И се възправи сянка

Теснината

Един войник от Сивите куртки падна в мрака и Халахан притича покрай мъжа, който беше мъртъв още преди да се строполи на земята. Полковникът се движеше опипом сред останките от портите, спря до сержант Джей и клекна привиден зад преобърната каруца. От двете им страни имаше стрелци с лъкове, които стреляха трескаво над барикадата, препречваща улицата. Той надникна за кратко над каруцата и видя ярките проблясвания на изстрелите в нощта.

Сред развалините на кулите на портите бързо се стрелкаха ниско приведени фигури. Отвъд тях, зад обсадните щитове, по набързо довършения мост, за втора атака се струпваха още фигури.

— Къде е той? Изпрати ли нов куриер? — изкрещя той в ухото на Джей.

Главният сержант кимна, сетне погледна мрачно през една цепнатина в дървото към тълпите имперски войници, които се движеха по моста.

Последва експлозия, която накара сержанта да клекне до Халахан. Атакуващите бяха хвърлили пред себе си гранати.

Полковникът вдигна поглед към заобикалящите ги сгради. Стрелците с пушки и лъкове вече стреляха непрекъснато. В нощния въздух над езерото ревяха оръдията на небесните кораби, които се обстрелваха взаимно.

Някак си огневите позиции в разпръснатите сгради от двете страни на портите бяха паднали. Сега постъпваха доклади, че неприятелските части се опитват да нападнат фланга на втората отбранителна линия. Халахан подозираше, че са командоси, които са се промъкнали с плуване от моста или от самия бряг. Ако се съдеше по гърмежите, изглежда, атакуваха по цялата южна страна на острова.

Халахан се намръщи, когато видя Червените гвардейци и Специалните да отстъпват към пътя от пряка, която отбраняваха. Стоящият до него стрелец с лък застреля имперския войник, който се покатери по отсрещната страна на каруцата. Отгоре й наскачаха още вражески войници, които виеха като диви кучета, а каруцата се тресеше под тежестта им. Червените гвардейци от двете му страни се втурнаха напред. Чартите им се стрелкаха нагоре. Един мъж впи гневно обезумелите си очи в него, преди да се строполи назад и да се скрие от погледа му.

Той бързо се обърна, за да погледне назад към улицата, и изруга, но после видя голямата тъмна фигура на Крийд, който крачеше към неговата позиция. Телохранителите на генерала се суетяха около него. Халахан се затича да го посрещне. Лицето на генерала се беше зачервило, докато крещеше разгорещено, за да надвика шума.

— Нападат ни от юг със салове и плувци. Колко дълго можете да удържите това място?

— Да го удържим ли? Изглежда ли ви възможно да го удържим?

— Все още имаме две хиляди души в града, полковник. Трябва да ни осигурите време да ги евакуираме.

— Наясно съм с проблемите ни, генерале. Но ви казвам, че не можем да удържаме това място повече.

В небето на изток се разнесе експлозия и Крийд вдигна поглед заедно с всички останали. Един небесен кораб се разпадаше сред ярки пламъци.

— Добре тогава — извика Крийд. — Изтеглете се, когато трябва, но ги забавете колкото можете. Ще оставя един кораб да ви чака.

— Това обещание ли е, генерале?

И двамата се гледаха втренчено. Бяха ядосани и искаха да се разкрещят един на друг, просто за да изпуснат напрежението, породено от отчаянието. Но после изражението на Крийд се смекчи и Халахан видя, че той протяга ръка. Полковникът я сграбчи и я разтърси здраво.

— Ще се видим там — каза му той.

Беше очевидно, че принципарий Ваничиос знае какво ще каже Крийд още преди да е изрекъл думите.

Въпреки това генералът ги изрече:

— Сега или никога, стари приятелю. Трябва да тръгваме.

Благородникът Мичине сложи ръце върху назъбения парапет и се загледа на юг, към града. От наблюдателната си позиция на най-високата кула на цитаделата те виждаха целия Туме, простиращ се около тях. Откъм улиците на юг се чуваха изстрели. Няколко сгради горяха и бризът от изток раздухваше пламъците им. Войници се оттегляха в безпорядък, насочвайки се към Централния канал, където последните фериботи се готвеха да потеглят.

— Ще успееш ли да прибереш навреме всичките си хора? — попита го Ваничиос.

— Не — с усилие призна Крийд. — Някои от тях са хванати в капан на югоизток. Няма да успеем да ги освободим навреме.

— А останалите? Имате ли достатъчно място за тях?

— Ще импровизираме. Все още има достатъчно място за теб и за твоите хора, ако го искаш. — Принципарият извърна погледа си от него. Пламъците се отразяваха в очите му. Нямаше нищо повече за казване по този въпрос.

Крийд за момент се зачуди дали да не вкопчи огромните си ръце във Ваничиос и да не го отведе насила от дома на семейството му. Но в тази постъпка не би имало нищо достойно, особено за този мъж. Той беше Мичине. Без достойнството си беше нищо.

На изток битката в небето все още продължаваше. Крийд виждаше огъня, който осветяваше корпусите на небесните кораби, докато оръдията от двете им страни изстрелваха залп след залп.

— Не мислех, че ще съм толкова уплашен — разнесе се тихият глас на Ваничиос.

Крийд трепна. Той се чувстваше като подлец, задето го изоставя така.

— Сбогом — най-сетне каза той и постави ръка върху рамото на мъжа.

Ваничиос не погледна към приятеля си, когато той си тръгна.

Аш трепереше под одеялата, пред очите му проблясваха цветни петна. Отдавна беше дръпнал завесите на прозореца на спалнята и въпреки това лунната светлина, която се процеждаше по краищата им, беше твърде силна за затворените му очи, затова той държеше главата си под одеялото, докато кашляше и пръскаше слюнки, омаломощен от треската. Имаше чувството, че цялото легло се върти.

В ума му далечните оръдейни изстрели бяха просто звуци от царевични зърна, който се пукат на огъня. В полусън си мечтаеше за пивницата в родното си село Аса и за общото помещение, загрято от топлината на огъня в огнището с черното котле над него, наглеждано от Тийки. Царевицата вътре пропукваше и изпълваше задимената стая с аромата си.

Аш седеше сам в единия ъгъл и гледаше с все по-нарастваща омраза чичото на жена си в другия край на стаята.

Седя там цялата вечер и се напиваше мълчаливо като старите пияници в бара, размишляващи над оризовото си вино, с което се утешаваха всяка вечер, за да избягат от света. Въпреки това тежестта, която го притискаше, не намаляваше. Дори сега не искаше да се завърне у дома, при младата си жена и детето си и при всички отговорности, свързани с тях. Тази сутрин бяха загубили още едно от кучетата си за разплод от треската. Аш нямаше представа откъде ще намерят пари, за да го заменят, нито пък как ще изплатят дълговете, които вече бяха натрупали.

Колкото повече пиеше, толкова повече се замисляше да избяга и да остави всичко зад гърба си. Това далеч не беше животът, който си беше представял, че ще води, когато като младеж живееше в бащината си ферма и наблюдаваше как родителите му работят до изнемога, за да платят нарастващите дългове и данъци. Аш мечтаеше да започне да се препитава като войник или моряк, когато порасне — всичко друго, само не и това.

Но се случи така, че се влюби, ожени се и се задоми… И ето че бързо-бързо се озова в същото положение като баща си и подобно на него се мъчеше да удави мъката си в алкохол.

Аш гледаше мрачно чичо си в другия край на стаята. Локай беше палачът на дузина села във външните части на Глинестите планини. Беше бирник, облечен във великолепни дрехи, назначен от служител на владетеля Кенги-Нан. Освен това беше и местният лихвар и даваше назаем на селяните своя дял от данъците и грабителските такси, които им събираше.

Човек би казал, че е добре да има такъв човек в семейството. Въпреки това чичо му беше обсебен от мисълта да увеличава богатството си и властта, която то му осигуряваше. Когато ставаше въпрос за пари, кръвната връзка не значеше много за него.

В онази вечер Локай се забавляваше. Докато се шегуваше със заобикалящите го подмазвачи, той благоволи да забележи пронизващите погледи, които Аш му отправяше. Мъжът го зяпна в отговор, сложил лулата си в устата. Наклони глава назад, колкото да изгледа презрително Аш. Дори оттук, през димната завеса в стаята, беше ясно, че той му се подиграва.

Аш нямаше представа защо избухна тогава. Може би беше някаква пиянска интуиция, усещане, че зад подигравката на Локай се крие нещо, заслужаващо реакция от негова страна, дори да не знаеше какво е то.

Видя как очите на мъжа се разшириха, когато той скочи на крака и се отправи към чичо си със залитаща пиянска походка.

Заваляйки думите, изрече неща, които той самият не разбираше напълно, докато чичо му с мъка се изправи заедно с хората си.

Аш обърна масата и Локай се озова на пода с нея. Чашите се пръснаха навсякъде, а на лицето на мъжа проблесна кръв.

Ожулените кокалчета на Аш го боляха, докато крещеше на проснатата в краката му фигура.

Някакви мъже го хванаха изотзад. Той се мъчеше да се освободи, докато не остана без дъх и не се отпусна в ръцете им. Стоеше и се опитваше да си поеме дъх, вперил гневен поглед в мъжа на пода.

— Имаш се за нещо повече, така ли? — попита чичо му от пода, стиснал с ръка окървавения си нос. — Мислиш си, че понеже хубавата ми племенница е твоя жена и си се сродил със семейство, което е по-добро от твоето, това те прави някой?

Той отблъсна услужливите ръце на подмазвачите и се изправи, като се олюляваше.

— Ти си просто един глупак — ядно каза той. — А жена ти те прави още по-голям глупак!

В стаята настъпи тишина. Думите бяха толкова нелепи, че на Аш му беше нужно известно време, за да ги проумее.

— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита той.

Мъжът вече не можеше да спре.

— Какво си мислиш, че казвам? Когато се нуждаеше от пари, за да купиш проклетите си кучета, като се оженихте — да не мислиш, че ти заех пари просто така? Позабавлявах се с нея, вместо да искам авансово плащане. — Той направи пауза и огледа останалите мъже, които го гледаха със зяпнали уста. — Да, направих го и никой от вас няма да се осмели да каже нито дума срещу това.

Той си пое дъх да каже още нещо.

Аш осъзна, че все още държи в лявата си ръка калаената халба, от която пиеше, макар да бе празна. Той неочаквано се втурна напред и се отскубна от хватката на мъжете, след което, обзет от заслепяваща ярост, запрати халбата с все сила.

Когато вдигнаха Аш на крака, чичо му лежеше на пода с вдлъбнато като паница лице. От раната в долната му част бликаше кръв. Левият крак на мъжа тропаше конвулсивно по дъските на пода. Миг след това той отвори уста и умря, докато всички стояха и гледаха.

— Той уби палача — промърмори някой.

Аш побягна в нощния мрак.

Той вдигна поглед и установи, че гледа втренчено ярък квадрат от лунна светлина.

Беше прозорецът на спалнята, пред който висяха тънки пердета.

В стола се очертаваше силуетът на фигура, която чоплеше подлакътника.

— Че?

Фигурата се наведе напред на стола. Аш чу скърцането на дървото.

— Сигурно ти е било трудно, когато си чул вестта за сина си.

Беше Нико.

Аш усети странен трепет в корема си, подобен на страха от падане от високо. Откри, че не е в състояние да говори.

— Съжалявам — продължи Нико. — Нямах намерение да любопитствам.

Аш се отпусна назад и усети, че на мястото, където беше положено лицето му, възглавницата беше влажна.

Споменът бавно избледняваше в мислите му, но той все още можеше да усети мириса на пропукващата царевица.

— Не толкова трудно, колкото да понеса мисълта, че съм го загубил — дрезгаво отвърна той и гърлото му се стегна.

— Той ти липсва.

— Мисля за Лин всеки ден. Както мисля и за теб.

— За какво мислиш?

— За теб или за сина си?

— За сина си.

— За болката — отвърна Аш с чувство на безсилие.

Той изпита нужда да пийне, но си спомни, че вече е изпил виното, което беше открил в кухнята.

— Мисля за очите му, които приличаха на тези на майка му. За това, как в дните на най-голям глад по време на похода раздаде запасите си от сухари на приятелите си. Мисля си за това, как гонеше момичетата, преди още да знае за какво изобщо ги гони. Мисля си… — Той спря, преди да е изрекъл нещо необмислено, след което добави шепнешком: — Мисля си за смъртта му.

Внезапно Аш го видя, сякаш беше там, в Морето от вятър и трева. Видя праха на прахановата трева на мястото на битката. Тежкото крило на генерал Шин се появи иззад редиците на Блестящия път, след като той ги беше предал за цяло състояние в диаманти. Появи се ездач, който връхлетя върху сина му и съсече момчето с един-единствен удар. Копитата стъпкаха тялото му, сякаш не беше нищо повече от вързоп с дрехи.

— Какво има? — попита Нико в настъпилата тишина.

Аш сграбчи в юмруците си чаршафа си, защото имаше нужда да се хване за нещо.

— Дори сега искаш да скриеш някои неща от мен?

— Не — помисли си Аш. — Искам да ги скрия от себе си.

Той погледна към сянката на своя ученик в другия край на стаята.

— Не го обичах — разнесе се стържещият му глас. — Поне за известно време мислех, че не го обичам като свой син.

— Мислил си, че не е твой син.

Аш стисна по-здраво юмруците си. В този момент осъзна, че едва ли има някакво значение дали потиска спомените си за държанието си с момчето. Той все още живееше със срама от това.

— След като чух думите на чичото на съпругата ми, аз се държах зле с Лин.

Зле — каза си той, докато отвратено слушаше собствените си думи.

Не, истината беше, че се бе държал отвратително с момчето. През няколкото години, които бяха прекарали заедно, борейки се за каузата, Аш се беше отнасял към сина си със студено пълно безразличие.

— Съжалявам, Нико — каза той.

— За какво?

— Ако някога не съм се държал добре и с теб. Ако някога е изглеждало, че не ме е грижа за теб. Не ме бива в… тези неща. — Фигурата го наблюдаваше мълчаливо и той добави: — А сега, моля те, остави ме. Уморен съм.

И той отново си легна, придърпа одеялото над главата си и изчака да усети, че Нико вече го няма.

Фериботите приближаваха устието на Чилос в колона, тласкани от завързващото се течение на езерото и от греблата, които се потапяха в тъмната вода. От тях долиташе звукът на барабани, които биеха бавно и ритмично, за да поддържат темпото на гребците, които се опитваха да гребат по-бързо.

Халахан стоеше в укрепената кабина на кърмата на кораба, близо до генерал Крийд, който надничаше през пролуката в горната част на дървената преграда, с която беше обковано тъмното помещение. Отзад останалите офицери се олюляваха от лекото поклащане на кораба. Смърдяха на пот и почти не говореха. Куулас, военният чатеро, се беше подпрял в ъгъл отзад. На кормилото стоеше самият капитан на кораба — жена на средна възраст с лула в устата като Халахан. Тя също присвиваше очи през взетите назаем бухалови очила към пролуката пред себе си. Настроението беше мрачно. Никой не знаеше дали ще успеят да преминат.

Капитанът рязко завъртя щурвала. Корабът зави бавно под тежестта на множеството мъже, натъпкани върху палубите му.

— Започва се — промърмори тя, докато завиваха към устието на реката, след което тропна три пъти с тока на ботуша си.

Под краката им някой изкрещя заповед. Ритъмът на барабаните се ускори. Греблата започнаха да се спускат във водата още по-бързо. Халахан се заслуша в първите изстрели по дървото навсякъде около тях.

Във въздуха се издигна ракета, която освети сцената като обедно слънце.

Заваляха още изстрели. Към кораба във въздуха се извисиха дъги от стрели. Някои горяха. Стрелците с пушки на палубата отвърнаха на огъня — бяха от Сивите куртки и от редовната войска, имаше и стрелци с лъкове.

Халахан се обърна към преградата, закрепена от лявата страна на рубката, и проточи врат, за да погледне назад. Видя, че останалите фериботи се поклащат по вълните зад тях. Пенливата вода на Чилос светеше в синьо. Всички съдове теглеха колони от импровизирани салове. Мъжете на тях бяха приклекнали, зад каквито укрития бяха успели да намерят. Вече падаха, покосени от изстрелите на снайперистите по двата бряга.

— Страхът е Великият унищожител — пееше някой сред безредната канонада.

Беше Куулас, Халахан го видя на ярката светлина от ракетите, която проникваше през процепите на преградите. Чатерото напяваше молитвата за милостта на съдбата.

Ще имаме нужда от нея — помисли си Халахан, когато зърна силуетите на оръдията по източния бряг и войниците, които се мъчеха да се прицелят с тях.

Не съжалявай, бъди като сламка в бурята.

Полковникът осъзна, че е затаил дъх, и хвърли поглед към Крийд, за да види как се справя той. Вниманието на огромния мъж беше насочено към реката пред тях. Лицето му все още беше разкривено в гримаса — той изглеждаше така, сякаш иска да разкъса нещо. Лявата му ръка беше стисната в юмрук.

В този момент минаваха пред дулата на оръдията.

Бъди като празно ведро в дъжда.

Халахан зачака те да започнат да стрелят. Опита се да не мисли за всичките хора, наблъскани на долната палуба, и за това какво ще се случи с тях, ако пробият корпуса на кораба и той потъне.

Стрелците с пушки на откритата палуба стреляха бързо в отговор на канонадата от брега. Гърмежите ставаха все по-силни, докато накрая не се сляха в общ оглушителен шум.

Бъди като потока, който винаги следва течението си.

Вече бяха подминали оръдията. Халахан си пое дъх и се олюля на краката си, които го боляха.

Вторият ферибот нямаше такъв късмет. От лявата страна на корпуса му изригна фонтан разлепена вода, която падна в безброй свистящи капчици. Корабът се наклони настрани и започна да се пълни с вода. От палубите му се надигнаха викове.

Мъжете скачаха от саловете и се хващаха за тях колкото се може по-здраво, като се опитваха да не се подават много от водата.

Стрелбата по откритата палуба започваше да утихва. Халахан видя, че са преминали през теснината, макар да чуваше, че оръдията зад тях продължаваха да стрелят.

Сега брегът от двете страни беше чист и тъмен, докато поредната осветителна ракета не се издигна с пронизителен звук в небето.

Водата зад кораба беше пълна с плаващи трупове на мъже.

— Ще ги накарам да си платят за това — промърмори сякаш на себе си Крийд. — Кинчеко и останалите ще си платят за това.

Генералът стисна лявата си ръка, сякаш внезапно изпитал остра болка, и скръцна със зъби, изпълнен с тиха ярост.