Тя беше дете — може би на четири години — когато майка й умря при раждането на най-малката й сестра Аналезе. Беше толкова малка, че сега почти не си спомняше преживяното — дали беше ден или нощ, лято или зима, дали беше станало бързо или бавно, нито кой е бил или не е бил там.
Кърл си спомняше истински само няколко мига преди края и те бяха толкова живи в нея, че и сега, когато се връщаше към тях, от емоцията сърцето й започваше да бие по-силно.
Майка й, пребледняла като лунната светлина, изтощена и окървавена в родилното легло, с поглед, зареян в тавана над нея. Тъмните къдрици на косата й бяха залепнали върху лъщящото й от пот лице. Гърдите й едва се повдигаха, докато тя се мъчеше да диша. Слабият ритъм на движението им ставаше все по-немощен. Зърната на наедрелите й от мляко гърди, с нацепена от разтягането кожа, бяха тъмни и твърди. Амулетът й висеше между тях — делфин, издялан от джупово дърво. Писъците на новороденото се разнасяха през отворената врата на съседната стая.
Накрая майка й сякаш почти не забеляза как Кърл стисна ръката й. Сълзите й покапаха по отпуснатото й изтощено тяло. Погледите им се бяха срещнали само веднъж. За момент майка й като че ли я беше разпознала. Беше сграбчила малката ръка на Кърл, причинявайки й болка, и бе впила очи в нея, сякаш се опитваше да й съобщи нещо важно в последните си мигове на този свят.
Вземи колкото можеш от този живот, дъще моя — сякаш казваха очите й на Кърл за годините, които й предстояха. — Следвай само своя път!
След това беше потънала в съня на смъртта и я бяха погребали.
Кърл не си спомняше ясно и последвалите години, като че ли светът се бе оказал покрит от саван на забравата. От него бяха останали само откъслечни спомени.
Баща й стана мълчалив и озлобен — вече не приличаше на мъжа, който някога беше, и потъна в работата си на лекар. В къщата нямаше радост, щастие, смях. Чуваше се само скърцането на дъските на пода и всички се стараеха да стъпват тихо. А извън пределите на семейната им скръб през селото минаваха войници, жреци на Ман крещяха своите проповеди и заклеймяваха старата вяра, носеха се слухове за война и бунтове подобно на застрашителния тътен на далечна гръмотевица.
Когато беше на тринайсет, леля й и по-малките й сестри отпразнуваха съзряването й.
Леля й, която беше мъдра и с изтънчена красота, беше тази, която шепнешком обясни на Кърл какво правят лунните цикли с тялото й и научи всички как някой ден ще се превърнат в жени. В онази вечер, по време на празненството, тя подари на Кърл едно обикновено парче дърво. Каза й, че е чвор от паднала върба.
— Издялай го тази нощ — заръча й тя, — когато останеш сама. Довърши го, преди да легнеш да спиш.
— Какво да издялам? — учудено попита Кърл.
— Каквото желаеш, дъще на моята сестра. Каквото стопля сърцето ти.
Когато останалите си легнаха, тя седна върху дебелия килим пред огъня на камината, леко замаяна от ябълковия сайдер, който й бяха позволили да опита за пръв път, и с помощта на най-малкото резбарско ножче на баща си и камък за полиране започна да дялка парчето дърво по начина, който й се струваше най-подходящ. Часовете бързо отминаваха, огънят отслабна, докато накрая не остана само жарава, блещукаща със спомена за изчезналата топлина.
Тя се събуди пред огнището, където беше заспала. Все още беше нощ. Леля й я взе в прегръдките си. Жената я уви в одеяло и я отнесе в леглото. Двете сестри на Кърл спяха дълбоко в другото легло.
— Какво издяла? — прошепна леля й, докато я завиваше.
Кърл отвори ръка, за да й покаже.
В дланта й лежеше проста фигурка, голяма колкото палеца й — жена със закръглени и пищни форми. Резбата не беше особено детайлна, само груби очертания. Гърдите бяха големи, а коремът — издут.
Леля й се усмихна и целуна Кърл по челото.
— Майка ти щеше да го хареса — каза й тя. — Това наистина е чудесен съюзник. Сега трябва да носиш фигурата винаги и нека тя се грижи за теб, когато имаш най-голяма нужда от помощ.
Кърл беше заспала, знаейки, че ще си спомня този ден до края на живота си.
По-късно, през най-студените нощи на дълбоката зима, баща й започна да посещава Кърл, докато по-малките й сестри се преструваха, че спят в другия край на стаята. И така техният свят се промени отново.
За Кърл зимата беше изпълнена с горчиви сънища и мрак, белязал още една загуба в живота им — тази на баща им.
През пролетта на следващата година го намериха обесен на една таванска греда в бараката за опушване на месо и риба. Трите стояха там, вдигнали погледи към леко въртящото се тяло, облечено в хубавите си стари сватбени дрехи, с току-що излъскани обувки и грижливо вчесана коса върху оплешивяващата глава.
На гърдите му висеше дървеният амулет във формата на делфин, който някога беше издялала и носила майка им.
В утрото, когато дойдоха войниците, Кърл беше навън и събираше шестокамбанки на поляните над град Харт, където леля им ги беше взела да живеят след смъртта на баща им.
С малките сини цветове на билката тя се надяваше да предотврати евентуална бременност, защото по това време тайно се срещаше с мъж от града — женен каруцар, два пъти по-възрастен от нея. Беше се отдалечила доста, бродейки нагоре по хълмовете в търсенето си. Беше прекарала много тихи часове в пълнене на джоба си с билката.
Едва при завръщането си тя забеляза дима, който изпълваше небето отпред като буреносни облаци. Придърпа полите си и забърза по билото на последния хълм, за да зяпне неразбиращо разкрилата се пред очите й гледка.
Градът беше в пламъци. Бе заобиколен от белите точици на войниците, които навлизаха в него.
Виковете на жителите му отекваха, носени от вятъра като птичи крясъци. Кърл помисли за леля си и сестрите си, които бяха там, долу. Помисли си за лицата им, докато войниците и пламъците се приближават към тях. От страх се преви на две и се притесни, че ще й стане лошо.
Скри се в тревата и цял ден чуваше виковете на умиращите жители на града, въпреки че беше запушила ушите си. Понякога срамът от чувството за вина ставаше непоносим и тя се опитваше да се надигне, сякаш се готвеше да отиде да им се притече на помощ. Но всеки път застиваше на мястото си, неспособна да помръдне повече. Плака, докато накрая не й останаха сълзи, и тогава се вцепени и замлъкна.
Войниците си тръгнаха на здрачаване с каруци, натъпкани догоре с плячка. От опустошения град зад тях се вдигаше дим.
Кърл изчака още час, преди да се насили да навлезе сред развалините.
Заслепена от сълзите и давеща се от мъка, тя така и не успя да открие семейството си сред димящата купчина, която някога беше техният дом.
След това започна да преживява с мъка. Скиташе се безцелно сред кладите и руините на родината си. Донякъде бе изгубила разсъдъка си. Усещането й за време се бе разтеглило до миг, който сякаш продължаваше безкрайно.
Един ден вървеше по брега, когато забеляза пред себе си едър мъж с гъста брада. Беше запазила достатъчно от здравия си разум, за да се хвърли по корем на земята.
Оказа се, че е твърде късно. Мъжът се приближи до мястото, където тя лежеше, притиснала лице към грубата трева на дюните.
— Всичко е наред — меко й каза той. — Няма да ти навредя, момиче.
Тя погледна нагоре към умореното обветрено и старо лице. Гласът му звучеше странно, макар че вероятно това се дължеше на факта, че толкова отдавна не бе чувала друг глас.
— Ела с мен — подкани я мъжът и протегна ръка. — Трябва да тръгваме веднага.
Кърл се изправи на крака и се обърна да побегне.
Отиди с него.
Тя се поколеба и спря.
— Всичко е наред — повтори той и внимателно хвана ръката й. — Хайде, трябва да се махаме от тук.
Той я поведе към заливчето и малкия чакълест плаж. Във водата се полюшваше рибарска лодка. Сред вълните бяха нагазили мъже и жени, отправили се към нея.
Мъжът я поведе през водата. Кърл потрепери от пронизващото й докосване в бедрата.
— Още един! — извика той на някого, който вече беше в лодката, и няколко глави се обърнаха да я погледнат.
Тя видя мъже и жени със зачервени очи, чорлави коси и посърнали лица. Никой не проговори, докато й помагаха да се качи. Кърл намери място между вързопите със стоки, седна и се сви, притиснала крака към гърдите.
— Това ли са всички? — попита мъжът.
— Да, шкипер — отвърна друг. — Сега да се махаме от тук, докато още можем.
Двама мъже натиснаха веслата и бавно задвижиха лодката през вълните на залива към откритото море отвъд. Платното беше спуснато и заплющя, когато улови вятъра откъм брега. Малко след това се стрелнаха през бурната вода и очите на всички се насочиха към далечния остров пред тях.
— Този глупак Лушън с неговите бунтовници! — изстреля дребен плешив мъж и се огледа с черните си очи. — Той докара това на главите ни — прокълната да е душата му! Казвам, душата ти да е завинаги прокълната! — изрева той и размаха юмрук към сушата.
Останалите седяха в мълчание. Продължаваха да гледат към родината си, докато тя чезнеше в далечината.
Старият шкипер изкрещя команда. Младото момче на кормилото обърна лодката, така че слънцето се завъртя зад тях.
Плешивият мъж постепенно се успокои, мърмореше все по-малко, докато накрая не млъкна. Той хлипа известно време, а останалите мъже смутено извръщаха поглед. Една по една и жените също заплакаха. Кърл обаче само гледаше към водата отстрани на лодката, все така вцепенена.
— Имаш късмет, момиче, че попадна на нас така — каза плешивият мъж.
Очите му вече бяха сухи и той се настани до нея. Кърл се дръпна леко, за да избегне докосването му.
— Може би твоят закрилник тук беше излязъл да търси точно теб, а? — продължи той и се изкикоти сухо и подигравателно.
— Остави момичето на мира — сряза го старият шкипер.
Мъжът се намръщи, но я остави на мира.
Кърл чу жените до нея да си говорят.
— Накъде отиваме? — попита най-младата.
— В Свободните пристанища — отвърна най-старата. — Те все още са свободни и не са толкова враждебно настроени към бежанци както Занзахар.
Бежанци. Кърл опита думата с върха на езика си. Значи сега беше такава. Помисли си, че думата е твърде малка за целия смисъл, който крие. Кърл погледна назад към остров Лагос, който сега беше едва видимо петно на хоризонта. В ръката си тя стискаше парчето дърво, което беше нейният съюзник, и го гладеше с палеца си, докато сухият вятър пронизваше тялото й чак до сърцето.
— Стига вече. Не искам децата да те чуват — заяви Роза с пресилено снишен глас и побърза да затвори кухненската врата, след което се върна да сгъва дрехите на децата върху масата.
— Какво? — попита Кърл, която седеше срещу нея и я гледаше как работи.
Тя раздразнено погледна през отворения прозорец към двора, където няколко полудиви хлапаци си играеха на улични кражби.
Движенията на Роза бяха сковани и гневни. Масата се люлееше, когато жената се облягаше с цялата си тежест на нея, и краката й тракаха по дървения под, издавайки колко разстроена е жената. Двете бяха сами. Закуската беше сервирана отдавна, скоро след изгрев-слънце, и разнородните наематели бяха изяли малките си порции овесена каша под звука на оръдията от близкия Лансуей, подхранващ разговорите за нашествието и войната. Дори сега масата за хранене в другия край на стаята сякаш гледаше Кърл с мълчаливо обвинение. Тя я погледна с отвращение — мръсната мушама, която никога досега не беше сваляна, дори когато се хранеха, хаоса от използвани паници, подноси и прибори на наемателите. Тази сутрин беше ред на Кърл да почисти след всички. Колкото и да се опитваше, не можеше да се насили да стане и да се захване за работа.
— Просто казвам какво чух — обясни тя.
— Е, дали знаем, или не знаем за тези неща, това няма да промени ни най-малко случващото се. Ще разберем съвсем скоро, ако тези чудовища пробият стените и се насочат към нас. Дотогава те моля да не говориш за това. Нека се радваме на малкото спокойствие, докато все още можем.
Кърл издърпа разхлабен конец от ленената си блуза и не каза нищо. Това обаче не беше никак лесно, докато кръвта й все още бучеше след опиянението, а устата й не искаше нищо повече от това да бърбори за незначителни неща.
— Колебая се дали да не отида и аз да се запиша за доброволка.
Роза избухна в гръмогласен смях.
— О, Кърл, не ме карай да се смея.
Кърл усети, че се изчервява.
— Какво? Няма да се бия, но те имат нужда от хора за други неща. Готвачи и разни подобни…
Роза спря да се смее и хвърли една сгъната нощница в коша на пода. Вдигна последната от изпраните нощници, като дишаше тежко.
— Не знам какво те е прихванало днес, момичето ми. По-добре да не казваш нищо от това на децата, иначе ще те шамаросам, наистина ще го направя. Ще разбиеш сърцата на бедните създания с приказките си.
Вратата на кухнята се отвори със замах и Миша и Нийз влетяха вътре.
— Вън, вън! — изкрещя Роза. — Вкарвате кал навсякъде!
Но момичетата имаха достатъчно кураж да не й обърнат внимание веднага. Те спряха пред Кърл, отвориха широко уста и очи в престорена изненада и нададоха викове при вида на щръкналата й коса.
— Вън! — изкрещя отново Роза и те изтичаха обратно навън, като пищяха през цялото време.
— Много смешно, момичета — извика Кърл след тях.
На прага с течащ нос и палец в устата стоеше Пий. Тя беше нова в къщата и все още не се беше научила как да приема виковете на Роза.
Момиченцето държеше ръка върху коремчето си.
— Гладна съм — каза.
— Ще трябва да почакаш — отвърна й Роза. — Сега тичай навън, малката ми.
Когато момиченцето излезе, Роза въздъхна и избърса чело с опакото на ръката си. Тя стоеше с ръка на хълбока, осветена от светлината, нахлуваща през прозореца, и гледаше децата на двора с нежна тревожност.
Когато я видя такава, Кърл също се размекна. През времето, прекарано тук, тя дълбоко се беше привързала към тази жена.
Кърл знаеше, че е благословена с всичките тези изминали месеци, откакто бе пристигнала в града, бе видяла знака на вратата и бе почукала в търсене на подслон. Тя стоеше на прага, облечена в дрехите, отпуснати й в бежанския лагер, чувстваше се изгубена в толкова голям град и нямаше ни най-малка представа какво ще прави, за да се прехранва. Тогава вратата се отвори и пред нея се изправи Роза с уморените си и благи очи.
Сега, когато нощните й страхове се бяха сбъднали, манианците идваха да разрушат света й отново.
— Просто… — осмели се да продължи тя — имам нужда да почувствам, че правя нещо.
Роза завъртя глава и я наблюдава известно време със съчувствие.
— Можеш на мига да направиш нещо полезно за мен, момиче.
— Така ли?
Роза кимна с глава към масата с мръсни чинии и на лицето й се появи лукаво и развеселено изражение.
Кърл сложи ръце на лицето си и въздъхна с досада.
Кепенците на прозорците бяха отворени и сред грохота на оръдията Кърл можеше да чуе заповедите и глухия тропот на множество маршируващи крака. Тя седеше на леглото, с малката кутийка в скута. Частично разопакованият дрос лежеше върху отворения капак. Звуците, идващи отвън, я накараха да остави кутията настрани и да се приближи до прозореца.
Нямаше нищо за гледане, като се изключат къщите отсреща, една ръчна количка, бутана по улицата от стар дрипав мъж, и група деца, които мълчаливо претичаха покрай него. Тя видя, че никъде не се виждат улични момичета. Повечето най-вероятно бяха застанали на Булеварда на лъжите, за да се опитат да изкарат някакви бързи пари от войските, излизащи от града на път към сборния пункт на полето зад северните стени.
Кърл за момент изпита облекчение, че вече не й се налага да работи на улицата. Тя не се гордееше с това колко лесно се е приспособила към тази професия, нито с това колко е популярна сред местната клиентела. Въпреки това само за няколко месеца работа тя беше успяла да си спечели постоянен брой надеждни клиенти, дотолкова, че вече можеше да ги приема направо в стаята си и да им иска допълнително пари за това.
Спомни си, че тази вечер беше забавлявала онзи стар похотлив бостани, смърдящ на смола, бира и застояла пот и със свински очички, които изглеждаха мъртви за всичко — дори за удоволствието. Кърл си беше изградила навика да не мисли за тези неща през свободното си време. Тя се върна при леглото, сложи отново отворената кутия в скута си и се вторачи в нея, без да мига.
Сивият прах беше другото нещо, с което не се гордееше особено. Бе започнала да го взима с прекалено голяма лекота, откривайки, че той й помага да прекарва дългите самотни дни и още по-дългите нощи. Каза си, че е пристрастена към дроса проститутка. Леля й и сестрите й щяха да се ужасят, ако узнаеха в какво се е превърнала. А майка й, нейният съюзник…
С внезапен блясък в очите Кърл извърна поглед от кутията с дрос.
Зачуди се защо изобщо е дошла в Бар-Кхос. Северният бежански лагер беше по-близо до пристанищния град Ал-Кхос, отколкото до тук. Въпреки това някакъв натрапчив импулс я бе накарал да върви чак до южната част на острова боса и сама, понякога пеша, понякога с превозни средства, които успяваше да хване, като често успяваше да се измъкне от неприятности само благодарение на чист късмет или на добрината на непознати хора.
Кърл не знаеше защо, но някаква част от нея имаше нужда да дойде в Бар-Кхос, при легендарния Щит. Този обсаден цяла вечност град, който беше устоял и се бе съпротивлявал твърдо на силите на Ман и продължаваше да го прави дори и сега, когато имперските армия се събираха на източния бряг, решени да го завоюват.
Беше започнала да харесва кхосианците и техните обичаи. В началото не вярваше на помощта, която те оказваха на нейната група бежанци, наскоро пристигнали с лодката си от Лагос. Не след дълго обаче тя осъзна, че великодушието е високо ценено качество сред тези хора, както и смирението, макар то да противоречеше на издръжливата им и горда природа.
Като народ те бяха склонни към меланхолия, въпреки че бяха и романтици, така че дори техните войници можеха да бъдат поети и влюбени със същата лекота, с която бяха пияници и самоубийци. Те обичаха свободата си и въпреки това ценяха сътрудничеството и чувството за общност. За тях най-важно от всичко беше семейството и простия мирен живот. Често говореха с горчиво съчувствие за онези, които бяха заможни и с власт, като техните благородници Мичине. Сякаш духът на влиятелните мъже и жени с боядисани лица беше болен и изкривен от желанието им да властват над останалите.
Когато беше говорила с други бежанци, живеещи в квартала — хора, които бяха пътували из Мерсианските острови и ги познаваха добре — Кърл беше чула, че всички народи в Свободните пристанища са такива. Дори повече — някои изобщо нямаха благородници. Тя все още не можеше да свикне с тази мисъл.
Отново хвърли поглед към дроса в скута си. На закуска един от наемателите беше казал, че имперските нашественици са от Шеста армия. Същите войници, които бяха опустошили Лагос.
Кърл си спомни горящия град и бледото, затъмнено от дим, небе. Мислено чу виковете на семейството си, изгубени сред врявата на още толкова много други гласове. По лицето й потекоха сълзи. Тя дълго време седя така трепереше и душата я болеше. Закри с мокри ръце парещото си лице.
Когато най-сетне от гърдите й се откъсна ридание, тя седна изправена и поклати глава, сякаш за да убеди сама себе си. Размърда се и прокара ръка по бузата си, все едно искаше да махне паяжина.
Вдигна поглед към своето светилище, посветено на Ореос, като че ли някак бе успяла да вземе решение.
— По дяволите — каза на глас.
Вътрешността на Стадиона на оръжията беше по-голяма, отколкото Кърл бе предполагала по фасадата от колони и извита каменна зидария.
Когато застана на главния вход, притисната към стената, за да не пречи на войниците, които бързаха в двете посоки, тя се изправи пред сцена на почти неовладян хаос. Стотици мъже заемаха пясъчната арена на амфитеатъра, където на всеки Ден на глупака се провеждаха състезания със зелове, а иначе през ден бе използвана за обучението на новобранците.
Тя видя Червени гвардейци и Специални, Сиви куртки и Свободни доброволци. Мнозина от по-възрастните мъже носеха цивилни дрехи. Някои дори бяха облечени в мръсни дрипи и в момента махаха оковите от глезените им. Сред всички тях тичаха войници, носещи на гръб оборудване, което трупаха на купчини, разпръснати по пясъка. Сякаш във всичко това нямаше никакъв ред. Въпреки това разни мъже крещяха заповеди, все едно им беше ясно какво е положението.
Кърл се притисна още повече към стената, когато една рота Червени гвардейци тръгна да излиза с маршова стъпка през входа. Някои я задяваха и й подсвиркваха, докато минаваха покрай нея, макар че тя носеше обикновените момчешки дрехи, с които беше облечена при пристигането си в града. Тя наведе глава, размина се бързо с тях и изтича през широката колонада, която минаваше под редиците седалки над главата й.
Един зел се беше изправил на задните си крака, докато мъже се опитваха да го впрегнат в каруца. Копитата му трополяха по плочника. Ковачи ковяха мечове или върхове на копия. Войници минаваха покрай нея, без да й обръщат никакво внимание или я ругаеха да им се маха от пътя. Кърл усети, че кръвта й се раздвижи при цялата тази бъркотия. Спря с усмивка един млад мъж и го попита къде става записването.
В началото той помисли, че тя се шегува, но после поомекна, когато разбра, че не е така.
— Вдясно. — Той неопределено махна с ръка и погледът му обходи тялото й. — През онази врата и след това втората врата вляво.
Кърл последва указанията му и от оживения коридор се озова в нужник. Облечени в брони мъже бяха застанали в редица покрай коритото и пикаеха, разговаряйки помежду си. Миг след това те започнаха да й подвикват в теснотията на смърдящото помещение, а подсвиркванията им направо й проглушиха ушите. Тя не обърна внимание на перченето им, повдигна едната си вежда и си тръгна с порой от ругатни по техен адрес.
Кърл беше вече прегряла и объркана, когато най-сетне се озова пред вратата на стаята за набиране на войници, която се оказа най-оживеното място от всички, които беше видяла досега. Тя се промъкна покрай мъж, който бързаше да излезе през вратата, и си проправи път до средата на стаята, където имаше тежко бюро, отрупано с документи, а зад него седеше мъж, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи сърдечен удар. Кърл никога преди не беше виждала толкова зачервено лице. От него се лееха струйки пот.
— Не ме е грижа! — крещеше той с пресипнал и сподавен глас на един мъж, който нервничеше до него. — Ако могат да вървят, значи заминават!
— Но екипировката им е износена — отвърна мъжът. — Цялата.
— Не ми пука! Просто направи каквото е нужно, за да ги накараш да се размърдат!
Кърл го изчака да си поеме дъх, преди да се приближи.
— Извинете ме — подхвана тя, след което се наведе над бюрото, за да я чуят по-добре, като постави ръцете си внимателно, за да не бутне листовете върху него или острието за писане и мастилницата. — Извинете ме — още по-силно извика тя.
Служителят се обърна към нея с ококорени очи. Тя наблюдаваше как той я изгледа от горе до долу.
— Какво има пък сега? — изръмжа той. — Да не би да искаш да целунеш любимия си за сбогом?
Ръцете й върху бюрото се свиха в малки юмруци.
— Дошла съм да се запиша — каза тя.
Мъжът отвори уста и остана така. Около него тишината се разпростря, докато накрая цялата стая не утихна напълно и всички мъже не насочиха погледи към нея.
— Върви си у дома, момиче — отвърна той и презрително махна с ръка. — Нямаме нужда от още полеви курви, повярвай ми.
Кърл, без да се замисли, сграбчи мастилницата и я запрати към мъжа. Видя как тя отскочи от челото му, още преди да осъзнае какво е сторила.
— Ти, малка кучко! — изкрещя той и изненадано се хвана за челото.
Но бурканчето за писеца вече се бе озовало в ръката й, за да довърши започнатото.
Но тогава една ръка сграбчи нейната отзад и изтръгна от нея бурканчето.
Тя раздразнено се обърна и вдигна поглед. Над нея се извисяваше мъж в черна кожена броня. Шията и лицето му бяха изпъстрени с множество белези.
— Лошо момиче — каза той изпод гъстата си брада. — За малко да извадиш окото на човека.
— Опитвах се — задъхано отвърна тя.
Той се засмя и тогава мъжете около него също се разсмяха.
— Сериозно ли искаш да се запишеш?
— Това е бюро за записване в армията, нали?
Мъжът погледна към служителя зад бюрото и след това известно време изучава Кърл.
— Можеш ли да зашиваш рани?
Тя си спомни за баща си, който беше лекар. Веднъж имаше рана на скалпа, която трябваше да бъде зашита. Беше й давал указания как да го направи, докато тя я шиеше с треперещи пръсти.
— Достатъчно добре — отвърна му тя. — Знам и някои лекарства, които използваха у дома на село. Разни билки и мехлеми.
— Дай си имената на Хууч ето там. Може да си полезна на нашите медикос. Между другото, името ми е майор Болт.
Тя се усмихна и отвори уста да му благодари.
— Не, не ми благодари, момиче — спря я той, вдигнал едрата си ръка. — Когато дойде време, можеш да ме проклинаш — само не ми благодари.