И се възправи сянка

Град Трюмна вода

Гората е като отделен свят в света, обичаше да казва майка му контраре.

Докато вървеше към външната й част, олюлявайки се, с дрехи, превърнали се в парцали, и подгизнал след прекосяването на реката, той усети как миризмата в ноздрите му се промени и светлината стана по-мека след преминаването си през високите корони на дърветата. В този миг осъзна, че думите й са верни.

Осмели се да продължи нататък — по-навътре в Уиндръш, докато накрая краката му не отказаха да вървят повече. Строполи се върху мекия килим от листа и пръст и потъна в сън без сънища, който му донесе забрава.

Като се събуди, Бул осъзна, че няма да може да продължи, ако не възстанови част от силите си. Захвана се да си прави лагер, недалеч от един широк и плитък поток. Запали паднали клони, които бях влажни и пушеха, и премести пред тях голям пън, на който да седне. Хранеше се с горски плодове и с рибата, която улавяше с помощта на заострена пръчка. Дори дръзна да хапне от гъбите, които му се струваха познати. Имаше също изобилие от всякакви видове ядки, но ако преядеше с тях, ставаше му тежко на стомаха.

Когато през тези първи нощи заспиваше на постеля от мек мъх, докато звездите проблясваха през листата над главата му и дърветата го заобикаляха като стените на дома, той усещаше, че светът отвъд гората изчезва от съзнанието му и вече не го беше грижа за неприятностите и конфликтите в него. Най-сетне беше в мир със себе си на това тихо самотно място на народа на майка му. Искаше му се никога да не го напуска.

На четвъртия ден от възстановяването си Бул беше събуден от остро смушкване в ребрата. Той седна и се озова сред група мъже контраре, които го зяпаха. От лицата им, целите нашарени със зелени и черни ивици, гарвановите пера и костните амулети, украсяващи дългите им черни коси, му стана ясно, че са воини.

— Чушон! Теканари! — извика му един от мъжете и го смушка отново с копието си.

Воинът изглеждаше най-младият от всички. Бул сграбчи копието за дръжката и го издърпа от ръката му.

Мигновено дузина други копия се опряха в плътта му.

— Хей! — извика им Бул и вдигна ръка.

Подхвърли обратно копието в ръцете на стреснатия воин.

— Успокойте се. Аз съм един от вас, не виждате ли? — Той посочи лицето си, макар да беше очевидно за какво говори.

Мъжете хвърлиха поглед на младия воин. Искаха да убият Бул на мига — можеше да види това.

Младият воин заби с грациозно движение върха на копието си в земята и дръпна панталоните си, за да коленичи пред него. Той колебливо хвана лицето на Бул и го обърна първо на едната, после и на другата страна. Огледа острите му скули и мургавия цвят на кожата му. Вгледа се отблизо в рогата, татуирани върху слепоочията му, и кимна разбиращо.

— Тогава добре дошъл у дома, братко на племената — каза младият мъж на груб търговски и му помогна да се изправи на крака.

Аш се скиташе в дъжда, изгубен и без цел. Вървеше, без да мисли, и единственото, което усещаше, бяха твърдите заоблени павета под подметките на ботушите си. Беше оставил краката си да го водят, накъдето пожелаят.

Хермес му беше предложил стая, в която да отседне колкото време му е необходимо. Рьошунът сковано му беше благодарил, но бе отклонил поканата и го беше оставил да стои на прага с цвърчащите птици зад гърба му.

— Не съм сигурен какво ще правя сега, Аш. Значи ли това, че с нас е свършено? Това краят ли е?

Чуждоземецът само мълчаливо му беше помахал с ръка за сбогом.

Той не осъзнаваше, че върви на юг, към Щита, докато не усети миризмата на риба, водорасли и солена вода и не се огледа изпод периферията на шапката си, от която капеше вода, за да види пред себе си морето Саргаси и по-спокойните води на източното пристанище. Безбройните кораби, закотвени там, се поклащаха от лекото вълнение, а чайки надаваха печални крясъци от глад и се носеха напред-назад сред падащия на талази дъжд. Покрай водата на столчета седяха мъже с въдици, облечени в пончо с качулки, които ги предпазваха от лошото време. Излъчваха спокойствие и търпение, докато дъвчеха смолиста трева или пушеха глинени лули.

В този момент те изглеждаха на Аш като най-щастливите хора на света.

Щитът се виждаше горе над скупчването на Всички глупаци. Лансуей, върху който беше изграден, се простираше през водата и изчезваше в мъгливия мрак. От продължаващата там атака не се виждаше много — само стълбове дим, издигащи се от най-външната стена, и от време на време проблясващи изстрели. Сцената беше тиха. Морският бриз отнасяше звуците до друго място в града.

Той продължи напред и стигна до оживено кръстовище, заобиколено от странноприемници и складове. Тук имаше черен уличен пазар. Луксозни карети се опитваха да си проправят път през тълпите, които се състояха най-вече от улични продавачи, нагли проститутки и от време на време някоя банда улични хлапаци. Пред него се издигаше стръмен хълм, който водеше към озеленени улици и високи имения от мрамор, обградени от огради с шипове — това беше кварталът на Мичине и на богаташите, в чиито вени не течеше благородническа кръв. Рьошунът си припомни, че там, горе, се намира и Събранието на съвета.

Не виждаше кой знае какъв смисъл да тръгне по този път и продължи покрай морето. Пътят се виеше в подножието на хълма. След поредица от шумни кръчми и евтини пансиони се превърна в пътека от дъски, а пред хълма от лявата му страна се появиха стръмни варовикови скали.

Бреговата линия тук беше тясна, брулена от вятъра, ивица между варовиковите скали и морето. Сред локвите застояла вода, в които цопваха дъждовните капки, се издигаха колиби. Аш криволичеше между тях и от време на време настъпваше някой рак или водорасли. Паянтовите жилища бяха издигнати върху високи купчини плоски дялани камъни и много от тях бяха свързани с дъски.

Беше чувал за този квартал при предишните си посещения в града, но никога досега не беше идвал тук. Жителите на града го наричаха Плитчините, защото приливите го наводняваха по време на буря. Говореше се, че това е най-бедният квартал в Бар-Кхос — мястото, където се озоваваха хората, паднали възможно най-ниско. Много безпарични моряци идваха тук и чакаха новини за кораби, които наемат хора. Имаха си свое име за това място.

Наричаха го „град Трюмна вода“.

Аш се усмихна печално и се замисли колко много ирония има в живота му.

Мястото вонеше на открита канализация и гниеща риба. Като внимателно пристъпваше между скалите, той дръзна да опъне врат, за да погледне към самия им връх. Морски птици кръжаха в издигащите се въздушни потоци край вилите на Мичине, където над ронливите ръбове на варовика бяха надвиснали овощни градини. Там, горе, някога бяха живели крале. В продължение на хиляда години те обитавали Бледия палат заедно със семействата и придворните си и управлявали целия Кхос.

Аш се подхлъзна на нещо под петата си и успя да се хване точно навреме. Погледна надолу и видя под тока си смачкана кафява киселица, паднала от едно от високите надвиснали дървета на овощните градини. Внезапен порив на вятъра запрати дъжда в лицето му. Възрастният мъж потрепери. Той се насочи към предната част на стръмните скали, където скалистият бряг се издигаше рязко и колибите бяха скупчени по-нагъсто от онези долу. Дъсчените пътеки, които се виеха между малките окаяни жилища, се опираха една в друга и продължаваха нагоре по склоновете чак до отвесната част на скалите. В самите скали, във вдлъбнатини във варовика, които изглеждаха недостижими, бяха накацали постройки. Високо над тях бяха издълбани пещери, свързани със стълби и люлеещи се въжета.

Пое нагоре по пътеката, която се изкачваше и спускаше между колибите и спорадичните двуетажни постройки. Жени простираха дрехи да съхнат под навеси от насмолен брезент. Главите и раменете им бяха увити в шалове, лицата им бяха поруменели от вятъра. В колибите плачеха бебета. Уличните деца гонеха кучета, скачаха на въже, като пееха странни стихчета, или пък мъкнеха издути мехове с вода нагоре по склона. Забеляза, че мъжете като че ли са по-малко от жените. Болката в главата му вече се връщаше, въпреки че устата му бе натъпкана с листа. Пред очите му се стелеше мъгла и той замига бързо в опит да я разсее. Взе още листа дулче и остана неподвижен известно време, докато зрението му не се прочисти малко. Въпреки това болката пулсираше в челото му с всеки удар на сърцето. От нея започна да му се гади.

Спря един от местните — стар, прегладнял на вид мъж с посивяла коса, който носеше сламен чадър — и го попита къде може да намери стая и храна. Старецът го изгледа с любопитство, но все пак беше достатъчно услужлив. Аш последва указанията му и се изкачи още по-нависоко.

„Наблюдателницата“ беше паянтова сграда, която заемаше тясна издатина на скалната стена. Знакът над вратата се люлееше и скърцаше на вятъра и изглеждаше също толкова стар и окаян, колкото и останалата част от дългата тясна сграда.

На олющената рисунка беше изобразен плъх върху подхвърляна от вълните бъчва, захапал уплашено опашката си.

От централния комин на кръчмата на талази се стелеше дим. Отвътре долиташе смях.

Аш отвори вратата на общото помещение. Заедно с него вътре нахлу порив дъжд и светлината на фенерите в сумрачното и задимено помещение примигна. Няколко глави се извърнаха, за да погледнат преценяващо новодошлия.

— Затвори тая врата! — извика мъжът зад бара — дебел плешив мъж с големи татуирани ръце. — Отвън влиза студ, човече!

Аш блъсна и затвори вратата, която беше изкривена и не влизаше добре в касата, сетне изтръска водата от палтото си. На тръстиковия под в краката му се образува локва. В тясната стая беше горещо. Пламтящите цепеници в камината пропукваха от време на време. Рьошунът свали шапката си и се отправи към бара, като продължаваше да ръси вода след себе си.

Собственикът играеше иланг с жена, която седеше на бара с отегчено изражение. Мъжът премести едно от черните си камъчета и вдигна поглед към приближаващия се Аш.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— От огъня на Чийм, ако имаш.

— Значи имаш късмет, защото при мен е последната каса в целия град — грейна мъжът.

Бутилките бяха скрити зад бара в заключена каса, вързана с верига за пода. Съдържателят започна да рови из ключовете, закачени на халката, висяща от колана му, отключи касата и извади с пресилена предпазливост едно шише. Тапата изскърца, когато я издърпа със зъби. Разклати съдържанието на бутилката, за да достигне ароматът му до издутите му космати ноздри.

— Само най-доброто — измърка той и сипа съвсем малко в нащърбена, но сравнително чиста стъклена чаша.

Готвеше се да добави вода, но Аш закри чашата с ръка.

— И остави бутилката — нареди му рьошунът.

Съдържателят внезапно стана подозрителен.

— Една бутилка от това нещо струва половин орел. Не е разредено, нали разбираш.

Монетата се плъзна по бара и всички глави в стаята се обърнаха.

Съдържателят прокара език по устните си. Той взе златния орел и го претегли на ръка, след което леко близна с език монетата.

— Много добре — със задоволство заяви той.

Остави бутилката и извади длето и дървено чукче изпод тезгяха.

Върху лицевата страна на орела, както върху всички такива монети, бяха изсечени две дълбоки линии, които се пресичаха и го разделяха на четири части.

Той сложи длетото върху едната линия и го удари веднъж силно с чука. Монетата се разполови. Мъжът взе едната половина и върна другата на Аш.

Рьошунът разклати съдържанието на чашата за миг, след което го помириса и го гаврътна наведнъж.

Мургавата жена го изучаваше с очертаните си с черен прах очи.

Той разбра, че тя също е алхази. Изглеждаше очарована от цвета на кожата му.

— Какво те води в Трюмна вода, страннико? — попита го тя с глас, който беше дълбок и богат и му напомняше за здрача привечер.

— Краката ми — отвърна той, изсипа парливата течност в гърлото си и допълни чашата до ръба.

Аш нае стая за нощта — мрачна кутийка на горния етаж, която едва побираше прашно легло и където той остави единствено меча си. Върна се долу и седна в ъгъла на общото помещение с бутилката си с огъня на Чийм и започна да се налива бавно, с желание.

През тази дълга вечер не говореше с никого и видът му подсказваше, че не желае да бъде обезпокояван. Огънят на Чийм успокояваше болката в черепа му, но преди всичко го правеше безчувствен. Когато съдържателят най-сетне реши да затваря, Аш откри, че все още няма желание да се върне в празната си стая. Пиенето го беше направило меланхоличен. Знаеше, че трудно ще заспи и че ще сънува неща, които би предпочел да не сънува.

Довърши чашата в ръката си и я удари в масата. Взе бутилката със себе си, откачи дългото си палто от закачалката, сложи си шапката и отвори вратата.

Отвън дъждът беше преминал в суграшица и вятърът я запращаше с такава сила в лицето му, че тя направо го жилеше. Беше му ужасно студено дори след като се уви плътно в палтото си и нахлупи ниско шапката си. Приливът прииждаше на високи вълни и повечето от ниските части на Плитчините бяха потопени в една стъпка пенеща се вода. Аш стисна здраво бутилката си с огъня на Чийм и олюлявайки се, тръгна към водата по тъмната дъсчена пътека.

Пое покрай линията на водата, като заобикаляше колибите, които се изпречваха на пътя му. Един или два пъти се спъна и трябваше да се хване, за да не падне във водата. Вървя, докато постройките постепенно не изчезнаха и склонът не свърши при отвесна скала, която се спускаше в морето.

Седна на плосък камък, провесил крака над разбиващите се вълни. Усещаше гладката и студена скала под задните си части. Загледа се в разбеснялото се море, в суграшицата, която падаше сякаш от нищото. В мрака на хоризонта Лансуей се простираше към далечния континент и огромните стени на Щита се издигаха високи и черни. От време на време там проблясваха експлозии, чийто грохот достигаше до него миг по-късно.

Аш се зачуди колко ли време им остава. Определено усещаше, че краят настъпва, макар че може би това беше просто усещането за неговия собствен край.

Развалини, Аш. Развалини.

Не можеше да спре да мисли за Сато и за всички онези, които са били избити, когато манианците са го нападнали. Преди всичко мислеше за неколцината оцелели негови другари от Народната революция — мъже, с които беше споделял изгнаничеството си.

В този момент трябваше да изпитва ярост. Но изпитваше единствено отчаяние и самота. Тези усещания само се задълбочаваха, докато наблюдавате продължаващата бомбардировка на далечните стени. След като този град паднеше като Сато, островът също щеше да падне и тогава гладът щеше да принуди останалите Свободни пристанища да се предадат. Мракът най-сетне щеше да победи пламъка.

Странно беше, че едва сега изпитваше такава солидарност за тези хора — сега, когато заради Ман беше загубил всичко и когато те бяха изправени пред поражение. Но може би в крайна сметка не беше чак толкова странно.

Същото беше станало и с Нико. Беше се оказал неспособен да открие сърцето си за момчето, да дръзне да вложи чувства в онова, което не би могъл да понесе да изгуби отново. Както правеше и с всяко друго нещо в живота си, което някога беше имало значение за него, откакто беше прокуден от родината си.

Той проумя колко ужасяващо е пропилял живота си и мисълта за това беше почти непоносима.

Трябваше да се присъединим към Избраните, когато те започнаха да пишат на Ош. Трябваше да вземем страна.

Аш вдигна тост за смелите хора на Бар-Кхос и отпи голяма глътка.

Старият рьошун запя стари пиянски песни от Хоншу, докато довършваше остатъка от бутилката. Чувстваше се все по-изморен, по-пиян, беше му все по-студено и разсъждаваше все по-трудно. Накрая от бутилката върху езика му капна само една капка.

Той притисна празната бутилка към гърдите си и й заговори.

— Здравей — каза той с подигравателен глас, който звучеше по-дълбоко заради ехото от бутилката. — Загубих се. Нямам къде да отида. Изпрати ми помощ. Още пиене.

След като се съсредоточава в продължение на няколко мига, той запуши бутилката с тапата, претегли я на ръка и я хвърли възможно най-далече.

Клепачите му се отпуснаха. Беше уморен. Време беше да си ляга.

Легна на скалата и се сви на топка. Започна да хърка.

Суграшицата се засили.

В сънищата си Аш изкачваше долината на път към манастира Сато, а наклонът ставаше все по-стръмен с всяка следваща стъпка.

Той упорстваше, опитваше се да върви по-бързо, нетърпелив да зърне дома сред горичката от дървета мали, поклащащи се от вятъра.

В началото не можа да го види дори когато се доближи. Изпълни го паника и той се втурна с главата напред през дърветата. Накрая спря пред голяма могила от димяща пепел.

Не можеше да проумее какво се е случило.

Трябва да е станала грешка — каза си той. — На моята възраст просто съм объркал долината.

Усещаше нежното докосване на пепелта, която се стелеше по лицето и устните му, странно студена и безвкусна като лед.

Присви очи и се вгледа по-внимателно в развалините.

От средата на могилата от пепел растеше едно-единствено младо дърво мали. Бронзовите му листа се поклащаха от порив на вятъра, който той вече не можеше да почувства. Докато го гледаше, навсякъде около Аш вятърът разпиляваше пепелта и от нея не остана нищо.

Една фигура се придвижваше внимателно през суграшицата. Тя носеше наръч събрани от брега парчета дърво и от време на време се навеждаше, за да вземе нов клон или счупена дъска, изхвърлена от вълните. Фигурата спря, когато се натъкна на свитото тяло на мъж, лежащ върху скалата. Той трепереше и стенеше нещо насън.

— Хъм — изсумтя Миър и го побутна с крак.

Спящият мъж изстена по-силно и се размърда в съня си.

— Стар и глупав чуждоземец — промърмори фигурата. — Ще умреш, ако останеш да спиш навън в такава нощ.

Миър въздъхна, остави наръча си с дърва, с усилие вдигна мъжа от мястото, където спеше, и го метна на рамото си. Нагласи тежестта му, така че да му е удобно, след това се обърна и пое обратно по пътя, по който беше дошъл, покрай отвесната скала и далеч от колибите.

Аш трябваше да престане да се буди по този начин — със скован врат и на неочаквано за него място.

Беше рано сутринта, ако съдеше по бледата дневна светлина, която се процеждаше зад гърба му и придаваше синкав оттенък на дима, издигащ се от малкия огън в огнището от заоблени камъни. Лежеше на тръстикова рогозка, завит с дългото си палто, а главата му бе положена върху единия му ботуш. Намираше се в пещера. Изглеждаше издълбана от човешка ръка. Извитите стени бяха покрити с небесносиня мазилка, макар че тя беше влажна и на много места се лющеше, така че се подаваше голата скала отзад.

Аш си помисли, че мястото прилича на светилище.

Край отсрещната стена беше натрупана грамада вещи — дървена купа за просия, брезентова чанта, чепата тояга, прилежно сгънато одеяло, пергаменти, захванати в платнена подвързия, бурканче с мастило, малко свещи и голяма кана.

Рьошунът допълзя до каната и надникна вътре.

Вода.

Изпи половината на огромни глътки, разливайки по-голямата част по туниката си. Изсумтя, когато студената вода стигна до стомаха му и се опита да се върне нагоре.

Чу звук от стъпки и погледна през рамо.

— А, значи си жив.

Всички срички на думите отекнаха в главата му и го накараха да трепне.

Говорещият приличаше на монах, защото главата му беше обръсната и носеше черно расо и сандали. Вероятно беше около четирийсетгодишен, но имаше блестящите учудени очи на младеж.

Монахът метна наръч дърва до огнището. Повдигна расото си, разкривайки белите си мускулести крака, и клекна да разрови жарта с пръчка.

Аш допълзя до входа, присвил очи срещу дневната светлина. Намираше се високо в скалата и гледаше към сивото, проблясващо тук-там море. Погледна надолу. Към тясната пътека в подножието на скалата се спускаше стълба.

Той вдиша от морския вятър и се опита да прочисти главата си.

— Как се озовах тук? — попита възможно най-тихо.

— А? Долетя миналата нощ като лист, носен от вятъра. Да ти кажа, доста ме уплаши.

При други обстоятелства Аш може би щеше да оцени чувството за хумор на този мъж. Сега обаче той не му обърна внимание, а се изправи да седне и се зае с бавната и неприятна задача да обуе мокрите си ботуши.

— Какво е това място, светилище ли е? — попита задъхано, а му оставаше вторият ботуш.

— Да — отвърна монахът и огледа мрачното пространство около себе си. — Мисля, че е много старо. Казвали са ми, че някога тук е имало бронзова статуя на Големия глупак. Стояла е точно на мястото, където сега е огнището. — Монахът избърса ръцете си една в друга и след това ги протегна да ги сгрее. — Местните хора казват, че някога са оставяли дарове и молитви, написани върху оризова хартия. Но един ден статуята била открадната и им отнело дълго време да съберат пари за друга. Нея вързали с верига за пода. Но и тя била открадната.

Монахът коленичи на пода с изправен гръб, сложил дясната си ръка върху лявата, заемайки позата на медитацията чачен.

— Когато миналата зима се преместих тук, заех мястото на статуята. И сега седя тук всеки ден и чакам да ме откраднат.

Аш изсумтя и с последно усилие успя да обуе и другия ботуш. Въздъхна с облекчение, след което погледна окаляните връзки, които в този момент му се сториха прекалено сложни за връзване, и примигна ужасен. Реши, че ще мине, без да ги връзва.

— Между другото, казвам се Миър.

Аш почти не го чу. В главата му проблясваха спомени. Спомни си как пееше на скала и хвърли празната бутилка в морето, след което се сви на земята и заспа. Спомни си и че миналата нощ валеше силна суграшица.

— Благодаря ти, че си ме прибрал.

Миър кимна, очите му се усмихваха.

— Ти си от Хоншу, нали?

Аш кимна, забелязвайки, че мъжът използва истинското име на родината му.

— Тогава надявам се, че някой път ще ми разкажеш за тази страна. Никога не съм бил там, макар че много бих искал да я видя. Разбираш ли, аз съм нещо като пътешественик.

— Да. Когато имам време.

— Отиваш ли някъде?

Аш вдигна поглед от пламъците, изненадан от въпроса. Не беше сигурен какъв е отговорът. Какво беше останало за него в Чийм, ако манастира вече го нямаше, ако ги нямаше Ошьо, Кош и останалите?

— Не знам — отвърна той на глас. — Мислех да се върна у дома в Чийм, ако намеря кораб да ме откара. Сега обаче… — Той поклати глава.

Монахът гледаше към него през издигащия се дим и в изражението му внезапно се беше появило напрежение.

— Чийм казваш?

— Аха. Какво за него?

Монахът се усмихна стеснително.

— Нищо — поклати глава той. — Трябва да ти кажа, че тази сутрин в „Наблюдателницата“ говореха за теб, докато обикалях с купата. Казаха, че някакъв богат чуждоземец с меч дошъл да удави мъката си в алкохол. Мислеха, че снощи си се хвърлил в морето.

— Съжалявам, че ще трябва да ги разочаровам.

— Те само показваха загрижеността си за теб. Хората тук са такива. Виждаш ли, в началото мислех, че си просто махмурлия. Но сега, когато те огледах по-внимателно, мисля, че наистина не си добре. Има ли нещо, което те мъчи, приятелю?

— Да. Любопитството на околните.

— Съжалявам — рече Миър. — Не исках да любопитствам.

Думите му докоснаха някаква струна в Аш. Осъзнаваше, че се държи грубо с домакина си. Ако не беше този великодушен непознат, можеше да е вече мъртъв.

— Страдам от една болест — призна той. — Баща ми умря от нея, след като болката в главата му стана толкова силна, че той не можеше да вижда. При мен положението все повече се влошава.

— Разбирам. Тогава може би ще успея да ти помогна за тези главоболия. Знам няколко лека. Мога да ти направя специална отвара от чий, искаш ли?

Аш кимна, макар и все още не напълно убеден.

— Но има и друго, нали?

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че нещо тормози духа ти.

Аш се опита да успокои бясно туптящото си сърце.

— Трудно ли ти е да говориш за това?

Той успя само да кимне. Нещо се трупаше в него. Нещо, което трябваше да бъде освободено.

Пое си дълбоко дъх, преди да отговори.

— Загубих някого — отвърна най-сетне той. — Човек, който ми беше близък.

Миър кимна с разбиране. В този момент той напомни на Аш за Пау-син от родното му село Аса — дребния монах, който изслушваше със съчувствие проблемите на селяните, без да ги съди. Той също умееше да накара човек да открие сърцето си.

— Да? — подкани го монахът.

— Сега от момчето остана само прахът му, разпилян в двор с кокошки, и урна, която дадох на един човек да я Пази. Най-вероятно сега тя е някъде сред развалините на онова, което някога беше мой дом.

Миър се замисли над думите му. Аш нямаше и най-бегла представа какво мисли той.

— Разбирам. Не смяташ, че можеш да продължаваш с толкова много мъка, затворена в теб. Струва ти се, че няма смисъл да живееш такъв ужасен живот.

Аш не можеше да извърне очи от втренчения поглед на мъжа.

— Ето защо искаш да се напиеш до смърт.

Аш се зачуди дали мъжът не е Виждащ. Някои притежаваха това умение, без изобщо да са преминали през някакво обучение.

Той проследи монаха, който пристъпи към входа на пещерата и седна до него, провесил крака над ръба. Вятърът подухваше гънките на черното му расо.

— Тези вълни там, долу — виждаш ли ги?

Аш се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Все още не съм сляп.

— Понякога, когато чуя за нещо такова, казвам си, че тези вълни много приличат на нас самите, само дето живеят далеч по-кратко. Наблюдавам ги как се втурват към брега и как се сгромолясват едновременно съзидателни и разрушителни, пленявайки очите ми. И виждам как вятърът препуска през тях и ги поддържа живи. Той взема назаем вода от тези вълни и в замяна им дава силата си. Чудя се колко ли лака са препускали? Колко ли дълго са пътували от далечната буря, за да стигнат дотук?

Аш го слушаше с цялото си внимание, забравил за момент махмурлука. На фона на сивото море очите на монаха изглеждаха тъмнозелени.

В този момент мъжът се обърна и го погледна.

— Искаш ли да чуеш това? Да не те отегчавам?

Аш поклати глава.

Миър отново се загледа в морето.

— Виждаш ли, наблюдавам как те със съскане се разбиват в брега и от тях не остава нищо. Това е краят на тяхното пътуване, краят на съществуването им. И в тези мигове осъзнавам как краят им е онова, което ги прави завършени. Той е онова, което придава смисъл и форма на съществуването им. Какво би станало, ако те просто се носеха безкрайно по океаните на света? Какво е сътворението без разрушението? Нещо скучно, еднообразно и непроменливо. Нещо наистина мъртво.

Миър се облегна назад и започна да диша дълбоко, сякаш едва сега бе дошъл на себе си. Погледна отново към Аш с живите си очи, за да види изражението му и дали той го е разбрал.

Явно реши, че не го е разбрал достатъчно.

— Ще ти кажа нещо — продължи Миър. — В крайна сметка смъртта е дарът на живота. Знам, че е трудно да го проумееш, когато загубиш някого, когото обичаш толкова силно. Но без смъртта ние не бихме живели. Онези, които си загубил, не биха живели изобщо.

Аш се премести и клекна пред огъня, с гръб към монаха. Думите на Миър бяха интересна гледна точка. Но все пак те бяха само това — думи и идеи. Не облекчаваха страданието му.

— Ще ти кажа и още нещо. Приеми го като предплата за всички истории, които ще ми разкажеш за Хоншу. Когато посетих Небесните острови, видях как живеят там. Знаеш ли, че тамошните хора са почти безсмъртни? Знаят начини, с които да поддържат живота и дори да измамят самата смърт. Но мисля, че в крайна сметка дългият живот им е донесъл много вреди. Стори ми се, че вече не са хора. Въпреки всичките им вълшебства и чудеса те живеят в голяма скука и безразличие. Дори по-лошо — те вече не могат да видят поезията в света около тях, толкова са погълнати от онова, в което са се превърнали.

Аш бавно се обърна и повдигна невярващо едната си вежда.

— Небесните острови?

— Истина е.

— Мислех си, че само далечните търговци от Занзахар знаят пътя дотам.

— Може би когато ми разкажеш за Хоншу, аз ще ти разкажа повече от своите истории — сви рамене Миър. — Какво ще кажеш?

Рьошунът отвори уста, после я затвори и зъбите му изтракаха.

Миър грешеше, ако мислеше, че той ще сподели онова, което му тежи. Сега се чувстваше дори по-зле от преди малко. С пъшкане се изправи на крака, олюля се и наметна дългото палто на раменете си.

— Още веднъж ти благодаря — каза той и си тръгна, отправяйки се към удобството на стаята си и дълго киснене в горещата вана.

На следващата сутрин, когато Аш най-сетне се надигна от леглото, той пъхна няколко листа в устата си и слезе долу, за да си вземе напитка. Редовните посетители говореха за войната.

Той седна на стол на бара с изпита до половина бутилка от огъня на Чийм и изигра една игра на иланг със Саманда, тъмнокожата жена алхази, която беше видял в първата си вечер тук и която се оказа жената на съдържателя. Ларс, собственикът, изглеждаше влюбен до уши в младата си съпруга. Той рядко се оплакваше от това, че тя отказва да върши каквато и да е работа в странноприемницата.

— Нали спя с теб, тази работа ми стига — отвърна му тя единствения път, когато съдържателят направи опит да я критикува.

Той сведе очи и се отдалечи, мърморейки си под носа.

Аш чешеше ухапванията си от дървениците и слушаше клюкарстването на хората в стаята. Те разказваха най-новите слухове за това, как матриархът умряла от раните, които получила по време на битката при Чей-Уес.

Рьошунът много искаше това да е истина. Той почти не слушаше за започналите сражения между имперските нашественици, за отбраната на Щита, която не отивала на добре, и за стената на Карност, която щяла да падне всеки момент.

Аш изгуби играта на иланг — умът му вече не беше съсредоточен в нея. Беше пиян и имаше нужда от разходка, така че се извини, взе бутилката със себе си и излезе навън. Пътеките бяха покрити с мъртви листа, които се бяха натрупали на купчини край сградите и правеха ходенето опасно. Днес вятърът беше леден и пронизващ. Изглежда, зимата щеше да подрани.

Към края на Плитчините, близо до вълните, той забеляза Миър. Монахът седеше под висок навес недалеч от морето заедно с група деца, струпани около него. Аш спря и отпусна бутилката с огъня на Чийм, за да наблюдава.

Миър държеше плоча и парче тебешир. Учеше децата как да четат и те се смееха и забавляваха с това.

Аш изпита някакво подобие на умиротворение, докато наблюдаваше тази сцена. Той измина още няколко крачки по скалите и клекна с бутилката достатъчно близо, за да чува групата, но извън обсега на пръските от вълните.

Сред силното вълнение имаше една рибарска лодка, която се мъчеше да стигне до пристанището. Изпокъсаните й платна плющяха и екипажът й се бореше с греблата срещу течението. Аш си каза, че няма да им е лесно.

Той се вглъби в себе си. Мислите му се носеха като падащи листа — мярваха се за миг и после изчезваха.

Една снежинка се закачи в миглите му. Той примигна, за да я махне, и вдигна поглед към облаците. Отново заваля сняг.

— Деца, вижте снега! — чу той да възкликва монахът отзад.

Децата мигновено забравиха уроците си и го последваха до скалите, радвайки се на снежинките, които се носеха в небето.

Когато Аш се усмихна, вятърът беше толкова студен, че дори зъбите му измръзнаха.

Монахът се приближи до него в спускащия се здрач с дълга въдица в ръка.

— Изглеждаш гладен, тъжни ми приятелю.

В отговор стомахът на Аш шумно изкъркори.

— Ела с мен. Ще наловим малко риба и заедно ще се насладим на вечерята.

Рьошунът се съгласи и докато звездите бавно изпълваха нощното небе със слабата си светлина, двамата намериха равно място близо до разбиващите се вълни. Миър хвърли въдицата си възможно най-далече, след което си затананика някаква мелодия, докато чакаха.

— Мислех, че монасите на Кхос не ядат месото на рибата — отбеляза Аш след известно време, откъсвайки поглед от източното небе, където изгряваха съзвездията.

Миър бавно издърпа кордата и след това пак хвърли във водата кукичката, тежестта и плувката. Той седна отново.

Мина цяла минута, преди да заговори.

— Трябва да ти призная нещо. Всъщност не съм монах.

Аш видя, че той говори сериозно.

— Чувал ли си за лъжливите монаси?

— Разбира се. Откакто започна войната, само монасите могат да просят пари.

Монахът, който не беше монах, шумно въздъхна.

— Смятам, че тук съм полезен. Този живот ми подхожда най-добре.

— И защо ми казваш това?

— Защото не е тайна. Ако някой ме попита направо, казвам му го. А повечето хора тук не ги е грижа какъв си. Помагал съм им, когато мога, за разлика от мнозинството монаси, които ще откриеш на този остров, заключени във високите си светилища. Трябва да ти кажа, че дори за няколкото месеца, които прекарах в манастира, останах с впечатлението, че по-голямата част от тях ги е грижа повече за догмата и за политиката, отколкото за Пътя. — В този момент Миър хвърли кос поглед на Аш, сякаш за да прецени реакцията му. — А и веднага щом настъпи пролетта, отново ще замина в чужбина.

— Но в „Наблюдателницата“ чух да говорят, че всеки ден правиш бдение в светилището, потънал в дълбока медитация.

— Пфу! Да го наричат както си искат. Просто си седя в светилището и наблюдавам как се върти светът.

Аш видя иронията в думите му. На езика на Хоншу медитацията чачен просто означава да седиш във вътрешна тишина.

Той наблюдаваше мъжа, обмисляйки думите му.

— Щях да дойда да те видя по-късно — призна Миър. — Говорих с някои приятели в града относно твоето положение.

— Какво си правил?

— Мога да те отведа до Чийм, ако искаш.

— О? Предполагам, че ще полетим като лист, носен от вятъра?

— Имам приятел, който притежава кораб — отвърна Миър с една от бързите си момчешки усмивки.

Изражението на Аш беше достатъчно красноречиво.

— Истина е — весело го увери мъжът.

— Кажи ми защо би си направил целия този труд заради стар чуждоземец като мен?

— Защото искаме да дойдем с теб. В Сато.

Ръката на Аш се протегна към меча му, но улови въздух. Беше оставил оръжието си в стаята.

— Кой си ти? — студено попита той. — Откъде знаеш за Сато?

Мъжът сви рамене и протегна ръце в жест на откритост.

— Аз съм този, който казвам, че съм. И малко повече от това. Единственото, което трябва да знаеш в този момент, тук и сега, е, че съм твой приятел, Аш. И че имам приятели. Хора, които много биха искали да разговарят с ордена на рьошуните.

— Вече няма орден на рьошуните.

— И защо няма? Защото имперските войници са го нападнали ли? Да, вече говорихме с няколко от агентите ви в Свободните пристанища. Всички ни казаха същото като теб. Въпреки това в Чийм може да има оцелели. Ако има такива, бихме искали да им направим предложение.

Аш вече стоеше прав, макар да не си спомняше да е ставал.

— Ти си един от Избраните?

Монахът му отвърна със скромно кимване на главата.

— Повярвай ми — ние само искаме да разговаряме с твоите хора. А в замяна може би ще пожелаем да ти помогнем.

— Да ми помогнете? За какво?

Миър пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. Той погледна Аш право в очите.

— Да ти помогнем за онова, което си загубил, приятелю.