И се възправи сянка

Под взора на Нинши

Аш се събуди със стон и откри, че е облят в ледена пот и трепери под осеяното със звезди небе.

Примигна в мрака, питайки се къде се намира и кой е. За момент се почувства фина част от цялото.

И тогава видя размазаната светлинна следа високо над себе си. Беше небесен кораб. Синият пламък от тръбите му се носеше през Качулката на Нинши. Едното й око проблясваше в червено, докато наблюдаваше кораба, Аш и останалата част от света, който се въртеше под нея.

Ку’ос — спомни си Аш с внезапно усещане за гадене в стомаха. — Намирам се в Ку’ос, от другата страна на океана, във фучащия край на Копринените ветрове и от трийсет години съм в изгнание.

Остатъците от сънищата му се разпръснаха като прах, подхванат от вятъра. Той позволи на избледняващите усещания и отзвуци от Хоншу да си отидат. Губеше нещо незаменимо, но така беше за предпочитане. Беше по-добре да не мисли за тези неща, докато е буден.

Светлината на небесния кораб бавно избледняваше по курса му към източния хоризонт. Тя отслабваше в мъгливия въздух над града, скривана тук-там от погледа от извисяващите се тъмни очертания на небесните кули. На светлината на звездите Аш видя как от отворената му уста излизат облачета пара.

Проклета работа! — помисли си той и уви наметалото по-плътно около врата си. — Пак трябва да пикая.

Вече два пъти бе се будил през нощта — веднъж заради препълнения си мехур и още веднъж без някаква видима причина. Може би от улиците долу се беше разнесъл вик или го беше събудил спазъм на болния му гръб, порив на студения вятър или пък просто се беше закашлял. На тази възраст всичко го будеше, ако не се е наквасил здравата с алкохол, преди да се опита да заспи.

Мърморейки, старият рьошун отхвърли наметалото настрани и се изправи върху босите си крака. Ставите му изпукаха достатъчно силно, за да ги чуе някой сред неподвижния въздух на покрива.

Покривът беше просторен и плосък, покрит с посипан с чакъл дзифт. Усещаше острите камъчета под босите си ходила. Не беше особено удобен за спане, дори да използваше резервното си наметало за постеля. Обърна се и погледна към високата бетонна издатина, която се издигаше в средата на тъмното, осветено само от звездите, пространство — бетонната отливка на огромна ръка, чийто показалец сочеше към небето. Аш разтри лице, протегна се и отново изстена.

Не използва улука, заобикалящ долната част от парапета по краищата на покрива, нито някой от малките отвори за отводняване в ъглите, които бяха задръстени със зеленикави водорасли. Не искаше да издаде присъствието си на човек на улицата далече долу.

Вместо това отиде от южната страна на покрива. Град Ку’ос лежеше под него, потънал в тишина. Вечерният час още беше в сила след смъртта на единствения син на Светия матриарх. Той се спусна върху съседния покрив, при което мехурът му болезнено се сви недоволно. Този покрив също беше плосък и покрит с дзифт, макар да беше прекъснат от стърчащите триъгълни тавански прозорци на луксозните апартаменти долу. С изключение на най-близкия, всички те бяха напълно тъмни.

Вдовицата — помисли си Аш — отново е будна посред нощ.

Аш се облекчи на обичайното си място, докато надничаше в осветения от свещи топъл апартамент отдолу. През опушеното стъкло се виждаше жена, която седеше на масата в трапезарията, облечена в кремава вълнена нощница. Бялата й коса беше вързана отзад с панделка. Деликатните й, покрити с бръчки, ръце държаха нож и вилица над малка чиния с храна, докато тя дъвчеше с преднамерено старание.

Вече четири дни Аш бдеше на този покрив и всяка нощ наблюдаваше как жената се храни сама, без слуги около нея. Седеше в студените тъмни часове от едната страна на масата и докато ядеше, гледаше втренчено в дълбините на пламъка на свещта пред себе си. Ножът или вилицата й понякога докосваха чинията с остро звънтене, което по някаква причина Аш намираше за самотно.

В любопитство си той беше измислил своя история за тази нощна птица. Казваше си, че някога тя е била привилегирована и много красива млада жена, съпруга на мъж с високо положение. Ала не са имали деца — или пък дори и да са имали, те отдавна бяха отлетели от живота й. А съпругът й, господарят на къщата, вероятно е бил отнесен от някоя болест в разцвета на силите си и я е оставил само със спомените и горчивата липса на апетит, с изключение на онези мигове, когато сънищата за миналото я разбуждаха.

Или може би и тя лесно се буди от препълнения си мехур — помисли си Аш, изсумтя и си каза, че е просто един стар глупак.

Внезапното трополене по стъклото му даде да разбере, че в любопитството си се е завъртял твърде много и сега пикае върху единия ъгъл на прозореца. Струята му рязко секна, когато жената вдигна поглед.

Аш затаи дъх, без да помръдва. Беше почти сигурен, че тя не може да го види на тази светлина, макар странното да беше, че за миг почти му се прииска тя да го зърне.

Жената отново сведе поглед към масата и оскъдната храна в чинията. Аш се изтръска и избърса ръцете си в туниката. Кимна мълчаливо за лека нощ към жената и се приготви да се връща обратно.

Точно тогава едно примигване в светлината на свещта привлече вниманието му. Голяма огнена нощна пеперуда, която светеше със своя собствена вътрешна светлина, се въртеше около пламъка на свещта, сякаш го ухажваше. Пламъкът потрепваше под мимолетния допир на крилата й. Едното от тях бързо залепна за разтопения восък на фитила. Крилото се сгърчи, накъдри се и след това пламна. Другото махаше трескаво, когато тялото на пеперудата се запали, след което и то пламна. Накрая създанието се превърна в гърчеща се форма, която изгаряше жива в миниатюрната пращяща клада.

Аш извърна поглед, в устата му се появи горчив вкус. Не можеше да се насили да погледне отново нататък. Вместо това се закатери нагоре по зидарията на стената, колкото можеше по-бързо, сякаш за да избяга от нежеланите картини, които внезапно се бяха появили в ъглите на съзнанието му. Но те въпреки това го настигнаха. Докато се прехвърляше през парапета, за момент не виждаше нищо друго, освен млад мъж, който гореше на друга клада. Неговият ученик, младият Нико.

Аш си пое мъчително въздух, като човек, ударен внезапно и силно в корема. Вдигна поглед към Храма на шепотите, чиято извисяваща се сянка беше украсена с гирлянди от осветени отвътре прозорци. Тя беше някъде там, вътре — матриархът, която оплакваше своята загуба. Най-вероятно беше в Залата на бурите на самия му връх, която беше ярко осветена. Светеше така през последните четири нощи, през които Аш я наблюдаваше.

Духна в ръцете си и ги разтърка, за да се стопли. Напоследък повече усещаше студа. Забеляза, че лявата му ръка трепери. Аш я стисна в юмрук, сякаш за да скрие треперенето от себе си.

След известно време седна върху постелята си и се настани удобно пред далекогледа, поставен върху триножник и насочен право към Залата на бурите. Надигна меха с огъня на Чийм, издърпа тапата и отпи голяма глътка.

Заради студа — каза си той. — Ще ми помогне да заспя.

Захвърли меха до меча си, който стоеше подпрян на бетонната ръка, и малкия арбалет, чиято двойна тетива беше свалил, за да я предпази от времето. Присви око и погледна през далекогледа. Мярна неясен силует, който минаваше край широките прозорци на Залата на бурите.

Аш се зачуди колко ли още ще трябва да чака така, кацнал над града с два милиона непознати, в самото сърце на Империята на Ман. Беше всичко друго, но не и нетърпелив човек. Беше прекарал по-голямата част от живота си в очакване да се появи определена възможност. Това беше основното занимание на рьошуните, когато не рискуваха живота си в отмъщение.

По някакъв начин това очакване му се струваше различно. В крайна сметка не ставаше дума за отмъщение на рьошуните. Той беше изолиран тук — без подкрепа, дори без дом, където да се завърне, ако успее да завърши докрай това лично отмъщение. А и състоянието му очевидно се влошаваше.

Първия път, когато наред със скръбта и чувството за вина усети и самота, това го изненада. Случи се в онази първа нощ, когато се озова сам в град Ку’ос, след като Барача и Алеас си заминаха, за да се върнат в манастира на рьошуните в Чийм, след като отмъщението срещу сина на матриарха бе извършено, а ученикът на Аш беше убит по нейна заповед. Онази нощ се беше оказала дълга. Тогава, загърнат в наметалото си и потънал в мрачно отчаяние, той бе успял да намери този безопасен наблюдателен пункт върху покрива на театъра, откъдето да държи под око храма.

Аш легна по гръб и придърпа наметалото върху вкочаненото си тяло. Облегна глава върху единия си ботуш и сключи пръсти върху корема си под грубия плат на наметалото. Двете луни вече бяха залезли на запад, докато над главата му Великото колело продължаваше да се върти, така както винаги се е въртяло — бавно и плавно, като морски прилив. Вдясно, ниско в небето, беше надвиснало съзвездието на Големия глупак. Краката на мъдреца бяха ниско над земята. Още по-надясно и над него Качулката на Нинши продължаваше да бди над всичко.

Той откри, че се взира в звездите, които образуват лицето с качулката. Най-вече гледаше единственото око, блестящо ярко с рубинената си светлина — Окото на Нинши. Тази звезда не беше като никоя друга. Понякога, докато съседите й продължаваха да блестят, тя се скриваше напълно от погледа, само за да се появи отново няколко часа по-късно, като бавно възвръща предишната си яркост.

Старите виждащи в Хоншу твърдяха, че ако видиш намигването на Нинши, значи и най-големите ти прегрешения са били опростени.

Аш гледаше Окото, без да мига. Гледа го толкова дълго и втренчено, че очите му започнаха да парят и да се премрежват. Въпреки това той продължаваше да гледа, искаше звездата да изчезне.

Не усети как ръката му се пресята към глиненото шишенце с пепел, висящо на врата му, за да го стисне здраво.