И се възправи сянка

Насред хаоса

Редицата на чартасата изникна в нощта с вдигнати върхове на копията и плътно допрени един до друг щитове. Очите и зъбите на воините проблясваха зад извивките на украсените им с пера шлемове — всички крещяха в такт с биенето на барабана, който им помагаше да вървят в строй.

В челната редица на напредващата кхосианска армия вървяха Хуу с пурпурните си наметала, които образуваха самия връх на стреловидната формация, докато Червените гвардейци бяха по фланговете и ариергарда. В първите две редици на всяка чартаса мъжете носеха къси мечове с остриета във формата на лист, предназначени за бой от близко разстояние на фронтовата линия. В задните редици мечовете бяха прибрани в ножниците и мъжете бяха вдигнали дългите си чарти във въздуха, готови да ги свалят, щом врагът се окаже достатъчно близо, за да го нападнат.

Зад редицата на фалангите и в пространството помежду им, известно като „каналите“, сержантите тичаха напред-назад с пръчки в ръце, крещяха на онези, които не спазваха такта, шибаха с пръчките си мъжете, които бяха излезли твърде напред, и така в движение поддържаха координацията на своята чартаса. Над главите на мъжете се появиха командни знамена. Пронизително изсвириха свирки.

Настръхналата гора от копия се спусна надолу като едно цяло с вик „хуу“.

Откъм неприятелските части, които се разпръснаха пред чартасите, долетяха викове на паника. С постоянната инерция на кораб, порещ водата, който не спира пред нищо, кхосианският строй започна да си пробива път през имперския лагер.

В този случай времето беше от най-голямо значение и всички го знаеха. С всяка стъпка, която правеха заедно, те навлизаха все по-дълбоко в дезорганизирания лагер, оставяйки след себе си купчини от мъртви и ранени. Ако манианците имаха достатъчно време, щяха да се прегрупират и имперската предоре щеше да премаже фланговете на множеството чартаси като в менгеме. Отпред вече се забелязваше движение, имперските бойни знамена се вдигаха и мъжете се събираха в редици и колони.

Бан крачеше зад резервната чартаса, която се намираше в самия център, непосредствено след капитана й и генерал Крийд. Той избърса потта от очите си и погледна към трите небесни кораба, които прелетяха над главата му, ръсейки гранати върху имперските войници отдолу. Под бронята цялото му тяло се тресеше от главата до петите. Това беше обичайната му реакция на насилието. Движенията му бяха непохватни, дори тромави. Имаше усещането, че сънува, докато навлизаше все по-навътре в имперския лагер. Сякаш беше изгубил дъното под краката си, след като е навлязъл в морето, течението го е подхванало и вече е твърде късно да се върне.

Поне генерал Крийд се чувстваше тук в свои води. Лорд-протекторът беше заобиколен от личните си телохранители. Щитовете им бяха високо вдигнати, за да го защитят от случайни стрели. Крийд не ги улесняваше особено. Носеше бухалови очила като останалите старши офицери в армията и сновеше от единия до другия край на чартасата, оглеждаше „канала“ между нея и следващата и изучаваше терена отпред.

— Какво става със Специалните? — чу се да пита Бан, когато генералът се върна при него.

Очите на Крийд се откъснаха от все по-ожесточената битка отпред и се спряха върху адютанта му.

— Какво? — изкрещя той през шума.

— Специалните, сър — повтори Бан и за малко не се спъна в нещо — тялото на имперски войник. — Трябваше вече да се връщат.

— Няма следа от тях — отвърна генералът разсеяно.

Той търсеше нещо сред тълпите имперски войници.

— Нидемес! — извика на командира на Хуу.

Старият генерал се движеше зад линията на чартасата, също като Бан и Крийд. Когато чу името си, той се обърна.

Генералът махна с ръка настрани да му даде знак да накара хората си да завият наляво. Нидемес го разбра и изкрещя заповедите си. Носачите на флаговете ги размахаха, указвайки на капитаните смяната на посоката. Мигове по-късно прозвучаха свирки, които информираха за това войниците. Цялата линия започна да сменя посоката си.

Бан успя да зърне какво има отпред и разбра накъде завиват. На фона на звездното небе в далечината се виждаше малък хълм, където проблясваха светлинки на палатки, над които се вееше знамето на матриарха — черен гарван на бял фон.

Генералът насочваше армията право към мястото, където се намираше Сашийн.

Че видя как Експедиционните сили най-сетне се прегрупираха на равнината на Чей-Уес благодарение на появата на архгенерал Спарус. Докато кхосианският строй си пробиваше път все по-навътре в лагера като блестящ връх на копие, имперските карета на предоре го нападаха по всички флангове и го принуждаваха да се разтегне и да загуби формата си. Макар и обкръжени, кхосианците продължаваха да си проправят път все по-близо до мястото на матриарха — вече беше ясно, че това е целта им и те искат да достигнат до самата Сашийн.

— Оставете ме на мира — разнесе се сънливият й глас сред плисъка на вода, докато съветниците й я измъкваха от дървената вана, пълна с разтопен сняг.

— Матриарх — опита отново Суул, — нападат ни.

— Да, чух те още първия път — промърмори Сашийн.

Тя стоеше гола на килим с мокрия гипс на ръката. Олюляваше се сънена, докато грубо я подсушаваха с кърпи, опитвайки се да я събудят, доколкото могат.

— Масло за сила — обърна се тя към Хийлас, своя уредник. — Донесете ми малко.

Хийлас вече държеше бурканче в ръка и сега го отвори и й го подаде. Матриархът направи гримаса и разтри малко от белия крем по устните си.

Че стоеше на входа на голямата палатка. Мечът му беше препасан на кръста, заедно с голям нож и пистолет, който той вече беше заредил с един-единствен отровен куршум.

Отвън, в лагера на матриарха, сновяха напред-назад жреци воини и обикновени жреци. Личната й почетна стража вече беше по зеловете си, готова за битка. Един от телохранителите държеше поводите на нейния бял боен зел. Животното потрепваше нетърпеливо.

— На сина си — чу Че да казва Сашийн отвътре и гласът й вече звучеше по-сигурно. — Ще посветя тази победа на сина си.

Аларум се приближи към палатката, увит в тежко вълнено наметало. Потупа Че по рамото, сякаш се радваше да го види.

— Нямаше как да не изберат точно тази нощ, нали? — каза той и тропна с крака, за да изтупа снега от ботушите си.

Дипломатът го проследи как влиза вътре, за да говори с матриарха, след което се обърна отново към равнината отвъд. Беше погълнат от битката, макар да не изпитваше особени емоции заради отдалечеността й. Чувстваше се по-скоро като зрител в Шей Мади, който наблюдава двубоя на живот и смърт между двама гладиатори. Онова, което толкова го впечатляваше, бяха явните умения и дисциплина на кхосианците. Той имаше някаква бегла представа какви усилия коства едновременното придвижване на толкова много хора, които в същото време се сражават, какво остава за смяната на посоката по време на битка.

Когато преди малко бе видял как с рев сменят посоката си, той остана със зяпнала уста и сърцето му заби учестено. Не мислеше, че нещо подобно е възможно.

Не ме е грижа кой ще победи в тази битка — стреснато осъзна Че. И в следващия момент проумя, че това е лъжа. Той имаше своите предпочитания.

Само дето те бяха за погрешната страна.

Нещо изтрака върху шлема на Бул. Той погледна нагоре иззад щита си и видя мъжа в колоната вляво от него да се свлича в мрака сред плетеницата от крака на чартасата.

Бул разтърси глава, за да махне потта от очите си. Друг мъж пристъпи напред, за да заеме мястото на падналия си другар. Войникът се спъна в тялото на земята, докато вдигаше щита към Червения гвардеец пред него, опря се на гърба му и започна да натиска напред. Донякъде го прикриваше широкият щит на Бул и мъжът вдигна поглед към него, за да покаже, че разбира това, след което оголи зъби в налудничава усмивка.

Бул кимна за поздрав.

Той също буташе напред с лекота, като опираше щита си в гърба на младия Уикс, докато краката му се хлъзгаха в гъстата кал. Навсякъде около тях тракаха шрапнели и момчето се беше привело напред, сякаш вървеше голо насред градушка, но така не осигуряваше кой знае каква защита за Бул, който стърчеше цяла стъпка и половина над него.

Във вътрешните редици ръстът му винаги беше недостатък. Трябваше да се навежда ниско, за да може да се прикрие добре зад щита на мъжа до себе си, затова гърбът вече го болеше. Кисело си помисли, че вече не е както преди. Някога му се доверяваха дотолкова, че да е „острието“ — войникът най-отпред, на когото разчитаха, че ще остане и ще се бие, дори да е водачът на колоната най-отзад, който трябва да поддържа реда.

Поне при сегашната си позиция имаше поглед към случващото се отпред, макар в момента няколко облака да закриваха Сестрите на Загубата и Копнежа, намалявайки видимостта му. През последните минути битката беше станала по-ожесточена.

Над бронзовия ръб на щита си едва можеше да различи тримата мъже пред себе си в колоната. Уикс сега беше достатъчно близо до предната линия, за да мушка трескаво слепешком с чартасата си над раменете на онези пред него, което беше също толкова опасно за другарите му, колкото и за вражеската пехота. Мъжът пред Уикс замахваше много по-хладнокръвно, сякаш е правил това и преди, а онзи, стоящ най-отпред, се виждаше само като неясен силует в мрака, застанал над Червения гвардеец, който допреди малко беше заемал това място, и далечните пламъци се отразяваха в шлема и меча му, докато той отбиваше и на свой ред нанасяше удари, знаейки, че животът му зависи от това.

Бул едва виждаше отвъд него тълпите на неприятелската пехота, с която се сражаваха, като се изключат върховете на копията, които мушкаха и замахваха към мъжете от двете му страни. Въпреки това сред шумотевицата на битката успяваше да различи виковете и сумтенето от сблъсъците там. Каквито и да бяха враговете им, те нанасяха доста поражения. Наложи му се последователно и доста бързо да прескочи трима мъже, всичките мъртви. Шлемовете и щитовете им бяха смачкани, лицата им бяха превърнати в каша, а ръцете им — пречупени като клонки. Същото се случваше и в колоните от двете му страни. Покосяваха редиците им по-бързо, отколкото се придвижваше чартасата.

За момент лунната светлина проби през пролука в облаците. Мили боже! — помисли си Бул, когато зърна нещо — фигура, която беше твърде висока, за да е реална. Видя се само за миг, преди мракът да я погълне.

След това колоната отново се придвижи напред, притискайки Бул, и той пак се препъна в поредното тяло на земята — Червен гвардеец, върху чийто шлем имаше вдлъбнатина с размера на черепа му.

Младият Уикс хвърли поглед през рамо и зяпна с отворена уста. Между младежа и врага стоеше един-единствен Червен гвардеец. Бул наклони чартата си над рамото на младия мъж и изчака да усети върхът й да намери баланса си, уравновесен от противотежестта на шипа в основата й, известен като „резача на пръсти“. Червеният гвардеец зад Бул стори същото.

Сега ги виждаше. Трима гиганти — нямаше по-подходяща дума, с която да ги опише — трима мъже, високи поне осем стъпки, стояха един до друг и изглеждаха още по-високи заради гребените си от разрошена руса коса. Той осъзна, че това са мъже от северните племена, когато зърна боядисаните им с бойна окраска лица. Беше чувал, че някои от тях достигат такъв ръст.

За момент Бул направи нещо, което не беше правил, откакто беше младеж в редиците на армията. Замръзна, стъписан от онова, пред което е изправен. Наблюдаваше с пресъхнала уста замахването на огромния боен чук, който се стовари като падащо дърво, и мъжът, който беше „острието“, изчезна под него.

Върхът на чартата на войника зад него разкъса бузата на Уикс, когато младежът отстъпи назад към Бул. Момчето беше изпуснало своята чарта. Сви се под щита, когато гигантът вдигна чука над главата си.

В отчаянието си Бул насочи чартата си към гиганта. Върхът й се удари в огромния му правоъгълен щит й Бул я дръпна, за да нанесе още един удар.

Още чарти се насочиха към гиганта.

Хайде, по дяволите, нека някой да го мушне.

Опита се да открие мишената зад огромния щит, но не можа да се прицели и един мъж от дясната му страна се блъсна в него.

Уикс падна със сподавен вик сред дрънчене на метал.

Бул пристъпи напред и прекрачи момчето, нанасяйки удари в движение. Беше по-висок от останалите в чартасата и въпреки това изглеждаше като джудже пред тримата огромни мъже от северните племена, които си приличаха като братя. Докато си поемаше дъх, видя как зъбите на тъмния силует срещу него проблеснаха в усмивка.

Вляво от него един мъж се строполи и се помъчи да се изправи на крака. Бул вдигна щита си и нанесе удар на сляпо иззад него. Върхът на чартата му проби щита на гиганта и се плъзна по бронята му. Гигантът замахна с бойния си чук надолу към чартата, строши я на две и я изби от ръцете му. Бул усети движение между краката си. Там, долу, Уикс беше още жив.

Бул изтегли меча си от ножницата и заби по-здраво крака в калта.

— Давай, момче! — извика той към Уикс и от устата му се разхвърча слюнка. — Давай!

Чантата медико подскачаше на хълбока на Кърл, докато следваше Крис по замръзналата земя. Тичаха през прикриващите части на леката пехота на Доброволците и Червената гвардия, които защитаваха фланговете и ариергарда на бойния строй, докато той бавно си проправяше път напред. Тук, в по-разредените си формации и извън защитата на основните сили, войниците бяха по-уязвими и загубите бързо нарастваха.

Крис посочи един паднал мъж и продължи да тича, без да поглежда назад, за да види дали Кърл го е видяла, или не.

Осветителна ракета изсвистя в нощта и в продължение на няколко мига освети сцената в оттенъци на яркозелено, докато Кърл клечеше до ранения Доброволец. Мъжът започна да обръща очи. От бедрото му, точно под ръба на ризницата, шуртеше кръв. Тя не можеше да каже от какво е раната. Имаше вероятност вътре да е заседнал куршум.

— Крис! — изкрещя тя, но жената вече не се виждаше, изгубена между сражаващите се мъже.

Това е лудост — помисли си, докато гледаше надолу към раната. — Не съм обучена за такива неща. Не съм готова за тях.

Тя продължаваше да клечи, замръзнала насред цялата тази лудост в нощта. Виковете на умиращите мъже изпълваха ушите й и насилието беше навсякъде около нея. Тя мразеше всичко това, мразеше го с всяка фибра на тялото си, мразеше тази нужда на мъжете да се бият и да завладяват, да разкъсват света на парчета, за да задоволят детинските си пориви.

Раненият войник изстена от болка и промърмори нещо с пресъхналите си устни. Тя погледна надолу към него. Беше с брада, на средна възраст. Нечий баща. Нечий съпруг. Кърл си спомни за какво е тук.

Провери пулса му и установи, че сърцето му все още бие силно. Започна трескаво да рови в чантата си медико за стъкления капкомер със саново семе. Стисна устата му, за да я отвори, и капна няколко капки върху езика му. Той изстена отново и тя сипа в устата му съвсем малко вода от манерката си.

— Благодаря ти — изпъшка той и се опита да се обърне на една страна.

— Не се движи — предупреди го тя, докато слагаше компрес върху раната му.

Около тях леката пехота беше изтласквана обратно от настъпващия строй на имперските войници. Мъжете изстрелваха по врага къси копия, гранати и стрели. Покрай нея притичваха взводове, които се опитваха да обходят по фланга приближаващото множество. В нощта отекна експлозия. Един мъж падна по лице в снега на не повече от десет крачки разстояние.

— Натискай силно! — изкрещя тя на Доброволеца и хванала лепкавата му космата ръка, я притисна към превръзката.

Той отново забели очи, но след малко успя да ги фокусира пак върху нея.

— Натискай! — повтори тя.

Той примигна, за да й покаже, че е разбрал.

Кърл изтегли едно от тънките колчета от колчана на гърба си. Единият му край беше със заострен връх и тя разчисти малко снега, след което го заби здраво в земята. Разгъна бялото знаменце отгоре, така че хората с носилките да открият по-лесно ранения. Хвърли поглед към другия пострадал, който лежеше наблизо.

Вдигна ръка над главата си и затича към него.

— Генерале! — изкрещя Бан, докато крачеха с чартасата. — Генерал Реверес иска подкрепления отляво. Казва, че са загубили Седма чартаса, а Шеста е отблъсната.

— Загубили са я?

— Някак си са били откъснати от основните сили. Не е сигурен къде се намират.

Генералът закрачи бързо към Бан, следван от телохранителите си. Дългата му мокра коса висеше върху раменете му, облечени в палтото от меча кожа. От гнева изглеждаше по-едър, отколкото е в действителност.

— Проклети глупаци — да не смятат, че сме дошли тук да си играем?

Бан нямаше какво да отговори.

Крийд изсумтя, изпъна се и сключи ръце зад гърба си. Погледна назад към стрелците с лъкове и младежите с прашки, пръснати по протежението на дългия коридор през плътния строй на армията. Нямаха щитове, с които да се защитят от вражеската стрелба, и понасяха загуби. Беше твърде тъмно, за да се види леката пехота, която се намираше зад тях, в ариергарда на строя, и маршируваше в такт с армейските барабани отвъд медикосите и носачите на носилки, тичащи напред-назад. Генералът отново погледна към предните редици.

Едно късо копие се удари във вдигнатите щитове, които защитаваха пълководеца. Телохранителят му погледна скептично към покрития с шипове връх, който стърчеше от щита му — третия досега. Сипеха се отгоре им като порой.

На не повече от шест крачки от Бан летящо копие прикова медико към земята. Младият мъж размаха ръце и крака с крясъци, а от раната му изби розова пяна.

Бан дишаше тежко, вцепенен от случващото се около него. Напредването им се бавеше. Продължаваха да оказват натиск напред, макар и с голяма мъка, а сега изглеждаше, че отляво имперските войници ги принуждават да отстъпят назад. По-лошото беше, че цялата армия вече беше обкръжена, без надежда да се измъкне.

Капитаните и строевите сержанти ругаеха своите чартаси и им крещяха да настъпват по-упорито напред. Близо до него, вляво, един капитан буташе хората си по гърбовете и ги засипваше с хули.

— Изпрати куриер до Оциен в Девета — извика Крийд в ухото му и кимна към останалите резервни чартаси, които едва се виждаха вдясно. — Нареди им една чартаса да отиде за подкрепление на левия фланг.

Бан за пореден път се възхити от генерала, който помнеше името на всеки офицер под свое командване.

— И, лейтенант — добави Крийд, докато Бан се обръщаше към близкия куриер, — уведоми генерал Реверес, че ако отстъпи още малко, лично ще отида да му свърша работата.

— Сър.

След като изпрати куриера до Оциен, Бан си избърса лицето с трепереща ръка. Взрив наблизо го накара да подскочи.

Нищо не би могло да подготви човек за звука на решаващата битка. Той си припомни първия път, когато беше чул нещо подобно — деня, в който манианците бяха атакували Щита. Беше го хванало разстройство, а умът му беше станал муден, сякаш мислите му плуваха в кал. Беше като да се озовеш насред гръмотевична буря — костите ти вибрират, ушите те болят повече от гърлото, което вече си раздрал от викане. Звуците от предните редици вече бяха невъобразими. Там цареше същинска касапница, която достигаше до него под формата на трупове под ботушите на напредващите редици. Вонята трудно се издържаше. Калната земя беше напоена с кръв, смесваща се с останалото, което човешките тела изпускат в такива случаи — смърдяща и лепкава маса, в която той бе падал неведнъж.

Насред строя имаше открито пространство, където трупаха мъртвите и ранените. Хората с носилки търчаха напред-назад и не можеха да насмогнат на броя на жертвите в опита си да ги местят със скоростта на придвижване на армията. Монасите им помагаха, където можеха. Медикосите водеха свои битки за спасяването на животи. Раните бяха непоносими за гледане дори за Бан, който беше видял достатъчно кръв в обсадата на стените. Откритите рани кървяха обилно и оголеното месо изглеждаше шокиращо живо. Краката се хлъзгаха върху сивите черва, които се валяха пръснати в калта. Разкъсана кожа висеше на парцали, очни орбити зееха празни, кръв бликаше от тела с откъснати крайници.

Мъже, които изглеждаха напълно невредими, просто седяха на земята и ридаеха или гледаха невиждащо празното пространство. Един войник се опитваше да свали бронята си. Мъчеше се да го стори от няколко минути и въпреки това не беше успял да се справи с простата задача да свали нагръдника си. Най-зле бяха онези, които не можеха да ходят. Някои бяха изоставени отзад при придвижването на оформения като връх на копие строй и ариергардът ги тъпчеше там, където лежаха.

Бан извърна поглед от всичко това. Той потърси с очи вдъхващата спокойствие едра фигура на генерал Крийд и видя, че Куулас, военният чатеро, говореше в ухото му.

— Май скоро ще спрем! — казваше мъжът.

— Какво?

— Казвам, че май скоро ще спрем! Можем ли да направим нещо?

— Да направим? — сопна се генералът. — Ако имаше такова нещо, човече, вече щяхме да сме го направили.

Куулас изглеждаше така, сякаш се е надявал на по-вдъхновяващ отговор от този. Той хвърли поглед към Бан, който забеляза, че мъжът трепери.

— Все още имаме едно предимство — заяви генералът и Куулас и Бан се наведоха по-близо, за да го чуят. — Тъй като сме напълно обкръжени, хората ни няма къде да бягат. При всички положения няма да ни обърнат в бягство.

Бан бързо примигна. Крийд го потупа по рамото и едва не го събори.

— Пипнахме мечката! Сега трябва да пострадаме от ноктите й, докато се мъчим да достигнем до гърлото й.

Дори сега Крийд продължаваше да мисли за своята история.

— Ами ако матриархът побегне, генерале? Какво ще правим тогава?

— Тогава собствените й хора ще я довършат вместо нас. За манианците е важно водачът им да има кураж.

— И вие смятате, че ако я убием, те ще се пречупят?

— Може би. Или пък Спарус ще успее да ги запази сплотени. Кой знае?

Зъбите на генерал Крийд проблеснаха в усмивка, което рядко се случваше.

Може би го беше казал само заради чатерото и неговите писания. Той се обърна и закрещя още заповеди.

Въпреки току-що казаното от генерала войниците от предните редици започнаха да се разпръсват наляво. Офицерите удряха бягащите мъже или викаха в лицата им и ги блъскаха да се върнат обратно в строя.

— Накъде бягате? — представи си ги Бан да крещят. — Накъде бягате, глупаци?

Макар и треперещ, Куулас успешно се преструваше, че запазва хладнокръвие. В този момент Бан изпита съчувствие към него и леко му кимна, когато чатерото се загърна по-плътно в наметалото си и закрачи към редиците, където беше настанал хаос.

Поредният куриер се приближи към Бан от предната чартаса. Той застана мирно, а зачервените му бузи се издуваха, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Трета чартаса… беше спряна… от атаката на нови сили. Казват, че са жреци воини.

Стомахът на Бан се сви от страх, когато си помисли, че Трета чартаса беше карето на Хуу в авангарда на строя, малко вдясно от центъра. Това бяха най-добрите им войници.

Милостиви Дао, дори вече бяха спрели да се придвижат напред!

Пое си дълбоко дъх, преди да приближи до генерала, за да му съобщи вестта.

— Жреци воини — ядно рече Крийд.

Сложи ръце на хълбоците си, разкрачи широко крака и вдигна поглед в нощното небе, за да открие там някакво вдъхновение.