Стари нужди

Аш се събуди от подритване с обкован с желязо връх на ботуш в ребрата.

Още замаян, той отвори очи след малкото сън, който беше успял да си открадне в малките часове на нощта, и почувства топлото тяло, притиснато към неговото.

Дръпна одеялото от лицето си и примигна срещу намръщеното лице на имперски войник.

— Ставай, старче.

Аш изръмжа и покри отново главата си с одеялото.

Ботушът го срита отново — този път по-силно.

Той изръмжа и бързо скочи на крака, хванал в ръка прибрания си в ножницата меч.

— Какво? — сопна се той, спечелвайки си секунда, за да прецени ситуацията.

Беше заобиколен от трима войници. Други будеха хората сред дюните и им задаваха въпроси. Аш се поотпусна. Не знаеха кого търсят или поне как изглежда той.

Въпреки това и тримата войници го гледаха втренчено как държи уверено меча и здраво стиснаха дръжките на своите.

— Капитан Сансон! — изкрещя мъжът, чийто ботуш приятелски го подритваше.

Към тях се приближи още един войник. Той хвърли поглед към стария чуждоземец и присви очи.

— Обичаш ли да се разхождаш през нощта, старче?

— Това да не е покана?

Капитанът се напрегна. С крайчеца на окото си Аш забеляза как други войници дърпат един мъж, когото бяха сметнали за подозрителен.

— Той е с мен — разнесе се глас отдолу.

Всички сведоха погледи, за да видят как госпожа Чиър се появява изпод одеялото и изтупва пясъка от задника си, облечена в тежката си нощница.

Капитанът изгледа жената хладно.

— Като какъв, госпожо?

— Той е моят телохранител — обясни тя и хвана Аш за ръка. — Какъв си мислехте, че е?

— И кога го наехте?

Очите й проблеснаха към Аш.

— Преди две години, ако това изобщо ви влиза в работата. За какво всъщност става дума?

За момент капитан Сансон не й обърна внимание. Той отново изгледа продължително и изпитателно Аш, после палатките, където момичетата още спяха, след което кимна на госпожа Чиър.

— Моите извинения — каза й той. — Снощи в района може би е имало вражески разузнавачи. Претърсваме брега, това е всичко.

Махна с ръка на останалите да го последват и се отдалечи.

— Благодаря — обърна се Аш към госпожа Чиър, когато войниците бяха достатъчно далеч, та да не ги чуят.

Госпожа Чиър потрепери от хладния утринен бриз, след което пусна ръката му.

— Плащам си дълговете, това е всичко. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Аш?

— Нали чу какво каза той — вражески разузнавачи.

Тя извърна очи за момент, после му хвърли пронизващ поглед.

— Преди да дойда при теб, забелязах, че през по-голямата част от нощта те нямаше.

Аш стисна устни и сведе очи към пясъка в краката си.

Миналата нощ, след като се бе завърнал от провалената си мисия, той се беше строполил до угасналия огън на малкия им лагер. Малко по-късно се беше събудил объркан и все още сънен, когато усети, че го завиват с одеяло, и мекото тяло на госпожа Чиър се притисна към неговото.

— Така да бъде тогава — отсече тя и той веднага разбра, че е ядосана. Чиър се отдалечи на няколко крачки, преди да се обърне към него: — Не ме е грижа дали снощи си крал или си правил нещо по-лошо, но не ми трябва телохранител, на когото не мога да разчитам, че ще е тук, когато ми потрябва, нито пък лъжец, чиито тайни не проумявам. Изплатих дълга си към теб. Хапни малко топла храна, когато останалите се събудят, след това ще ти дам парите. Но колкото и да ми харесваш, Аш — ако това изобщо е истинското ти име — мисля, че след закуска е по-добре да си тръгнеш.

Той разбра, че тя е загубила доверие в него. Очевидно в миналото бе предавана много пъти и сега беше чувствителна за тези неща.

Аш си припомни ранните утринни часове — дългите им целувки под одеялото и облаците, бавната им, нежна страст. Тя беше първата жена, с която бе спал от няколко години, и го накара да осъзнае колко много му липсва интимността и възможността за кратко да се отърси от самотата.

Знаеше, че няма да може да промени решението й, така че ниско й се поклони с глава.

— Ти и момичетата — ще бъдете ли в безопасност?

— Сигурна съм, че на този забравен бряг ще намеря кого да наема. Ще се оправим.

Той кимна отново, след което я изненада с целувка по устата. Усещането за белега върху устната й беше странно, но и някак вълнуващо.

— Късмет, странни човече от Хоншу — каза му тя, когато той се обърна да си върви.



Че се върна от нужника, чувстваше се уморен след изминалата нощ, но беше доволен, че не е махмурлия като мнозина от останалите мъже и жени, които беше срещнал в лагера, чиито лица бяха бледи, с кървясали очи.

Денят беше ветровит и поривите, бръснещи лицето му, бяха хладни и освежаващи. Усети, че косата под качулката на робата му е набола. Сега, когато беше тук, в Кхос, Че бе престанал да си бръсне главата, подготвяше се за евентуална мисия сред местното население. Чувството отново да има коса беше приятно.

На откритото пространство пред палатката на матриарха началникът на шпионите пристягаше навит на руло спален чувал към седлото на зел.

— Да пояздиш ли отиваш? — попита Че и спря да погледне началника на шпионите, който тази сутрин приличаше просто на местен селски разбойник.

Жрецът беше облечен в обикновени, цивилни дрехи — обшити с кожа панталони за езда, палто от зелена вълна и вързана на плешивата му глава кърпа. Беше махнал бижутата от лицето си и ги бе заменил с една-единствена златна халка на дясното ухо. От дебелата кожа на колана му се подаваха два дълги извити ножа.

Аларум погледа към Че, сложил единия си крак на стремето. Той подскочи няколко пъти, преди да прехвърли другия крак през седлото, след което се изправи на него. Зелът изпръхтя и направи крачка назад.

— Жрец Че — поздрави го той и дръпна поводите с облечените си в ръкавици ръце.

Зад неговия зел имаше още две животни, натоварени с припаси.

— Да, излизам малко по работа — леко задъхано и развълнувано обясни той.

— Сам?

— Повярвай ми, за предпочитане е. Така е много по-безопасно.

Зелът под него се успокои, Аларум сложи ръце върху лъка на седлото и погледна надолу към Че със странно изпитателно изражение.

— Кажи ми, Че. Майка ти случайно говорила ли ти е за мен?

— Тя говори за много мъже. Не помня всички.

За момент Аларум не каза нищо, сякаш събираше мислите си.

— Просто… Някога я познавах — много отдавна, преди да се родиш.

— Така ли?

— Да. И тя беше прекрасна жена. Помогна ми в тежък за мен момент. Следващия път, когато я видиш, кажи й, че съм питал за нея и си спомням онези времена с нежност.

Че кимна разсеяно. Изпитваше неудобство, когато говореха за майка му по този начин, и както винаги в моментите, когато се чувстваше неловко, ръката му сама започна да чеше обрива.

— Този твой проблем с кожата — трябва да ми се обадиш, като се върна — отбеляза Аларум. — Имам мехлеми, които може да ти помогнат.

— Благодаря ти, но вече имам някакви. — Че потупа хълбока на зела и отстъпи встрани. — Приятна езда.

Аларум вдигна ръка и пришпори зела си в тръс, повеждайки след себе си останалите животни. Че го наблюдава известно време и след това отново се обърна срещу вятъра.

По-късно в малката си палатка той прибра снопчето графови листа обратно в отворената си раница на пода, сетне погледна към полевото легло край едната стена, стола и простия умивалник на стойка.

Известно време просто стоеше така, без да прави нищо — нещо го безпокоеше.

Очите му огледаха палатката и всяка вещ в нея и накрая се спряха върху томчето на Писанието на лъжите. То беше преместено от мястото си на леглото, макар и със съвсем малко — може би с половин инч.

Че отвори книгата с кожена подвързия и запрелиства грубо страниците й. От нея изпадна листче хартия, което се приземи в краката му.

Той хвърли поглед през рамо и се наведе да го вдигне.

Знаеш твърде много, приятелю.

Почеркът не му беше познат. Нямаше подпис.

Че смачка бележката, изправи се и погледна навън. Върна се при леглото и седна замислен, с листчето в юмрука си.

Накрая пъхна бележката в устата си и започна да дъвче.



Същата сутрин Първа експедиционна армия се отправи на война.

След потеглянето й по мръсните пясъци на плацдарма остана контингент от войници, търговци и роби носачи, чиято задача бе да разтоварят останалите припаси и да ги придвижат напред до армията. След това флотата щеше да отплава към безопасния Лагос. Тук тя беше твърде уязвима без защитата на ескадрите от бойни кораби, а близките пристанища на южния континент си оставаха опасни, докато мерсианските конвои пътуваха до Занзахар и обратно, за да осъществяват жизненоважната за тях търговия. Поне армията най-сетне беше получила някаква въздушна поддръжка — три имперски бойни птици бяха успели да долетят, за да се присъединят към войската. Останалите обаче все още ги нямаше.

По-голямата част от експедиционните сили се бавеха и беше нужна почти цяла сутрин, за да могат всички, включително и следващите армията, да тръгнат. Каруците трябваше да бъдат прикачени към впрегатни животни, които да бъдат придумани да ги теглят през местност, в която, изглежда, нямаше пътища. Стадата добитък и зеловете трябваше да бъдат подкарани нагоре по широкото дъно на долината.

Пред авангарда препускаше леката кавалерия, която търсеше неприятелски части и невоенни обекти, които да обстрелва и плячкосва. Работата им не беше трудна, защото планините на Източен Кхос бяха рехаво населени и незащитени, а хората, които живееха тук, се криеха в скалите. По-навътре в страната елитните разузнавачи пурди бродеха заедно с огромните си хрътки и използваха обичайните си методи за прикриване на следите, за да не бъдат разкрити. Разузнаваха пътя, по който трябваше да поеме армията, за да премине през планините и да стигне до Развалините и Канелената река, след което да се спусне надолу по течението й до Рийч.

От основното тяло на Експедиционните сили като ветрило се отделиха групи за ръкопашна схватка, които образуваха мобилни флангове за отбрана на бавно придвижващи се в колони войски. Леката пехота — предасата, беше в челните редици на основната група. Мъжете бяха от различни националности, идваха от всички краища на империята. Бяха облечени с ярки наметала и кожени брони. Щитовете и шлемовете висяха на гърбовете им, докато те отъпкваха груба пътека през тревата и храстите. Следваше ги предоре, тежката пехота — сърцето на армията — в която повечето бойци бяха със светлата кожа на жителите на Ку’ос и Ланстрада и бяха съпътствани от каруци, натоварени с вързопи пики, увити в импрегниран брезент. После идваше редът на жреците воини, които тихо напяваха, докато вървяха. Хилядите им гласове внасяха странна хармония в тропота на толкова много крака и следваха ритъма на полюшването на носилката на матриарха в средата на редиците им.

В лепкавата кал в самия край на колоната каруците и цивилните от обоза се точеха шумно и хаотично. Имаше ковачи с преносими пещи, рошави ловци от пущинаците, ранчероси с пистолети, яхнали бързите си зел понита, търговци на месо и касапи, търговци на роби и роби носачи, шивачи, дърводелци, предприемачи, частни роти, лечители, хирурзи, професионални боклукчии, поети, проститутки, астролози, историци — всички онези хора, които човек очаква да види да следват имперска армия, тръгнала да завладява нови земи.

И така, тази огромна сила беше задвижена и инерцията бе упорито поддържана в продължение на следващите три дни, докато пълзеше нагоре към хълмистия регион на Източен Кхос по следите, оставени от пурдите.

Армията лагеруваше на местата, избрани за нея в началото на деня от разузнавачите. Войниците издигаха своите навеси и запалваха огньове от малкото дърва, които успяваха да съберат. Жреците воини опъваха по-големите палатки на лагера на матриарха, преди да ги заобиколят с коловете на оградата, които прекарваха в тежки каруци. Всички онези, които следваха армията, трябваше да се задоволят, с каквото имат или каквото успеят да намерят.

През нощта тук, в планините, беше неприятно студено и на Аш често му се налагаше да се свие под наметалото си, без да си позволява лукса да пали огън, защото малкото паднали дървета в редките горички от жълт бор обикновено бяха събрани рано-рано за нуждите на армията.

За купуване на храна използваше монетите, с които му беше платила госпожа Чиър — повече от щедра сума за цялата работа, която беше свършил за нея. Взимаше си каквото му беше нужно от множеството дребни търговци, придружаващи армията. Разбира се, цените бяха грабителски. Скоро му се наложи да прибегне към скритата кесия, висяща под кожените му гамаши. Вероятно щеше да мърмори повече, ако не беше видял как самите войници бяха изнудвани по почти същия начин. Подобно на Аш, те трябваше да купуват храна със собствени пари и пазаруваха или на едро от търговците в обоза, или от безбройните продавачи на храна, които се тълпяха наоколо им по време на всяко хранене като мухи.

Аш се зачуди що за армия е тази, която не храни собствените си хора. Запита се как изобщо е възможно това, докато не дочу разговор между войник и отегчена проститутка, в който мъжът се опитваше да й плати с изгнили ябълки. Той обясни, че заплатата му е твърде ниска, за да може да се изхранва по време на похода, и вече беше задлъжнял на командващия си офицер. Щеше да стъпи на краката си, когато плячкосат град или спечелят битка, защото плячката и робите се поделяха между обикновените войници, след като офицерите вземат своя дял.

Аш осъзна, че печалбата е онова, което тласка напред мнозина от тези мъже, както и хората, следващи армията. Беше разменил по няколко думи с някои от тях и те му разказваха едни и същи истории — дългове към земевладелци и лихвари, невъзможност да си намерят друга, освен сезонна работа в областите, където е пълно с роби. Бяха отчаяни и в отчаянието си бяха продали каквото им беше останало и си бяха платили, за да дойдат тук.

По време на дългите преходи през хълмистия регион Аш се движеше предимно сам. Придържаше се към първоначалната история, че е телохранител, чийто работодател се е удавил по време на бурята. Рядко му се налагаше да я използва. Влизаше и излизаше от обоза, когато си иска, като винаги гледаше да е на разстояние от госпожа Чиър и момичетата, но това не беше особено трудно сред многолюдната тълпа и в първите дни от прехода той ги видя само веднъж. Госпожа Чиър беше наела нов пазач — дългокрак младеж с кафяво вълнено наметало, който цепеше дърва с меча си.

Аш стоеше настрани и говореше с малко хора, макар да слушаше мнозина. През цялото това време очите му жадуваха да зърнат Сашийн.

Загрузка...