Сибола гори

20. Елви

Седнала пред къщата, отпуснала ръка върху поставения на коленете ѝ ръчен терминал, Елви мижеше под вече познатата светлина на слънцето в очакване да пристигнат докладите от Луната. Комуникационният лазер на „Едуард Израел“ бе единствената им връзка със света и той бе задръстен с техническа информация, пращана от работните групи на планетарната повърхност и сензорните датчици на самия „Израел“. Беше донякъде успокояващо да знаеш, че въпреки всички трагедии и злощастия, сполетели Нова Тера, основната информация, летяща назад към дома, си оставаше научно-техническа. Макар и бавна, връзката бе много повече от това, с което доскоро разполагаха заселниците. „Барбапикола“ дори не поддържаше комуникациите им. Ръчните им терминали функционираха в ограничен режим, с наличната база данни в местно време и в тукашна мрежа, ако изобщо функционираха.

Подухна ветрец, който запрати към нея песъчинки, преди да утихне. Високо в небето зелените облаци се разпръснаха и скупчиха, изрисувайки синьото небе с повлекла, сякаш водорасли в езеро. Въздухът бе топъл, миришеше на прах, витаеше усещането за наближаващ дъжд. Докладите най-сетне пристигнаха, Елви ги изтегли в устройството и отдели един час, за да ги прегледа внимателно, да изслуша дебатите и да придобие представа за общата картина. Беше ѝ доста трудно да се съсредоточи заради света, в който се намираше сега.

Всичко на тази планета се променяше толкова бързо, всичко бе тъй различно от очакванията ѝ, та се изискваха мъчителни усилия да запази постоянна концентрация. Пътуването в пустинята, откриването на механизъм, чиято възраст навярно надхвърляше два милиарда години, ала той все още функционираше, макар и в съвсем минимален режим. Разкриването и унищожаването на терористи сред заселниците, което трябваше да донесе облекчение, но само засили безпокойствието ѝ. И, макар да не го бе споменала пред никого, непрестанно я спохождаха натрапчиви сънища за Джеймс Холдън.

Докладчикът от екрана приключи и Елви изведнъж осъзна, че не бе чула и думичка от изказването му. Тя въздъхна, пусна отново записа и го спря, преди жената от лабораториите на РЛЕ на Земята да може да каже нещо. Вдигна глава към небето, чудейки се къде може да са сега „Росинант“, „Барбапикола“ и „Едуард Израел“, скрити зад синкавата завеса на атмосферата. Един от растителните аналози до пътеката изпусна поредица от тракащи звуци. Беше нещо, с което отдавна искаше да се заеме, но все не ѝ оставаше време. Както и днес. „Доктор Окойе — говореше научният координатор, намиращ се на шейсет астрономични единици от нея, — тъкмо идвам от среща с нашите статистици и исках да ви запозная с нашия план за това как смятаме да продължим обработката на постъпващите данни през идните седмици. Лунната група би искала да получи допълнителни образци от няколко от изследваните от вас обекти, за да можем да стесним границите на…“

Елви слушаше съсредоточено, опитвайки се да прогони всички останали мисли и чувства. Този път стигна до края на доклада и състави списък на необходимите действия. За първи път осъзна колко е важна работата ѝ, щом променя програмите на огромни лаборатории у дома. Отбеляза си и че трябва да разпита Файез за някои особености на минералните проучвания. От Луната искаха разговорът им да се протоколира и да се прати при тях. С оглед на времето, което това щеше да отнеме, информацията щеше да постъпи на Луната преди утрешната среща. Но вместо да се заеме с тази задача тя отвори дневника и започна да попълва предстоящите. Водни и почвени проби. Образци от три различни растителни аналога. Доклад за чуждоземния обект…

От известно време се връщаше на мисълта какво може да е активирало обекта в пустинята. Холдън също присъстваше, когато това се случи, и след като той бе посредник в Нова Тера със задача да върне живота в нормалното, разумно русло, тя си мислеше, че може би, ако стигне до резонно обяснение за причината на тази активация, то би подпомогнало значително работата му. Би помогнало да се възцари мирът.

И не беше само още една причина да се срещне с него.

Тя прегледа отново задачите, които си бе поставила, сетне се замисли. Най-отдолу написа „Препоръчително писмо за Фелсия Мъртън“. Постоя така около минута, опитвайки се да определи чувствата си. Изтри реда, сетне го въведе отново.

Да влезеш в селцето бе като да се озовеш в съвсем различен свят, при това изпълнен с враждебност. Прашните улици не бяха пусти, но хората, вървящи по тях, сякаш се придържаха към стените. Усмивките и киманията, визуалният контакт и поздравите бяха изчезнали. Жителите на селището крачеха забързано, свели глави. Елви бе споходена от желанието да им се изпречи на пътя, да ги спре с тяло, докато покажат, че я виждат.

Къщата, където се бе случило, се намираше в края на селището. Огънят бе разтопил онова, което не бе изгоряло. Скелетът на постройката все още се издигаше, обгорен, наклонен към следобедното слънце. Тя спря отпред. Напомняше ѝ за нещо, но не можеше да си спомни за какво. Нещо, свързано с огън.

О, да, разбира се. Горящият чуждоземен обект в пустинята.

По средата на улицата крачеше въоръжен патрул на РЛЕ. Разговаряха за нещо и се смееха. Тя не успя да чуе какво точно, но докато се разминаваха, единият от двамата вдигна ръка за поздрав. Елви отвърна машинално. От другата страна на улицата една от поясните — казваше се Ейрин — излезе пред вратата, видя войниците и се поколеба, преди да пристъпи в осветената част. Елви извърна очи към нея. Жената вървеше изправила неестествено рамене и вдигнала глава. Нищо не разкрива по-ясно страха от желанието да го прикриеш. Някога това селище бе принадлежало на жената.

Елви влезе в салона с надежда да открие Холдън на неговата маса. Вътре цареше сумрак и ѝ трябваха няколко секунди, за да привикне. Видя само Еймъс Бъртън, който ядеше от купичка кафеникава юфка, ухаеща на изкуствени фъстъци и къри. В дъното Лусия Мъртън седеше с някого в едно от сепаретата. Елви извърна глава, преди докторката да срещне погледа ѝ.

Еймъс вдигна очи, когато го доближи.

— Чудех се, дали капитан Холдън… исках да разговарям с него. За онази находка. В пустинята.

— Нещо се е случило с нея?

— Имам една теория, която може да се окаже полезна.

„О, мили боже — помисли си тя. — Пелтеча като ученичка.“ За щастие Еймъс не забеляза или поне се престори.

— Капитанът отиде да подготви прехвърлянето на затворника — информира я той. — Ще се върне по залез.

— Добре — кимна Елви. — Няма нищо. Ще му предадете ли, че съм го търсила? Сигурно ще съм си у дома, когато си дойде. Може да ме намери там.

— Ще му съобщя.

— Благодаря ви.

Тя се обърна, свила юмручета в джобовете. Чувстваше се унизена, макар да не знаеше защо. Искаше само да сподели мнението си за чуждоземните находки и местната екосистема. Нямаше нищо нередно или…

— Елви!

Сърцето ѝ се сви. Обърна се и погледна към сепарето, където седеше Лусия Мъртън. Файез се бе завъртял на стола и ѝ махаше. Елви извърна очи към вратата с надеждата да измисли някакъв възпитан начин да се оттегли.

— Елви! Ела при нас. Пийни нещо.

— Разбира се — съгласи се тя и пое обратно, съжалявайки за всяка измината крачка.

Доктор Мъртън беше съвсем бледа, с изключение на тъмните кръгове под очите. Елви се зачуди дали не е болна, или това са признаци на стрес.

— Лусия — кимна ѝ за поздрав.

— Елви.

— Сядай, сядай — подкани Файез. — Докато стърчиш над мен, се чувствам ужасно нисък. Мразя да се чувствам така.

Елви приглади панталона и седна до него. Усмивката ѝ бе напрегната и неестествена. Лусия я погледна, сякаш се извиняваше. „Можеше да седнеш и до мен“ — казваше изражението ѝ.

— Тъкмо говорехме за Фелсия — обясни Файез и се обърна към Лусия. — Елви е нашият малък гений. Сериозно, знаете ли, че тя е човекът, написал първия научен доклад по цитоплазмена информатика? Това е тя. Седи до мен.

— Фелсия ми разказваше за вас — каза Лусия. — Благодаря ви, че сте се сприятелили с дъщеря ми.

„Твоето семейство се опита да ме убие — мислеше си Елви. — Делиш легло с мъжа, който иска да съм мъртва.“

— Няма защо — отвърна тя. — Фелсия е много талантливо момиче.

— Така е — потвърди Лусия. — Един Господ знае колко усилия положих да я разубедя да става лекар.

— Надявахте се, че ще остане? — попита Елви и гласът ѝ стана малко по-хаплив, отколкото искаше.

— Не това, не — разсмя се Лусия. — Радвам се, че напусна тази планета, решението ѝ бе мъдро. Страхувам се само, че избра този път, защото това бе моята професия. Исках сама да си намери място в живота.

— Пътят до Луната е дълъг — отбеляза Файез. — Аз например смених пет студентски специалности, преди да се влюбя в геохидрологията. По едно време исках да ставам пивовар. Представяте ли си?

Елви и Лусия казаха „да“ едновременно. Елви неволно се засмя. Лусия се изправи.

— Трябва да се връщам при Яцек — обясни тя.

— Той добре ли е? — попита Елви. Беше съвсем машинално. Проява на вежливост. Ала ѝ се дощя да премълчи въпроса в мига, когато го произнесе. Усмивката на Лусия бе тъжна.

— Толкова, колкото може да се очаква — отвърна. — Баща му заминава днес.

„Ще го откарат като арестант на «Росинант»“, помисли си Елви, но не каза нищо.

— Парите ви не струват тук — размаха ръце Файез. — Аз черпя.

— Благодаря ви, доктор Саркис.

— Файез. Наричайте ме Файез. Всички други го правят.

Лусия кимна и си тръгна. Файез поклати глава, протегна се и ръката му полегна върху рамото на Елви. Тя се дръпна към отсрещния край на масата.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита.

— Какво правя ли? Това ли ме питаш?

— Знаеш, че мъжът ѝ…

— Нищичко не зная, Елви. Нито пък ти. Мога само да интерпретирам върху крайно недостатъчна база данни, както и ти.

— Ти мислиш… мислиш, че не е…

— Мисля, че онази къща беше пълна с терористи. Мъртри ги изби и ни спаси. Ето какво си мисля. Освен това си мисля, че колкото повече местни ме познават и обичат, толкова по-малък е шансът да ме скалпират при следващия бунт. И… каква полза от цивилизацията, ако двама души не могат да си побъбрят на чаша бира? — Файез завъртя глава. — Не съм ли прав?

— И още как — провикна се от другия край Еймъс.

— Точно така — потвърди Файез.

— Ти си пиян.

— От доста време се занимавам с това — призна Файез. — Пих с поне една трета от хората, които се отбиваха в тази дупка. А сега трябва да ми кажеш къде бяхте всички вие, докато аз уговарях тук мира.

За миг ѝ се стори, че вижда на лицето му сянката на страха. Имаше го в ъгъла на устата му, в начина, по който избягваше погледа ѝ. Файез, който можеше да се смее на всичко, дори да беше нещо трагично, беше изплашен до смърт. И защо да не е? Намираха се на милиарди километри от вкъщи, на планета, която не разбираха, и насред война, в която вече имаше жертви и от двете страни. Всеки един от тези факти бе напълно достатъчен, за да изпита паника.

Файез чакаше. Чакаше следващата ескалация. Падането на втората обувка. Опитваше се да се намеси, да повлияе на ситуацията, колкото и безнадеждно да бе това. Елви го разбираше, защото се чувстваше по същия начин, само че не го знаеше, докато не го видя при друг.

Той изгледа навъсено масата, после погледът му срещна нейния.

— Какво правиш тук?

— Седя с теб, очевидно — отвърна тя.

„Чакам другата обувка.“