Интерлюдия Следователят

… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…

Сто и тринайсет пъти в секунда то се пресяга, за да докладва, че работата е свършена. Ако нещо е приело доклада, то може да спре. Но то никога няма да спре. То не изпитва разочарование или страх.

То усеща, че следователят се движи в него и около него. Следователят напуска определените му граници. То се опитва да го убие. Не успява. Не изпитва разочарование от неуспеха и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…

Следователят поглежда смъртта в очите и не може да я види. Той знае и това е достатъчно. Изпитва удоволствие и съжаление, защото те са част от неговата схема. Той произнася едно име — Джули. Спомня си как е държал ръката на младата жена в своята.

Следователят се пресяга, посяга надолу. Разширява се като едно безкрайно, вечно вдишване и постепенно изпълва пространството, което може да достигне, което може да бъде достигнато. Което съществува. То се пресяга и се пресяга, и се пресяга, трепет на насекомоподобен крак, искра, затваряща пролука, безкрайно, и следователят го усеща, обгръща го. Белезите също се пресягат, другите умове. Някои са изплашени, някои изгубени в съновидения, в които живеят от години, някои са благодарни. Те възпяват следователя или го обвиняват, умоляват го или му крещят. Те имат съзнание и са безпомощни, каквито са били винаги. Следователят ги докосва, както докосва всичко. Казва им да не се безпокоят. Че той управлява автобуса.

„Не се тревожете — казва. — Всичко ще бъде наред.“ Следователят побутва шапката си назад и си мисли, че ще е хубаво, ако може да изпие една бира. Той харесва тази жена. Тази Елви. Би искал да разполага с малко повече време да я опознае. Но не го е грижа. Умирал е милион пъти, откакто умря. За него в пустотата няма тайни.

Следователят се свързва и се превръща в света. Усеща навсякъде. Орбиталните бази, енергийните ядра на дъното на океана, библиотечните куполи, където са живели някогашните, сигналните станции високо в планините, градовете дълбоко под повърхността. Той е светът.

Накрая идва време за борба. Винаги накрая има борба. Той не е изплашен и затова другите по целия свят не изпитват страх. „Ти си като Питър Пан — казва тя. — Когато умре дете, Питър Пан изминава половината път надолу с него. За да не го е страх.“

„Странно. И това е история за деца? Както и да е, не съм аз. — Следователят ѝ се усмихва. Държи я за ръката. — Няма да ида толкова далеч.“

… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга и после спира.

Загрузка...