И се възправи сянка

Предай се и бъди свободен

— Трябва да тръгвам — каза Бан на жена си, докато привързваше последната част от оборудването си към седлото.

Марлий кимна сковано. Зад нея във вечерните сенки един мъж с патерици куцаше през иначе празната улица. На мястото, където някога е бил кракът му, сега имаше чукан. Мъжът бързаше, сякаш подгонен от звуците на роговете, които отекваха в целия град, за да възвестят заминаването на последните войски.

— Не забравяй какво ти казах. Изпрати съобщение до Рийс. Пиши й, че може да дойде и да остане тук с теб. Предай й, че съжалявам, че не отидох да се видя с нея. — Бан внезапно прокара пръсти през косата си, спомнил си как последния път, когато видя снаха си, тя му разказваше с тихия си глас как синът й е напуснал града. — Мили боже, дори не отидох да поговоря с нея за Нико. Колко време мина оттогава?

— Всичко е наред — успокои го жена му зад гърба му. — Ще й обясня. Тя ще разбере.

Думите й не успяха да го успокоят. Бан донякъде се чувстваше отговорен за Рийс и сина й, откакто брат му Кол ги беше напуснал.

Той пристегна кожения ремък с последно рязко дръпване, като вложи цялото си усещане за безсилие в това движение. Огледа как се е справил и си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към Марлий.

— Време е да вървя.

Тя кимна безизразно. Запазваше присъствие на духа и за двама им.

През последните седмици Бан се чувстваше неловко в присъствието на жена си. Откри, че когато е с нея, гузното му подсъзнание често го кара да мисли за онова момиче Кърл, и беше неспокоен под погледа на Марлий, сякаш по някакъв начин тя може да надникне в душата му.

Сега я погледна право в очите, без да трепне. Тя обви ръце около врата му, а той сложи своите на тънката й талия. Носовете им се докоснаха.

— Обичам те — каза й той.

— И аз те обичам, любими мой.

В очите й проблеснаха сълзи.

Бан я придърпа силно към себе си и я притисна в бронята си. Не искаше да я пуска.

Не заслужавам тази жена — горчиво си помисли той.

Децата вътре вече спяха. Бан беше целунал невръстната си дъщеря по челото и бе разменил няколко думи със сънения си син, завит в леглото.

Не можеше да се отърси от мисълта за онова, което бе видял по улиците, докато бързаше да се прибере у дома. От двете страни на булевардите се бяха наредили хора, които приветстваха колоните войници и възрастни молари, маршируващи покрай тях към северната врата, и пъхаха в ръцете им амулети за късмет, пакети с храна и бутилки алкохол. Видът им караше някои да заплачат — дори възрастни мъже, развълнувани от решителните изражения на войниците и съзнанието за онова, пред което им предстои да се изправят.

Можем да се справим — каза си Бан, когато настроението му се повиши под въздействието на духа на тълпата. — Ако сме заедно, може и да оцелеем.

Но когато мина напряко през страничните улички, за да стигне по-бързо, той изпревари тълпи от хора, които бързаха с вещите си към пристанищата с надеждата да успеят безопасно да напуснат острова. Изгледа ги с известно чувство на завист.

По стените сякаш с кръв бяха надраскани нови графити. Плътта е силна. Предай се и бъди свободен. Беше работа на манианските агитатори, които отново се бяха появили в града сега, когато беше наистина уязвим и по-голямата част от войската му го напускаше.

Докато държеше Марлий в прегръдките си, Бан отново усети непреодолимо желание да я сграбчи, да я разтърси и да й изкрещи: За бога, вземи децата и намери начин да се махнеш от тук! Но само той чуваше тези думи, защото никога не би могъл да се насили да ги произнесе — не и пред Марлий, неговата опора, жената, чийто баща бе паднал в защита на града в първия ден от обсадата. Тя в никакъв случай нямаше да се съгласи и той щеше да се сгромоляса в очите й като съпруг и мъж.

— Грижи се за тях — бе единственото, което успя да промълви сред гъстата й коса.

— Разбира се — прошепна тя. — А ти ми обещай да бъдеш внимателен.

— Ще бъда.

И въпреки успокоителните думи те се целунаха продължително, страстно и отчаяно, сякаш никога повече нямаше да се видят.

Аш стоеше сред пепелта и развалините, останали от малкото рибарско село, върху все още димящия връх, и гледаше втренчено надолу към редицата отрязани пениси, подредени в мрака като забравена детска игра на счупени пръчки.

Наблизо овъглените тела на хората, на които бяха принадлежали, лежаха разкривени сред останките на една срутена конюшня. Аш беше мярнал между тях и по-малки трупове — на деца и дори на бебета.

От жените нямаше и следа.

Не за пръв път в дългия си живот Аш бе поразен от факта, че смъртта мирише по един и същ начин, независимо дали става дума за хора, зелове или кучета. Аш беше виждал такива неща и преди, с Народната революционна армия. Продължителната война в родината му беше изгорила състраданието в сърцата на мнозина мъже. Загубата беше довела негови приятели до лудост или просто ги бе направила закоравели и безчувствени като самия него, докато онези мъже, които вече бяха покварени от жестокостта вътре в тях, се наслаждаваха на воля по бойните полета на войната, където обичайните ограничения на благоприличието вече не важаха.

Първия път, когато беше станал свидетел на такава жестокост, това беше разбило сърцето му — измъчваше се така, сякаш скърби заради невярна любима, макар усещането да беше много по-лошо от това. То беше като разкритието, че в сърцето на света се крие една голяма лъжа, която сега е излязла наяве чрез шокираща вивисекция.

— Това не е твоята война — каза си гласно Аш в мрака на нощта.

Почти очакваше да чуе гласа на Нико да го увещава. Хората, които лежаха сред развалините, бяха кхосианци. Цялата страна, включително и семейството на момчето, я очакваше такава съдба.

Ала до слуха на Аш не достигна нищо — никакъв глас от съзнанието му или от някой безтелесен дух — изпитваше единствено неясното и тревожно усещане, че и той като всички останали е част от това, независимо дали ще избере страна, или не.

Кратката пролука в облаците над главата му се затвори и го обгърна пълен мрак. С прибрания в ножницата меч в ръка и с почернени със сажди лице и ръце, Аш обърна гръб на онова, което лежеше пред него в тъмното.

Той притисна с пръст едната си ноздра и издуха другата, която се беше запушила, сетне се отдалечи от руините към края на хълма, където легна по корем върху грубата трева и погледна надолу към осветените палатки от лагера на матриарха.

Палатките се виждаха заради лампите, осветяващи ги отвътре. Те се издигаха върху една височина с широк и плосък връх, заобиколена от ограда от подострени, наклонени навън колове. Около нея се виждаше и черната линия на изкопания ров. Зад коловете, на пет-шест крачки един от друг, стояха облечени в бели роби стражи. Отвъд тях, на откритото пространство между палатките, пропукваше клада. Пламъците осветяваха развяващото се знаме на матриарха.

Аш насочи поглед към много по-големия лагер, който се простираше около оградата на лагера на матриарха и в който имаше може би хиляда или повече жреци воини. Те бяха заобиколени от ивица мрак. Той се опита да различи в него линиите на двойните постове, за които знаеше, че са разположени там, отвъд светлината. Но така и не успя да ги види достатъчно ясно от мястото си. Щеше да му се наложи да слезе там, долу, ако искаше да погледне по-отблизо.

През следващия половин час Аш се спусна към най-външния периметър и успя да се промъкне през него. Спря веднъж, за да пийне вода от поточе, което течеше от пукнатина в хълма. Спря отново, когато се озова върху равната земя на запад, и усети, че се приближава към първите часовои — постовете, които не беше успял да различи отгоре.

Изчака, докато не си представи онова, което го очаква отпред. Можеше да ги помирише — мускусната миризма на тяхната пот и вонята на чесън. Можеше и да ги чуе — кашляне, шумолене на наметало, в което някой се е увил по-плътно, за да се предпази от студа.

След като реши, че знае къде се намират най-близките двама, той запълзя предпазливо през пространството между тях. Това не беше кой знае колко трудно.

Пред него се изправяше вътрешният ред колове. Можеше да види очертанията им, стърчаха на около петнайсет крачки един от друг на фона на множеството огньове. Опитът му подсказваше, че са твърде далеч един от друг. Манианците бяха по-уязвими тук, в мрака, осветени откъм гърба и видими, без самите те да могат да виждат добре.

В сърцето на лагера се издигаше ограденото място, отредено на матриарха. Между коловете на оградата беше опъната бодлива тел. Ровът под нея не се виждаше от неговата позиция — най-вероятно беше пълен с топки с шипове, които да се забият в ходилата на онзи, който се окаже достатъчно непредпазлив, за да мине оттам. Поне можеше да види по-добре входа на ограденото място. Беше препречен с дървена преграда. Докато наблюдаваше, тя се дръпна встрани, за да пропусне един жрец воин.

Аш трябваше да вземе решение дали това е просто разузнаване, или ще направи опит да стигне до Сашийн. Беше видял достатъчно, за да разбере, че има само един начин да се добере до ограденото пространство, където се намираше тя.

Легна върху хладната трева и подпря брадичката си върху ръцете. Опита се да обмисли всичко това. Възможността беше налице, макар и да бе рисковано. И нямаше как да знае какви процедури следват стражите на входа на оградата — не и оттук.

Тогава да отидем и да разберем.

Аш избра най-близкия до него пост — самотна фигура, която от време на време отпиваше от манерката си. Той прецени ръста на жреца воин и си каза, че мъжът е подходящ.

В продължение на още половин час Аш пълзя към фигурата в нощния мрак. Беше трудна работа — трябваше да придвижва всеки свой крайник за много кратко време и без да издава звук. Това изискваше от него върховна концентрация. През цялото време болните му гърди горяха от болка, тъй като му се налагаше да диша толкова плитко.

На шест стъпки от поста замръзна, когато някъде наблизо нечие прокашляне наруши тишината. Той също изпита нужда да се изкашля. Гърдите му се свиха конвулсивно и той стисна с ръка устата си, докато желанието не отмина. Видя, че жрецът воин извърна глава в неговата посока.

Аш лежеше, притиснат към тревата, и едва дишаше със затворени очи.

Мина доста време — достатъчно, за да кацне един комар върху покритата му със сажди буза. Той усети сърбенето от докосването му, но остана така съвършено неподвижен, че малко след това насекомото отлетя, без да го ухапе.

Погледна през спуснатите си клепачи и видя, че стражът гледа в друга посока. Възрастният мъж започна да се движи отново. Като котка, излязла на лов, той вдигаше и отпускаше крайниците си преднамерено бавно, като скъсяваше разстоянието сантиметър по сантиметър. Докато се приближи, по кожата му изби пот.

Лежеше точно пред ботушите на мъжа.

Пазачът в бяла роба подуши въздуха и се огледа. Можеше да подуши потта на Аш.

Рьошунът нанесе удар и заби палците си в гърлото на мъжа.

Жрецът воин се задави, опита се да издаде звук и ръцете му започнаха да драскат лицето на Аш. Рьошунът натисна още по-силно с палците си и видя през маската проблясъка на бялото на очите на жертвата си.

Помогна на отпуснатото в ръцете му тяло на мъжа да се свлече полека на земята. Продължи да натиска с палци, докато не се увери, че той е мъртъв.

— Куно? — разнесе се глас от мрака вляво от него.

Аш замръзна с ръце, все още вкопчени във врата на жреца воин. Усети миризмата на алкохола, който се беше разсипал от манерката на мъжа.

Преглътна, за да потисне оригване в гърлото си.

— Да — отговори той на търговски и зачака да чуе вик за тревога.

— Нищо — отново се разнесе гласът. — Стори ми се, че чух нещо.

Аш трябваше да бърза. Жертвата му беше по-едра, отколкото му се бе сторила в началото, и докато надяваше бронята и робата на жреца воин, стори му се, че са му твърде големи.

После осъзна, че греши. Той самият беше станал по-дребен. Беше отслабнал по време на дългото пътуване.

Придърпа наметалото върху прекалено голямата броня, като се надяваше, че това ще бъде достатъчно, за да скрие меча, както и факта, че доспехите не са му по мярка.

После постави маската на лицето си. Тя покриваше и скалпа му, подобно на шлем. Погледна само веднъж към разкривеното лице, което се разкри под нея — беше на мъж на средна възраст с обръсната глава, сурово лице и изразени челюсти. Аш се наведе и затвори изпъкналите очи на жреца воин.

По това време лагерът вече беше утихнал и повечето жреци воини спяха, макар че от най-голямата и ярко осветена палатка в ограденото място, където се намираше матриархът, се разнасяше смях и музика. Лагерът беше разпределен в квадрати и Аш закрачи по пътеките между навесите и гаснещите огньове, сякаш имаше право да е тук, без да обръща внимание на жреците воини, които от време на време срещаше, или на онези, които клечаха край пламъците.

Когато наближи оградената част на височината, звуците се усилиха. Чу пронизващ вик на наслада и звън на камбанка.

Пред него жрец воин се приближаваше към оградата, а до него накуцваше облечен в камуфлажни дрехи разузнавач. Те спряха пред преградата от дърво и бодлива тел, която препречваше входа. Аш леко ускори крачка и каза наум няколко думи, устремен към входа.

Внезапно обаче сърцето му спря да бие за миг, когато видя, че жрецът воин спира и показва отрязаното си кутре на пазачите зад преградата.

Аш изруга и забави крачка. Видя как преградата беше дръпната встрани, за да пропуснат мъжете.

Ако се затичаше бързо, може би щеше да успее да премине, преди тя да се затвори отново.

А после какво щеше да прави? Да си пробие път през стотици мъже?

Той почувства как гърдите му се свиват конвулсивно и избухна в кашлица иззад маската си. Спря, преви се на две и забеляза, че пазачите на входа се обърнаха да го погледнат през затварящата се преграда.

Тъй като предполагаше колко подозрителен им изглежда, Аш се изправи и се отдалечи от входа. Искаше му се да побърза. Вместо това вървеше спокойно и очакваше всеки миг да го спрат.

— Хей, вие! — разнесе се мъжки глас в нощта.

Че вдигна поглед, сякаш чу някой да го вика по име.

Беше Сашийн. Тя го бе повикала от мястото си на диван, където се излежаваше чисто гола, като се изключи сивият гипс около ръката й. Но вниманието й беше насочено отново към младата жена, която беше коленичила пред нея на една от животинските кожи и смучеше тежките й гърди. Матриархът галеше обръснатата глава на младата си прислужница и й шепнеше нещо, поднесла купичка с наркотици към ноздрите на момичето.

Клинт, лекарят, обикаляше по краищата на палатката с камбанка на удоволствието в едната ръка и бутилка вино в другата. Звънеше силно всеки път, когато чуеше вик на удоволствие от някоя от гърчещите се фигури, които той внимателно заобикаляше, докато напяваше молитвени думи. Спря пред една от нишите в стената на палатката, където на пиедестал стоеше главата на Лушън. Той примигна глуповато, когато Клинт иззвъня с камбанката право пред лицето му и изкрещя ухилен:

— Освободете се и ще получите всичко, което желаете!

Сашийн се разсмя и започна да го подстрекава. Тази нощ тя беше в добро настроение. Всички бяха в добро настроение. Първа експедиционна армия най-сетне беше слязла на сушата, те бяха живи и се наслаждаваха на момента.

Задименият въздух на огромната палатка беше пронизан от писък. В далечния й край няколко жреци се забавляваха с наскоро заловена робиня — тя беше първият им досег с Кхос. Един от мъжете изкрещя, преметна края на дрехата си на рамо и налегна жената.

Че разтри очи в една от нишите, където седеше на стол, и се зачуди кога ли матриархът ще го освободи за вечерта. Никога не си беше падал особено по тези пасионестас на ордена. Те го правеха уязвим не само чисто физически, но и изискваха от него да свали гарда в присъствието на останалите жреци. Въпреки това, противно на желанието си, бе обзет от възбуда.

Подът около него сега се беше превърнал в нещо като басейн от сливаща се плът, а въздухът така беше натежал от мириса на наркотици, че той откри, че му е трудно да се съсредоточи. Слушаше задъханите дрезгави гласове и шепоти, гледаше лъщящите от масло преплетени крайници, блясъка в очите, розовите езици, зъбите, усмивките, смръщените чела и гениталиите.

Да живее божествената плът — кисело си помисли той.

Всички тук бяха от кръга от приближени на Сашийн. Двамата генерали се гледаха един друг като кучета в бой, докато всеки галеше своята робиня и се угощаваше със сушени плодове и вино. Уредникът на Сашийн, Хийлас, правеше свирка на едно от породистите си момчета. Аларум, началникът на шпионите, философстваше пред кръг от ентусиазирани слушатели, в това число и Суул.

Жреците около тези хора бяха от външните кръгове на двора на Сашийн — онези с по-ниско положение, които постоянно си съперничеха помежду си, за да се издигнат. Близнаците, братът и сестрата Гуан и Суон, бяха сред тях и лудуваха с една жена помежду им.

Около всички тях стояха пазачите от почетната стража на Сашийн и наблюдаваха, скръстили ръцете си в ръкавици, чиито шипове бяха прибрани, а очите им бяха скрити зад опушените очила.

А кой наблюдава онези, които ни наблюдават? — разсеяно се зачуди Че и огледа жреците, които също седяха в краищата на палатката, в малките ниши, и тихо разговаряха или просто гледаха втренчено. Някои от тях бяха твърде стари за подобни забавления, други твърде изморени или пък твърде отегчени. Трима жреци на Монбари, фанатиците на Ман, седяха в ниша срещу него. Лицето на най-едрия, седнал по средата, представляваше маска от белези, без устни. Кожата му беше разядена от киселини, за да покаже, че решителността му е крайна дори за инквизитор на Монбари.

Очите му изучаваха Че от другия край на палатката.

Дипломатът небрежно отвърна на погледа на мъжа без лице. Сега телата се притискаха по-близо — бяха като прилив, който го заливаше. Една глава докосна ботуша му, докато две тела се движеха едно върху друго в краката му. Той сложи крака си върху гладкия й скалп и я бутна, така че двойката се претърколи встрани от него. Докато го правеше, забеляза, че Суон го гледа.

Че леко кимна на младата жена. Тя се усмихна. Той почувства връзка помежду им и това предизвика приятна топлина у него и изпрати тръпка по гръбначния му стълб.

Жрецът на Монбари продължаваше да го наблюдава от другия край на стаята.

Че реши, че трябва да си прочисти главата, и се изправи на мига. Спря, за да улови погледа на Суон — искаше му се тя да го последва. После се отправи към изхода под погледа на жреца на Монбари, който продължаваше да го наблюдава.

Когато се озова навън, вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си с чист въздух. Пазачите не му обърнаха внимание — беше просто поредният жрец от антуража на Сашийн.

Че погледна надясно, където пламъците на клада се издигаха високо в нощта. Двама жреци воини тъкмо хвърляха в нея празна каса от вино — една от многото, които жреците вече бяха успели да изпият.

Дипломатът предположи, че това би могло да се очаква. След като бяха успели да прекосят морето и повечето кораби от флотата бяха оцелели след снощната буря, матриархът и нейният генерален щаб имаха нужда да изпуснат напрежението. Като ги наблюдаваше тази нощ как празнуват и се тъпчат, Че си даде сметка, че до мига, в който стигнаха до сушата с, общо взето, непокътнати сили, никой не е бил напълно сигурен дали това изобщо е възможно.

Той се отдалечи малко встрани от шума на палатката. Чакаше с надежда да се появи Суон. В долината подухваше лек бриз, напомнящ за предстоящата зима. Трябваше да побързат, ако искаха да превземат Бар-Кхос преди падането на първия сняг.

Един жрец воин съпровождаше разузнавач през входа в заграждението — беше потънал в мръсотия уморен пурд на средна възраст, който накуцваше. Хрътката му не се виждаше никъде. Че присви очи. Зад пратеника и разузнавача към входа се приближаваше втори жрец воин. Мъжът обаче спря, когато входът отново беше препречен с преградата. Той се преви в пристъп на кашлица и след това се отправи в съвсем друга посока.

Странно — помисли си Че.

— Хей, вие! — извика той на пазачите при входа.

Те се обърнаха, за да видят кой крещи.

Нов писък проряза нощта. Той напомни на Че за писъка от врящия воден нагревател и свирката, която накрая го беше заглушила.

Очите на Че продължаваха да следят отдалечаващия се жрец воин.

— Няма значение — извика той на пазачите.

Погледна отново към входа на палатката. Суон не се беше осмелила да излезе навън, за да се присъедини към него.

Че бавно се отправи сам към палатката си.