И се възправи сянка

Убиец

Първоначално Аш не видя крилете на прилеп, които се носеха към него, тъй като бяха едва различими точки в далечната мараня над града.

Под топлото утринно небе направи поредица от упражнения за разтягане, за да отпусне мускулите си и да успокои болката в коленете и гърба си, както и за да се подготви за онова, което предстоеше. Дълбоко в себе си знаеше, че днес тя най-сетне ще излезе от високото си гарваново гнездо.

Вниманието му беше съсредоточено изцяло върху движенията и звука от собственото му дълбоко коремно дишане. Аш не проявяваше кой знае какъв интерес към небето, нито към шумните улици под него, въпреки че бяха изпълнени с хиляди хора. Ранната утринна светлина дразнеше очите му. Той знаеше, че това е началото на ново главоболие. Надяваше се, че пристъпът няма да е силен.

Когато приклекна, за да разтегне мускулите на гърба и бедрата си, той най-сетне ги видя — формация от прилепови крила, които се плъзгаха ниско над покривите към Храмовия квартал, разположен на половин лак разстояние. Остана приведен, когато едно от тях прелетя точно над главата му. Беше толкова близо, че той зърна човека, увиснал под крилото, и чу тракането на метала и ремъците, преди той да отмине. Въздухът подире му се раздвижи и Аш присви очи.

С крайчеца на окото си той забеляза бял проблясък вляво, където срещу западната страна на театъра се издигаше сграда. Приклекна още по-ниско и пристъпи странично към парапета, за да го ползва за прикритие. Бавно повдигна глава и дръзна да хвърли един поглед.

На покрива на далечната сграда се движеше жрец воин.

Беше преметнал през рамо дълга пушка и крачеше горе, като от време на време спираше, за да погледне към улиците отдолу. Аш се завъртя и огледа останалите покриви от другата страна на театъра. На много от тях — онези, които бяха плоски — видя под дневната светлина да се появяват бели роби.

Вратата пред него започна да се отваря със скърцане.

Аш замръзна на мястото си.

Вратата към покрива на театъра се намираше в голямата бетонна ръка, издигаща се в средата му, точно срещу мястото, където в момента клечеше Аш. Той хвърли поглед към основата на ръката, където лежаха оръжията му, увити в резервното му наметало.

В полезрението му иззад ръката се появи жрец воин. Беше с гръб към Аш и в едната си ръка държеше дълга пушка с мерник, а в другата — пистолет. Бялата му роба се измести така, сякаш той се готвеше да се завърти.

Без да се замисля, Аш се преметна през парапета.

Докато висеше, хванат с върховете на пръстите си отстрани на сградата, за миг му се зави свят. Краката му се люлееха в празното пространство над доста по-ниския покрив на първоначалната сграда на театъра и хилядите глави по улиците. Сега звукът на тълпата, долитащ до ушите му, беше оглушителен, като неравномерен и лишен от всякаква хармония океански прибой.

Какво правя тук? — зачуди се той, вкопчен с все сила в грубия бетонен ръб на парапета.

Над главата му се разнесе шум на стъпки. Той вдигна очи и видя, че към него е насочен погледът на жрец воин, през чиято маска се виждаха само очите му. Бризът развя краищата на плаща му. Причудливите шарки върху коприната проблеснаха под слънчевите лъчи. Аш отново видя мислено пламтящата клада и жреците воини с бели роби, събрали се около нея и наблюдаващи как Нико гори.

— Подай ми ръка — каза Аш на мъжа на търговски и рискува да протегне лявата си ръка нагоре.

Не беше молба, а заповед.

Жрецът воин се размърда несигурно. Очите му се стрелнаха към протегнатата ръка. Аш усети как пръстите на другата му ръка започват да парят и знаеше, че скоро ще изтръпнат целите. Отново вдигна свободната си ръка към жреца воин.

— Побързай!

Мъжът остави пушката си, но задържа пистолета, докато се протягаше към Аш. Ръошунът се престори, че не може да протегне повече ръката си. Жрецът воин се наведе да я хване.

Ръцете им се срещнаха и се вкопчиха една в друга. Аш изпъшка и с все сила дръпна мъжа напред, така че той загуби равновесие, преметна се през парапета и падна.

Докато жрецът воин прелиташе покрай него, проехтя вик, последван от тишина.

Аш се набра и се прехвърли през парапета. Изправи се на крака и заоглежда околните покриви. Никой от другите жреци воини не гледаше към него. Той издиша бавно и мъчително и погледна през парапета. Мъжът лежеше с изпотрошени кости във водосточния канал между два от покривите на театъра.

— Ха! — възкликна Аш.

Той пристъпи сред хаоса на Серпентината, спуснал качулката ниско над лицето си. Широкият булевард и преките му бяха сцена на фестата. Мнозина от тълпата вече изглеждаха опиянени. Хората размахваха знамена с червената ръка на Ман или носеха венци от бели и червени цветя, купени от множеството продавачи, които внезапно се бяха появили на ъгъла на всяка улица редом с уличните търговци, предлагащи топла храна, алкохол и наркотици. Войници разчистваха улиците и принуждаваха всички да се върнат обратно на тротоарите. Аш знаеше какво означава това. Знаеше и защо над квартала летят прилепови крила и защо проверяват покривите толкова внимателно.

Започна да си пробива път през навалицата, хванал под мишница вързопа с вещите си. Откри празно място в един сводест проход, до продавач на топла храна, от когото си купи картонена чаша горещ чий и тестено руло със свинско и чушки. Наслади се на закуската си, докато навсякъде около него пищяха и се гонеха развълнувани деца.

Едно старо краставо куче се доближи до него, седна и впери поглед в храната му, а от отворената му уста се стичаха лиги.

— Хут — извика той на кучето и му подхвърли остатъците от рулото.

Кучето размаха опашка и изгълта храната на няколко хапки. Вдигна очи към него за още, като продължаваше да върти опашка.

Аш избърса мазните си ръце и показа на кучето, че са празни.

— Нямам повече — изръмжа той.

Кучето легна. Аш направи всичко възможно да не му обръща повече внимание и се облегна на стената, за да облекчи тежестта върху краката си. Там, под свода, той зачака, вперил поглед във виещия се каньон на Серпентината, към Площада на свободата и отвъд него, където Храмът на шепотите се издигаше високо над гората от покриви и комини. Почеса рошавата си брада и се заслуша в откъслечните разговори около себе си. Хората говореха за корабите за нашествието, готови да отплават от пристанището, обсъждаха, че матриархът отива на война. Изобилстваха въпросите в каква посока ще се отправи флотът.

По обед откъм площада проехтя оглушителен боен вик, последван от одобрителни възгласи по протежението на цялата Серпентина. Над безбройните глави Аш зърна процесия, която се движеше по булеварда. Боядисани в червено ръце се полюшваха от върховете на стълбове, покрити с изкусна резба, а жреците под тях се олюляваха в същия ритъм, облечени в белите си роби и с огледалните си маски от полирано сребро.

Той обърна гръб на улицата и се приведе ниско над вързопа с вещите си. Кучето примигна, наблюдавайки ръцете му, докато Аш измъкна арбалета и го запъна в положение за стрелба, като надзърташе през рамо, за да види дали някой не го гледа. Издърпа двойната тетива, сложи една стрела, после и втора. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на смазка.

За момент изпита усещането за уани — че вече е преживял този миг. След това то изчезна.

Когато Аш се изправи с арбалета, скрит под наметалото му, носилката от процесията вече минаваше покрай него. Той огледа балконите по улицата, пълни с празнуващи семейства. Над тях, върху няколко от покривите, бяха разположени жреци воини, които наблюдаваха сцената под себе си през мерниците на дългите си пушки.

Откъм тълпата се надигна рев, който се понесе към него като вълна, следвайки високия паланкин, придвижващ се бавно по улицата, почти скрит зад облаците от червени и бели цветове, хвърляни от хората по тротоарите или балконите. За миг той я зърна — Сашийн.

Войници се мъчеха да удържат тълпите, които се блъскаха напред, за да видят по-отблизо Светия матриарх или, още по-добре, матриархът да ги докосне с погледа си.

Сашийн днес изглеждаше зашеметяващо. Стоеше върху масивния паланкин, оформен като лъскав, инкрустиран със скъпоценни камъни делфин с огромна юзда, опъната от устата му до парапета, върху който тя беше сложила едната си ръка, за да пази равновесие. Две дузини голи роби носеха паланкина върху голите си гърбове. Сашийн леко се олюляваше, докато те вървяха. Тялото й беше обвито в подчертаваща тялото бяла броня, а на лицето имаше златна маска, която беше оформена по чертите й. Тя размахваше във въздуха късо позлатено копие.

Обожанието на тълпата се засили, когато тя обърна маскираното си лице към тях. Хората падаха на колене, за да изразят предаността си. Пред очите на Аш неколцина поклонниците припаднаха.

Арбалетът трепереше в ръката му, когато той го вдигна и се прицели в главата й.

Сега му се струваше, че цялото чакане и бдение на покрива са продължили колкото едно мигване на окото. Най-сетне беше получил своя шанс — възможността да сложи край на мъката по момчето, която го изяждаше вътрешно. Аш се опита да успокои ръката си, напълно наясно, че се готви да прекрачи линия, отвъд която няма връщане назад. След това повече нямаше да бъде рьошун. Макар на думи да беше приел това, тази му постъпка щеше да сложи истинския край на членството му в ордена.

Така да бъде. Така или иначе умирам.

Той сложи пръста си на спусъка, проследявайки я, докато тя минаваше точно покрай него.

Нещо не беше наред. Лъч слънчева светлина се отрази от пространството около нея. Аш се поколеба и видя, че тя е заобиколена от кутия от невероятно тънко стъкло. Веднага разбра какво е това — екзотично закалено стъкло, открито в Занзахар и докарано тук чак от Небесните острови. Нищо не можеше да го пробие, освен експлозиви.

Той отвратено свали арбалета и го пъхна отново под наметалото си.

Сетне се олюля назад. За негова изненада сърцето му препускаше трескаво. Той зашеметено наблюдаваше как матриархът минава необезпокоявано край него, докато ръката му стискаше в безсилно отчаяние дръжката на арбалета.

Кучето, което лежеше до него, изскимтя. Това му напомни, че трябва да действа. Той бързо разглоби арбалета и го прибра в навитото наметало заедно с далекогледа и меча. Хвърли поглед към матриарха, която продължаваше пътя си по Серпентината. Знаеше, че трябва да не я изпуска от очи и да я следва, докато не се разкрие някаква друга възможност. Вдигна вързопа и се обърна да я последва.

Рьошунът си проправи път през тълпата. Кучето продължи да гледа след него.

Аш усещаше соления дъх на морето, докато крачеше заедно с процесията по виещия се път на Серпентината. Той разбра, че най-сетне наближават Първото пристанище. Тълпите по тротоарите бяха наблъскани толкова нагъсто, че се оказа трудно да не изостава въпреки бавната скорост, с която се движеше паланкинът на матриарха. Беше като в детския му кошмар, в който се опитваше да бяга бързо през гора от бамбук в разгара на буря. Когато напълно изгуби от поглед Сашийн, той изръмжа и си проби път през група мъже към една по-малко оживена пряка. От там продължи към пристанището по друг път.

Когато излезе на откритите кейове, спря за момент и погледна към флотата, която стоеше на котва там. Изглеждаше по-малка от последния път, когато я беше видял — в деня, когато се сбогува с Барана и останалите при отплаването им към дома. По-голямата част от рояците бойни кораби, закотвени там, вече бяха отплавали, с изключение на няколко ескадри. Останалите бяха тежки транспортни кораби, заобиколени от множество гребни лодки, които превозваха последните припаси и хора от кейовете. Над всички тях се извисяваше масивният корпус на имперския флагмански кораб.

Той стоеше там и наблюдаваше безпомощно, докато робите отнесоха паланкина на Сашийн по подвижното мостче към голямата баржа, която ги чакаше във водата. Останалата част от антуража на матриарха ги последва, след това подвижното мостче беше издърпано на борда и се появиха дълги гребла, които изтласкаха баржата встрани от пристана. Гребците загребаха към флагманския кораб.

Покрай Аш минаваха хора, но той почти не им обръщаше внимание. Не помръдваше, очите му бяха вперени в баржата, която се насочваше към дълбоките води на пристанището. По протежението на целия кей тълпите махаха на Светия матриарх и крещяха благословии за предстоящата й победа. Аш трескаво се огледа наоколо в търсене на някакъв начин да я последва. Навярно можеше да наеме някоя свободна гребна лодка или да си купи място на една от онези, които вече сновяха между флотата и кея.

Знаеше, че това е рисковано и безумно решение, плод на отчаянието му.

Полека — каза си той мислено. — Успокой се.

Аш отново си проби път през навалицата и намери по-спокойно място до тухлената стена на един склад. Погледна към морето с надеждата да го осени някакво вдъхновение.

Постепенно тълпата се разреди, докато накрая не останаха само онези, които бяха заети с товаренето на оставащите кораби. Слънцето се издигаше високо в небето и бризът, полъхващ над водата, носеше горещия му дъх. Поединично и по двойки корабите приключваха с товаренето на припаси и се отправяха към открито море с помощта на греблата си или теглени с въжета от гребни лодки.

Самият флагмански кораб също се готвеше да отплава, теглен към изхода на пристанището от своята малка флота от по-малки съдове. Аш си наложи да остане седнал.

Той изучава известно време повечето кораби, които още стояха на котва, и установи, че по палубите им няма движение. Насочи вниманието си към хаоса, който все още цареше по доковете. Хората бяха изнервени — капитани и екипажите им спореха с интендантите какви припаси трябва да получат още.

Аш си каза, че при тази скорост на товарене много от тези кораби ще потеглят през нощта. Той се облегна и смъкна качулката още по-ниско над лицето си. Скръсти ръце и затвори очи.

Слънцето започна да залязва бавно и есенният следобед потъна в полумрак.

Имаше една история за Големия глупак — онзи мъдрец на Дао от Хоншу, който осъжда всички догми и въпреки това сам се бе превърнал в религия след смъртта си. Всеки обучаващ се за рьошун научаваше тази история по време на подготовката си.

Докато вървял из планините покрай Реката на благоуханията, най-новата последователка на Големия глупак, жигосана жена на име Мири, го попитала: „Велики учителю, как човек може да запази вътрешната си тишина?“.

В отговор Големият глупак хвърлил една пръчка в бързея и приканил последователите си да наблюдават как тя се носи по течението.

Но аз не съм пръчка — обезсърчено отвърнала Мири. — Как бих могла толкова естествено да се нося по течението?

Големият глупак почукал леко по челото й.

Като позволиш на съзнанието си да притихне.

Този парадокс беше впечатлил Аш, когато го чу за пръв път по време на обучението си за рьошун, защото по онова време той имаше голяма нужда от някакъв спасител. Превърнат в изгнаник заедно с другарите си, изгубил семейството си и без надежда някога да се прибере у дома, той отчаяно се нуждаеше от нещо, което да обуздае мрака в сърцето му и неконтролируемите мисли в главата му, които му нашепваха да сложи край на живота си, който вече не си струва да живее. И така, той беше приел пътя на рьошуните, който се основаваше на вътрешната тишина, и това го беше спасило.

Имаше и още една история, използвана от самия Голям глупак при обучението на последователите му, която Аш си спомняше от онова време.

Един луд бил затворен в клетка заедно с ослепен тигър.

Откакто се помнел, лудият крачел от единия до другия край на клетката. Двамата с тигъра се обикаляли един друг и животното ръмжало от глад. Откакто се помнел, мъжът отскачал встрани от слепите атаки на тигъра или стоял тихо в ъгъла и го наблюдавал как върви покрай решетката. Животното никога не спирало да крачи напред-назад — толкова силен бил гладът му.

Един ден лудият осъзнал, че не може повече да продължава така. Той спрял, обърнал гръб на тигъра, седнал и зачакал да умре.

Заспал или поне така му се сторило, защото, когато отворил очи, всичко било променено.

Вратата на клетката била отворена. Най-сетне го очаквала свободата.

Лудият пристъпил навън. Видял как всичко на това място от всепоглъщаща светлина е едно цяло. Видял как през всичкото това време решетките на затвора му разделяли полезрението му на тесни вертикални ивици. Погледнал към тигъра, който все така обикалял клетката. Проумял, че му е дал име, самоличност и е създал история за цялото това време, което двамата са споделяли. Видял също и колко незрял и дребнав, но и силен и благороден бил тигърът.

Тогава мъжът влязъл обратно в клетката при своя другар. Дори тогава животното искало да го разкъса, страхувало се за собственото си оцеляване.

Но не му сторило нищо лошо, защото господарят там бил той.

Той не бил луд.

Така и Аш вече не беше сигурен в себе си. Не знаеше дали умело следва Дао, воден от ясна и безпристрастна цел. Може би в скръбта си беше изгубил Пътя.

Как обаче можеше да разбере? Как изобщо можеше да различи правилния път от погрешния, когато сега всичко му изглеждаше еднакво тъмно и неясно?

Чан монасите на Дао биха казали просто да диша и да продължава. Затова Аш пое дълбоко в дробовете си хладния нощен въздух и издиша бавно и наведнъж цялото напрежение и объркване, които се бяха натрупали в него. И в изпълнилата го тишина той скочи от мястото, където седеше, като човек, обхванат от пламъци, и се затича през мрака по паветата на улицата край кея и по-нататък по дървените дъски на пристана. Тича до самия му край, където дъхът му изсвистя, и се гмурна с главата напред в морето.