Сибола гори

29. Холдън

Холдън стоеше на невисок хълм, от който като на длан се виждаше селището, и се опитваше да се наслаждава на красотата на планетата, ала умът му предъвкваше проблемите, с които му предстоеше да се справи. Обичайният прашен облак днес бе укротен от превалелия дъждец. След него селището изглеждаше чисто и добре поддържано. Мирно. Отгоре небето бе изумително синьо, прорязано от едва забележимите дири на височинните облаци. Ръчният му терминал показваше, че температурата е 22 градуса и има лек североизточен ветрец. Единственото, което би направило тази гледка още по-добра, щеше да е Наоми до него, или поне вестта, че е в безопасност на борда на „Роси“. Но едва ли можеш да искаш всичко от света.

— Липсват ми планетите — произнесе той, затворил очи и обърнат към слънцето.

— На мене не — отвърна Еймъс. Беше толкова мълчалив по време на тяхната следобедна разходка, че Холдън бе забравил, че е с него.

— Не ти ли липсва вятърът? Слънчевите лъчи върху кожата? Слаб дъждец?

— Не тези фактори на планетарния живот са се отпечатали в съзнанието ми — изръмжа Еймъс.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— Добре. — Холдън не се обиди на отказа му. Както неведнъж бе казвал, Еймъс имаше доста преживелици зад гърба си. Не обичаше хората да се ровят в миналото му и Холдън бе последният човек, който би се опитал. И без това вече знаеше повече, отколкото би искал, за тежките младежки години на Еймъс на Земята.

— Май ще е най-добре да се връщаме — подхвърли Холдън, след като се наслади още малко на вятъра. — Може вече да сме получили отговор на нашата молба до РЛЕ.

— Да бе — изсумтя Еймъс. — Началството в РЛЕ трябва да е пратило отговор секунди след като са приели нашето писмо, за да пристигне сега.

— Няма да позволя твоите намеци за несъвършенствата на скоростта на светлината да повлияят на моя оптимизъм.

— Че то какво ли може да му повлияе?

Холдън облиза замислено устни.

— Ако ни откажат — поде той. — Ако решат да позволят на Мъртри да я задържи… Тогава ще трябва да преценя дали тя е по-важна от опазването на мира на това място.

— Аха.

— И съм почти сигурен какво ще избера.

— Аха.

— Някои хора ще ме обвинят, че съм егоист.

— Така е — кимна Еймъс. — Но майната им. Те не са с нас.

— Това разделение на „ние“ и „те“ е в основата на тукашните проблеми — отбеляза Холдън, но ръчният терминал прекъсна по-нататъшните му размишления с пронизителния сигнал на алармата. Тревожното позвъняване, което бе запазил за изпаднал в беда съекипажник.

„Наоми — разтревожи се той. — Нещо е станало с Наоми.“

Еймъс пристъпи към него смръщил ръце и свил юмруци. Беше го споходила същата мисъл. Ако нещо се случи с Наоми, няма начин да попречи на Еймъс да убие Мъртри. Вероятно дори няма да се опита.

— Тук Холдън — произнесе той, като се опитваше да говори със спокоен глас.

— Капитане, възникна проблем — обади се Алекс. Гласът му бе изплашен, разтреперан. Холдън бе летял с Алекс при не една и две битки. Нито една следа от ракета на монитора не бе успявала да изкара пилота от равновесие. Каквото и да ставаше, беше много лошо.

— Сериозно ли е пострадала?

— Какво? Кой? За Наоми ли говориш? О, не, доколкото знам, с нея всичко е наред. Но вие долу страшно сте загазили.

Холдън се огледа. Селцето изглеждаше толкова спокойно. Нова смяна от поясни се качваха на колите, които щяха да ги откарат в мината. Няколко души вървяха по улицата, забързани по свои задачи. Двамата патрулни на РЛЕ разговаряха оживено с един местен и отпиваха димяща течност от термос. Единственият намек за насилие бе дребният гущер, който влачеше полуизядена птица назад към леговището си.

— Слушам — подкани го Холдън.

— Нещо избухна от другата страна на планетата. — Алекс говореше толкова бързо, че сливаше думите. — Изравни цялата островна верига там. Сякаш някой хвърли планина. Явление от мащабите на изтребването на динозаврите. Ударната вълна вече обикаля планетата. Имате около шест часа. Горе-долу.

Еймъс бе заменил гневната гримаса с искрено удивление. Не беше изражение, което се виждаше често на лицето му, придаваше му детински вид.

— Шест часа до какво, Алекс? — настоя Холдън. — Дай ни още подробности.

— Ветрове със скорост двеста-триста километра в час, светкавици, проливни дъждове. Достатъчно навътре в сушата сте, за да избегнете високо километър цунами.

— Основен пакет Божи гняв без удавянето — подхвърли шеговито Холдън, за да прикрие надигащия се страх. — Колко сигурно е да се случи?

— Капитане, пред очите ми обратната страна на планетата е на път да се разпадне. Това не е предсказание. Между вас и приближаващия се апокалипсис има само няколко хиляди километра.

— Имаш ли видео да ни пратиш?

— Да — потвърди пилотът. — Носите ли си сухо бельо да се преобуете, като го изгледате?

— Пращай го и така. Може би ще ми трябва, за да убедя местните. Край на връзката.

— Е, капитане — обади се Еймъс. — Какъв е планът?

— Нямам ни най-малка представа.

— Пуснете го отново — рече Мъртри, след като Холдън му показа записа на апокалипсиса, направен от Алекс през телескопа на „Росинант“. Те двамата и Керъл Чиуиуи бяха в заседателната зала и Холдън бе свързал терминала си с големия екран на стената.

Холдън се подчини и пусна за втори път записа. Отново големият остров изчезна в ослепителен изблик на светлина и на негово място се издигна огнен стълб. Отново масивната водна стена помете островите и изхвърли нагоре облаци пара и пепел. Отново ударната вълна се понесе във всички посоки от епицентъра на експлозията, повличайки със себе си гигантски водни талази.

Докато вървеше записът, Мъртри разговаряше тихо с някого по терминала си. Керъл клатеше леко глава, сякаш с това бе възможно да отхвърли доказателствата, показвани на екрана.

Записът свърши и Мъртри заяви:

— Това съвпада с нашите данни. Геоинженерната група смята, че става въпрос за някакъв тип термоядрена реакция, започнала на дъното на океана. — Холдън настръхна при мисълта, че охранителят може да ги лъже в един толкова важен момент, но успя да сдържи реакцията си.

— За бомба ли говорите? — попита Керъл Чиуиуи.

— Или за взрив на чуждоземен реактор — каза Мъртри. — Сега не му е времето да си играем на предположения.

— Колко бързо можем да се евакуираме? — попита Керъл с изненадващо спокоен глас за човек, току-що погледнал Армагедон в очите.

— Точно това трябва да обсъдим — изтъкна Холдън. — Какви възможности имаме да опазим колонията? Защото за евакуацията сме закъснели с около пет часа.

— Евакуацията няма да свърши работа — възрази Мъртри, — поне ако използваме нашата совалка. Времето ни е твърде ограничено. Ще трябва да летим на фона на прииждащи атмосферни бури и усилена йонизация. По-добре да се опитаме да оцелеем тук и да запазим совалката за след това.

Холдън се намръщи, но кимна.

— Неприятно ми е да го кажа, но трябва да се съглася. Алекс спомена, че не може да свали „Роси“ и да го вдигне преди ударната вълна. Ако се опитаме да проведем спешна евакуация, нищо чудно да възникнат размирици. Как ще обясним на някои, че няма места за децата им в совалката?

— Размириците не са проблем — вметна Мъртри. Спокойствието в гласа му беше плашещо.

— Как ще опазим всички? — попита Холдън, като отново се направи, че не е доловил предизвикателството. — Цялата колония?

— Има мини — подхвърли Еймъс. Извисяваше се над Холдън като грижовен баща. Правеше го винаги в присъствието на Мъртри.

— Не — поклати глава Керъл. — Там е съвсем равно. Ако се изсипят проливни дъждове, ще ги залеят.

— След като не можем да разчитаме на мините или на пещери, да опитаме с руините — предложи Холдън.

Мъртри се облегна назад, смръщил вежди.

— Какво ви кара да смятате, че руините ще издържат на ветрове със скорост триста километра в час?

— Честно ли? Нямам основателна причина да го вярвам — призна Холдън. — Но те са там от много време. Това е всичко, с което разполагаме. Надявам се, че щом са издържали досега, ще могат да издържат и на това, което идва.

— По-добре от тези къщурки, в които живеете — добави Еймъс и повдигна яките си плещи. — Мога да сваля всяка от тях с ритник.

Мъртри продължаваше да се накланя назад, загледан в тавана и примляскващ тихо. След няколко секунди каза:

— Добре. По-добър план едва ли можем да измислим за момента. Трябва само да издържим на първата ударна вълна. Идващото след нея също няма да е погалване, но ще се справим. Ще играем по вашата свирка. Аз ще се погрижа хората ми да се размърдат. А вие съобщете на вашите.

— Керъл, събери колкото се може повече хора, които да разпространят вестта — нареди Холдън. — Нека всички вземат колкото могат вода и храна, но нищо друго. Нямаме време да си правим снимки за спомен. Цялата планета гори.

— Аз ще ѝ помогна — заяви Еймъс.

— Часовникът цъка — припомни им Холдън и чукна с пръст ръчния си терминал. — Искам да ви видя всички до четири часа в руините. И нито минута повече.

— Ще се опитаме — увери го Керъл.

Отне доста повече време, отколкото се надяваше Холдън, за да изкарат колонистите. Всеки от тях изразяваше недоверие и изненада. След това трябваше да споделят изненадата си. А после — да обсъдят какво да вземат със себе си. Някои настояваха да носят лични вещи и всеки бе сигурен, че неговият случай е уникален. Когато се стигнеше до такива разправии, Холдън едва се сдържаше да не им се разкрещи.

Виновни бяха синьото небе и лекият ветрец. Кой би повярвал, че се задава бедствие в подобна обстановка? Достатъчно бе да погледне нагоре, където се рееха пухкави облачета. Съгласяваха се само защото бяха свикнали да слушат Холдън, Керъл и Мъртри и вярваха, че говорят за сериозни неща. Но Холдън виждаше недоверието в очите им, долавяше го във всеки опит да се бавят или да спорят.

На другата страна на улицата мъж държеше вързоп с дрехи в едната си ръка, а с другата влачеше контейнер с вода. Еймъс пристъпи към него и му заговори усмихнато. Мъжът завъртя енергично глава и се опита да го заобиколи. Еймъс дръпна вързопа и го метна на покрива на близката къща, вдигна контейнера и го тикна в ръцете на мъжа. Мъжът понечи да възрази, но Еймъс го гледаше с унесената си усмивка и накрая другият махна с ръка и продължи към руините.

— Капитане? — повика го отзад напрегнат глас. Холдън се усмихна и се обърна. Елви Окойе и го гледаше усмихнато, преметнала голяма чанта през рамо.

— Здравей — поздрави той. — Какво носиш?

— Одеяла. Файез, Судям и аз взехме одеялата от склада. Когато отломките покрият всичко наоколо, температурата ще падне драстично. Нощите ще бъдат студени.

— Много добре сте се сетили. Вероятно трябва да кажем и на другите да вземат одеяла.

— Освен това — продължи тя — ще ни е нужна помощ за нашите химици.

— Помощ?

— Машината за химични анализи е доста тежка и те се измъчиха да я преместят. Един или двама души ще им улеснят задачата.

Холдън се разсмя и поклати глава.

— Елви, не отиваме там за научни изследвания. Кажи им да я зарежат и да вземат вода и храна.

— Тя прави вода — подчерта Елви.

— Да се запасят и с… тя прави вода?

— Може да стерилизира и дестилира вода — кимна Елви, сякаш жестът ѝ щеше да го накара по-бързо да се съгласи. — Сигурно ще ни потрябва. Когато свършат бутилките.

— Ами да — каза той, чувствайки се като идиот.

— Именно. — Тя се ухили, доволна, че е помогнала.

— Еймъс! — извика Холдън. Когато едрият мъж се обърна, той посочи Елви. — Иди да ѝ помогнеш да преместят една голяма машина.

— Машина? — намръщи се Еймъс. — Не трябва ли да вземем само вода и храна…

— Тя прави вода — отвърнаха едновременно Елви и Холдън.

— Ясно — кимна Еймъс и пое забързано към групата.

Холдън забеляза, че в небето се бе появил едва забележим тъмен ореол. Слънцето все още беше високо. Едва преваляше пладне. Но слънчевата светлина придобиваше червеникав оттенък и светът потъваше в мрак, сякаш красивият залез започваше пет часа по-рано. Нещо в тази промяна накара по гърба му да преминат тръпки.

— Тичай при вашите — побутна той Елви — Хайде. И им кажи да побързат.

Тя не възрази, обърна се и хукна назад към квартала на РЛЕ. Около него колонистите вече не спореха и се движеха доста по-бързо и целенасочено. От време на време хвърляха уплашени погледи към небето.

Холдън не бе влизал в руините, откакто бе идвал да оглежда мястото на престъплението. Имаше същото зловещо и нечовешко излъчване, каквото бе виждал и друг път, първо на Ерос, след епидемията, по-късно и на станцията на Пръстена, в сърцето на мрежата от портали. Извивки и ъгли, които бяха сбъркани според представите му и същевременно някак странно красиви. Опита се да си представи за какво ли може да ги е използвала протомолекулата и не успя. Не приличаха на помещения за причудливи машини, нито на жилища с мебели и лични вещи. Сякаш, макар и празни, те все още изпълняваха необяснимите функции, за които са били предназначени по начало.

Именно тук Басиа Мъртън и другите бяха крили експлозивите. Тук бяха убили групата охранители. Най-кървавите престъпления, извършвани на планетата, се бяха случили на мястото, където отиваха сега.

— Дайте ми бройката — говореше Керъл Чиуиуи на една от помощничките си. — Кой липсва? Намерете кой липсва.

Непрестанно броеше колонистите, но хората продължаваха да прииждат и да се смесват с вече дошлите. Невъзможна задача, ала Холдън не можеше да не се възхити на упоритостта ѝ.

Научната група на РЛЕ се беше сгушила в овалния ъгъл на голямата централна зала и Елви бе при тях. Няколко учени се суетяха около масивната машина. Подготвят синтезатора на вода, надяваше се Холдън. Лусия прекоси стаята и заговори с Елви. Синът ѝ Яцек я следваше неотстъпно. Холдън въздъхна облекчено, като видя, че са тук. Горе на „Росинант“ Басиа сигурно си гризеше ноктите от притеснение и Холдън изпита задоволство, че ще може да му съобщи, че всички са налице.

— Ей, капитане — повика го Еймъс, идващ от една странична стая, където бяха настанени колонисти. — Имаме проблем.

— Още един ли? По-лош от опустошителната буря, дето се е насочила към нас?

— Е, не чак толкова. Преброихме хората и изглежда, семейство Далк липсва.

— Сигурни ли сме в това?

— Съвсем — отвърна със свиване на рамене Еймъс.

Керъл видя, че говорят, и се насочи към тях.

— Сто процента — включи се в разговора тя. — Клей Далк беше в града за припаси, когато го предупредихме. Отиде да вземе жена си и дъщеря си. Къщата им е чак на другия край. Трябваше да пратя някого с тях, но не се сетих…

— Имала си достатъчно работа — успокои я Холдън. — Колко далече е къщата им?

— Три километра — отвърна Еймъс. — Смятам да ида с тия момчета и да видя дали ще можем да ги открием.

— Почакай малко — спря го Холдън. — Не съм уверен, че ще успеете да изминете шестте километра дотам и обратно за времето, което ни остава, камо ли да търсите хора.

— Шефе, няма да оставим онова малко момиченце — изтъкна Еймъс. Говореше привидно спокойно, но Холдън долови скритата в гласа му заплаха.

— Добре — предаде се той. — Но нека първо се свържа с „Роси“, за да проверя как се развиват нещата. Изчакай поне това.

— Хубаво — съгласи се Еймъс. — И бездруго отидоха да търсят пончо за момичето.

Холдън напусна голямото помещение и пое по коридорите в търсене на входа. Чуждоземната постройка беше лабиринт от свързани тунели и стаи. Докато вървеше, той извади ръчния терминал.

— Алекс, тук Холдън, чуваш ли ме?

Звукът, който дойде в отговор, бе примесен с пращене и пукот от масивната атмосферна йонизация, но все пак Холдън успя да различи гласа на Алекс:

— Тук Алекс. Какво става?

— Докладвай за обстановката. Колко близо е до нас?

— О, шефе, достатъчно е да погледнеш на запад — страхът в гласа на Алекс бе осезаем въпреки статичния шум.

Холдън излезе от централния вход на руините и погледна към бавно залязващото слънце.

Черна завеса скриваше хоризонта докъдето му стигаше погледът. Движеше се толкова бързо, че дори от десетки километри разстояние изглеждаше сякаш препуска към тях: тъмна, търкаляща се планина, озарявана от светкавици. Земята под краката му се тресеше и подскачаше и Холдън си спомни, че звукът се движи по-бързо през твърда повърхност, отколкото по въздуха. Вибрациите, които усещаше, бяха като далечни бойни викове на задаващата се стихия. Той още оглеждаше хоризонта, когато долетя нарастващ рев.

— Какво е положението? — попита Еймъс, който тъкмо бе излязъл в коридора. Вече си слагаше раницата. Зад него стояха няколко колонисти, с изражение на страх и надежда на лицата.

— Закъсняхме, човече — поклати глава Холдън. — Закъсняхме.

Не беше сигурен дали има предвид само семейство Далк или всички тях.