Сибола гори

25. Басиа

Басиа седеше сам насред мостика на „Росинант“. Беше пристегнат в противоускорителното кресло до пулт, за който му казаха, че е комуникационен. Индикаторите мълчаха в очакване някой да поиска връзка и само от време на време премигваха лампичките за текущ контрол. През екрана преминаваха неразгадаеми съкращения, системни названия и числа. Текстът бе в мек зелен цвят и Басиа си помисли, че в този вид едва ли съобщава нещо тревожно.

Алекс беше в пилотската кабина, зад затворения люк. Това не значеше нищо. Люковете се затваряха автоматично на всяка палуба, за случаи на загуба на херметичност. Предпазна процедура, нищо повече.

Ала имаше чувството, че са го заключили навън.

Таблото го изненада с внезапен изблик на статичен шум, последван от глас. Чуваше се разговор между двама души, но толкова тихо, че Басиа не успяваше да различи отделните думи. В единия ъгъл на таблото блесна надпис в червено „ЗАПИС“. „Росинант“ следеше и записваше всички комуникации около Ил. Може би Холдън го правеше целенасочено, за да разполага с данни и факти, когато се завърне от мисията си на Земята. Или пък това бе неизменна част от защитните системи на бойния кораб. Във всеки случай не беше нещо, с което да се занимава един обикновен заварчик. Или миньор. Или какъвто и да е бил с Куп и Кейт.

Басиа се оглеждаше за копче, с което съвсем да изключи звука, когато откъм таблото долетя гласът на Алекс:

— Имаме връзка.

— Добре — каза Басиа, макар да не беше сигурен дали пилотът ще може да го чуе. Не знаеше дали не трябва да натисне някое копче, преди да отговори.

Съобщението на екрана на пулта се промени и един глас произнесе:

— Не е необходимо да правиш нищо.

За един кратък момент Басиа си помисли, че човекът, произнесъл тези думи, бе прочел мислите му. Готвеше се да отвърне, когато друг, по-млад глас попита:

— Направо ли да говоря?

Беше Яцек. Вторият глас принадлежеше на Яцек. И сега Басиа позна и първия — Еймъс Бъртън. Мъжът, който го бе охранявал на площадката.

— Да — потвърди Еймъс. — Имаме връзка с „Роси“.

— Ало? — обади се Яцек.

— Здрасти, сине — отвърна Басиа и усети, че на гърлото му е заседнала буца.

— Те настроиха нашия ръчен терминал — обясни синът му. Под „тях“ Басиа предположи, че има предвид Еймъс и Холдън.

— О, така ли? — попита той. — Много добре.

— Но може да се свързва само с кораба — продължи Яцек и в гласа му се долови юношеско вълнение. — Не пуска видео или други от предишните неща.

— Какво пък, може и това да се появи по-късно.

— Казаха, че един ден ще имаме мрежа като тази в Слънчевата система. И че ще можем да правим каквото си искаме.

— Това е истина — потвърди Басиа. Очите му се пълнеха със сълзи, беше му трудно да следи съобщенията на екрана. — Ще имаме ретранслатори и рутери и ще можем да пращаме информация назад през порталите. Ще имаме пълноценна мрежа. Въпреки че пак ще става с голямо забавяне.

— Аха — съгласи се Яцек и последва дълго мълчание. — Как е на кораба?

— О, страхотно е тук — отвърна Басиа с престорен ентусиазъм. — Имам си собствена каюта и всичко необходимо. Запознах се с Алекс Камал. Той е много прочут пилот.

— Затворен ли си? — поинтересува се момчето.

— Не, не, мога да ходя където си искам на кораба. Много мили хора. Добри хора.

„Обичам те. Съжалявам. Моля се всичко да е наред с теб.“

— А позволяват ли ти да го управляваш?

— Не съм питал — отвърна със смях Басиа. — Но ме е страх да го направя. Това е голям и бърз кораб. Има много оръдия.

Последва нова дълга пауза, после Яцек каза:

— Трябва да го подкараш и да унищожиш кораба на РЛЕ.

— Не мога да го направя. — Басиа се опита да прозвучи като шега.

— Но трябва.

— Как е майка ти?

— Добре е — отвърна Яцек. Басиа почти чуваше повдигането на рамене в гласа му. — Тъжна е. Аз пак започнах да играя футбол. Вече сме достатъчно за два отбора, но се налага да си разменяме играчи.

— О, така ли? И ти какъв играеш?

— Краен защитник, но искам да съм нападател.

— Ей, защитата е важна. Без нея не става мач.

— Но не е забавно — оплака се момчето. Отново настъпи мълчание, сякаш и двамата се чудеха какво да кажат. Яцек се обади пръв:

— Вече ще си вървя, нали може?

— Само почакай малко — спря го Басиа, гласът му бе станал дрезгав. Помъчи се да говори с лек и игрив тон. — Не бягай още. Искам да те помоля за нещо.

— Момчетата ме чакат. Ще се разсърдят, ако закъснея.

— Майка ти… — поде Басиа, но спря и си издуха носа.

— Какво за мама?

— Трябва да я наглеждаш, за да не се преработи. Излиза нощем да събира растения. За лекарства. И не се наспива. Искам да се погрижиш да спи добре.

— Хубаво.

— Това е сериозно, момче. Искам да се грижиш за нея. Сестра ти замина и това не е добре, но сега къщата лежи на теб. Ще ѝ помагаш, нали?

— Да — обеща Яцек. Басиа не можеше да определи дали е натъжен, или ядосан. Или си мисли за футбола.

— Скоро ще се видим, сине — рече той.

— До скоро, татко.

— Обичам те — допълни Басиа, но връзката беше прекъсната.

Басиа изтри очи с ръкава на ризата. Тялото му се повдигна и увисна на ремъците. Разтърсваха го мъчителни ридания и така продължи още минута, преди да успее да си поеме въздух. Разкопча ремъците и пое назад, към кърмата, като отваряше и затръшваше зад себе си люкове. Звукът отекваше из целия кораб.

Прибра се в каютата, смени ризата и после няколко минути търка главата си с мокър пешкир. На борда имаше баня с душ — не помнеше кога за последно се е къпал с истински душ, — но той работеше само когато корабът бе под тяга.

Когато най-сетне си възвърна нормалния вид, Басиа се възнесе нагоре по стълбата. Чудеше се дали да почука на люка за мостика, ала веднага щом доближи електронния датчик, преградата се отмести със свистене.

Алекс бе завързан в пилотското кресло и на екрана пред него се виждаше схема на кораба с постъпващи данни от всички системи и мрежовидно изображение на Ил, чийто единствен голям континент бе изпъстрен с червени и жълти точки. И една зелена точка за Първо кацане. Пилотът разглеждаше намръщено екрана, сякаш очакваше от вселената да предприеме нещо по въпроса. Сякаш можеше да му върне екипажа още сега.

Басиа се готвеше да си тръгне, когато люкът зад него се хлопна и Алекс извърна глава.

— Здрасти — рече той и чукна с пръст по таблото.

— Здрасти — отвърна Басиа.

— Как мина разговорът? Всичко наред ли беше?

— Чудесно. Благодаря ти, че ми позволи да използвам радиото.

— Няма проблем, партньоре — засмя се Алекс. — Не искат да им плащаме на час.

Възцари се неловка тишина, докато Алекс продължаваше да натиска копчета върху пулта.

— На мен позволено ли ми е да съм тук? — попита Басиа.

— Нямам нищо против — отвърна пилотът. — Само не пипай нищо.

Басиа се настани на креслото зад Алекс и пристегна ремъка. Подложките на креслото завършваха със сложни ръчки за управление и той внимаваше да не ги докосва.

— Това е оръдейното кресло — поясни Алекс и завъртя своето към него.

— Ако трябва аз да…

— Не, няма нищо. Не е активирано. Можеш да натискаш копчетата колкото си искаш. Ей, да ти покажа ли нещо готино?

Басиа кимна и положи ръце върху ръчките. Бяха покрити с копчета. Оръдейното кресло. Тези ръчки държаха под контрол всички оръжия на „Росинант“. Искаше му се Яцек да може да седне в него и да ги завърти.

Алекс се обърна, направи нещо с таблото и екранът пред Басиа оживя. Виждаше се яркият диск на планетата. Той се опита да намери селището. Без зелената точка беше невъзможно на дневна светлина. Ако бяха на нощната страна, щеше да го открие по светлините.

Алекс направи нещо и на екрана се показа тъмночервена капка размекната скала.

— Това е луната, която започна да се топи. Не беше много голяма, но все пак човек би се запитал какво ли би накарало къс скала с подобни размери да се втечни.

— Знаем ли отговора?

— Не, за бога. Предполагам, че ще е някоя чуждоземна протомолекула.

Преди Басиа да попита за подробности, радиото изпука.

— Тук Алекс — обади се пилотът.

— Хлапето си тръгна, обаждам се да проверя как е горе — чу се гласът на Еймъс.

— Какво прави капитанът? — попита Алекс.

— Не е особено щастлив. И този път ми попречи да свърша това, което трябваше.

— Да застреляш шефа на РЛЕ в лицето?

— Уф — отекна гласът на Еймъс. — Сърцето ми се стопля, като виждам колко добре ме познаваш.

— Тя е в ръцете им, приятелче — произнесе с мек глас Алекс. — Не прави нищо, което ще оплеска тая работа.

— Да бе, знам.

— Искам само да наглеждаш капитана — продължи Алекс. — Аз ще се погрижа за заместничката.

— Ами ако ѝ сторят нещо?

— Тогава на Ил цяла година ще валят части от кораба им.

— Едва ли ще помогне — въздъхна Еймъс.

— Така е — съгласи се Алекс. — Няма да помогне, но въпреки това ще стане.

— Е, добре. Отивам да намеря капитана. Край на връзката.

Алекс натисна едно копче и на екрана се показа орбитата около планетата. В началото нямаше нищо, сетне се мярна дребна светлинка, не повече от един пиксел. Тя започна да се увеличава, докато накрая се превърна в огромен кораб в цветовете на РЛЕ. Увеличението продължаваше и не след дълго спря върху кърмата, където корпусът се разширяваше. На екрана се появи червен кръст.

— Няма да сваля очи от теб — промърмори тихо Алекс.

— Какво е това? — попита Басиа и посочи кръста.

— Там е монтиран реакторът. Сега „Роси“ го е прехванал като цел. Мога да пратя високоскоростен проектил право през сърцето му по-бързо, отколкото ще се задейства алармата.

— Това няма ли… нали знаеш? — Басиа описа с ръце експлозията.

— Не, по-скоро ще изпусне парата. Е, може да убие неколцина от екипа за поддръжка.

— Знаят ли, че се целим в тях?

— Не още, но ще ги информирам. Това ще осигури въздух на заместничката.

— Хубаво е, че можеш да направиш нещо, за да я защитиш — рече Басиа и искаше да спре дотук, но думите сами излязоха от устата му. — Дъщеря ми е на „Барбапикола“. Жена ми и синът ми са долу на Ил. Не мога да сторя нищичко за тях.

Надяваше се да чуе поне няколко утешителни думи.

— Аха — кимна Алекс. — Здравата обърка работата, а?

Той чукна на екрана и там се появи надпис „Електромагнитно оръдие — заредено“. Под него бе изображението на „Едуард Израел“.

— Ще трябва да се свържа с кораба — каза Алекс.

— За да ги предупредиш.

— По-скоро да ги заплаша — уточни Алекс. — Не е кой знае какво за човек, на когото държиш, но друго не ми остава. — Той се пресегна, затършува с ръка зад преградата и скоро откъм вентилационните отвори полъхна хладен вятър. Разроши оредяващата черна коса на пилота и изсуши потта на челото му. Алекс затвори очи и въздъхна.

— Аз дори не мога да заплашвам — продължи да се оплаква Басиа. — Всъщност, няма с какво да го правя.

— Ето затова бях двайсет години в Марсианския флот — отбеляза Алекс, затворил очи.

— Наистина? — подхвърли Басиа, но не знаеше какво да каже.

— Бях женен — продължи Алекс и завъртя лице под хладния повей.

Басиа мълчеше. Звучеше като разказ, а не разговор. Алекс или ще продължи, или ще спре дотук.

— Животът във флотата е гадна работа — заговори след малко Алекс. — Типичен рейд на боен кораб продължава от деветдесет дни до година, година и половина. Зависи от службата ти и дислокацията на флота. Та докато си на борда, а приятелката ти на повърхността, се случват всякакви неща. Някои избират многочленни семейства, групови партньорства, ей такива работи. Но аз съм за традиционния брак с един партньор и тя беше на същото мнение. Направихме го по традиционния начин.

Басиа кимна, макар че Алекс не можеше да го види. Докато строяха нови куполи, Басиа бе оставал на повърхността по четири-пет дни. Заради медицинската си практика жена му не можеше да пътува с него, макар че тогава още нямаха деца. Това бяха дълги седмици. Басиа се опита да ги удължи мислено в месеци и години, но не успя.

— Това означаваше, че тя ще си остане у дома, докато аз летя — обясни Алекс. — Тя си имаше своя работа. Софтуерен инженер. Доста добър, при това. Не го правеше, за да се отърве от мен. Но въпреки това, когато обичаш някого, искаш да си с него, а ние се обичахме. Бяхме си верни дори, ако можеш да го повярваш. Та моите отсъствия тежаха и на двама ни. Когато се прибирах, имаше опасност да счупим леглото.

Той се пресегна, спря вентилацията и погледна към Басиа. На широкото му лице бе изписана тъжна усмивка.

— Гадна ситуация, но тя не се отказа. През всичките тези двайсет години остана при мен. Докато бях с нея, всичко вървеше чудесно. Тя работеше у дома, а аз вземах голяма отпуска и тогава двамата закусвахме заедно. Аз копаех в градината.

Алекс затвори очи и Басиа си помисли, че може да е задрямал.

— Бил ли си някога на Марс?

— Не — отвърна Басиа. — Но жена ми е била.

— Новите райони, тези, които построиха, след като стана ясно от какво се нуждаят хората, за да са щастливи, са доста различни. Няма ги тесните каменни коридори. Сега строят широки коридори с много зеленина в тях.

— Като на Церера — рече Басиа. — Бил съм на Церера.

— Да, точно така. На Церера също го правят. Както и да е, можеш да кандидатстваш, за да получиш част от зелената площ. Да отглеждаш каквото поискаш. Имахме малко късче земя в коридора пред нашия дом. Жена ми садеше билки и малко цветя, имаше и подправки. Излизахме да работим в лехите.

— Звучи много приятно — съгласи се Басиа.

— Именно — кимна Алекс, все още затворил очи. — В началото не го знаех. Но наистина е така. Никога не съм бил градинар. На нея ѝ харесваше и тогава това бе най-важното.

— Тя почина ли? — попита неочаквано Басиа.

— Какво? Не, за бога.

— А какво стана?

— Стана това, че ме чака двайсет години да се пенсионирам. И след като го направих, вече не се налагаше да прекарваме известно време разделени. Тя работеше на половин длъжност, аз летях понякога със совалките. Прекарвахме доста време в леглото.

Алекс отвори очи и му намигна. Изглежда, чакаше отговор и Басиа попита:

— И после?

— После, един ден, докато бях на орбиталната станция и разтоварвах совалката, срещнах офицер от марсианската наборна служба и за малко не се записах отново във флота.

— Те вземат ли…

— Не, не вземат толкова стари и затова не се получи. Но когато се върнах долу, двамата се скарахме. Беше за нещо дребно, дори не помня какво. Истината е, че летенето ми е в кръвта. Тя ме чака двайсет години и си мислеше, че след това ще ѝ посветя целия си живот. Даде своята дан за съвместния ни живот и заслужаваше аз да направя жертвата.

Басиа предчувстваше, че продължението ще бъде като удар в стомаха.

— Но въпреки това я напусна.

Алекс не отговори, дори не помръдваше, просто се рееше над седалката. Когато най-сетне заговори, гласът му бе тих и напрегнат като на човек, който признава срамна постъпка. Надявайки се, че никой няма да го чуе.

— Един ден зарязах транзитната служба, влязох в офиса на компания за транспорт на вода и подписах петгодишен договор на влекач, летящ до Сатурн и обратно. Ето каква стока съм аз. Не ставам за градинар, нито за пилот на совалка, а както се оказа, и за съпруг. Роден съм да тикам огромни късове лед през вакуума.

— Не можеш да се виниш за това, което е станало — отбеляза Басиа.

— Така е. — Челото на Алекс бе прорязано от дълбока бръчка. — Но човек може да нарани хората, които обича, дори само защото е такъв, какъвто е. Аз съм такъв, не бях човекът, който жена ми искаше да бъда, и нещо между нас се скъса. Ти си решил как да постъпиш долу на планетата и заради това сега си тук с мен, вместо да си при семейството си.

Алекс се наведе и улови ръката му.

— Все още всичко зависи от теб. Аз не бих могъл да живея на повърхността и да стана такъв, какъвто ме искаше жена ми. Не мога да поправя това, което се случи. Не се изпълвай със самосъжаление. Ти оплеска нещата. Излъга хората, които обичаш. В момента те плащат цената за това и ти ги унижаваш с всяка секунда, в която не си до тях.

Басиа се дръпна сякаш го бяха зашлевили през лицето. Скочи от креслото, но ремъците го върнаха. Почувства се като муха, попаднала в мрежата на паяк. Наложи се да се овладее, за да ги разкопчае. Когато престана да се бори с тях, попита:

— Тогава какво да направя?

— Знам ли? — изсумтя Алекс. — Аз не мога да се оправя с моите бакии. Не ме питай какво да правиш с твоите.

— Как ѝ беше името? — попита Басиа.

— Талиса — отвърна Алекс. — Името ѝ е Талиса. Дори когато го произнасям, се чувствам, сякаш са ме натоварили с огромен чувал.

— Талиса — повтори Басиа.

— Но едно ще ти кажа. Никога вече не бих излъгал чувствата на някого, на когото държа. Стига да мога да го направя. И като стана дума, трябва да се обадя — добави той с ярка, плашеща усмивка.