И се възправи сянка

Очите

Хората рядко си спомняха какво е било някога името на форта на хълма. Сега те просто го знаеха като „Очите“ — име, което идваше от мръсните лица, които неизменно можеха да бъдат видени да се притискат към прозорците с дебели решетки, докато отчаяните им очи гледаха от затвора към света, преминаващ покрай тях.

„Очите“ отдавна вече не бяха крепост. Фортът се издигаше на хълм в квартал на града, наречен Фалоу — мрачно място, което гледаше към източната стена и къщите и работилниците в района. Напоследък в него живееха само ветераните от войната — онези войници, които обсадата беше разтърсила толкова жестоко, че представляваха опасност за себе си и дори за околните. Това се отнасяше особено за Специалните или поне за онези от тях, които се сражаваха в тунелите под стените.

Понякога, най-вече, когато настроението в града беше напрегнато, затворниците подвикваха шеги и неприлични думи на Червените гвардейци, разположени върху източната стена, или пък крещяха на гражданите от околността — обикновени хора, занимаващи се с ежедневните си дела, които бяха твърде учтиви, за да гледат нагоре към побърканите на хълма.

Тази вечер Бан не можеше да каже дали някой крещи от прозорците на форта, защото една тълпа Червени гвардейци вдигаше врява при предния вход на институцията и той не чуваше нищо друго, освен техните викове. Проби си път през навалицата и откри, че портите са затворени. От другата им страна стояха враждебно настроени тъмничари с дебели кожени престилки и въоръжени с тояги. Те на свой ред надаваха също толкова силни викове.

— Какво става тук? — извика Бан на лейтенанта на взвода, сред който се беше озовал той.

— Комендантът им заповядал да не ни пускат да влезем — изкрещя в отговор офицерът, като сви ръка около ухото на Бан, за да може той да го чуе.

— Знаят ли защо сте тук?

— Разбира се. Точно затова се опитва да ни спре комендантът.

— Добре — отвърна Бан. — Кажи на хората си да си починат.

Шумът започна да намалява и той се обърна с лице към тъмничарите.

— Аз съм адютантът на генерал Крийд и той издаде ясна заповед. Сега отворете вратите и се дръпнете встрани.

Той видя движение сред мъжете и двама тъмничари се дръпнаха встрани, докато един мъж с посивяла коса си проправи път сред редиците, за да се изправи срещу него.

— Аз съм комендант Плаис — уведоми го мъжът — и с дадената ми от съвета власт отговарям за тази институция. Повтарям онова, което вече казах на вашия колега офицер — зад тези стени няма мъже, годни да се бият. Иначе нямаше да са тук.

— Коменданте — започна Бан, като пристъпи към вратите, — точно в този миг армия от четирийсет хиляди манианци е на брега на Залива на перлите. Както можете да чуете, Четвърта армия обстрелва Щита, подготвяйки се за широкомащабна атака. Имаме нужда от всеки мъж, който може да се бие, независимо от престъпленията и душевното му състояние.

— Но тези мъже са неуравновесени! Дори опасни!

— Въпреки това заповедта беше дадена. Сега отворете вратите.

За миг никой не помръдна.

— Отворете ги! — сопна се нетърпеливо Бан.

Впери поглед в тъмничарите зад вратата, докато един от тях не пристъпи напред и останалите не го последваха, а вратите не започнаха да се отварят със скърцане. Бан и Червените гвардейци влязоха в двора и комендантът застана точно пред него, за да протестира.

— Съветът ще разбере за това! — изкрещя той, но Бан го заобиколи и се насочи към входа на сградата.

— В това няма никакво съмнение — каза през рамо той.

До килията се стигаше по дълъг коридор, препречен от поредица покрити с кафява ръжда железни врати, от които се сипеше прах, когато се затваряха зад тях. Тук, долу, в това тихо подземие, стените бяха влажни и единствената светлина идваше от масления фенер, носен от тъмничар.

— Но този мъж е луд — настояваше комендантът със стържещия си глас.

— Знам кой е. Сражавал съм се редом с него през първите години на обсадата.

— Но той е осъден за убийство и мъчения — по-вероятно е да убие някого от вас, отколкото врагове! Да не сте си изгубили ума?

— Той е единственият мъж тук, с когото още не съм разговарял. Поне ще поговоря с него.

Мракът ги притискаше от всички страни. Той сякаш следваше малкото им убежище от светлина, докато вървяха смълчани по коридора, съпровождани единствено от звуците на капеща вода и шума от стъпките им, отекващи по каменния под. С тях имаше четирима тъмничари с кожени престилки и ръкавици, които стигаха чак до подмишниците им. От ръцете им висяха яки тояги. Бяха мълчаливи, с вперени напред погледи. Сякаш се подготвяха за сблъсък.

Бан вървеше подире им. Тесните предели на това място не му харесваха. Не можеше да си представи да е заключен тук като затворник. Само след час щеше да се блъска в стените, за да излезе.

Вратата на килията беше изработена от масивна, закалена в огън, плоча от тиково дърво. Един от тъмничарите пристъпи и отвори малкото прозорче за наблюдение.

Бан се наведе напред, за да надникне вътре.

Видя свещ, която хвърляше топъл ореол в средата на малката сводеста килия. На светлината й седеше едър гол мъж, прикован за врата към стената, на която се бе облегнал, изпънал единия си крак пред себе си. Беше свил другия нагоре, за да подпира сакатата си ръка на коляното. Лицето му беше в сянка и от него се виждаха единствено очите, които гледаха гневно и с открита враждебност към прозорчето.

Бул — помисли Бан. — Някак си винаги съм знаел, че ще свършиш така.

Той отстъпи, докато двамата тъмничари отключиха и отвориха с усилие вратата, която изскърца оглушително на пантите си.

— Стой зад веригата — обърна се тъмничарят с фенера към Бан. — Преди няколко месеца той ослепи с палците си един от хората ни.

Мъжът се приведе и влезе в килията, вдигнал в готовност тоягата си. Бан пристъпи вътре и застана до него. Глезените му докоснаха веригата, която висеше хлабаво по протежението на малката стая. Сложи шлема под мишницата си и се опита да се изправи в цял ръст в бронята и червеното си наметало.

Затворникът сложи ръце върху нашийника около врата си и се изправи на крака в цялото величие на голото си тяло, демонстрирайки плетеницата от белези по стегнатия си мускулест торс. Омота част от веригата около ръката си, за да поддържа тежестта й. Жестът беше странен — сякаш оправяше гънките на хубавата си роба в кабинета си.

Остарял си — помисли си Бан, докато гледаше дълбоките следи от тормоз, останали по лицето на мъжа, и оредялата коса около слепоочията му, където бяха татуирани чифт рога.

Бан наистина се беше сражавал рамо до рамо с този мъж в онези първи отчаяни години на войната, преди Бул да бъде избран за тежката пехота на чартасата. Беше луд още тогава — опасен и избухлив мъж, който обичаше битките повече от всеки друг човек, когото Бан някога бе познавал. Не се изненада особено, когато Бул накрая изгуби самообладание пред грешния човек — старшия му офицер — когото Бул едва не уби с един-единствен удар, задето е допуснал лекомислената грешка да го нарече с истинското му име.

Наказанието му беше две години каторга и дисциплинарно уволнение от армията. След това Бан следеше отдалече нарастващата му слава на шампион в боевете за пари. Говореше се, че е сред най-добрите в Кхос.

И тогава един ден Бан заедно с останалите жители на града научи новината за убийството на Адрианос. Адрианос — героят от атаката срещу Номарл и последният командир, който лично бе водил успешно нападение срещу имперската Четвърта армия. Героят на града беше открит нарязан на парчета в хубавия си апартамент непосредствено до Големия пазар. Разбра се, че устата му е била запушена и той е бил завързан и измъчван. Бяха одрани части от кожата му.

До трупа седял Бул, напълно гол. Тялото му било покрито с кръв.

— Здравей, братко — тихо го поздрави Бан.

Бул направи крачка към него.

— Бан? — невярващо попита той.

— Да.

Бул пристъпи по-близо, веригата се разви от ръката му и се изпъна зад него. Тъмничарят до Бан се размърда неспокойно и претегли тоягата в ръката си. Бул не му обърна никакво внимание. Погледът му оставаше съсредоточен върху Бан. Беше притиснал едрата си ръка към корема. Кокалчетата й бяха обезобразени и подути, а кожата й бе разранена и покрита с кръв.

— Какво те води тук? Да не си се загубил?

Гласът му стържеше, сякаш не го е използвал от много дълго време.

— Говори! — изръмжа Бул. — Съмнявам се, че си дошъл просто да си побъбрим. Какво има?

Внезапно, докато Бан слушаше напевния му глас и гледаше тъмните му очи над острите скули, той се пренесе в ранните дни на войната, когато стоеше приклекнал зад парапета, докато Бул му се хилеше, тупаше го по гърба, за да спре да кашля, и се наслаждаваше на случващото се, лудото му копеле.

— Манианците разположиха всичките си сили в Залива на перлите.

Бул присви очи и се наведе да го погледне по-внимателно.

— Тук съм заради ветераните. Дошъл съм да проверя дали някои от вас не могат да се сражават заедно с нас.

— Тогава да ме изправят отново на съд — ядно изсъска Бул и се извърна настрани.

— Какво? Да не би да мислиш, че си бил осъден несправедливо?

Веригата се изопна, когато Бул се изправи над него. Бан потисна желанието си да отстъпи крачка назад.

— По-спокойно — предупреди го тъмничарят и смушка с тоягата си голите гърди на затворника.

Бул обаче не му обърна внимание, а гледаше втренчено Бан.

— Не, не мисля така. Но Адрианос също бе осъден справедливо. Разбираш ли? Когато аз го осъдих.

— Знаеш ли, че те наричат „убиец“? Смятат, че си чудовище, което заслужава да стои оковано във вериги в някоя дупка.

Изражението на Бул остана същото — изпълнено с гняв и любопитство.

— Ще се изправиш ли заедно с нас в защита на своя народ?

— Моят народ? — невярващо попита той.

— Да, в защита на народа на Бар-Кхос, от който е баща ти, и на народа на Уиндръш, откъдето е майка ти.

Внезапно лицето на Бул се изкриви в широка, сякаш изрязана с нож усмивка. Бан видя, че два от предните му зъби липсваха. Останалите изглеждаха изгнили.

— Не дължа вярност на никого, още по-малко пък на народа на Бар-Кхос.

— Ще се биеш ли за нас?

— Това помилване ли е — това ли ми предлагаш?

— Да, ако това е нужно.

— И единственото, което трябва да сторя, е да убия няколко манианци в името на своя народ, така ли? Ще приемете в редиците си хладнокръвен убиец като мен, така ли, Бан?

Бан дълго се олюлява напред-назад в бронята си. Чувстваше се уморен и не на място тук.

— Повярвай ми, Бул, там, където отиваме, ще имаме голяма нужда от хора като теб — откровено отвърна той на стария си другар.