И се възправи сянка

Изкуството на кали

Че знаеше, че никога няма да се откажат да го преследват. Не и ако пръв не им видеше сметката. И така, той ги следеше от покривите, приближавайки се към тях дори когато се отдръпнаха в сянката на стената.

Бяха предупредили войниците за присъствието му и мъжете се оглеждаха и насочваха оръжията си ту в една, ту в друга посока. Че стоеше ниско приведен от тъмната страна на наклонените покриви, като внимаваше силуетът му да не се очертава на фона на небето, докато се движи. От лявата му страна имаше още войници, спотайващи се в къщите и градините. Зърна проблясваща стомана и чу покашляне. Можеше само да се надява, че никой не го е забелязал.

Суон и Гуан отстъпваха към храма в края на улицата, непосредствено, зад който се виждаше езерото. Очевидно не им харесваше идеята да бъдат мишени за снайперска стрелба.

Жалко, че той нямаше работещ пистолет.

Храмът се издигаше в края на редицата от покриви. До него имаше тъмна и потънала в тишина двуетажна жилищна пристройка. Близнаците спряха, за да говорят с взвод войници, и мъжете се разпръснаха сред къщите. Че чу как под него разбиват врати и трескаво претърсват стаите.

Той клекна, наблюдаваше как двамата дипломати се обърнаха, за да огледат улицата, прозорците и покривите, преди да влязат в храма. Оставиха вратата отворена.

Той се провеси от ръба на покрива и се спусна в уличката между къщите и храма. Хвърли поглед в двете посоки и след това тръгна покрай задната страна на сградата, където жилищната пристройка преминаваше в малка градина, като ползваше за прикритие ниска стена. Един прозорец в постройката светеше. Вътре ярко гореше свещ.

Отправи се с тихи стъпки към далечния край на пристройката. Езерната трева под краката му беше мека и хлъзгава и шумовете от войниците останаха зад гърба му. Звукът от стрелбата на юг беше станал по-силен, отколкото беше последният път, когато му беше обърнал внимание. В момента Кърл беше някъде там, на път към мястото на срещата, или поне така се надяваше той.

Помисли си колко странно е да е тук, в Кхос, в Туме, върху това бълбукащо езеро, да се опитва да убие двама от собствените си хора и да се надява, че един от враговете му ще се измъкне жив.

Забеляза как сега тази дума му се струваше погрешна — „враг“.

В нея имаше нещо детинско.

Над езерото се издигна нова осветителна ракета. Той затвори дясното си око, за да може след това да вижда в тъмното, и зачака ракетата да падне. Горе имаше прозорец и едно дърво беше наклонено към него.

В настъпилия мрак Че извади ножа си, стисна го между зъбите и след това се покатери по грубата кора на дървото, докато накрая не се провеси на клон срещу прозореца. Не виждаше нищо, освен тъмна стая и отворена врата с коридор зад нея, от ъгъла, на който се процеждаше мека светлина.

Реши, че няма време за фин подход. Трябваше да ги ликвидира неумолимо и бързо, като се надява, че той ще е оцелелият. Докато протягаше ръка, за да отвори прозореца, си каза, че някогашният му партньор за ръкопашен бой в Ку’ос беше прав — обучението му по кали като рьошун беше заложено в него, независимо дали го искаше, или не. Кредото му беше настъпвай и атакувай, бъди смел, бърз и безразсъден.

Да имаше поне меч, макар да не разполагаше с пистолет. Имаше само обикновен нож.

Импровизирай — каза си Че, прехвърли се през отворения прозорец и се приземи с лекотата на котка.

Той стисна ножа в ръката си и видя един стол. Вдигна го и го удари силно в стената. Трясъкът беше достатъчно оглушителен, за да събуди и мъртвец.

Че бързо прекрачи разпилените отломки от стола и без да спира, грабна единия му крак. Строшеният край на крака беше остър и назъбен. Той подостри върха му с едно замахване на ножа и влезе в коридора. Отряза още едно парче, докато вървеше към ъгъла.

Като подаде глава иззад него, видя, че те го чакаха — две фигури с насочени пистолети, скрити в двата противоположни входа.

Че приклекна, когато един куршум рикошира в стената. Отстрани една последна треска от крака на стола, за да довърши острия му връх, след това подаде част от тялото си зад ъгъла и го запрати с все сила към фигурата, която все още държеше пистолета си насочен към него.

Оръжието стреля и бедрото му беше пронизано от внезапна болка. Олюлявайки се, той отстъпи на здравия си крак и се опря в стената, за да запази равновесие, когато фигурата се строполи в коридора. Беше Гуан — от лявата му буза стърчеше кракът на стола и той се мъчеше да се изправи на крака.

Че видя в лъчите светлина по пода да преминава сянка и прехвърли ножа в дясната си ръка.

Хвърли го в мига, в който Суон отново излезе от входа и стреля с пистолета си.

Че падна назад. Главата му звънтеше и едната й страна беше пронизана от пареща болка. Суон също падна, хванала дръжката на ножа, забит дълбоко в бедрото й. Жената допълзя до брат си.

— О, не! — изстена тя.

Тъй като Че все още дишаше, той не обърна внимание на раната на скалпа си и вместо това започна да опива с треперещи пръсти крака си. Куршумът беше преминал чисто през плътта отстрани на бедрото му. Костта не беше засегната. От нащърбената дупка се лееше кръв. Едва успяваше да движи безчувствения си крайник.

Това беше първият път, в който го прострелваха, и той очакваше, че агонията ще е много по-голяма.

Дръпна ръкава на туниката си да го разкъса и от него направи турникет на горната част на бедрото си. Опита се да застане прав. Изсъска от внезапната остра болка. Опита се да се ориентира през внезапно надигналата се вълна на гадене.

Суон влачеше брат си обратно към стаята, от която беше дошла. Спря и се пресегна да вземе празния пистолет, лежащ на пода. Че успя да направи една крачка към тях и Суон се отказа от пистолета, вместо това издърпа Гуан вътре.

Че спря и си пое дъх, докато Суон затваряше с крак вратата след себе си.

Олюлявайки се, той се отправи с мрачна решителност към вратата и се опита да се наведе да вземе окървавения нож, който лежеше там. Виеше му се свят, а по лицето му се стичаше топла кръв. Ботушът му също се пълнеше с кръв. Той откъсна другия си ръкав и от него направи тампон, който сложи върху раната, като го пристегна силно. За момент помисли, че ще припадне.

— Излизайте! — изкрещя той, усещайки тежестта на ножа в ръката си.

Отвътре се чу сумтене и мърморене.

Че се изправи колебливо. Опря лепкавата си ръка във вратата, за да я отвори.

Стаята беше празна, осветена от пращящата свещ върху полицата над камината. Че влезе по-навътре. В помещението имаше още една отворена врата. По пода лъщеше кървава следа, която водеше към нея. Той влезе в стаята, накуцвайки, притисна гръб в стената и след това се плъзна по нея към другия вход. Един бърз поглед вътре му разкри, че това е спалня. Гуан лежеше мъртъв на пода с разперени ръце и крака. Парчето дърво стърчеше високо от лицето му.

Зад Че се разнесе скърцане.

Той беше достатъчно бърз, за да пъхне ръка под гаротата, когато тя се плъзна около гърлото му. Примката се впи дълбоко в дланта му. Той я избутваше с всички сили и подскачаше на здравия си крак, блъскайки Суон назад през стаята. Тя се удари в нещо — някакъв тежък гардероб. Закачалките в него изтракаха и вратите му се отвориха, докато двамата се бореха, опрени в дървената му рамка.

Горещият дъх на жената свистеше до ухото му, изпълнен с ярост.

Че подхвърли ножа, за да го обърне в ръката си, след което го заби в ребрата на жената. Мушна веднъж, втори път, докато Суон не измести тежестта си и не го повлече настрани. Че падна и двамата заедно се строполиха върху маса и я строшиха.

Суон успя да сграбчи ръката, в която той държеше ножа, докато се търкаляха по пода. С другата си ръка продължаваше да тегли гаротата. Телта се впи в ръката му и отстрани във врата му. Навсякъде пръсна кръв.

— Това ли искаш? — изсъска с омраза в ухото му Суон. — Това ли искаш, куш такъв?

Ръката на Че лежеше безжизнена между неравния дъх, откъсващ се от устата му, и все по-затягащата се гарота. Едва дишаше и почти не виждаше.

Протегна ръката си назад и усети как пръстите му се притиснаха към лицето й. Сви палеца си и ожесточено го заби в окото й. Жената охлаби хватката си за секунда.

Че изрева и въпреки парещата болка натисна с длан гаротата и принуди Суон да я отдалечи от него.

Той се олюля, същото направи и жената, която се хвана за един съборен стол, за да запази равновесие, а после за полицата над камината. Той се обърна точно навреме, когато тя се хвърли с гаротата към него. Краят й се уви около дръжката на ножа му и тя го изскубна от ръката му. Вече му беше трудно да стои прав. Суон не беше много по-добре. Окото й беше посиняло и от него течеше кръв.

Тя го удари в бузата и го зашемети. Той се съвзе, парира следващия удар и след това още един. Зае стойка в търсене на целта си, но установи, че Суон вече се изправя с нож в ръка.

Олюля се назад, подскачайки на здравия си крак, докато тя също тътреше ранения си крайник по пода и го следваше. Ножът беше в ръката й. Парчето стомана проблясваше на светлината от свещта съвсем близо до корема му. Той разтръска глава, за да прочисти замъгленото си зрение. От него пръснаха капки пот.

Че отстъпи през вратата на спалнята, докато Суон бавно скъсяваше разстоянието помежду им. Тя внезапно му нанесе мушкащ удар. Младият мъж едва успя да отскочи встрани, за да избегне острието. Кракът му закачи проснатото тяло на Гуан, той се спъна назад и блъсна Суон встрани, докато падаше.

Оттласна се от пода, като дишаше тежко, и Суон стори същото. Той успя да изнесе тежестта на тялото си върху коляното, след което размаха здравата си ръка, за да се хване за леглото. Изправи се, като сумтеше и се напрягаше от усилието, и видя проснатото тяло на Гуан. Запази равновесие, като наклони тялото си към точката на завъртане. Зрението му отново се замъгли и мракът в съзнанието му направи движенията му колебливи. Съсредоточи вниманието си върху тъмнината и забеляза как в нея се появи процеп от светлина като от отворена врата. Мина през нея и видя Суон да приближава към него с ножа.

Отчаяно отскочи встрани, хвана хлъзгавата й ръка и изстреля напред крака си, за да я препъне. Двамата паднаха на пода с крясъци и Че се стовари върху нея с цялата си тежест.

Парчето дърво прониза шията на жената с хрущене на зъби и кости. Тя потрепери веднъж, сякаш от закъсняла изненада, и остана да лежи напълно неподвижна.

Разнесе се тихо стенание, когато въздухът от дробовете й напусна тялото.

Дишайки учестено, Че се претърколи настрани от нея. Лежа така известно време. Силите го бяха напуснали и съзнанието му беше изпразнено.

Той трепереше, когато най-сетне успя да се изправи на крака. Погледна надолу към двамата дипломати. Суон беше просната на земята с лице, притиснато към това на брат й. Телата им бяха изпънати в противоположни посоки. Приличаха на двама влюбени, които се целуват.

— Още съм тук! — гневно им изкрещя Че и се потупа силно по гърдите.

В сенките на един малък страничен канал Аш довършваше подготовката си и слушаше звуците от веселбата в далечината. Наблюдаваше високите имения от другата страна на канала, където жреците минаваха покрай прозорците на апартаментите, които си бяха присвоили. В нощното небе над покривите на хубавите сгради се издигаше скалата на цитаделата. Там, горе, все още се вееше знамето на Сашийн.

Отвори се прозорец и жена изхвърли съдържанието на нощно гърне във водата. Някой пееше в стаята зад нея. Аш остана неподвижен, сигурен, че е скрит в сенките, докато жената не се прибра и не затвори прозореца, прекъсвайки песента насред припева.

Той бързо си свали дрехите и ги постави сгънати до оръжията си. До него имаше дървено буренце, пълно с черен барут — мина, която си беше присвоил от манианска каруца с амуниции.

Кожата на Аш настръхна от милувката на студения въздух и той разтърка ръце, за да се постопли. Дъхът му се виждаше на светлината, която фенерите хвърляха през черната повърхност на канала.

Тук езерната трева беше ниско подрязана, за да образува отвесните стени на плавателния канал, допълнително укрепен с дървени греди. Аш седна в края на дъсчената пътека покрай него и внимателно се спусна в хладката вода. Усещането от нея по напрегнатите му мускули и ожулените места на кожата беше приятно, затова той просто остана на място, отпуснат, почти замаян от облекчението, което това му носеше. Под краката му, в дълбините на прозрачната вода, се виждаше проблясването на далечни светлини. Ритна с крака, за да остане на повърхността, наблюдавайки сиянието им между пръстите си.

Когато се почувства готов, той се набра над дъските, взе мината и я дръпна във водата, която изплиска. Завъртя глава, за да изтръска водата от лицето си, и провери фитила, който висеше от замазания с катран отвор в полюшващото се буренце. Шнурът плаваше по повърхността и продължаваше нагоре към дъските на пътеката, където беше привързан към бронята му, а след това стигаше до тежката преносима макара, закрепена към дъските с острието на ножа, върху която плътно беше навит остатъкът от фитила.

Той дръпна шнура и бронята падна във водата с шумен плясък. Потъна мигновено и миг по-късно повлече със себе си мината. Аш върза част от фитила около китката си, дишайки тежко. Усети подръпването на шнура на ръката си и се гмурна във водата, оставяйки се да бъде повлечен към тихите дълбини, докато макарата с фитила се развиваше над него.

Лютеше му на очите и той примигна, за да се насили да ги държи отворени. Гърдите му се стегнаха, докато той се гмуркаше все по-надълбоко и се приближаваше към скалата. Далече долу от прозорците от дебело стъкло се процеждаше светлина. Те бяха издълбани в стръмните стени на скалата, върху която беше построена цитаделата. Аш ритна с крака и се заспуска към тях, като дърпаше след себе си шнура, който на свой ред също дърпаше тялото му. Знаеше, че ще има само една възможност.

Прогони пасаж от риби от пътя си и най-сетне усети, че тежестта на ръката му намалява, когато бронята застана върху ръба на един прозорец. Мината бавно се завъртя близо до стъклото. Аш разви шнура от ръката си и заплува надолу. Осмели се да погледне вътре и видя ярко осветена стая с дивани и полилеи. Двама жреци разговаряха помежду си, до вратата имаше двойка жреци воини.

Аш с мъка премести бронята и мината настрани, така че да е по-малко вероятно да ги забележат.

Дробовете му вече горяха. Той ритна с крака към повърхността. В периферията на зрението му проблясваха звезди. Изкачването му отне повече време от спускането. Той си припомни паниката, която беше изпитал на потъващия кораб. Сякаш тежестта на цялата вода на света го притискаше надолу.

Излезе с плясък на повърхността и се помъчи да си поеме въздух, но дробовете му сякаш все още не работеха достатъчно добре. Чу отново шума на града, когато водата се оттече от ушите му и той се огледа, благодарен, че улицата е все още пуста.

Напразно се опита да се измъкне от канала, откри, че не може, защото не си поемаше дъх достатъчно често, за да възстанови силите си.

Отпусна се във водата. Успокои дишането си и опита отново. Претърколи се върху дъските на пътеката, като с хриптене се опитваше да си поеме въздух. Седна, отпусна ръце на коленете си и пъхна глава между тях. Гледаше втренчено локвичките, които се образуваха на местата, където езерната вода капеше от тялото му.

Недалеч някакъв мъж изруга. В тъмния край на улицата някой се облекчаваше, докато другарите му го чакаха и разговаряха помежду си с пиянски гласове.

Аш погледна към шнура на фитила, който висеше във водата. Трябваше само да го среже, да го хвърли във водата и да бяга.

Внезапно вниманието му беше привлечено от ножа, чийто връх беше забит в дъските на крайбрежната пътека. Острието му беше покрито с тъмни петна от кръвта на жреца, който беше убил преди около час.

Колко ли души съм убил, изпълнявайки своето отмъщение? — стреснато се запита той.

Не можеше да си спомни — вече беше загубил бройката им, беше ги превърнал в нещо по-малко човешко, без лице и без стойност.

Двамата мъже от антуража на армията, които беше съсякъл по време на битката, просто за да му се махнат от пътя — сега от тях не беше останало нищо повече, освен блед спомен и хрущящия звук, с който коленната капачка на единия се беше строшила.

Аш беше стигнал толкова далеч. В отмъщението си сякаш се беше изкачил на някакъв остър връх, заобиколен от разреден въздух, и така се беше отказал от ордена на рьошуните — единствения дом, който му беше останал, и единствения начин на живот, при който гневът му беше обуздаван от техния правилник за поведение и от по-добрата част от него самия.

Той се почувства така, сякаш през цялото това време се е катерил все нагоре, без да погледне нито веднъж назад, и сега, когато го беше сторил, виждаше само купчините трупове, останали край стръмния път, по който вървеше. Зад всички тях беше Нико с момчешкия си смях и силната обич на майка му към него, а далеч отвъд ученика му, долу, в началото на пътя, бяха синът му Лин, който пееше гърлено заедно с останалите оръженосци, варосаният му дом, осветен от слънчевите лъчи, и жена му, чакаща съпруга и сина си, които никога нямаше да се завърнат.

Върхът беше само на една ръка разстояние. Единственото, което трябваше да направи, беше да среже фитила.

Сашийн заслужаваше да умре. Всички като нея заслужаваха да умрат.

С треперещи пръсти Аш се протегна към ножа си и го издърпа.

Когато Сашийн се събуди, първото нещо, което видя, беше Лушън, който я гледаше напрегнато, и за един кратък миг тя изпита чувството, че отново са любовници, притиснати в прегръдка.

Но в следващия момент видя, че той не е нищо повече от отрязана глава, поставена върху нощната масичка. Спомни си как я беше предал и сърцето й се вледени.

— Знаеш ли, никога не съм искала това — каза му тя.

Устните му се разтвориха и по брадичката му се стече капка кралско мляко. Той обаче не каза нищо, само я наблюдаваше.

— Дори никога не съм искала да бъда матриарх. Това беше желание на майка ми, не мое.

— Аз. Знам — разнесе се хрипливият му гъргорещ глас и той я погледна с омраза в очите.

Как да го накара да разбере? Болката, която й беше причинил, загубата на доверие в единствения човек, за когото беше допуснала, че най-сетне може да му вярва. Сашийн беше желала този мъж повече от всеки друг, а той я бе отхвърлил заради глупавото си въстание и славата от него.

— Умирам, Лушън — каза му тя.

Това, изглежда, му достави удоволствие, защото се усмихна.

Дори сега можеше да я нарани.

— Спомняш ли си времето, което прекарахме заедно в Брюле?

— Не.

— Разбира се, че си спомняш. Не спираше да говориш за това. Казваше, че трябва да се оттеглим там. Да отглеждаме маслини като обикновени селяни.

— Бях. Глупак.

— Беше всичко друго, но не и глупак, Лушън. Това е едно от нещата, което най-много ме привличаха в теб — тъжно призна тя. — Двамата си подхождахме.

Сега Сашийн виждаше какъв би могъл да бъде животът й, ако само беше намерила куража да се противопостави на желанията на майка си, да се откаже от поста си на матриарх и да живее просто и охолно с любовника си. Какво беше спечелила от всичко това? Самотна смърт във влажната вътрешност на една скала и няколко надраскани реда в историята на Ман.

— Иска ми се само… Иска ми се само… — Тя затвори очи и усети влага по страните си и болка в гърдите, сякаш целият ужасен свят тегнеше върху нея.

Опита се мъчително да си поеме дъх. Дробовете й свистяха и по кожата й изби пот. Тя изстена и примигна, за да съсредоточи отново погледа си върху Лушън. Зад него, през стъклото на прозореца, водата на езерото беше като черна празнота, която се готви да я погълне.

— Какво да правя? — попита тя, потънала в мислите си. — Не знам какво да правя.

Погледът му беше със силата на удар с кинжал.

— Умри.

Нощното небе над Аш внезапно се освети от сигнална ракета. Сякаш по собствено желание очите му се насочиха към ярко осветената земя.

Той видя фитила, който минаваше между краката му и изчезваше в сенките. Поколеба се.

В продължение на няколко дълги мига гледаше втренчено ножа и шнура на фитила, които държеше в треперещите си ръце. Странен човек — тези думи отекнаха в главата му. Нико ги беше изрекъл по адрес на Виждащия на рьошуните.

Защо се беше сетил за думите му сега?

Виждащият беше хвърлил пръчките, за да им гледа, преди да се отправят към Ку’ос на мисия. Беше му казал, че го очаква голям шок и че ще се изправи пред разнопосочни пътища.

След ужаса ще имате два пътя пред себе си. Единият път ще доведе до провал на задачата ви, макар че вие няма да сте виновни за това и няма да можете да сторите кой знае какво… Ако тръгнете по другия път, накрая ще спечелите, но ще носите голяма вина и няма да можете да направите нищо повече.

Голяма вина — замисли се Аш. — Няма да можете да направите нищо повече.

Той примигна. В очите му пареха сълзи. Ръката му се отпусна встрани и ножът изтрака на земята.

Сигналната ракета угасна и отнесе неговата сянка със себе си.