези мрачни дни на нисък дух. Той просто не беше военен водач, който да вдъхва надежда у хората. Срещу него имаше обществени протести и масови призиви да подаде оставка. Въпреки това старият Фориас, подкрепен от съвета на Мичине, беше отказал да се оттегли.

Когато се разнесе новината, че имперските войски са нахлули и в далечния Корос, опитвайки се да открият втори фронт срещу Свободните пристанища, Мичине се бяха съгласили да направят символичен жест за отчаяната защита на острова от страна на Лигата. Генерал Крийд, на когото все още се сърдеха, че е дал заповед портите да бъдат отворени за бежанците и за когото без съмнение смятаха, че може да бъде пожертван, беше изпратен да води малкия контингент от кхосиански чартаси там. По време на отсъствието му, докато обсадата на Бар-Кхос навлизаше в най-ниската си точка до момента, лорд-протектор Фориас се беше оттеглил в частното си имение, твърдейки, че е болен, след което се беше самоубил или умрял в съня си — в зависимост от това, на коя версия предпочете да повярва човек.

Над града като мъгла беше надвиснало поражението.

Крийд обаче беше променил всичко това. Бе се върнал след неочакваната си победа в Корос, седмица след погребението на стария Фориас, приветстван като герой и смятан от мнозина за най-вероятния спасител на Кхос. Населението на града беше излязло на улиците, за да поиска той да бъде назначен за следващ лорд-протектор. Накрая на Мичине не им беше останал друг избор, освен да се съгласят с хората.

И така Крийд се беше захванал да промени това, което до момента бе изглеждало като естествен ход на войната. Беше започнал дръзки контраатаки срещу имперската армия, бе разработил система от бойни тунели под стените, за да възпрепятства подкопаването им, беше вдъхнал надежда във войниците и хората с примера си. Постепенно напредъкът на имперските сили се беше забавил и обсадата се бе превърнала в продължаваща с години съпротива, за която никой не се беше надявал, че е възможна.

Сега Бан и останалите се надяваха този мъж да извърши поредното чудо.

— Генерале!

Обърнаха се точно когато наближаваха палатката на командването. Към тях приближаваха двама кхосиански кавалерийски разузнавачи с един цивилен ездач между тях. Мъжът беше увил шарена кърпа около главата си и носеше златна халка на ухото си. Спряха пред Крийд, а от ноздрите на пръхтящите им зелове излизаха облаци пара.

— Посланик на манинаците, генерале — обяви единият ездач. — Иска да говори с вас. Вече го претърсихме за оръжия.

И тримата мъже започнаха да изучават цивилния, който седеше отпуснато на седлото и по нещо приличаше на разбойник.

— Поздрави, Мечи кожух — поздрави той Крийд с мрачна усмивка.

— Хайде стига, трябва да ни разкажеш повече за това!

— Ще престанете ли вече? Неудобно ми е.

Кърл се засмя заедно с останалите мъже и жени в топлата медицинска палатка. Седяха около хирургическата маса. Пред тях имаше монети и карти и бледите им лица бяха осветени от единствения фенер, окачен под покрива.

Андолсон свиреше на джитар в дъното на помещението и си тананикаше нещо неприлично и забавно за падналия крал на Патия. Крис стоеше до странична маса и пред нея беше подредена цяла колекция от бутилки вино и кожени чаши. Тя внимателно добавяше в чашите по няколко капки от шишенце с лечебно саново семе. Що се отнася до останалите медикоси — те бъбреха помежду си, размахваха пиянски ръце над масата и изпускаха гъсти облаци дим от хазии, които изпълваха палатката.

Младият Кууп отново излезе навън, препъвайки се, за да повръща.

— Пилееш хубавото вино, дявол да го вземе! — изкрещя Милос подире му.

Тези медикоси от Специалните операции, при които беше попаднала Кърл, бяха странна пасмина. Мнозина бяха нарисували символи и думи върху черните си кожени дрехи — даоисткия кръст на единството или цитати от всякакви източници, някои дори маниански. Едни бяха с дълга коса, други — с къса, лицата им бяха покрити с белези. Бяха сприхави и настроенията им бяха непредвидими. Свикнали отдавна да работят в тунелите под Щита, те бяха луди и неспокойни личности и лесно бяха приели Кърл, както и тя — тях. Жената, Крис, забъркваше поредните буламачи на масата за напитки.

— Още едно, мадам?

— Благодаря — отвърна Кърл, като прие предложената й чаша и с удоволствие отпи от нея.

Виното беше силно, но в него още се усещаше известно количество саново семе, което всъщност беше течен дрос, използван като болкоуспокояващо за ранените.

— Ако знаех, че мога безплатно да получа от това нещо, щях да се запиша в армията много по-рано.

— И старият Джонсол за това се записа — саркастично отбеляза Милос. — Не е ли така, Джонсол?

Джонсол й хвърли похотлив поглед от другия край на масата. Сивокосият мъж гледаше похотливо всяка жена, която беше достатъчно близо до него, че да разговаря с нея, така че когато Кърл му се смръщи, тя не вложи зъл умисъл в това. Джонсол се облегна назад и нададе вой към платнения таван като злощастно псе.

На Кърл от самото начало й беше излязъл късметът, защото историята за избухването й в наборната комисия я беше изпреварила. Всички в медицинския корпус на Специалните бяха заключили, че е избухлива кучка, с която е по-добре да не се занасят, и тя не виждаше основателна причина да ги изважда от заблуждението им.

— Плащам — извика Джонсол и хвърли няколко медни монети.

За тази ръка бяха останали само той и Кърл и последната карта лежеше на масата между тях, обърната с лицевата страна нагоре. Върховен крал.

Кърл обърна трите си карти върху масата. Отново се разнесе смях, когато всички осъзнаха, че пак печели. Кърл прие похвалите и ругатните им и придърпа малката купчина монети към себе си.

— Ти си глупак, Джонсол. Отново попадна в клопката й.

— Може и да е хлапачка, но умее да играе, това й го признавам.

Беше вярно, че Кърл умееше да играе карти доста добре. Макар истината да беше, че тази нощ тя мамеше — правеше го просто заради тръпката. През едно раздаване, когато беше неин ред да раздава, тя използваше един от многото номера за разбъркване, които неин бивш любовник й беше показал, за да нареди тестето в своя полза. Справяше се толкова добре, че досега, изглежда, само един човек го беше забелязал и това беше Крис, която просто я наблюдаваше многозначително и развеселено.

Всички вдигнаха очи, когато платнището на входа на палатката бе отметнато и вътре влезе Куулас, военният чатеро.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — задъхано попита той.

Из цялата палатка се разнесоха престорени стонове.

— Тази вечер в лагера сигурно се играят стотици игри на раш — радостно отбеляза Милос. — И въпреки това ти все идваш при нас.

— Ами, това е защото при вас, медикосите, са всички читави наркотици — отвърна Куулас и си намери място край масата.

Присъстващите избухнаха в смях и дюдюкане. Крис му се поклони и започна да му приготвя напитка от вино и саново семе, а Андолсон подхвана нова песен, като си измисляше стиховете на момента. Той си затананика за дебелия военен чатеро, който толкова обичал битките, че по време на сражение яздел отстрани, само и само да го наблюдава.

— Освен това — провикна се Куулас — мисля да напиша история за всички вас, медикосите. Невъзпетите герои, които излизат в касапницата сами, за да спасят, когото могат или да откраднат бижутата на онези, които няма как да бъдат спасени.

— Невъзпетите глупаци ще ни отива повече! — извика Милос сред смеха.

— Е, ако това е истината, която искат копирните ателиета, аз ще я напиша. Благодаря — добави той, когато Крис му даде напитката.

Тъкмо се надвикваха с него, когато в палатката влезе майор Болт.

— Тази вечер май сме популярни — промърмори Минос, когато всички в палатката притихнаха, а Крис скри шишенцето със саново семе зад гърба си.

— Свободно — обърна се към всички Болт. — Дойдох, за да проверя как се чувствате и да разбера дали имате нужда от нещо.

— Добре сме, майоре, съвсем добре — провлечено отвърна Андолсон иззад джитара си.

Болт ги огледа един по един. Очите му се спряха за момент върху Крис, която държеше ръцете зад гърба си.

— Продължавайте тогава — каза той.

Когато се обърна да излезе, той хвърли кос поглед на Кърл и й направи знак с глава.

Без да обръща внимание на коментарите около нея, тя го последва.

Навън на свежия въздух Кърл внезапно изпита странното усещане, че се е пренесла някъде другаде. Изведнъж се озова отново във военния лагер и бавно си припомни с какво са се захванали и какво още им предстои. Някъде там беше имперската армия. Кърл потрепери, кожата й настръхна и тя притисна ръка към гръдта си.

— Как си? — попита я Болт. — Изглежда, те приемат доста добре.

— Те са свестни хора — отвърна тя и вдигна очи, за да го погледне за кратко.

Всеки път изпитваше нервност в компанията на този мъж, защото никога не можеше да разбере какво мисли той.

— Вземи — каза той и й подаде нещо.

Тя погледна надолу и видя в протегнатата му ръка свити графови листа.

— Забелязах следите — каза той и погледна към ноздрите й, които не бяха толкова червени сега, след като беше напуснала града и запасите й от дрос се бяха изчерпали.

— Това е просто малко мускадо. Ще ти помогне да го понесеш малко по-лесно.

— Добре съм — увери го тя. — Наистина.

— Вземи ги — настоя той и тя пъхна сгънатите листа в джоба си. — Ще се радваш, че ги имаш, когато сраженията започнат и шишетата със саново семе намалеят.

Тя вдигна поглед към сивите му очи.

— Благодаря.

Болт я изгледа сурово.

— По-добре да се връщам вътре — каза му тя.

Мина известно време, преди той да кимне с все така безизразна физиономия. Обърна се, без да каже нищо повече, и се отдалечи.

Събраха се в топлата палатка на командването, загрята от черната желязна печка, която стоеше в единия ъгъл, а коминът й минаваше през покрива. В средата на палатката имаше обикновена квадратна маса, покрита с карти и бележки за похода. Бан бързо ги събра, за да не се виждат. Крийд се облегна назад на плетения стол, за да изпъне крака. Халахан седна на ръба на масата и скобата на крака му изскърца. Наталезийският полковник очевидно с мъка сдържаше гнева си.

След секунди позволиха на манианския посланик да влезе. Пазачите бяха свалили дрехите му, преди да претърсят всичките му телесни кухини. Мъжът не се беше бръснал няколко дни и прикриваше голотата си с взето назаем червено наметало, увито около тялото му. Така приличаше на дрипав просяк. Това беше само привидно. Мъжът стоеше изправен и сякаш изобщо не го беше грижа, че се намира насред вражеския лагер.

— Изглежда, шпионите ни са били прави — каза той с отчетлив ку’осиански акцент. — Макар че ми се струва невероятно. Тук имате не повече от десет хиляди души, ако не и по-малко.

Крийд потри брадичката си и стрелна с поглед Халахан.

— Кажете по каква работа сте тук, посланик — нареди му Халахан, след което свали шапката от главата си и я сложи на масата.

В тона му имаше открита враждебност.

— Моля ви, наричайте ме Аларум. Мога ли да седна? — Последните му думи бяха насочени към Крийд.

Генералът направи жест на съгласие и манианецът се настани на един стол с дълга и уморена въздишка.

— Язденето беше изтощително — каза той. — Навярно можем да похапнем и да пийнем малко вино, докато разговаряме?

Столът на Крийд остро изскърца, когато той се приведе напред.

— Защо си тук, фанатико?

Аларум наклони глава и започна да изучава генерала с тъмните си очи.

— Бях изпратен от Светия матриарх, за да ви предложа нашите условия.

— Да не би тя да иска да се предаде?

— Знаете ли, още не е късно — отвърна мъжът с кратка и измъчена усмивка. — Дори сега, след всички тези години, можем да изгладим различията си по друг начин.

— Така е — отсече Халахан. — Можете да съберете армиите си и да се приберете у дома.

— Хайде сега — каза мъжът. — И вие не по-зле от мен знаете чия репутация е заложена. Не можем просто да се оттеглим.

Но можем да направим следното — да ви предложим живота на вашите хора, ако ни предадете Кхос сега и се съгласите да станете васална държава на Ман.

— Какво? Да отворим портите си пред вас като Серат, така че да можете да избиете по-голямата част от населението с вашите пречиствания и да поробите останалите? — Халахан беше бесен и Бан видя как кръвта нахлу в лицето му. — Дошли сте чак дотук, за да ни кажете това?

— Ако не го направите, ще убием всеки мъж, жена и дете в Бар-Кхос. И повярвайте ми, ще спазим това обещание.

Халахан се изправи със стиснати юмруци. Крийд вдигна ръка, за да го накара да се сдържи, и хвърли суров поглед на посланика.

— Първо ще трябва да ни победите — тихо напомни той на мъжа.

— Зад гърба ми има четирийсет хиляди бойци, генерале.

— Така е, това е вярно. И тези мъже са далеч от дома. Флотата им замина. Продоволствията им са сведени до онова, с което разполагат в момента, и каквото могат да плячкосат. Ако не са достатъчно бързи, зимата ще дойде и те ще се окажат в клопка, без достатъчно храна и подслон. Положението ви не е никак сигурно, посланик. Иначе нямаше да сте тук.

В отговор Аларум бавно се надигна от стола си и наметалото му се развя около него. Той погледна към Халахан и полковникът направи една крачка към него. Бан усети внезапното повишаване на напрежението във въздуха. Без да се замисли, той стисна дръжката на меча си.

— Ако ми позволите — каза Аларум с лека, предпазлива усмивка, — Светият матриарх ви изпрати подарък, в случай че не видите смисъл в предложението ни.

Крийд кимна и единият от пазачите на входа пристъпи напред с нещо в ръката. Той го подаде на Бан, който беше най-близо до него.

Бан сведе поглед към прибрания в ножница кинжал, който държеше. Беше със закривено острие, не по-широко от палеца му, а канията беше богато украсена със злато и диаманти и имаше ремък, с който да се носи окачена на врата.

— Какво е това? — попита той.

Тъкмо вдигаше поглед от кинжала, когато Халахан удари силно посланика през лицето и го събори на земята заедно със стола.

Полковникът го изтрита отстрани в главата, докато Аларум се опитваше да стане.

— Какво ви дава право на това? Какво ви дава право да искате другите да се преклонят пред вас или да умрат?

— Полковник — рязко каза Крийд. — Халахан!

Наталезиецът най-сетне отстъпи, като дишаше тежко. Той не откъсваше поглед от Аларум, който несигурно се изправи на крака. Устната на посланика беше разкървавена и той придърпа робата към тялото си, за да прикрие внезапната си голота.

Сетне изгледа гневно Халахан и избърса устата си с крайчеца на робата.

— Какво ни дава право ли? Правото на естествения подбор, какво друго? Има ли нужда да ви обяснявам това като на малки деца? Какво друго е присъщо на човешката природа, ако не да властва над всичко, което може? Силните правят онова, което пожелаят. Слабите трябва да търпят онова, което винаги са търпели. Не обвинявайте нас, последователите на Ман, за това, че животът е такъв. Обвинявайте вашата Майка на света. Обвинявайте вашето Дао.

Крийд сложи ръце върху подлакътниците на стола и бавно се изправи, за да застане лице в лице с Аларум.

— Свободните пристанища имат своя вяра, посланик. Вяра, че властта винаги трябва да се движи отвътре навън, особено при онези, които най-много зависят от нея. Идеята за това е на Зезике. Предполагам, че вие, манианците, не сте чели много за нашия прочут философ, нали?

Аларум наклони глава и не каза нищо.

— Ще бъда честен с вас — аз самият невинаги съм съгласен с него. Но той е направил някои мъдри наблюдения, особено по отношение на идеи като вашите. Ако правилно си спомням думите му, той е казал, че човешкото поведение е следствие на околната среда толкова, колкото и на кръвта, която тече във вените ни. А околната ни среда от своя страна е следствие на избора каква да я направим, както и на въртенето на земята и небето. — Той се наведе напред и изгледа преценяващо изражението на посланика. — Вероятно тази идея не ви допада, нали? Вие, манианците, искате да оформите целия свят по свое подобие. Защо тогава не ви харесва? Ще ви кажа защо. Защото знаете, че това е истина, не по-зле от Зезике. Знаете, че за да властвате абсолютно, трябва да контролирате в живота на хората изборите, които им позволяват да оформят своята среда. Не е ли така?

Дишането на Аларум вече се беше успокоило. Той отново попи устните си и погледна кръвта, която беше изцапала робата му.

— Говорите за идеали, генерале — отвърна той. — Празни думи за това или онова. Аз говоря за нещо много по-близко до действителността. Говоря за сила, която в крайна сметка не се нуждае от защита. Сила, която винаги сама ще изразява себе си. Тя винаги ще подчинява онова, което е по-слабо от нея, независимо от това, в какво вярвате.

— Да, подчиняването със сигурност е старо като света. Но такова е и убийството, както и изнасилването, и кражбата — неща, които почтените хора презират и поставят извън закона, когато имат избор да го направят. Защото те избират да вярват в способността на човека да бъде по-добър от това.

Гледаха се един друг, сякаш застанали от двете страни на пропаст. Безстрастното лице на генерала толкова добре прикриваше клокочещия в него гняв, че дори Бан едва го забелязваше.

— Сега, посланик, бих ви помолил любезно да се разкарате от очите ми — изръмжа Крийд.

Аларум прие думите му с надменен поклон. Изглеждаше леко развеселен, когато грубо го извлякоха от палатката.

— Не разбирам — най-сетне каза Бан, който отново беше започнал да изучава кинжала в ръката си.

Крийд не му обърна внимание. Той продължаваше да стои прав, вперил поглед във веещото се платнище на входа на палатката, и мускулите на челюстта му играеха.

— Този кинжал — обясни Халахан, след като си избърса устата — е церемониално острие на Ман.

— За каква цел?

— За да отнемеш с него живота си.