Сибола гори

30. Елви

В началото фронтът на бурята се приближаваше бавно — преграда от мътна, кипяща пяна, по-висока от най-високите небостъргачи и тласкаща пред себе си вълна от нагорещен въздух, колкото да покаже, че е съвсем истинска. А после — между две поемания на дъх — тя се стовари с чудовищна сила. Въздух, вода и кал нахлуха през прозорците, коридорите и отворите в стените като избълвани от пожарникарски маркуч потоци. Ревът бе оглушителен. Елви се сви, опряла гръб в стената и обгърнала с ръце коленете си, и остана така. Стената зад гърба ѝ се тресеше и вибрираше при всеки свиреп порив на урагана.

Михаела бе седнала срещу нея, запушила ушите си с длани и отворила уста в ням вик. Елви очакваше, че дъждът ще е студен, но не позна. Водата, която запълваше бързо пода на помещението, бе топла и солена, и кой знае защо това влошаваше още повече нещата. Тя сплете пръсти и ги стисна, докато я заболяха кокалчетата. Въздухът бе изпълнен с кални пръски, беше ужасно трудно да се диша. Някой се показа за миг под арката вляво от нея, но тя не можа да различи кой е. Беше сигурна, че руините ще рухнат, че древните стени ще се сгромолясат и ще ги смачкат до един. Изведнъж в съзнанието ѝ изникна споменът за катастрофата на совалката, паниката, страхът и последвалият жесток сблъсък. Толкова приличаше на ставащото сега, че вече почти бе готова за финалния удар. Това поне щеше да сложи край на всичко.

Знаеше, че е ден, ала единствените светлини идваха от аварийните лампи и почти постоянната канонада на светкавиците, озаряващи за миг лицата на хората. Млад мъж с лице като издялано от камък и застинало изражение на мъка и страдание. Дете, не повече от осемгодишно, заровило глава в рамото на майка си. Уей и Мъртри с униформи, притиснати като любовници и крещящи си един на друг в ушите, за да надвият общата врява. Бързите барометрични промени бяха невидими, но тя ги усещаше в миговете, когато внезапно и необяснимо ѝ призляваше и тялото ѝ се чувстваше по странен и неприятен начин. Не знаеше дали сътресенията идват от стените, или са плод на изопнатите ѝ докрай нерви.

В някой момент възприятието ѝ претърпя промяна. Нямаше представа дали бурята продължава минути, или от часове. Беше като полусъзнателно преживяване на тежка травма, обречената търпимост на нападнатия, който се е оставил изцяло на милостта на своя похитител. От време на време усещаше, че изплува в съвсем ясно съзнание, колкото малко след това отново да се върне във вцепенението. В шока. Може би наистина изпадаше в шок. Възприятията ѝ сякаш премигваха — ту се включваха, ту изключваха. Беше се сгушила до Файез, вкопчила ръце в лакътя му, но не помнеше как се е озовала до него. Калните талази вече стигаха до глезените им, телата им бяха изцапани с кал. Имаше я навсякъде.

„Когато това свърши, ще се върна в къщата и ще се къпя часове наред, а после ще спя цяла седмица“ — обеща си тя. Знаеше, че е нелепо. Нямаше начин къщата ѝ да е издържала, но все още някаква част от нея таеше надежда. Една ярка, червена светкавица блесна почти едновременно с трясъка. Тя стисна зъби, затвори очи и остана неподвижна.

Първата промяна, която забеляза, бе бебешкият плач. Елви се размърда и осъзна, че дрехите ѝ са подгизнали от вода и кал и залепнали за тялото ѝ. Завъртя глава, опитвайки се да види откъде идва неприятният шум. Усети мисълта да се заражда някъде дълбоко в ума ѝ, преди да осъзнае какво е това, сюрреалистична пауза между възприемането и осъзнаването. Чуваше нещо — разни неща, които обаче бяха различни от зловещото клокочене на бурята. Опита да се изправи, но краката ѝ се подгънаха. Тя приклекна в калта, отърси се, размърда рамене и опита отново. Дъждът падаше косо през прозорците и все още се изливаше като с кофи от черното небе. Вятърът виеше, свистеше и стенеше. При всякакви други обстоятелства това щеше да е пикът на бурята. От време на време нещата за кратко се влошаваха.

— Доктор Окойе?

Лицето на Мъртри бе осветено отдолу, през рамото му бе преметнат включен на аварийно осветление фенер. Гледаше я с любезна усмивка на лицето и съсредоточено изражение. За миг през главата ѝ премина мисълта дали има нещо на този свят, което би извадило този човек от равновесие, и тя реши, че вероятно няма. Почувства се успокоена от тази негова непоклатима увереност, но тялото ѝ не беше толкова склонно да последва съзнанието. Поне засега.

— Добре ли сте, докторе? — повтори той и положи ръка на рамото ѝ.

Тя кимна и когато той понечи да продължи, Елви го улови за ръката.

— Колко време?

— Фронтът ни удари преди около шестнайсет часа.

— Благодаря ви — промълви тя и погледна към прозореца и дъжда. Светкавиците все още си играеха между облаците и се пресягаха за миг към земята, но не толкова често. Блясъците им озаряваха един променен пейзаж. Там, където вчера имаше пустиня, сега течаха реки. Цветята, или това, което смяташе за цветя, бяха пометени и отнесени. Не се виждаше нито едно стъбълце. Какво ли бе станало с гущерите имитатори? Или птицеподобните животинки, които бе нарекла за себе си каменни врабчета? Беше намислила да излезе в полето на изток от селището и да събере образци от розови лишеи, но сега и това нямаше да се случи.

Усещането за загуба тежеше като буца на гърлото. Беше видяла екосистема, непозната досега на човечеството, мрежа от живи организми, различна от всичко, което познаваше. Тя и колегите ѝ бяха единствените хора, крачили из тази градина. А сега я нямаше.

— Природата е свикнала да се възстановява след всяко бедствие — промърмори тя. Истина, известна на всички биолози, но сега я произнесе, сякаш казваше молитва. Като че се опитваше да си обясни всичко, на което бе станала свидетел. Да намери утеха. Да придаде на света усещане за причина и смисъл. Организмите израстват в определена среда и после тази среда се променя. Такава е природата на вселената, което бе вярно тук точно толкова, колкото и на Земята.

Тя заплака тихо и сълзите ѝ се смесиха с капките на дъжда.

— Виж, ето това не бях очаквал — каза Холдън. Тя се обърна и го погледна. Приличаше на избеляла фотография на предишния Джеймс Холдън. Косата му бе полепнала на темето. Ризата му бе изпръскана с кал.

Беше твърде изморена, за да обръща внимание на тези неща. Взе ръката му в своята и проследи погледа му към далечния край на руините. Дланта му бе твърда и топла и ако имаше известно колебание у него, поне не побърза да я дръпне.

Керъл Чиуиуи и още четирима колонисти се мъчеха да препречат пътя на нахлуващия през прозореца дъжд с големи найлонови плоскости. Зад тях двайсетина колонисти се бяха разделили на малки групички, сгушени под одеялата. Хора от службата на Мъртри обикаляха между тях с шишета с вода и пакети със суха храна. Файез и Лусия стояха един до друг и разговаряха оживено. Елви не можеше да чуе какво обсъждат.

— Какво по-точно не сте очаквали? — попита тя. — Нищо не виждам.

Той стисна за миг пръстите ѝ и после пусна ръката ѝ. Без допира на неговата нейната длан сякаш стана по-студена.

— Хората от вашата охрана да помагат на поясните — обясни той. — Но май нищо друго на този свят не сплотява повече от бедствието.

— Това не е вярно — възрази Елви. — Винаги бихме помогнали. Дойдохме тук с планове да им помагаме. Не зная защо всички ни мислят за толкова ужасни. Нищо лошо не сме сторили.

При последните думи гласът ѝ потрепери и тя се разплака. Чувстваше се странно откъсната от самата себе си, сякаш се гледаше как плаче отстрани. Холдън положи ръка на рамото ѝ и едва тогава тя усети болката. За известно време я изпълни цялата. Заля я като потоп. Блеснаха три кратки светкавици, ослепителни и ярки, и гръмотевиците им отекнаха в далечината.

— Съжалявам — пророни тя, когато отново можеше да говори. — Но всичко това ми дойде множко.

— Не, аз трябва да се извиня — рече Холдън. — Не исках да те накарам да се почувстваш по-зле. Просто…

— Разбирам. — Тя отново посегна към ръката му. Нека ѝ се присмее. Нека я отблъсне. Вече не я беше грижа. Просто искаше той да я докосва. Да я държи.

— Ей, капитане. — Еймъс изплува от мрака. Беше загърнат с яркожълто пончо. — Ще се справиш ли сам за известно време?

Холдън отстъпи назад и се отдръпна от нея. За миг тя почувства раздразнение, заплашващо да се превърне в гняв към големия мъж. Прехапа устни и го изгледа намръщено. И да забеляза, той не го показа с нищо.

— Не зная как точно да ти отговоря — изсумтя Холдън. — Не виждам причини да умра в близките часове. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Мисля, че е достатъчно — кимна Еймъс. — Нали се сещаш за онова семейство, дето не можа да пристигне навреме? Е, отиваме да ги търсим.

Холдън сви вежди.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Навън все още не е утихнало. И има толкова вода, колкото това място едва ли е виждало досега. Ще има залети места и няма никакъв начин да ви помогнем, ако течението ви повлече на юг.

— Те имаха малко момиче — подчерта Еймъс. Двамата мъже се изгледаха продължително, сякаш останалата част от разговора бе преминала в друга среда. Елви ги наблюдаваше напрегнато, бяха като членове на семейство, отдавна привикнали да общуват по свой начин.

— Пази се — рече накрая Холдън.

— Ще направя каквото е по силите ми. Макар че корабът може да е отплавал.

Към тях се приближи Уей. Беше свалила бронята си, но автоматът все още бе преметнат на гърба ѝ. Тя кимна на Еймъс.

— Имам още двама души, които са готови да дойдат.

— Няма значение за мен, щом няма и за вас — отвърна Еймъс. Уей кимна. В очите ѝ имаше мрак, също както в неговите.

Елви се огледа. Неколцина мъже навличаха дрехи като тази на Еймъс. В тъмнината бе трудно да се каже колко от тях са от РЛЕ. Дори поясните и земляните не можеха да се различат. Елви не знаеше дали това се дължи на тъмнината, или някаква функция на ума ѝ продължаваше да променя възприятията. Човешкият ум понякога действаше по този начин.

Тя разпозна сред групата Файез и изведнъж я завладя страх.

— Чакай — извика му Елви. — Файез, почакай. Какво правиш?

— Отивам да помогна — отвърна той. — А и вече не издържам в тая рибна консерва. Свикнал съм на повече лично пространство. Близостта с всичките тези хора ме потиска.

— Не отивай. Навън е опасно.

— Зная.

— Остани тук! — Тя го сграбчи за пончото и се опита да го изхлузи през главата му. — Аз ще ида.

— Елви! — извика той. — Елви! Спри!

Ръцете ѝ бяха мокри от найлоновото наметало.

— Остави ги — примоли се тя. — Те са професионалисти. Могат да се погрижат за проблема. Ние… хората като нас…

— Мисля, че отминахме момента, в който се деляхме на „ние“ и „те“ — подхвърли Файез. След миг добави: — Знаеш какъв съм, Елви.

— Не, Файез, ти си добър човек.

Той повдигна глава.

— Елви. Исках да кажа, че съм геолог. Но едва ли им трябвам, за да разговаряме за тектонични плочи. Ти какво си помисли?

— Ох. Аз просто…

— Хайде, професоре. — Уей го тупна по рамото. — Време е да идем на малка разходка.

— Как бих могъл да откажа? — попита Файез и се отдръпна от Елви. Тя остана да гледа как шестимата се изнизват през входа. Еймъс, Уей, Файез и трима колонисти — не, двама колонисти и Судям. В ръцете си държаха химични фенери за еднократна употреба. Отвън ги посрещна стихията. Елви доближи прозореца, без да обръща внимание на шибащия я в лицето дъжд. Еймъс и Уей вървяха отпред, привели глави, и найлоновите наметала плющяха зад гърбовете им. Останалите ги следваха отблизо, скупчени като патенца. Нощта около тях бе черна и страшна и те се изгубиха зад завесата на пороя, който намаляваше с всяка изминала минута. Елви остана, загледана в мрака дълго след като вече не можеше да ги различава.

Откри Лусия и Яцек в една от големите зали. Двама поясни се опитваха да прикачат голяма пластмасова плоскост на прозореца, за да спрат дъжда и вятъра. Останалите чистеха калта от пода. Вече бяха свършили по-голямата част от работата и Елви видя бели линии по земята. Останалите колонисти спяха сгушени под одеялата. Тътнежът на бурята бе достатъчно силен, за да заглушава стенанията им. Или повечето.

Лусия погледна към нея. Изглеждаше остаряла с цяло десетилетие, но все пак намери сили да ѝ се усмихне. Елви приклекна до нея. И двете бяха покрити със солена кал и от тях вече полъхваше на застояло. Всички дребни животинки, обитаващи големия океан на планетата, които са били изтръгнати от средата им и запокитени надалече, сега започваха да гният. Късаше ѝ се сърцето при мисълта за мащабите на изтреблението около тях.

— Какво мога да направя за теб? — попита Лусия.

— Дойдох да попитам същото — отвърна Елви. — Кажи ми с какво мога да помогна.

Дългата ужасна нощ сякаш нямаше край, само дъждът продължи да отслабва. През облаците не се процеждаше никаква светлина. Нямаше дъги, които да възвестяват края на бедствието. Елви се местеше от една групичка към друга, разговаряше, проверяваше как са. Някои бяха колонисти, други хора от РЛЕ. Всички имаха едни и същи стъписани изражения, същото нескрито учудване от факта, че са още живи. Мирисът на разложено се усилваше непрестанно и ставаше все по-непоносим. Елви не искаше да си представя как ще мирише този свят, след като водата се оттече и слънцето огрее с горещите си лъчи околностите. Това беше проблем на следващия етап.

Не усети кога е заспала. Стоеше при прозореца и гледаше навън с надеждата да зърне завръщащата се групичка. Помнеше съвсем ясно, че чу гласа на Холдън зад себе си и женски глас, който му отвръщаше. Искаше да се обърне, да го потърси, да попита дали може да помогне. Да върши нещо, само да не оставя на мислите да се гонят безпорядъчно в главата ѝ. Но вместо това се събуди.

В началото не знаеше къде е. Изтощеният ѝ ум се опитваше да обрисува стените на нейната каюта на „Израел“, сякаш все още летеше към Нова Тера. Сякаш нищо от това не се бе случило. А след това настоящето я притисна.

Беше в ъгъла на малко помещение. Още осем души бяха насядали наблизо, отпуснали глави на ръцете си. Някой хъркаше, нечие тяло бе притиснато към нейното. В далечината блесна светкавица и тя видя, че човекът, който седеше до нея, е Файез. Гръмотевицата, която последва, бе продължителна, но приглушена. След нея се чуваше само трополенето на дъжда. Тя го докосна по рамото и го разтърси леко.

Той изпъшка и се раздвижи. Пончото му изшумоля едва чуто.

— О, добро утро, доктор Окойе — промърмори. — Мислех си, че ще се срещнем тук.

— Такова ли е?

— Кое да е такова?

— Утро ли е вече?

— Честно казано, не знам дали изобщо има утро.

— Открихте ли ги?

— Нищо не намерихме.

— Съжалявам.

— Искам да кажа — съвсем нищичко. Нямаше и следа от къщите. Първо кацане е изтрито от лицето на земята. Шахтите са заличени и пейзажът е съвсем променен. Няма ги дори пътищата.

— Ох.

— Помниш ли снимките за природни бедствия с ужасно много отломки? Е, представи си същото, само че без отломки.

— Съжалявам — промърмори Елви.

— Ще бъде истинско чудо, ако са оцелели някъде. Успяхме да се свържем с „Израел“. Съдейки по наблюденията отгоре, още доста време няма да виждаме изгрева на слънцето. Никой не произнася термина „ядрена зима“, но според мен спокойно можем да заявим, че известно време нещата тук ще са доста трудни. Разполагаме само с енергията от акумулаторите, но нямаме хидропонни вани. А водата ще е само колкото ще подава машината. Надявах се, че някои от складовете са оцелели. Бяха доста солидно построени.

— И все пак. Сигурно има и нещо добро във всичко това.

— Възхищавам се на психотичния ти оптимизъм.

— Говоря сериозно. Погледни ни само. Ти тръгна с Еймъс, Уей и местните. Вече всички сме заедно. Работим заедно. Грижим се един за друг. Може би това е било необходимо, за да спрем веригата от насилие. Преди това имаше три страни. Сега е само една.

Файез въздъхна.

— Така е. Нищо не сближава повече хората от природното бедствие. Или което и да било бедствие. Защото, ако питаш мен, на тази планета няма нищо естествено.

— Ето ти още едно добро нещо — посочи тя.

— Така е — съгласи се Файез. Малко след това добави: — Давам му пет дни.