И се възправи сянка

Звън на оръжия

Аш се събуди от бученето на земята под себе си и на мига разпозна звука.

Старият рьошун скочи, стиснал в ръка прибрания си в ножницата меч, и огледа периметъра на фургоните. В нощта препускаха ездачи. След преминаването им се разнасяха викове на тревога.

Един зел прескочи хомота на каруца и вдигна с копитата си буци сняг, когато се приземи. Ездачът му дръпна силно юздите и Аш видя в ръката му нещо, от което излизаше димящ фитил. Мъжът хвърли буркана във фургона и той моментално избухна в пламъци.

Някой закрещя в нощта. През обоза препуснаха още ездачи, които хвърляха запалителни бомби по всеки фургон, изпречил се пред погледа им. Хората крещяха и бягаха, за да се скрият някъде. Ездачите ги съсичаха в движение.

Това е моят шанс.

Аш хвърли поглед на север, където палатките на матриарха се открояваха, осветени отвътре.

Той се затича.

Беше изключително глупаво да се лети по това време. Въздухът тук, горе, беше достатъчно студен, за да покрие всичко на небесната лодка с лед. Копринената обвивка над главите им, стреловидните криле за управление от двете й страни — всичко блестеше в ослепително бяло, а рангоутът от тиково дърво, който придържаше корпуса към торбата с газ, беше покрит с влага, замръзнала на ромбове. Още по-лошото беше, че не можеше да се разчита на светлината, защото покритата със сняг долина потъваше в мрак всеки път, когато облак закриеше бледите луни и сведеше видимостта почти до нула. Това само правеше преживяването още по-вълнуващо за Халахан.

— Нощта е студена за тази работа! — каза той на главния си сержант, надвиквайки шума на двигателите.

Мъжът се беше свил сред останалите в самия център на тясната палуба, възможно най-далеч от перилата. Главен сержант Джей, друг наталезийски ветеран, само се усмихна печално и отново затвори очи, като продължи да припява под нос молитва.

Халахан небрежно дъвчеше незапалената си лула и наблюдаваше хората си от Сивите куртки. Те държаха дългите си пушки изправени и трепереха под палтата си, а бялото на очите им проблясваше в мрака. Някои се редуваха да отпиват от манерки с алкохол, макар ничий глас да не беше по-силен от шепот. Бяха добри бойци и той ги познаваше до един. Бяха хора, на които може да разчита. Всеки беше изгнаник, прокуден от завладяната си родина.

Той погледна покрай главите им към далечните светлини на имперската армия и започна да дъвче лулата си малко по-усилено от преди.

Собствената му родина, Натал, беше паднала преди години, след като беше прекарал половината си живот като проповедник на учението на Ерес, учейки хората за единството на всичко. Сега Натал не беше нищо повече от поредната колония на Ман, а народът й беше експлоатиран и угнетяван повече, отколкото по времето на наталезийските благородници.

Халахан започна да масажира сакатия си крак на мястото, където той болезнено пулсираше от студа — или може би това не бяха нищо повече от лоши спомени. Беше пострадал, след като имперската Четвърта армия беше нахлула в родината му — бедствие, което го беше принудило да се откаже от проповедите и по ирония на съдбата да се сражава рамо до рамо с кралица Хано и нейните войски. В предпоследната битка от войната край бреговете на Тоин кракът му беше смазан от рикоширало оръдейно гюле. Когато армията беше разгромена, бяха го помислили за мъртъв и го бяха оставили на бойното поле. Беше се влачил в мрака и само добрината на местна жена, живееща в гората, го бе спасила.

След като страната му беше атакувана с пълна сила и окупирана от манианците, последното, което загуби, бе вярата.

Халахан размърда крака си и примигна от болката.

Погледна към пилота зад кормилото, загърнат в кожа, с шал и обикновени очила за летене. Мъжът дърпаше ръчките до кормилото, за да включва за кратко маневрените двигатели от двете страни на корпуса, докато друг член на екипажа се катереше по заледения такелаж над главите им и се опитваше да отвори замръзналия капак на вентила върху самата обвивка, тъй като трябваше да изпуснат въздух от един от баластните мехури, за да държат носа си наведен. Екипажът на тази малка небесна лодка, известна като скуд, включваше още двама души. Единият седеше зад въртящото се оръдие, неподвижен като камък. До него, наведена от наблюдателния кош, стоеше жена с бухалови очила и насочваше пилота по курса с мълчаливи жестове с ръка.

Полковникът наблюдаваше как ръкавицата й блестеше в полумрака с призрачно син цвят, импрегнирана с боя, получена от водорасли от езерото Симер. В отговор на всеки нов сигнал маневрените двигатели се включваха за кратко или се чуваше проскърцването на въжетата, когато нагласяха скул платната за маневриране.

Той потупа сержант Джей по рамото и си проправи път към носа през тълпата мъже. И двамата членове на екипажа там не обърнаха внимание на присъствието му. Те наблюдаваха внимателно през предния парапет. Воняха на пот, но така миришеха и всички останали на борда, включително и Халахан. По-неприятна беше миризмата от газовете, които всички изпускаха.

Ще ни подушат още преди да си ни видели — кисело си помисли полковникът.

Пред небесната лодка светлините на имперския лагер се приближаваха все повече. До ушите му долетяха викове, мъже крещяха от изненада или паника. Разнасящият се нисък грохот говореше, че кхосианската кавалерия препуска през лагера им.

Скудът бързо губеше височина с приближаването към неприятелските позиции, като набираше скорост при спускането си.

Както беше приклекнал, Халахан се размърда, за да погледне към палубата над главите на хората си. Зад небесната лодка на фона на нощното небе забеляза странно проблясване на светлина, когато един от другите скудове задейства за кратко тръбите си, маневрирайки, за да остане след тях. Бяха общо седем взвода мъже, по десет Сиви куртки във всеки. Надяваше се, че ще са достатъчно, за да превземат възвишението и да го удържат.

Пилотът остави маневрените двигатели включени още една секунда, но внезапно жената в наблюдателния кош вдигна ръка и я сви в юмрук.

Пилотът спря двигателите и скудът тихо се понесе надолу.

Сега летяха над края на лагера. Вляво Халахан виждаше пътя, който се беше показал изпод отъпкания сняг, далечната странноприемница и къщичките около нея, чиито прозорци бяха осветени, както и безбройните проблясъци на лагера, покриващ околната равнина. През откритото пространство се плъзгаха сенки — Специални, които тичаха към неприятелските линии, както обикновено разделени на взводове от по четири човека.

Облакът, закрил луните, се отдръпна и те отново осветиха сцената отдолу. Опорите изскърцаха, докато артилеристът оглеждаше небето отпред за маниански бойни птици. Ледът по обтегнатите въжета пропукваше. Силният бриз ги избутваше леко встрани от курса и пилотът поглеждаше в мрака към светещата ръкавица на наблюдателката, но тя продължаваше да я държи все така свита в юмрук и не помръдваше.

Ето го най-сетне хребета, който преминаваше през южния фланг на имперския лагер. Склоновете му бяха осеяни с хилави дървета тук-там. Скудът се приближаваше по диагонален курс, който щеше да го отведе над най-западната точка на хребета, където той се издигаше отвесно и нямаше никакви дървета. Войниците се движеха по земята точно под тях. Събуждаха се и взимаха оръжията си, но изглежда, че вниманието им беше насочено към атаките над главния лагер.

Скудът вече се спускаше ниско. Върхът на едно дърво докосна дъното на корпуса. Халахан погледна отстрани и тялото му се изпълни с очакване.

Една минута — сигнализира наблюдателката.

Сивите куртки на Халахан се събраха край парапета, близо до сгънатите въжени стълби. Полковникът забеляза няколко лица, вдигнали погледи към него, но виковете им за тревога се загубиха в цялата бъркотия. Небесната лодка мина над замръзнал поток и след това снегът по земята стана неравен, а между туфите блатна трева, които стигаха чак до основата на стръмнината, се появиха заледени локви. На това място нямаше хора.

Нещо проблесна на върха на скалата. Един снаряд се плъзна по корпуса, последван от втори.

Жената в наблюдателницата се обърна към мъжете на палубата с очи, скрити от бухаловите очила. Посочи надолу с палеца си.

Сивите куртки незабавно спуснаха въжените стълби отстрани на корпуса и започнаха да слизат по тях. Пръв от кораба слезе сержант Джей. Халахан намести шапката си и се спусна след него. Стълбата се люлееше под ботушите му.

Когато се приземи, краката му пробиха ледена кора и той се озова в дълбока до глезените вода.

Чудесно, няма що — каза си той. — Сега през цялата нощ краката ми ще са мокри.

Тук беше по-тъмно, тъй като луните бяха закрити от възвишението. Навсякъде около тях във водата цопваха снаряди. Халахан приклекна сред блатната трева, докато хората му заемаха позиции и започнаха да отвръщат на огъня.

Скудът рязко се издигна нагоре, след като се отърва от товара си. Няколко Сиви куртки трябваше да скочат от края на стълбата. Вече се приближаваше втора лодка, от стълбите, на която се спускаха още Сиви куртки. Халахан видя, че третата лодка се носи над потока. От върха на скалата към лодките се разнесоха изстрели и вторият от тях остави кратка огнена следа.

— Стрелци с пушки! — изкрещя сержант Джей с ръка върху шлема си. — Надявах се, че ще имат само лъкове!

Първите скудове бяха запалили двигателите си на пълна мощност и се издигаха нагоре и надясно, докато въртящите се оръдия в тях бълваха огън към защитниците на височината. Халахан видя как се разхвърчаха парчета дърво и половината от един разкривен жълт бор се катурна на една страна. Той изчака, докато и третата небесна лодка спусна товара си, и тъй като знаеше, че няма време да чака и останалите, даде сигнал на втори и трети взвод да тръгнат към възвишението, докато първи поддържа непрекъсната стрелба, за да ги прикрива.

Хвърли поглед назад над потока. Имперските войници се събираха, за да се отправят към позицията им. Оставащите небесни лодки приближаваха с оръдейни изстрели, зад двигателните им тръби оставаха огнени следи, а Сивите куртки на борда им стреляха през перилата надолу към идващите мъже.

Сержант Джей погледна към Халахан, когато войниците от щурмовите взводове минаха с дрънчене на броните покрай тях, преметнали пушки на гърба и с оголени къси мечове в ръце. Неколцина бяха въоръжени с пистолети или малки арбалети. Те продължиха да шляпат във водата нагоре по склона под обстрела.

Джей му кимна.

— Ще се видим горе — каза той, извади меча си и тръгна след останалите.

Халахан му пожела късмет.

— Побързай, човече — изръмжа Спарус, когато адютантът му излезе забързано от палатката на върховния генерал заедно с двама роби, които тичаха по петите му, носейки части от бронята му.

Спарус се изправи по долни дрехи, почти без да усеща студа, и започна да изучава бъркотията, настъпила долу в лагера.

В този момент кхосианската кавалерия вилнееше сред обоза. Преди няколко мига бяха изникнали в нощта като призрачни воини, докато повечето от хората на Експедиционните сили спяха в палатките си или бяха твърде объркани, за да предприемат каквото и да било. Ако кавалеристите бяха спрели дотук, щеше да е достатъчно лошо, но вместо това те създадоха истински хаос, докато се носеха през тесния и дълъг лагер, който се простираше между езерото и отсрещния край на хребета, така че сега в кръга, образуван от каруците на обоза, от горящите фургони се издигаха пламъци.

След кавалерията пристъпваха кхосианските части за ръкопашен бой. Които и да бяха, бяха добри и Спарус наблюдаваше фигурите им, които се биеха сред изненаданите му войници, като избягваха местата, където беше създаден някакъв ред и офицерите му бяха успели с викове да събудят хората си и да създадат подобие на строй.

— Това нападение ли е? — попита младият жрец, който стоеше до него със сънливи очи.

Беше Че, личният дипломат на Сашийн.

— Не — отвърна Спарус и погледна на запад по протежението на долината, където под лунната светлина проблясваха върховете на гора от копия.

Дипломатът проследи погледа му и започна да изучава гледката, без да каже нищо.

— Матриархът будна ли е вече? — попита Спарус един от адютантите си, докато му помагаха да сложи бронята си.

— Не съвсем — отвърна измъченият адютант. — Взела е приспивателно, за да заспи. Казват, че било доста силно.

— А Романо?

Адютантът се готвеше да отговори, когато откъм палатката на Романо се разнесе рев и всички се обърнаха тъкмо навреме, за да видят как един жрец воин беше изхвърлен на снега, а Романо се появи след него, гол и с разярен поглед, хванал в ръка късия си меч. Младият генерал с олюляване се изправи в снега. Видя Спарус, който пристягаше ризницата си.

— Тази нощ? — извика му той. — Мътните го взели, кажи ми, че сънувам!

— Сънуваш — провлечено отвърна Спарус. — Всички ние сънуваме.

Романо разтърка едното си око и изпсува.

— Къде е бронята ми? — изкрещя той и препъвайки се, тръгна обратно към палатката си.

Генерал Спарус дръпна силно последния ремък на ризницата си и грабна единия си наколенник от ръката на роба до него. Отново огледа лагера — пламъците се отразяваха в очите му.

Атакуват ни, и то посред нощ — мислено си каза той.

До него дипломатът заговори, без да откъсва поглед от приближаващата чартаса.

— На тези кхосианци не им липсва кураж — отбеляза той, сякаш прочел мислите на генерала.

Полковник Халахан се изправи пред отчайваща гледка, когато стигна до върха на скалата. Там бяха разположени имперски пехотинци и стрелци с пушки, за да пазят частите на мортирите, и те се сражаваха ожесточено.

От мрака пред него изскочи имперски войник, който крещеше смело. Халахан извади пистолет, издърпа капсулата, която щеше да пробие патрона с вода и черен барут, и го насочи между очите на мъжа. Дръпна спусъка и видя през облака дим мъжа да пада на земята. Половината му череп липсваше.

Той разсеяно зареди пистолета си, като го прегъна на две, за да извади изхабената гилза и да я замени с друга, след което го затвори отново.

Забеляза друг войник, който се втурна към него отляво, където Сивите куртки бяха вкопчени в ръкопашна схватка. Халахан стреля повторно и уцели.

Полковникът наблюдаваше развоя на битката и стигна до извода, че изходът й все още е твърде неясен. Зад него, долу, в подножието на склона, взводовете от ариергарда стреляха по имперските войници, които тичаха през потока към тях. Той спокойно погледна над снежната равнина на запад. Видя проблясъците на стоманата, струпана около малко ядро от потрепващи факли — кхосианската чартаса, която се придвижваше напред, за да атакува врага.

Отново презареди същия пистолет, макар да носеше още четири такива оръжия. Стоеше там и чакаше. Дори в грозотата на битката имаше достатъчно време, за да се почувства горд с хората си. Гневът им личеше в начина, по който се биеха. За тях това беше лично. Имаха сметки за уреждане, близки, които да бъдат отмъстени, спомени, които да освободят с помощта на острието на мечовете си.

Нещата вече започваха да се обръщат в тяхна полза. Той видя момента, в който това се случи, и докато чакаше края, не изпитваше нито облекчение, нито изненада. Беше просто нетърпелив.

Докато се разправяха с неколцината останали имперски войници, той закрачи сред Сивите куртки, наблюдаваше медикосите, дошли, за да помогнат на ранените. Един мъж ругаеше и драскаше ослепените си очи, а другарите му се опитваха да го държат. Друг беше загубил ръката си и гледаше заплашително отрязаната част, лежаща в отъпкания сняг, сякаш беше съпругата му, която го е изоставила заради друг.

Недалече двама братя патиянци измъчваха с ножове ранен имперски войник. Забавляваха се с него, докато от устните му се откъсваха ридания. Халахан не ги спря.

Вместо това извади кибрит и запали лулата си.

Възвишението беше тяхно.

Сега трябваше само да го задържат.

В нощния мрак се извисяваха пламъци. Един ездач заплашително се приближи към Аш с наведено копие. Без да се замисли, възрастният мъж разсече копието на две. Ездачът зави и се отдалечи, насочвайки се по-навътре в кръга на обоза.

Аш се затича към горящите фургони по периметъра, но внезапно откри, че пътят му е препречен от групи от хората, следващи армията, които бяха станали свидетели на бързата му работа с меча. Те се струпаха около него с ножове и тояги, очевидно решени да стоят възможно най-близо. Аш се помъчи да се отскубне от тълпата. Той изръмжа и размаха меча с тъпата страна напред, за да си проправи път.

— Връщайте се! — извика им той, усетил, че шансовете му да стигне до Сашийн навреме намаляват с всеки изминал миг. Въпреки това хората продължаваха да се притискат плътно около него.

Рьошунът разби носа на изпречил се мъж с един-единствен удар и го просна на земята. Изрита друг в капачката на коляното и я чу как изпука въпреки шумотевицата наоколо. Тълпата стреснато се отдръпна назад.

Той задъхано се наведе към двамата повалени мъже и видя тъмна кръв върху покритата с киша земя. Те вдигнаха ръце да се предпазят от по-нататъшни нападения.

Гневът му отслабна и се превърна в срам.

Нямам време за това.

Тълпата се разделяше пред него, докато той тичаше бързо напред.

Аш не погледна назад.