Сибола гори

11. Холдън

„Росинант“ премина в спирачен режим върху издължена опашка от бял пламък и се спусна на висока орбита около Ил. Планетата долу приличаше достатъчно на Земята, за да предизвиква объркване в сетивата. Холдън и преди бе виждал чужди светове. Червеникавият глобус на Марс, вихрушките и водовъртежите на Сатурн и Юпитер. Те обаче с нищо не наподобяваха лазурносиньото на Земята. Но Ил имаше синьо небе с облаци и всички останали признаци, за да може умът на Холдън да я свърже с родната планета.

Само че разполагаше с един голям континент и хиляди острови, разпръснати из гигантския океан като кафяви мъниста от огърлица. Сместа от познато и непознато накара сърцето му да се свие.

— „Росинант“ — обадиха се от „Едуард Израел“. — Защо ни прехващате с целеуказател?

— Ох… — Холдън тупна по комуникационното табло и отвори канал за връзка. — „Израел“, това е само стандартен лазерен сигнал за измерване на дистанцията. Нищо, което да ви безпокои.

— Прието — отвърна гласът, ала в него не се чувстваше пълна увереност.

— Алекс — превключи Холдън на вътрешния канал. — Моля те, престани да ръчкаш мечката.

— Разбрано, капитане — каза Алекс през доволен смях. — Исках само да информирам местните, че има нов шериф в града.

— Спри веднага. Имаме час за последна подготовка и после се приземяваме.

— Ясно-вдясно — отвърна напевно развеселеният Алекс. — Отдавна не бях кацал с тази красавица.

— Мислиш ли, че ще има проблем?

— Не.

Холдън разкопча ремъците и се насочи към стълбата, водеща до жилищния отсек. След няколко минути двамата с Еймъс бяха в шлюза. Механикът бе приготвил два олекотени марсиански бойни скафандъра, няколко пушки и автомати, и кутии с муниции.

— Какво е всичко това? — повдигна вежди Холдън.

— Нали каза да се подготвим за спускане.

— Имах предвид резервно бельо и четки за зъби.

— Капитане — поде Еймъс, който едва овладяваше нетърпението си. — Онези долу се избиват помежду си. Петима от охранителите на РЛЕ са изчезнали яко дим, а транспортната им совалка беше взривена.

— Да, и работата ни е да не позволим напрежението да ескалира. Разкарай тия боклуци. Само пистолети. Вземи за нас дрехи и лекарства за колонията. Нищо повече.

— По-късно — не мирясваше Еймъс, — когато съжалиш, че не сме взели тези неща, ще бъда безмилостен в подигравките си. А после ще умрем.

Холдън понечи да отвърне рязко, но се спря. Нима нещо досега бе ставало както са го планирали?

— Добре, по един автомат за всеки от нас, но разглобени и в торби. Нищо, което да се вижда. И лека горна броня. Ще я скрием под дрехите.

— Капитане — погледна го изпитателно Еймъс. — Нищо ли не научи досега от миналото? Да не мислиш, че се захващаш с нещо различно?

— Защо ли ти слушам дрънканиците?

— Защото — отвърна Еймъс и се зае да разглобява автомата — аз съм единственият на този кораб, който може да пуска кафемашината.

— Отивам да си взема бельо и четката за зъби.

„Росинант“ вероятно бе осветил половината нощно небе на Ил по време на финалния заход. Когато се приземи в полето край колонията, вдигна облак прах с радиус километър, а шумът от спускането вероятно бе накарал прозорците на къщите да дрънчат.

Ето защо Холдън бе леко изненадан и разочарован, когато никой не дойде да ги посрещне.

Той бе съвместен посредник на СВП и Земята, определен лично от Крисджен Авасарала от ООН и от Фред Джонсън, водача на СВП, доколкото СВП можеше да бъде ръководен, за да наблюдава мирните преговори. На други места това щеше да означава официално посрещане от губернатора и може би дори духов оркестър. Холдън обаче би се съгласил и на транспорт до селището.

Той вдигна двете тежки торби и се отправи пеша към сградите. Еймъс носеше три. Третата нарече „торбата за когато всичко се обърка“. Холдън искрено се надяваше да не се наложи никога да я отварят.

Когато се отдалечиха достатъчно, Холдън прати сигнал на Алекс да вдигне „Росинант“. Малко след това ги застигна прашният облак.

— Знаеш ли — поде оживено Еймъс. — Приземихме се толкова далеч от селището, за да не засипем с прахоляк местните, а те дори не си направиха труда да дойдат да ни вземат. Струва ми се доста неблагодарно.

— Аха. Аз също съм малко обиден. Следващия път ще накарам Алекс да се приземи направо на градския площад.

Еймъс посочи с глава масивните чуждоземни постройки в далечината. Приличаха на кули близнаци от стъкло, усукани една около друга като чифт расли заедно дървета.

— Ето ги, значи — промърмори той.

Холдън не отговори. Едно нещо бе да чете в доклада за „руини на извънземна цивилизация“, съвсем друго да види тези странни формирования на хоризонта, оставени от чужда раса. Колко ли са стари? Няколко милиарда години, ако можеше да се вярва на историята на Милър за това кога са изчезнали създателите на протомолекулата. Нима хората са построили нещо, което да издържи толкова дълго?

— Според охранителите от „Израел“ там са били избити техните хора — рече замислено Холдън, след като повървяха няколко минути.

— Хубава работа, няма що — отвърна Еймъс. — Идваме тук, на чужда планета, и се избиваме в древните им постройки. Сега вече можем да обявим тази планета официално за наша.

Ако се изключеха причудливите чуждоземни кули, пейзажът щеше да е съвсем като североамериканския югозапад. Твърда почва с ниски храсталаци. Дребни животинки, които се разбягваха при приближаването им. Известно време бяха заобиколени от облак хапещи насекоми, но след като няколко от тях опитаха от кръвта им и паднаха мъртви, останалите очевидно решиха, че хората не стават за храна, и изгубиха интерес.

Самата колония бе като крайградски бедняшки квартал. Смесица от сглобяеми къщи и заслони, вдигнати от дъски от сандъци и тухли. Мисълта, че хора са пропътували десетки светлинни години до чужда планета, за да основат едно толкова примитивно селище, накара устните на Холдън да се изкривят в насмешлива усмивка. Хората са странни създания, но понякога са и очарователни.

В центъра на града се беше събрала тълпа. Или по-точно на пресечката на две улици. Петдесетина заселници, изправени срещу десетина служители на РЛЕ, ако се съдеше по униформите. Те си крещяха, но Холдън не успя да различи отделни думи.

Някой в края на тълпата ги забеляза, размаха ръце и ги посочи. Виковете утихнаха и изведнъж сякаш целият град се люшна към Холдън и Еймъс. Холдън пусна торбата и размаха усмихнато ръка. Еймъс също се усмихваше, но ръката му бе положена нехайно на пистолета.

Висока, набита жена, няколко години по-възрастна от Холдън, изтича при него и го сграбчи за ръцете. Холдън бе почти сигурен, че е Керъл Чиуиуи, но изглеждаше доста променена от снимките в доклада.

— Най-сетне! Сега трябва да кажете на тези разбойници…

Преди да успее да завърши, останалата част от тълпата ги заобиколи и започна да крещи. Холдън чуваше само откъслеци от техните искания — да разкара оттук РЛЕ, да им доставят лекарства, храна и пари, да им позволят да продават лития, да докажат, че колонията няма нищо общо с изчезването на служителите от отдела за сигурност.

Докато Холдън се опитваше да усмири множеството, възрастен мъж с униформа на РЛЕ се приближи бавно към него, следван от колегите си, оформили клиновидна формация като ято патици.

— Моля ви, спрете. Ще изслушам всеки от вас, след като се настаним. Но не можем да направим нищо, докато крещите така…

— Началник отдел за сигурност Мъртри — представи се мъжът с униформа, който вървеше през тълпата сякаш тя не съществуваше. Подаде ръка и се усмихна. — „Роял Лиценз Енерджи“, шеф на експедиционния отряд.

Холдън се здрависа с него.

— Джим Холдън. Посредник на ООН и СВП.

Тълпата притихна и се дръпна, образувайки кръг.

— Значи вашите хора са изчезнали? — попита Холдън.

— Били са убити — поправи го Мъртри, без да сваля усмивката от лицето си. Имаше нещо в него, което накара Холдън да си помисли за акула. Оголени зъби и студени черни очи.

— Доколкото знам, това не е доказано.

— Вярно, че са почистили мястото на престъплението. Но аз не се съмнявам.

— Докато аз престана да изпитвам съмнения, да не се предприемат никакви действия — заяви твърдо Холдън. Усети, че Еймъс застава по-близо до него, като мълчалива заплаха.

Усмивката на Мъртри не стигаше очите му.

— Вие сте шефът.

— Посредник — поправи го Холдън с тон, който трябваше да подскаже, че за него това е едно и също.

Мъртри кимна, после плю в прахта.

— Разбира се.

Дигата се скъса и тълпата отново се люшна към тях, предвождана от висока жена. Тя протегна ръка към Холдън в гневен жест, очакващ ръкостискане. Щом Мъртри бе получил такова, тя също настояваше.

— Керъл Чиуиуи, координатор на колонията — представи се тя и стисна здраво ръката му. Значи първата жена е била някоя друга.

— Здравейте, госпожо координатор — поздрави Холдън.

— Този човек — заговори на висок глас тя, сочейки с пръст Мъртри — ни заплашва с военно положение! Той твърди, че лицензът позволява на РЛЕ да…

— Използва сила, за да опазва мира — довърши Мъртри с кимване и без да повишава тон.

— Да опазва мира? — подскочи Керъл. — Позволили сте на хората си да откриват първи огън!

Тълпата заръмжа неодобрително и отново екнаха викове. Холдън размаха ръце да ги успокои. Надяваше се, че изглежда по-авторитетно, отколкото се чувстваше. Когато Мъртри заговори, гласът му бе спокоен, но твърд.

— Не беше лесно да взема подобно решение. Но досега умираха само моите хора. Не мога да търпя повече заплахи срещу служители на РЛЕ и собствеността на компанията.

Висок мъж с голям череп, очевидно израсъл на Пояса, си проправи път до предния край.

— Май ти си този, дето ни заплашва, друже.

— Куп, моля те, не влошавай нещата — каза Керъл с уморена въздишка.

„Ах, значи Куп е тукашният размирник“ — помисли си Холдън и се опита да запомни лицето.

— На мен пък ми се струва… — ухили се нахално Куп и гласът му се издигна над глъчката. — Струва ми се, че в момента само един отправя заплахи тук.

Тълпата нададе одобрителни възгласи и Куп се ухили до уши, доволен от подкрепата.

Мъртри го изгледа и кимна, все така усмихнат.

— Вярно е, бих направил всичко, за да защитя хората си. Изгубихме твърде много, за да си позволим нови рискове.

— Ей, друже, не вини мен, ако не можеш да си следиш хората — подхвърли Куп и от тълпата долетя смях.

— Не се тревожи — каза Мъртри и пристъпи спокойно към Куп. — Ще разбера какво е станало с тях.

— Може би трябва да внимаваш. — Куп го изгледа отвисоко. — Защото току-виж те сполетяло и теб.

— Това беше недвусмислена заплаха — заяви Мъртри и извади оръжие.

Той застреля Куп в дясното око. Тялото на поясния се изпъна и тупна безпомощно на земята като машина, на която са дръпнали кабела. Пистолетът на Холдън бе в ръката му и прицелен в Мъртри, преди още да осъзнае напълно какво се е случило. Еймъс стоеше до него, също насочил оръжие към началника на отдела за сигурност. Униформените бяха извадили своите оръжия и ги бяха насочили към Холдън. В тълпата се бе възцарила мъртвешка тишина.

— Какво беше това, по дяволите! — извика Холдън. — Нали казах да не се предприемат никакви наказателни мерки! Казах го току-що!

— Така е. Но не беше наказателна мярка, а отговор на устна заплаха. — Мъртри свали пистолета и погледна Холдън. — Ние обявихме военно положение, съгласно член 71 от лиценза на ООН за разработка на този свят. Да се реагира незабавно и решително на всяка заплаха към персонала на РЛЕ. — Той изгледа продължително Холдън и добави: — Вече можете да свалите оръжието, капитане.

Еймъс пристъпи напред, но Холдън опря ръка на рамото му.

— Свали го, Еймъс. — Прибра своя пистолет и секунда по-късно шефът на сигурността направи същото.

— Радвам се, че успяхме да установим толкова бързо разбирателство по въпроса — отбеляза Мъртри. — Препоръчвам ви да се настаните. Ще дойда да ви навестя по-късно.

Координаторът бе уредил стаи за Холдън и Еймъс в голям сглобяем склад, преоборудван в нещо средно между продоволствен магазин, ресторант и салон. Стаите отзад бяха обзаведени с кушетка, маса и умивалник.

— Виждам, че са ни дали президентския апартамент — измърмори Еймъс, докато оставяше торбите на леглото. — Имам нужда от питие.

— Дай ми секунда — помоли Холдън, влезе в своята стая и се свърза с „Росинант“. Предаде пълен доклад за приземяването и застрелването на Куп. Наоми обеща да го препрати незабавно на Фред и Авасарала и му напомни да бъде внимателен.

Салонът, ако можеше да се нарече така, се състоеше от четири паянтови маси и двайсетина стола, разпръснати из помещението. Еймъс го чакаше там с две бутилки бира.

— Това ще ми дойде добре.

— Нямаш ли чувството, че тая работа не ни е по силите? — попита го Еймъс, след като отпи.

— И да имам — привикнал съм с него — отвърна Холдън.

— Тъй де.

Бяха на вторите бири, когато се появи Мъртри. Той поговори няколко минути с бармана, после седна срещу Холдън и постави на масата бутилка уиски и чаши.

— Пийнете с мен, капитане — рече и наля в трите чаши.

— Ще идете в затвора за това, което направихте днес — изтъкна Холдън, взе чашата и я гаврътна. Уискито имаше възкиселия вкус на поясен дестилат. — Лично ще се погрижа за това.

Мъртри повдигна рамене.

— Може би. Аз пък ще се погрижа хората ми да оцелеят до времето, когато ще трябва да се реши въпросът със затвора. Изгубих двайсет души, като се имат предвид взривът на совалката и убийството на наземния ми екип. Няма да губя повече.

— Вие сте служител на отдела за сигурност. Не можете да обявявате военно положение и да разстрелвате хора, които не ви се подчиняват. Не бих го допуснал от легитимно правителство, камо ли от наемно ченге като вас. — Холдън си сипа втора чаша и я обърна.

— Как се нарича тази планета?

— Какво?

— Планетата. Как ѝ е името?

Холдън се наведе напред, готов да произнесе „Ил“. После спря. Мъртри го гледаше насмешливо.

— Доста време сте работили за СВП, капитан Холдън. Неведнъж сте проявявали искрена неприязън към онзи тип корпорации и компании, които наемат хора като мен. Имам известни резерви относно вашата способност да се справите непредубедено в тази ситуация. Фактът, че ме заплашвате и обиждате, не може да промени преценката ми.

— Вие подкопахте авторитета ми, като убихте поясен пет минути след пристигането ми — обвини го Холдън.

— Така е. Действие, което вероятно ви кара да смятате, че не приемам на сериозно ролята ви тук. Но вашите приятели от ООН са на година и половина от това място — продължи Мъртри. — Помислете за това. Разговорите отнемат между осем и единайсет часа, корабите могат да долетят след деветнайсет месеца при нормална скорост. Нашето местно правителство бе избито от терористи. Хората ми са били застреляни, защото са се опитвали да установят граждански ред. Наистина ли смятате, че ще чакам вие да поправите това, което се е объркало? Не, аз ще разстрелвам всеки, който заплашва експедицията на РЛЕ и нейните членове, и това няма да наруши съня ми. Такова е положението, в което се озовахте. По-добре да привикнете с него.

— Зная кой сте — вметна Еймъс.

Досега той бе толкова тих, че Мъртри и Холдън се сепнаха изненадано.

— Кой съм аз? — попита Мъртри почти игриво.

— Убиец — рече Еймъс. Лицето му беше безизразно, говореше безгрижно. — Криете се зад полицейска значка и псевдоюридическо извинение, за да се престорите, че имате право. Но изобщо не става дума за това. Гръмнахте онзи тип пред всички. И нямате търпение да го направите отново.

— Така ли било? — предизвика го Мъртри.

— Да. Та, като един убиец на друг, ще ви посъветвам да не опитвате тоя номер с нас.

— Еймъс, успокой се — предупреди го Холдън, но двамата мъже не му обърнаха внимание.

— Прозвуча като заплаха — произнесе Мъртри.

— Ами беше точно това — отвърна с усмивка Еймъс.

Холдън осъзна, че и двамата мъже държат ръцете си под масата.

— Ей, вижте.

— Мисля, че един от нас ще завърши този разговор облян в кръв — процеди Мъртри.

— Защо не още сега? — сви рамене Еймъс. — Аз съм открит за предложения. Да пропуснем междинната част.

В продължение на един безкрайно дълъг миг Мъртри и Еймъс се измерваха с поглед, а през това време в главата на Холдън се въртяха разни мисли: „Ами ако убият Еймъс… ако застрелят Мъртри… ако застрелят мен…“.

— Желая ви приятен ден, момчета — обяви накрая Мъртри и се изправи бавно. Ръката му не беше върху пистолета. — Задръжте бутилката.

— Благодаря — кимна Еймъс и си наля ново питие.

Холдън въздъхна облекчено и въздухът продължи да излиза от устата му сякаш почти още час.

— Знаеш ли, май наистина се захванахме с нещо, дето не ни е по силите — призна той.

— В някой момент ще трябва да застрелям този тип — каза Еймъс и вдигна чашата.

— Ще ми се да не го правиш. И бездруго ситуацията тук е като при железопътна катастрофа, да не говорим за тълпата недоволстващи заселници и готвещи бунт учени, ако нещо съвсем се обърка.

— Ако го гръмнем, може и да оправим работата.

— Не ми се ще да е така — поклати глава Холдън, но си мислеше, че Еймъс може да е прав.