Сибола гори

21. Басиа

Басиа стоеше в края на площадката за кацане с мокри от потта му белезници на китките и тъмни кръгове под мишниците. Мъртри бе настоял да бъде окован, докато не напусне планетата, макар че бе дал ключа на Еймъс и едрият мъж бе уверил Басиа, че ще му свалят белезниците веднага щом се качи на борда на „Росинант“. Последната демонстрация пред жителите на Ил, че Мъртри може да налага волята си. Джим Холдън все още се опитваше да си играе на миротворец и се беше съгласил с белезниците в замяна на това, че Басиа ще бъде задържан на неговия кораб без никакви допълнителни условия и заплахи. Басиа разбираше добре защо всеки прави това, което прави.

Ала от това унижението не намаляваше.

Лусия и Яцек стояха до него в очакване да се приземи „Росинант“. Яцек се бе притиснал с гръб в корема му, а ръката на Лусия лежеше на рамото на сина им. И тримата търсеха контакта помежду си. Той се опитваше да почерпи сила от това. Да остави в паметта си траен спомен за близостта с неговото семейство. Имаше ужасното предчувствие, че ги вижда и докосва за последен път. Изпитваше едновременно облекчение и тъга, че Фелсия бе заминала. Достатъчно беше, че синът му, все още малък и недостатъчно зрял, трябваше да стане свидетел на подобни събития. Не би могъл да понесе, ако и умното му малко момиче също бе тук.

Останалите заселници — мъже и жени, с които бе споделял въздух, надежди и мъка — бяха решили да пропуснат спектакъла с неговото заминаване, сякаш вината му бе заразна болест, която можеха да прихванат. По-добре щеше да е, ако го бяха отритнали открито.

„Исках само свободата си. Исках семейството ми да е до мен, да не изгубя още едно дете.“ Беше разгневен на цялата вселена, нима бе пожелал толкова много?

Еймъс, неговият формален пазач, стоеше на известно разстояние, скръстил ръце и вдигнал глава към небето. Беше им оставил достатъчно място, за да може семейството да се сбогува. Холдън бе застанал при Мъртри и Керъл, триумвиратът на властта на Ил. Не се поглеждаха. Бяха тук, за да се опитат да докажат, че не само Мъртри взема решенията на тази планета. Басиа бе просто една пешка в политическата им игра. Нищо повече.

— Още няколко минутки, шефе — обади се Еймъс. Миг по-късно отгоре долетя нарастващ тътен. „Росинант“ се спускаше през атмосферата право към тях като ангел от Страшния съд.

Всичко изглеждаше толкова нереално.

— Радвам се, че вие двамата сте с мен — рече Басиа. Дори не беше лъжа.

— Намери начин да се върнеш при нас — промълви Лусия.

— Не зная какво ще мога да направя.

— Намери начин — повтори тя, сякаш произнасяше присъда. — Направи го, Басиа. Не ме оставяй да остарея сама на този свят.

Басиа усети, че нещо е запречило гърлото му, едва си поемаше въздух и стомахът му се свиваше болезнено.

— Ако трябва да си намериш друг…

— Намерила съм — рече тя. — Вече съм си намерила. Сега той трябва да открие пътя обратно към мен.

Басиа не смееше да заговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, ще изхлипа. Не искаше Мъртри да го вижда разплакан. Вместо това прегърна с окованите си ръце Лусия и я притегли към себе си. Притисна я толкова силно, че никой от тях не можеше да си поеме дъх.

— Върни се — прошепна тя за последен път. И да бе казала нещо повече, то остана заглушено от рева на кацащия „Росинант“. Блъсна ги стена от прах и той усети как песъчинките стържат кожата на шията му. Лусия притисна лице към гърдите му, а Яцек увисна на ръката му.

— Време е да тръгваме — извика Еймъс.

Басиа пусна Лусия, прегърна за последен път сина си — може би за последен път — обърна се и пое към своя затвор.

— Добре дошли на борда, господин Мъртън — посрещна го висока, красива жена, когато люкът на шлюза се отвори. Носеше семпъл сиво-черен комбинезон и на гръдния ѝ джоб бе изписано „Нагата“. Наоми Нагата, втори капитан на „Росинант“. Имаше дълга черна, сплетена на плитка коса, също като тази, която носеше Фелсия като малка. При Наоми обаче изборът бе по-скоро функционален, отколкото естетичен. Не носеше оръжие и Басиа се поотпусна.

Той ѝ подаде ключа, връчен му от Еймъс, и тя отключи белезниците.

— Басиа, ако обичате — рече, докато тя се занимаваше с тях. — Аз съм само един заварчик. Никой досега не ме е наричал господин Мъртън.

— Заварчик, значи? — погледна го Наоми. Не звучеше сякаш се старае да бъде любезна. Тя свали белезниците, сгъна ги и ги прибра в едно шкафче. Корабна дисциплина, всеки предмет трябваше да е на мястото си, за да не се превърне в снаряд при маневра. — Ние вече имаме цял списък с належащи поправки.

Помещението, в което се намираха, приличаше на склад. Шкафчетата бяха подредени успоредно на пода, вместо да са изправени, имаше малки люкове на всяка стена и стълба, полегнала долу. Наоми чукна таблото на стената и съобщи:

— Слагаме коланите. Алекс, разкарай ни от тази прашна топка, преди коленете ми да заскърцат.

Един безтелесен глас с акцент на марсианец от долината Маринър отвърна:

— Разбрано, шефе. Излитаме след трийсет цъкания, така че се вържете здраво.

Наоми дръпна един ремък от пода и под него се разгъна кресло. Беше монтирано така, че седящият вътре всъщност да лежи на пода. От креслото се подаваха многобройни ремъци. Тя посочи друг ремък на пода и каза:

— По-добре се заеми сам. Скачаме след трийсет секунди.

Марсианският глас започна обратно отброяване до пет и подът под краката им се повдигна. За миг Басиа изгуби напълно ориентация, когато подът се превърна в стена и той вече седеше в креслото, което бе изтеглил. Беше благодарен за ремъците, които го прикрепяха в креслото.

Сетне един гигант изрева под дъното на кораба и невидима ръка го притисна в креслото.

— Съжалявам — извика Наоми и гласът ѝ вибрираше заедно с двигателите. — Алекс е стар боен пилот и лети само на пълна тяга.

Както винаги, когато напускаше гравитационен кладенец, Басиа остана изненадан колко бързо приключи всичко. Няколко минути смазваща гравитация и оглушителен рев на двигатели, след това, почти без преход, той увисна вътре в ремъците сред пълна тишина.

— Готово — осведоми го Наоми и се разкопча. — Най-много още няколко дребни маневри, докато Алекс уцели орбитата, но тези жълти светлинки на стената ще премитат петнайсет секунди преди да включи двигателите и тогава може само да се уловиш и да се задържиш, докато свърши.

— Затворник ли съм? — попита Басиа.

— Какво?

— Питам само какво ще последва. Дали трябва да си стоя в каютата, или ще ме приберете в ареста?

Наоми го погледна с изненадано изражение и смръщено чело.

— Ти от лошите ли си?

— От лошите?

— Има ли опасност да нападнеш някого на моя кораб? Да счупиш нещо? Да откраднеш?

— Никаква — увери я Басиа.

— Защото, доколкото знам, си предал приятелите си, за да спасиш живота на нашия капитан.

За миг Басиа усети, че му се вие свят, сетне почувства гордост, или поне наченки на такава. Миг по-късно в съзнанието му отекна гласът на Куп: „Всички знаем кой натисна копчето“.

Той поклати глава.

„От лошите ли си?“

Наоми Нагата чакаше да отговори, но той нямаше думи за срама, гнева и мъката си. По някое време тя вдигна юмрук, поясен знак за кимване. Той вдигна своя в отговор.

— Чувствай се като у дома си — каза тя и посочи люка вдясно. — Там е кърмата. Нататък са жилищните каюти и камбузът. Камбузът е отворен по всяко време. Приготвили сме ти каюта, малка е, но е твоя. Ако тръгнеш назад и стигнеш двигателния отсек, значи си твърде далече и трябва да се връщаш. От съображения за безопасност е забранено да се ходи там и в инженерния.

— Добре, обещавам.

— Не обещавай, просто не ходи там. В другата посока — посочи тя люка вляво — се намира мостикът. Можеш да идваш там, но не пипай нищо, освен ако не ти кажем.

— Ясно.

— Аз отивам там сега. Можеш да дойдеш с мен.

— Добре.

Наоми го погледна с неразгадаемо изражение.

— Сигурно не знаеш, но ти не си ни първият.

— Първият?

— Първият затворник на борда — поясни Наоми. — Джим е малко вманиачен на тема справедливи процеси. Това означава, че се е налагало да откарваме разни хора в съдилищата, дори когато би било по-лесно да се случи авария във въздушния шлюз или да изчезнат документи.

Басиа не се сдържа и погледна неволно към люка на шлюза.

— Ясно.

— Освен това — продължи тя — ти си първият, към когото специално ме предупреди да бъда мила.

— Така ли?

— Той смята, че ти е длъжник. Аз също. — Наоми посочи с жест стълбата към мостика, подканяйки го да върви напред. Басиа се притегли нагоре към люка, който се отвори с тихо свистене. Наоми се придърпа след него.

— Така че можеш да се настаниш удобно. И махни това изплашено изражение от лицето си.

— Разбрано.

— Още е там.

Горната палуба се оказа просторно помещение, изпълнено с противоускорителни кресла и окачени по стените монитори. Тъмнокож мъж с оредяваща черна коса и малко бирено коремче бе пристегнат с ремъци в едно от креслата. Той се обърна и погледна към тях, когато се появиха в помещението.

— Всичко наред ли е? — попита той Наоми. Това бе гласът с марсианския акцент.

— Така изглежда — отвърна тя, побутна Басиа към близкото кресло и го завърза с ремък. Той я остави да действа, чувстваше се като малко дете в ръцете на грижовна майка. — Нямах много време за разговор с Джим. Искаше да разкара нашия гост от повърхността колкото се може по-скоро.

— Е, аз също не държах да оставаме повече.

— Зная. Гравитационният кладенец. — Наоми неволно потрепери. — Не разбирам как на някои хора може да им харесва.

— Аз пък си мислех за ония животинки долу, дето се пробуждат. Засякох пет нови енергийни пика от последния път, когато проверявах.

— Опитвам се да не мисля за тях.

— Трябваше да приберем Еймъс и Холдън — продължи Алекс. — И всички останали с малко здрав разум.

— Просто ги дръж под око. Ако нещо се приближи, искам да са наясно.

След като приключи със закопчаването му, Наоми отлетя при друго кресло и се пристегна в него. Тя включи мониторите пред нея и започна да пише с бързина, която Басиа не бе в състояние да проследи. През цялото време продължаваше да си бъбри с марсианеца.

— Алекс — рече по някое време. — Запознай се със заварчика Басиа Мъртън.

— Заварчик? — Алекс повдигна вежди и се ухили. — Имаме цял куп задачи за него, откакто Еймъс слезе да се излежава на повърхността.

Басиа понечи да отговори, но Наоми го изпревари:

— Басиа, запознай се с Алекс Камал, нашия пилот и най-калпавия вакуумен заварчик в Слънчевата система.

— Здравейте — рече Басиа.

— Здрасти — отвърна Алекс и погледна към Наоми. — Ей, знаеш ли? Беше права за онази совалка.

— Така ли? — Наоми се оттласна от креслото и доближи Алекс, за да погледне на екрана. Той прехвърляше някакви образи, като видео, пуснато на бърза скорост.

— Виждаш ли тук? — попита Алекс и натисна пауза. — Извадиха я и я паркираха на няколкостотин метра от „Израел“, после пратиха там инженерна група. Постоя вътре два часа и се върна на „Израел“. Оттогава совалката не се е помръдвала.

— Използват за транспорт само другата — поклати глава Наоми и отново пусна бързия преглед. — Знаех си.

— Да, ти си ми умница. Искаш ли да ги държа под постоянно наблюдение, или да обърна камерите към гадинките долу?

— Совалката — отвърна Наоми, все още загледана в записа.

Басиа знаеше, че е поканен да стои с тях. Освен това се досещаше, че говорят за кораба на РЛЕ, което не му приличаше на личен разговор. Но въпреки всичко се чувстваше чужд на това място. Сякаш подслушваше интимна беседа. Може би заради жаргона, който използваха хората от екипажа. Държаха се като семейство, обсъждащо домашни проблеми. Потискаше го и мисълта, че са само трима на борда. Корабът бе толкова голям. И празен. Не би искал да остане сам в тишината на това непознато място, но да стои тук, също му се струваше нередно.

Той се покашля.

— Мога ли да отида в каютата си?

— Искаш ли? — попита Наоми, без да го поглежда. — Защото там няма какво да се прави. Няма дори видео. Всички по-хубави каюти са разпределени сред екипажа.

— Затова пък оттук имаш достъп до корабната библиотека — добави Алекс и посочи един монитор близо до Басиа. — Ако ти е скучно.

— Изплашен съм до смърт — призна неочаквано дори за себе си той.

Алекс и Наоми извърнаха едновременно глави към него. Марсианецът имаше дружелюбно изражение.

— Ами да. Предполагам. Но не се безпокой — нищо няма да ти се случи, докато си тук. Стига капитанът да не промени мнението си, смятай, че си у дома. Ако искаш да останеш сам, ние можем…

— Не — поклати глава Басиа. — Не, само че вие разговаряхте сякаш не съм тук, и аз… ако желаете, ще ви оставя насаме… — Той сви рамене.

— Извинявай. Живеем заедно от толкова години, та дори не ни се налага да разговаряме — обясни Наоми. — Мисля, че „Израел“ е въоръжил една от совалките си. Наблюдавахме кораба и забелязахме подозрителна активност около нея. Предполагам, че са я превърнали в бомба.

— Защо ще го правят?

— Защото — отвърна Алекс — това е невъоръжен научноизследователски кораб, а те се озоваха в нещо като военна зона. Совалката може да се използва за атака на друг кораб под формата на управляема ракета или като бомба, за да се изравни със земята колонията.

— Искат да ви нападнат? — учуди се Басиа. „Защо ще го правят? «Росинант» не е ли тук, за да реши проблемите им?“

— Съмнявам се — поклати глава Наоми. — По-вероятно целта е „Барбапикола“, ако се опита да напусне орбита и да избяга.

— Аха — потвърди през смях Алекс. — Защото, ако „Израел“ ни посегне, това ще е най-краткият космически бой в историята.

— А колонията? — продължи да разпитва Басиа. — Защо им е да я бомбардират? Хората долу не знаят за опасността. Трябва да ги предупредите. Семейството ми е долу.

— Повярвай ми — увери го Наоми, — няма да се случи. Те знаят, че държим под око совалката и ако тя помръдне, можем да я спрем.

— Вероятно трябва да информираме шефа — подметна Алекс.

— Трябва. — Наоми си поигра още малко със записа, сетне го изключи.

Алекс разкопча ремъците и се оттласна към стълбата.

— Или… о, по дяволите, заместник, мога да се погрижа за това още сега. Ще накарам „Роси“ да прегледа параметрите на совалката и да изчисли изстрел с електромагнитното, който ще разреже на две проклетия ѝ реактор.

Наоми го спря с поклащане на главата.

— Не. Поне веднъж ми се ще да намеря решение, което не включва взривяването на нещо.

Алекс сви рамене.

— Както кажеш.

Наоми се завъртя във въздуха бавно, сетне, изглежда, стигна до някакво решение, защото се пресегна към пулта. След няколко секунди гласът на Джим Холдън произнесе:

— Тук Холдън.

— Джим, имаме проблем и решение, което искам да одобриш.

— Радвам се, че вече имаме решение — отвърна Холдън. Басиа долавяше усмивката в гласа му.

— Две решения — извика Алекс. — Защото и аз имам.

— Наблюдавахме „Израел“, както ти поиска — продължи Наоми. — Двамата с Алекс сме на мнение, че съществува голяма вероятност да са въоръжили една от двете совалки. Изведоха я на синхронизирана орбита с изключен реактор, на около петстотин метра от големия кораб. Мисля, че това ще е оръжие за краен случай, за да го използват, ако „Барб“ се опита да избяга, но това не означава, че не биха го хвърлили върху колонията, колкото и невероятно да изглежда.

— Защото не познавате тоя тип Мъртри, шефа на отдела за сигурност на РЛЕ — обясни Холдън. — Тогава щеше да ви се струва съвсем вероятно. Какъв е най-добрият начин за действие?

— Махаме всички от планетата, прибираме се у дома, няколко десетилетия пращаме роботизирани експедиции, преди да помислим за връщане — рече Наоми.

— Съгласен — одобри Холдън. — А какво всъщност ще направим?

— Предполагам, че ще искаш ние да се погрижим. Алекс смята, че ще може да изкорми совалката с електромагнитното, но според мен така само ще ескалираме нещата. Като пускаме високоскоростни проектили покрай „Израел“, искам да кажа.

— Нещата и без това ескалират от само себе си — въздъхна Холдън. — Но засега ще оставим тази възможност на масата. Какво друго?

Наоми се доближи до комуникационното табло и сниши глас, сякаш таблото бе самият Холдън и трябваше да му прошепне лошите новини.

— Нахлузвам реактивна раница, отлитам до совалката и поставям „тапа“ на реактора. Ако пуснат проверка на системата, всичко ще изглежда в норма, но опитат ли се да преместят совалката, ще изключим реактора дистанционно. Без взривове, просто една мъртва совалка.

— Струва ми се рисковано — отбеляза Холдън.

— По-рисковано, отколкото да режем с откоси реактор?

— Да, така е.

— По-рисковано, отколкото да я оставим там, натъпкана с оръжия?

— О, по дяволите, права си. Добре, Наоми, ти решаваш. По един или друг начин искам да премахнете тази заплаха. И без това си имаме достатъчно проблеми тук.

Наоми се усмихна към камерата.

— Добре, ще имаш от мен една мъртва совалка.

Тя въздъхна и изключи връзката. Басиа местеше навъсен поглед между двамата.

— Защо?

— Какво защо? — попита нехайно Наоми.

— Защо ще предприемате действия срещу РЛЕ? Не трябва ли да сте посредници? Неутрални? Защо изобщо трябва да се месите, след като може да останете встрани?

Усмивката ѝ бе дълбока и неразгадаема. Басиа имаше чувството, че е доловила в думите му много повече, отколкото е възнамерявал да каже.

— Да се дръпнеш встрани, когато хората се избиват, също е начин да действаш — отвърна тя. — Но не и такъв, който бихме избрали ние.