И се възправи сянка

Игра на раш

Аш се събуди в затъмнената стая. Опита се да си припомни къде се намира, докато ръцете му опипваха меките и скъпи чаршафи.

— Полека — каза един глас и докато рьошунът обръщаше глава към източника му, той усети хриптящото си дишане.

Някаква фигура се изправи край затъмнения прозорец и се приближи до леглото, държейки нещо в ръка.

Аш се надигна върху пухкавите възглавници и прие кратуната, която му подаваха. Отпи от успокояващо студената вода, закашля се пак, след което отпи по-голяма глътка.

— Благодаря ти — дрезгаво промълви той, когато Че се върна при стола си до прозореца.

Аш предпазливо свали крака от леглото и ги сложи върху студения дървен под. Главата му се замая и започна да му се гади. Усещаше тъпа пулсация на мястото, където на черепа му се беше образувала цицина. Не се чувстваше никак отпочинал.

— Къде се намираме? — успя да попита той, след като известно време се мъчеше да си поеме дъх.

Силуетът на Че се обърна към него.

— Заврени в град, който всички други явно отчаяно искат да напуснат — отвърна мъжът и след това се обърна отново към гледката през прозореца.

Аш се изправи на крака, изпука силно костите на гърба си и зачака главата му да спре да се върти. В далечината се чуваше оръдейна стрелба и той усети във въздуха мириса на нещо, което гори. Изръмжа и се отправи към прозореца, за да погледне навън. Суграшицата най-сетне беше спряла и вятърът беше разкъсал облаците, така че през тях от време на време се процеждаше звездна светлина. Тя беше достатъчна, за да освети тънката ивица дим, която се разпростираше от града.

Аш наблюдаваше флотилията от лодки, които се бяха насочили на запад. Те оставяха след себе си зловеща синкава светлина.

— Шансовете ни да напуснем града намаляват с всяка заминаваща лодка.

Аш сложи ръка върху рамката на прозореца и се облегна на нея. Всеки път, когато си поемеше дъх, гърдите му пареха, но въздухът сякаш му помагаше малко, макар да беше натежал от острия мирис на сяра.

Той присви очи и огледа брега около езерото. Там се виждаха искрици светлина от факли — бяха много. Искриците можеха да бъдат видени и покрай южната, и покрай северната страна. Имаше и пламъци, които се извисяваха високо в нощта — горящи сгради. Докато ги наблюдаваше, видя как факлите се разпростират, пълзят бавно по западния бряг, който беше краят на гората Уиндръш.

— По езеро, което е обградено от врага.

Аш непохватно издърпа през стаята стол (координацията му все още не беше възстановена), като го блъсна и закачи в крака на леглото. Звуците отекнаха прекалено силно в празната стая.

Той седна край прозореца с кратуна с вода. Отпиваше от нея от време на време, докато двамата с Че стояха загледани навън в нощта.

— Ако искаш, тръгвай — каза той на тъмната фигура срещу него.

В сумрака видя как Че му хвърля хладен поглед.

— Не бих искал да ти отнема отмъщението.

Аш метна кратуната в скута на младия мъж и видя как очите му трепнаха. Че изправи кратуната. От скута му върху пода се посипа вода.

— Мислиш — изръмжа Аш, — че понеже си ме спасил в трудна ситуация, си платил за онова, което си сторил? Грешиш, Че. И не се шегувай със сметките за уреждане помежду ни. Не намирам това за смешно.

Че отново обърна лице към прозореца.

— Прави каквото искаш, старче — въздъхна той.

Дипломатът лениво се почеса по врата и Аш си спомни за времето, когато този младеж беше ученик на рьошуните в Сато — упорито малко момче с тревожни очи, готово да избухне в смях със скоростта на ято уплашени птици, излитащи от скривалището си в тревата.

— Ти беше един от нас — обвини го Аш.

— И аз си мислех така.

— Въпреки това ни напусна заради Ман.

Тънките устни на Че се извиха в печална усмивка.

— Винаги съм принадлежал на народа на Ман — замислено рече той. — Просто по онова време не го знаех.

— Обясни ми.

Младият мъж започна да се чеше още по-настървено, почти без да усеща какво върши.

Рьошунът внимателно протегна ръка и хвана китката му. Усети как Че се стресна от допира му и след това бавно отдръпна ръката му от врата. Усещаше ускорения пулс на младия мъж под ръката си.

— Че?

Дипломатът затвори очи за момент. Когато ги отвори отново, заговори като човек, който просто разказва история на друг, без да влага в нея каквато и да е емоция.

— Манианският орден има своите начини да въздейства върху ума ти, Аш. Те са си поиграли с моя, докато съм бил момче. Накараха ме да мисля, че съм някой друг, след това ме изпратиха да играя ролята на рьошун. Честно, това не беше опит за измама от моя страна. Мислех си, че не съм нищо повече от невинен ученик. Но когато станах на двайсет и една, истинските ми спомени нахлуха в съзнанието ми, точно както бяха възнамерявали кукловодите ми. Мисията ми стана ясна. А сега си махни ръката, старче, преди аз да съм го сторил вместо теб.

Аш отдръпна ръката си и се облегна назад, чувствайки се донякъде объркан.

— Осъдил си на смърт всички, които живееха в Сато — каза му той.

Младият мъж беше само сянка, седяща на стола. Бялото на очите му проблясваше, докато той гледаше навън към езерото.

— Направих каквото трябваше, за да запазя живота на майка си, за да не я наранят. Не можех да сторя нищо друго, разбираш ли?

— Не си имал друг избор.

— Не.

— И какво ще стане с майка ти сега, Че? Ще я наранят ли сега, когато дезертира?

Очите на младия мъж искряха.

Аш съжали за думите си, макар че моментът отмина, преди да успее да каже каквото и да било, защото получи нов пристъп на кашлица.

Че отново му предложи вода и Аш се наведе и се изплю на пода. Пийна от водата, за да успокои гърлото си. Че се наведе отново, вдигна нещо и хвърли и него в скута на Аш. Беше самун баят хляб, увит в хартия и изяден наполовина. Аш усети как стомахът му закъркори, докато изяждаше хляба с очи.

Докато се хранеше, нещо в него се пречупи. Гневът, който изпитваше към този млад мъж, и чувството, че е бил предаден, изчезнаха от само себе си. Той сдъвка и преглътна последната си хапка и известно време продължи да седи, без да мърда, не знаеше какво да каже. Ята птици пляскаха с криле в нощта и се зовяха, подплашени от скривалищата си от оръдейните изстрели, които вече не звучаха като пукот на фойерверки. На улиците отвън един мъж крещеше като обезумял нечие име.

— Ако се наложи, можем да доплуваме до брега — каза накрая рьошунът.

— В това време? — Че го изгледа от горе до долу. — Изглеждаш така, сякаш и една студена баня ще те довърши, камо ли пък да се опиташ да плуваш.

— Дай ми един-два дена и ще видиш. Освен това водата тук не е толкова студена.

— Какво ще правиш, ако успеем да се измъкнем?

Аш проследи факлите, които се разпростираха по западния бряг. След известно време изпусна дълго задържания си дъх.

— Ще предупредя хората си, Че. Това ще направя.

Възрастният мъж почувства как глиненото шишенце на врата му тежи на съвестта му.

— Но първо трябва да се видя с една майка и да й разкажа за сина й.

Имаше трик как да заспиш през нощта и Че някога го знаеше. Можеше да легне на възглавницата, да се отпусне, съсредоточавайки се в дишането си, и бързо да потъне в така желаното забвение.

Но когато правеше този трик, той беше още млад и живееше за мига, вместо за дните, които са зад гърба му, и за онези, които предстоят. Още не страдаше от тревожността на възрастния човек, в която мислите се превръщат в натрапчиви импулси, които само се засилват в тишината на леглото и правят заспиването по-скоро въпрос на воля, отколкото на отпускане, и на борба, отколкото на смирение. При тази борба непрекъснатите опити да заспи водеха единствено до загуба на умението да го прави.

И така, въпреки огромната си умора, в продължение на дълги часове през тази нощ Че се въртеше и мяташе и почти не успя да спи. Продължаваше да мисли за майка си в Ку’ос и за призраците с гароти в ръце, промъкващи се към постелята й. Мислеше си също и за детството си, прекарано в задушния затвор на Храма на чувстващите, как беше самотен в игрите си, без други деца на неговата възраст, отегчен от безкрайните учения на Ман и закаляван от време на време от поредните пречиствания.

Най-много обаче мислеше за това, че дори и сега не се чувстваше свободен. Знаеше, че орденът никога няма да позволи дипломат да дезертира и да остане жив.

По някое време през нощта той чу как в спалнята до неговата Аш събори нещо. Заслуша се в скърцането на стъпките на стария чуждоземец, който слизаше надолу по стълбите. Последва ги тракане и тропане в кухнята и отново стъпки, когато Аш се върна нагоре и затвори вратата след себе си.

Рьошунът беше просто поредната грижа, която занимаваше мислите му.

Накрая Че се отказа да спи, изпъшка, стана от леглото и разтри лицето си, за да се разсъни.

В съседната стая Аш лежеше увит в одеялата и дишаше тежко, докато спеше. На пода до леглото имаше празна бутилка вино и буркан с нещо, което миришеше на мед. Чуждоземецът се изкашля няколко пъти, почеса се под одеялото, но не се събуди.

Че взе одеялото, което използваше, и го хвърли върху спящия мъж. Сложи раницата си на масата в стаята си и започна да тършува в нея, докато не откри увитото шишенце със сок от девствен лес. Опита се да си припомни колко трябва да вземе, за да потисне пулсиращата си жлеза. Беше лесно да вземе повече, отколкото е необходимо — това поне му беше ясно — а така можеше да задейства самоубийствената реакция, която иначе се предизвикваше с усилие на волята.

Сложи съвсем малко количество върху езика си и върна шишенцето в раницата, след което я избута на сигурно място под леглото. Сокът от девствен лес имаше противен и горчив вкус.

Че провери дали пистолетът му е зареден и го пъхна в кобура. Наметалото му беше все още напълно мокро и когато хвърли поглед към небето, той видя, че звездите ясно се различават сред разкъсаните облаци. Отвори прозореца и простря наметалото си навън, за да съхне.

Сокът още щипеше езика му, докато се спускаше по стълбите до приземния етаж на голямата празна къща. Сетне излезе през входната врата и външната порта след нея. Постоя за момент на мокрите дъски на улицата, заслушан в размяната на изстрели на изток.

Сетне погледна в обратната посока, към близките черни води на езерото, които се виждаха между двете редици къщи. Привлечен от тях, той тръгна по улицата, пресече широкия булевард и забърза към хлъзгавата крайбрежна ивица от езерна трева, докато не се озова до водата.

Сега по цялото протежение на далечните брегове блещукаха лагерни огньове. По езерото все още се носеха салове, хората на тях щяха да се насочат към местата, където се вливат Чилос и Сак, с надеждата да стигнат дотам, където щяха да са в безопасност.

Трябваше да съм на един от тези салове — кисело си помисли той. — Трябваше да отида колкото се може по-далеч от тук.

Че неохотно се извърна от брега.

Обърна се към далечните светлини и шума в сърцето на града и се зачуди колко ли още му остава, преди да дойдат за него.

Старицата стоеше приведена на брега на плаващия остров, нагазила до глезените във водата и вързала полите си около бедрата. Прерязваше с нож нишките на езерната трева, която след това пускаше в кофата до себе си.

За момент оръдията спряха да стрелят откъм горящия мост. Старицата чу слаб плясък недалеч от нея и след това внезапния звук на вода, която се стичаше от нещо. Тя прекъсна работата си и се подпря със свободната си ръка на кошницата за равновесие.

— Кой е там? — попита тя с треперещ от възрастта глас.

Никой не отговори, макар че можеше да усети нечие присъствие наблизо. Някой я наблюдаваше.

Тя се изправи с ножа в ръка. Разнесе се нов плясък и още стичаща се вода.

— Кой е там? — попита тя отново и направи няколко стъпки назад, излизайки от водата.

— Аз съм, стара майко, твоето дете — разнесе се наблизо млад женски глас.

Той накара старицата да трепне уплашено.

— Какво? Аз нямам деца. Кой е?

Тя усети как водата край върховете на пръстите й се раздвижи. Почувства по лицето си нечий дъх с аромат на подправки.

— Спри да си играеш с нея, не виждаш ли, че е сляпа — разнесе се мъжки шепот. — Суон, ще ми помогнеш ли с тези дрехи, преди да измръзнем до смърт?

— Сляпа или не, тя все пак е свидетел.

Сърцето на жената спря, когато в гърлото й опря хладно острие. Не смееше да помръдне. Безполезните й очи се движеха сякаш независимо от желанието й.

— Стара сляпа жена, без деца — смъмри я отново женският глас.

— Суон!

Гърлото на старицата беше пронизано от пареща болка. Закашля се с влажна кашлица, задави се и вдигна ръка към шията си, почувства как по пръстите й се разлива нещо топло. Коленете й се подгънаха и тя се строполи върху езерната трева. Едната й ръка остана да се поклаща над водата, а устата й беше широко отворена като на риба, озовала се на сухо.

— Тази трябва да ми е благодарна. — Беше последното нещо, което чу в живота си.

Стотици хора изпълваха улиците и се тълпяха объркани около огромния Централен канал, където се надпреварваха за свободите места в няколкото лодки, които все още се готвеха да потеглят, или на фериботите, чиито екипажи бяха достатъчно храбри, за да се върнат за още пътници.

Че видя хора, които бяха толкова отчаяни, че товареха семействата си на импровизирани салове — рогозки от езерна трева. Жените стискаха в ръцете си бебета, децата държаха кошници, буркани и каишките на лаещи кучета, баби и дядовци шепнеха молитви.

Мъжете от кхосианската армия бяха намерили места за спане в цитаделата в сърцето на плаващия град и по улиците и в сградите, които я заобикаляха. Градската гвардия на Туме се мъчеше да поддържа някакво подобие на ред, докато войниците от армията се олюляваха пияни и уморени, пикаеха в преките, плискаха се като деца в обществените резервоари или развратничеха с проститутките, които толкова отчаяно се нуждаеха от пари, че бяха останали. Той прескочи един Червен гвардеец, който хъркаше в средата на дъските на улицата.

Под тентата на магазин зърна кратко сбиване между два взвода. Един мъж падна назад със стърчащ от бедрото му нож.

Че предположи, че това е заради отминалата битка. Мъже като него самия, които бяха изтощени до мозъка на костите си, но след като бяха оцелели от сражението, бяха твърде възбудени, просто за да си почиват. Никак не приличаха на войниците, които толкова го бяха впечатлили предишната нощ.

Една врата се отвори, когато той подмина началото на уличката, и двама мъже излязоха с олюляване през нея, обвити в дим. Че спря, за да погледне табелата над вратата. Пишеше „Странноприемницата на Калхалий“ над рисунка на жена с къдрава коса, от чиято уста висеше риба.

Беше виждал това име някъде и преди. Калхалий. Основателката на Туме и нейните двайсет гладуващи деца — родоначалници на главните кланове на града.

Че се приближи до отворената врата и пристъпи вътре. Спусна се по няколко дървени стъпала и влезе в широко мазе, което едва стигаше, за да се съберат в него стотината войници, които го изпълваха от стена до стена. Мъжете бяха разюздани пияници, които се надпреварваха кой ще надвика най-силно музиката на оркестъра, свирещ на подиума. Младият мъж усещаше влагата на стара пот във въздуха, сред дима от хазии и смолиста трева, който се носеше на гъсти облаци.

Тук той едва чуваше собствените си мисли и се радваше, че е така. Пристъпи към бара, който се простираше покрай лявата стена на дългото помещение. Там се бяха събрали офицери, които седяха на столчетата или стояха прави, облегнати на бара. Сред тях имаше множество проститутки. Единият му крак се подхлъзна, той погледна надолу и откри, че е стъпил в локва от тъмна течност. Видя, че стои върху част от пода, направена от стъкло. През дълбоките основи от езерна трева под краката им беше изрязан голям, облицован с дърво, кладенец. Между чифтовете ботуши забеляза блещукането на призрачна светлина в дълбоките води долу.

Инстинктът на комарджия накара Че да си пробие път напред, докато не стигна до задната част на стаята, където видя голяма овална маса, върху която течеше игра на раш. В този край помещението беше по-тихо и мъжете бяха съсредоточили вниманието си върху картите.

Известно време той погледа играта и видя, че залагат само двама играчи — един мъж в пурпурната роба на Хуу и момиче с къса коса, облечено в черните кожени дрехи на Специалните. Всички столове бяха заети, макар че един от играчите седеше потънал в дълбок сън, с отворена уста и кипната назад глава. Че леко бутна рамото му с един пръст и той падна странично от стола.

Наоколо се разнесе кикот, докато той се намърда на мястото на мъжа като жокей, който се настанява на седлото. Картите бяха свалени и момичето в кожените дрехи наблюдаваше как прибират монетите й от средата на масата.

— Какъв е таванът? — попита той онези около него.

— Душите ни — избоботи мъж до него.

Той беше облечен в цивилни дрехи и имаше голям корем. Пред него имаше халба с вино и чиния с шишчета месо. Облиза мазните си пръсти, когато Че му кимна.

— Високи залози — отвърна Че и извади от джоба си кесията с пари.

Изсипа няколко монети в дланта си и ги сложи на масата една върху друга. Бяха от местните пари — сребърници и няколко златни орела, запасът му за спешни случаи.

Раздаващият раздаде наново карти и всеки от играчите хвърли по една медна монета в гърнето. Че погледна момичето, седящо срещу него. В момента беше затворило очи, но когато старият войник от дясната му страна погледна картите си и отвратено ги захвърли, то отвори очи за миг, за да погледне своите карти, и нацупи устни.

Малко е млада за Специална — помисли си Че, преди да забележи бялата лента на медико около ръката й.

Тя внимателно взе една сребърна монета и я хвърли в гърнето.

Мъжът от лявата й страна я изгледа подозрително и захвърли картите си. Хората около масата продължиха да свалят картите си. Когато дойде ред на дебелия мъж, той отговори на залога, след което си записа нещо в тефтерчето пред себе си.

Момичето срещна погледа на Че с големите си, замаяни от алкохола, сини очи.

— Ще играеш или ще гледаш? — попита го тя.

— По малко и от двете — отговори й той, след което погледна надолу към своите две карти — черен монах с три ръце и бял чужденец.

Че обмисли положението си. Тази нощ не държеше да спечели. Беше му достатъчно да поседи в познатата среда на игралната маса и да забрави за момент за всичко останало. Подчинявайки се на внезапна прищявка, той отговори на залога на момичето и след това го вдигна, като хвърли още два сребърника, следейки реакцията й.

Момичето отново притвори очи и се облегна на стола, докато чакаше реда си.

— Акцентът ти — не си от Кхос, нали? — Беше отново дебелият мъж, който отпиваше от виното си.

— Аз съм от много места — непринудено отвърна Че.

Мъжът избърса ръка във вълнената си туника и му я подаде.

— Куулас — представи се той.

— Че.

Стиснаха си ръцете и Че се зачуди дали мъжът просто не се опитва да го прецени.

— Какво те води тук, приятелю?

— Тук съм по работа — отвърна Че. — А ти?

— Аз ли? Занимавам се с военна кореспонденция, когато не съм зает с описването на впечатленията си от живота.

— Куулас? — изненада се Че. — Същият онзи Куулас, който написа „Първият и последният“?

Думите му накараха военния чатеро да се усмихне с гордост.

— Същият — призна той. — Доста четеш, приятелю. Не издадоха чак толкова много бройки.

Че скромно наклони глава.

Раздаващият разхвърля върху игралната маса четири карти, обърнати нагоре. Че забеляза червен чужденец, преди да погледне останалите. Другите две карти също бяха червени.

Момичето отново първо обяви залога си. Този път беше още по-висок — в гърнето иззвъняха пет сребърника.

Че се облегна назад и се опита да прочете лицето й.

Спокойна е — каза си той. Не изглеждаше да блъфира. Имаше голяма вероятност наистина да има нещо, може би дори флош.

Зачакаха Куулас. Едрият мъж изучаваше с присвити очи картите в ръката си и онези на масата. Той хвърли поглед към момичето.

— Не! — отсече той и захвърли картите си на масата.

Че се забавляваше. Знаеше, че вероятно е победен, въпреки това протегна ръка към запаса си от монети и си поигра с тях известно време, заслушан в металното им звънтене. Тя се престори, че не му обръща внимание, когато той я погледна втренчено, и той се възползва от възможността да погледне надолу към формите на гърдите й, стегнати от кожата.

Не можеш да блъфираш с това момиче — реши той накрая и със съжаление плъзна двете си карти напред.

Направи жест към гърнето. Твои са.

Тя прибра безизразно печалбата си. Осмели се само веднъж да хвърли поглед към Че и ъгълчетата на устните й се извиха в лека усмивка.

Дяволски добър блъф — изненадано си каза той.

Малката кучка беше изиграла всички.

Че се облегна назад и се засмя. В този момент се почувства толкова добре, че продължи да се смее. Смехът му се загуби сред глъчката на тълпата и когато най-сетне спря, той се чувстваше още по-добре. Междувременно бяха започнали раздаването на нова ръка. Той улови погледа на една от сервитьорките и й извика да му донесе малко вода и хубаво вино. Виното, което тя му донесе, беше поносимо, а водата имаше вкус на езерна.

— Как върви евакуацията? — попита Куулас.

— Не би ли трябвало лично да провериш, кореспонденте?

— Засега видях достатъчно, благодаря — тихо отвърна мъжът.

Че пасува при следващите няколко ръце — картите бяха толкова слаби, че не си заслужаваше дори да блъфира с тях. Искаше да види как ще се развие играта и какви са стиловете на другите играчи, преди да започне да действа.

Близо до бара се разрази свада с бой. Причината за нея беше мъж, който си беше извадил члена и го размахваше под подигравките на приятелите си. Строшена бе маса и напитките върху нея се разляха по пода. Барабаните на оркестъра подхванаха ритъма и музиката продължи без прекъсване в следващата песен. Сега певицата стенеше настойчиво и със страст. Думите й наподобяваха силен вой на най-чист стар кхосиански и по интонация почти приличаха на езика на алхази. Че се обърна да наблюдава изпълнението й.

Певицата беше облечена в черна тясна рокля от коприна, прилепнала по тялото. Косата й беше вдигната нагоре с фиби от лакирано дърво. Очите й бяха подчертани с черна линия. Докато пееше, поклащаше бедрата си по такъв начин, че приковаваше погледите на мъжете в помещението, а и на жените също, така че всички я зяпаха, полудели от копнеж по нея или от желание да заемат мястото й. Очите им не я изпускаха, докато пееше, хванала лицето си, гърчейки се сред кълбата дим.

— Калхалий!

Че се обърна към масата.

— Какво? — попита той момичето.

— Калхалий — изкрещя отново то, за да надвика шума. — Казват, че тя притежава това място.

Той забеляза, че момичето говори с дълбок гърлен лагоски акцент.

— Бива си я — отбеляза той, като хвърли поглед назад.

Виното го замайваше — вече го усещаше. Наведе се през масата и подаде ръка на момичето.

— Че — представи се.

— Чух — отвърна тя и го изгледа за момент, преди да стисне ръката му, след което добави: — Кърл.

Когато ръцете им се докоснаха, той усети как кръвта му се раздвижи и видя как устните й леко се разтвориха. Стисна ръката й по-силно — желаеше я.