Сибола гори

6. Елви

Елви седеше на високата полянка, изпружила пред себе си крака, и наблюдаваше безмълвно. Растителните аналози — просто не можеше да ги нарече растения — се издигаха над сухата, бежова почва, простирайки разклонения към слънчевата светлина. Най-високите едва надминаваха половин метър, имаха плоски, нащърбени върхове, които се въртяха, следвайки слънцето, и блещукаха като телца на бръмбари. Слаб ветрец зашумоля сред стъблата и охлади бузите на Елви. Тя не помръдна. На четири метра от нея гущерът имитатор нададе тих крясък.

Този път отговорът дойде от по-близо. Елви се опита да не подскочи от вълнение. Наложи си да стои неподвижно като камък. Щеше ѝ се да размаха ръце от радост, да се изкиска. Жертвата се приближаваше. Беше с размери на врабче и имаше тънък гребен от пера, който се спускаше от гърба към двете страни. Шест издължени крачета, завършващи с куки. Опита се да ги си представи в ролята на пръсти, но не беше виждала някое от дребните животинки да ги използва за нещо подобно. Животното изписука, нещо средно между гугукане на гълъб и звук на тамбура. Гущерът чакаше търпеливо, извърнал широко разположените си очи към животинчето. Елви забеляза, че по тялото му пробяга слаба тръпка, почти невидима под люспестата кожа.

С бързината на изстрел гущерът отвори уста и отвътре изхвърча влажна, розова плът. Жертвата дори не успя да изпищи, когато обърнатият навън стомах на гущера я прикова към земята. Елви неволно сви юмруци от удоволствие, докато гледаше как гущерът прибира бавно изстреляните си вътрешности. Жертвата бе мъртва или парализирана, прилепнала към розовата плът. По стомаха се бяха полепили също пръст и малки камъчета. Най-сетне цялата тази маса достигна разтворената паст и започна дългият процес по прибирането ѝ вътре. От предишни наблюдения Елви знаеше, че ще отнеме повече от половин час, преди всичко във вътрешностите на гущера да си застане на местата. Тя се изправи, изтупа прахта и се отдалечи.

Кракът ѝ бе все още в шината, която ѝ поставиха през онази ужасна нощ. Сега вече болката от счупената кост бе притъпена и по-скоро досадна пречка, отколкото проблем, но шината затрудняваше движенията ѝ. Тя отвори торбата и прибра внимателно гущера вътре. Погледът му се плъзна объркано по лицето ѝ. Нищо чудно, че не ѝ вярва.

— Съжалявам, мъничък — рече му тя. — Но е в името на науката.

После затвори торбата и активира програмата за вземане на образци. Гущерът издъхна мигновено, а междувременно програмата вече анализираше структурата му, вземаше проби от тъканите с помощта на миниатюрни игли и събираше цялата тази информация. По времето, когато се върне в малката си къщичка и извади трупчето от торбата, гущерът имитатор и неговата плячка ще бъдат моделирани в нейния компютър: терабайти от информация, готови да бъдат препратени на „Едуард Израел“, а оттам — в лабораториите на Луната. На сигнала щяха да са му нужни само няколко часа, за да преодолее разстоянието, което тя бе изминала за осемнайсет месеца, но през тези часове само тя и малката ѝ група щяха да са единствените хора от цялото човечество, които знаят тайните на дребното същество. Ако Господ Бог бе слязъл да ѝ предложи Александрийската библиотека в замяна, Елви не би се съгласила.

Тя излезе на хълма и пред нея се разпростря миньорското селце. Беше съвсем малко. Две успоредни улици с празно пространство в средата, което минаваше за площад. Къщите бяха скупчени една до друга, вдигнати от подръчни материали от сандъците на кораба и това, което бяха могли да използват на планетата. Сякаш някой бе хвърлил долу шепа зарчета. Елви бе привикнала с правите линии на архитектурата, създавана и използвана в космоса, където пространството за живеене е ограничено. Този вид строителство обаче нямаше приложение тук и това придаваше на селцето живот, сякаш просто бе израсло от земята.

Файез седеше на тясната веранда пред тяхната къща. Кожата му бе потъмняла през седмиците след катастрофата. Предварителните хидроложки проучвания бяха задържали него и хората от групата му близо две седмици на открито.

— Знаеш ли какво ми харесва на тази планета? — попита той вместо поздрав.

— Нищо?

Той се нацупи обидено.

— Харесва ми периодът на въртене. Трийсет часа. Имаш предостатъчно време да си свършиш работата, да се натряскаш в салона и пак да се наспиш. Не разбирам как не сме се досетили за това у дома.

— Безспорни предимства — потвърди Елви, докато отключваше вратата на своята стая.

— Разбира се, това също така означава, че през изминалия месец сме били тук шест седмици. Да можеха само да пооправят и гравитацията.

Сглобяемата къща бе дълга шест метра и широка четири, с легло, душ, тоалетна, кухня и малка работна станция. Докато поставяше торбата в анализиращия термостат, тя се замисли колко често в работата си стига до заключения, повлияни от външния вид. Веднага щом зърна изпъкналите очички на гущера имитатор, реши, че е хищник. Всеки, надзърнал в стаята ѝ, щеше да приеме, че пространството е приоритет. Всяка вещ бе подчинена на своята функция. Тя погледна към огледалото над миниатюрната мивка. Кожата ѝ бе покрита с тънък слой бежов прах, досущ сценичен макиаж.

— Не искам да го правя — промърмори тя и избърса влажните си страни.

— Гледай откъм светлата страна — подхвърли Файез. — Досега само веднъж са се опитали да ни убият.

— Не ми помагаш.

— Не се и опитвам — подчерта той.

Бяха кремирали губернатор Трайинг и останалите загинали от катастрофата. С изключение на един местен, пристигнал с неизлечим рак на костите, те бяха първите човешки жертви на планетата. Със сигурност бяха първите убити.

Но след случката хората от селцето проявяваха към тях само загриженост. Лусия Мъртън, лекарката, която дойде да ѝ помогне след катастрофата, бе прегледала внимателно всички оцелели. Един поясен от Церера на име Джордан бе донесъл на Елви храна, сготвена за пострадалите от жена му. Пасторът я покани на службите в селската църква. Всяка постъпка на обитателите на Нова Тера говореше, че те са внимателни, любезни и искрени. Само дето някой от тях бе убил губернатора и още десетина пътници.

Лагерът на РЛЕ се разполагаше на юг от селището.

Елви, Файез и половината от служителите на РЛЕ се бяха съгласили да участват в срещите на селската община. Другите или бяха твърде погълнати от работата си, или още бяха обидени. Всъщност, ако не се чувстваше задължена да обясни на заселниците всички рискове от заразяването на местната флора и фауна, Елви също щеше да си стои у дома.

Повечето учени от РЛЕ бяха полеви изпитатели. Обличаха се, за да им е удобно, тя също. Единствените с униформи бяха на хората от отдела за сигурност. Хобарт Рийв, заместникът на Мъртри, командваше трима въоръжени охранители с униформи на РЛЕ, които изглеждаха по-скоро като войници. Бяха пристигнали с една от малките совалки почти веднага след катастрофата. Когато дойде заповедта на РЛЕ никой да не слиза на планетата до пристигането на наблюдателя на ООН, Рийв вече се бе заел с разследването на това, което неизменно наричаше „инцидента“.

Общинската зала за срещи бе на централния „площад“ до църквата. Двете постройки бяха трудно различими, ако се изключеха няколко религиозни рисунки в църквата.

Столовете бяха изработени от индустриални пружини и преоборудвани противоускорителни кресла. Ако селцето се намираше в някоя по-богата на растителност част на планетата, вероятно щяха да използват и местни материали. Но тук литиевите залежи бяха най-близко до повърхността, а литият бе това, което носеше приходи на заселниците. Подобно на организми, търсещи благоприятна среда за пребиваване, всички човешки заселници бяха избрали тези двайсетина квадратни километра, за да построят своя дом.

Елви седна отзад при другите служещи на РЛЕ с изключение на Рийв, който се бе настанил отпред при местните. До нея беше Михаела, атмосферен физик. На устните ѝ трепкаше усмивка. Анеке и Тор, двама геоинженери, се бяха настанили от другата страна и се държаха за ръцете. Файез бе на стола отпред и разговаряше със Судям, дошла с първата група веднага след инцидента. Инцидентът. Нападението. Анеке се наведе и прошепна нещо на Тор. Той се изчерви и кимна, прекалено ентусиазирано. Елви се опита да не обръща внимание на интимниченето им.

За кмет местните си бяха избрали късо подстригана марсианка на име Керъл Чиуиуи, само че не я наричаха кмет, а координатор. Тя призова събранието към ред и Елви усети, че сърцето ѝ се разтуптява. Поясните имаха свой дневен ред и се заеха да го следват, тъй като смятаха обсъжданите въпроси за по-важни — водопречиствателната инсталация, дали да приемат или не кредит от една банка на СВП при неизгодни условия, докато получат средства от първия товар с литий, и прочее. Разговаряха спокойно, проявяваха истинска загриженост. Ако имаше яд, страх или мисъл за убийство, то бе дълбоко спотаено.

Дойде и редът на Рийв и той се изправи решително пред малката зала. На устните му трепкаше напрегната, принудена усмивка.

— Благодаря ви, госпожо координатор, за поканата да говоря — поде той. — Имаме потвърждение, че независимият наблюдател е на път с пълномощия от ООН, Марсианския конгрес и СВП да помага в процеса на развитие на колонията. Надяваме се да разрешим проблемите, свързани със сигурността, преди той да пристигне.

— Надяваме се да окачим лошите на бесилото, преди някой да се появи тук и да ни каже, че не можем — прошепна тихо Файез, така че само Елви да го чуе.

— Вече успяхме да идентифицираме експлозива, използван при атаката, и издирваме човека или хората, имали достъп до него.

— Нямаме ни най-малка представа кой го е направил и тъй като складовете ви за експлозиви са разграден двор, едва ли ще разберем скоро — промърмори под нос Файез.

— Не е необходимо да ви обяснявам сериозността на положението, но „Роял Лиценз Енерджи“ е твърдо решена да спомогне за успеха на тази колония, както за нашите служители, така и за вашата общност. Ние всички сме заедно в това и вратата ми е отворена за всеки, който иска да зададе въпроси или да сподели опасения. Надявам се, че ще можем и занапред да разчитаме на вниманието и съдействието, които проявявате откакто дойдохме.

— И тъй като не разполагаме с нищо, ще бъдем благодарни, ако тези от вас, които знаят кой е поставил експлозивите, просто ни съобщят. Освен това, ако обичате, не ни избивайте, докато спим. Благодарим предварително за това — продължи с мърморенето Файез.

Судям се покашля, за да скрие смеха си, и той ѝ се ухили. Изправилият се отпред Рийв кимна и слезе от подиума. Координаторът се надигна и погледна към дъното на помещението. Елви почувства внезапно и непреодолимо желание да отскочи до тоалетната.

— Доктор Окойе? — подкани я жената. — Искахте да говорите?

Елви кимна и стана от стола. До предния край имаше около десет метра и Елви ги измина с изопнати докрай нерви. Топлината на събралите се човешки тела внезапно ѝ се стори непоносима, миризмата на пот и прах — отвратителна. Езикът ѝ бе изсъхнал и залепнал за небцето, но все пак тя успя да се усмихне. По приблизителна преценка пред нея седяха около двеста души, вперили погледи в Елви. Сърцето ѝ биеше като лудо, зачуди се дали в залата има достатъчно въздух. Някой ѝ бе казал веднъж, че трябва да търси познато лице в тълпата и да се преструва, че говори на него. На четвъртия ред вляво Лусия Мъртън бе положила ръце в скута. Елви ѝ се усмихна и жената се усмихна в отговор.

— Ще ви отнема само минута — започна тя. — Трябва да поговорим за заразяването на тукашната флора и фауна. Нали разбирате — тъй като ние изгубихме купола. Периметърния купол?

Лусия придоби мрачен и сериозен вид. Елви рискува да погледне към останалите хора в публиката и съжали, че го е направила.

— Част от… ааа. Част от договора на РЛЕ с ООН се отнася за обстойно проучване на околната среда. Това е втората биосфера, която сме виждали някога, и има ужасно много неща, които не знаем. Хубаво ще е, ако можем да ги разберем. В идеалния случай ние би трябвало да разполагаме с напълно затворена система на повърхността. Изолирана херметично като космически кораб. С въздушни шлюзове и обеззаразяващи помещения, където…

Бръщолевеше. Тя се ухили, надяваше се някой да ѝ отвърне със същото. Никой не го направи. Елви преглътна измъчено.

— Всеки път, когато вдишваме, ние приемаме напълно непознати микроорганизми. И макар да притежаваме различни протеоеми, ние все още сме големи мехури от вода и минерали. Рано или късно някой от местните микроорганизми ще намери начин да се възползва от това. Същото важи и в обратната посока. Всеки път, когато дефекираме, ние въвеждаме милиарди бактерии в околната среда…

— И сега сигурно ще ни кажеш как трябва да серем? — обади се мъжки глас.

Елви се изчерви. Лицето на Лусия оставаше студено и непроницаемо, погледът ѝ бе втренчен някъде другаде.

— Искам само да кажа, че ако го вършим правилно, ще разполагаме с една защитена, стерилна околна среда и няма да ходим да го правим сред руините или в лехите, защото…

— Защото смяташ, че го вършим неправилно — прекъсна я мъжът, седящ до Лусия. Беше едър мъжага с прошарена коса и набола брада, от онези, които винаги изглеждат ядосани. — Само че не е твоя работа да го решаваш.

— Разбирам, че положението тук е доста сложно — поде отново Елви и усети, че в гласа ѝ се долавя отчаяние. — Но всички ние вече живеем в тази огромна чинийка на Петри и затова изготвих списък с някои съвсем малки жертви, които можем да направим в името на научното…

Мъжът до Лусия изпръхтя и се наведе напред, опрял юмруци на коленете. Гледаше я както хищник гледа плячката си.

— Омръзна ми да съм жертва в името на науката — заяви той с глас, в който се долавяше спотаена агресия. Лусия положи ръка върху китката му, но други в помещението вече бяха заразени от недоволството на мъжа. Чу се шум от местещи се столове, гласове на хора, откъслечни разговори. „Който и да е убил Трайинг, вероятно е в това помещение — помисли си тя. А сетне добави наум: — Какво, по дяволите, правя тук?“

Керъл Чиуиуи се изправи с измъчено изражение. Засрамена заради провала на Елви.

— Доктор Окойе, може би ще е по-добре да се върнем на този въпрос друг път. Късно е и хората са уморени.

— Добре — смотолеви Елви. — Да, разбира се.

Кожата ѝ пламтеше от срам, докато се връщаше на мястото си, а после излезе в настъпилата нощ и се отправи към къщата. Обувките ѝ хрущяха по сухата земя. Беше прохладно и миришеше сякаш скоро ще завали. Не измина и половината път, когато един глас я спря.

— Извинявам се заради баща ми.

Елви се обърна. Момичето бе малко повече от тъмно петно в мрака. Елви изпита облекчение, че гласът не е мъжки.

— Няма нищо — рече тя. — По-скоро аз не се справих добре.

— Не, той беше виновен — упорстваше момичето, докато се приближаваше. — Никой не може да се оправи с него. Брат ми умря и оттогава татко не е същият.

— Ох — въздъхна Елви. — Съжалявам.

Момичето кимна, вдигна ръка и на дланта ѝ се появи зеленикава светлина, която озари лицето ѝ. Беше красива, така както са красиви младите, но Елви си помисли, че след години ще стане хубава като майка си.

— Вие сте дъщеря на доктор Мъртън — сети се Елви.

— Фелсия — представи се момичето.

— Радвам се да се запознаем, Фелсия.

— Мога да ви изпратя до вас. Нямате светлина.

— Нямам — съгласи се Елви. — А трябваше да си взема.

— Всеки забравя понякога — рече момичето и пое по пътя. Елви ускори крачка да я застигне. Известно време двете вървяха мълчаливо. Елви усещаше, че момичето събира сили да я заговори за нещо. Признание или заплаха? Нещо опасно? Елви се надяваше, че няма да е пристъп на параноя, всъщност бе почти сигурна, че не е.

Когато най-сетне момичето заговори, гласът ѝ бе напрегнат от тревога и надежда, и думите ѝ не съвпадаха с нито едно от предположенията на Елви.

— Какво е да ходиш в университет?