Сибола гори

31. Холдън

Холдън бе виждал веднъж като дете последствията от торнадо. Те се срещаха рядко в равнините на Монтана, където бе израсъл, но не бяха и съвсем нечувани. Едно такова се бе спуснало над търговския комплекс на няколко километра от фермата на неговото семейство и местните жители се бяха събрали, за да разчистват останките. Майка му Тамара го бе взела със себе си.

Торнадото бе ударило земеделския пазар в средата на комплекса, без да засегне магазина за хранителни стоки и бензиностанцията от двете страни. Пазарът бе смазан като от гигантски юмрук и зоната на поражението се простираше на стотина метра във всички посоки. Това бе първата среща на младия Джеймс Холдън с яростта на природата и години след това го спохождаха кошмари, в които стихията отнасяше тяхната къща.

Бедствието сега беше много по-лошо.

Холдън стоеше там, където според ръчния терминал доскоро бе центърът на селището, и несекващият дъжд се стичаше по гънките на пончото му. Наоколо имаше само кал и малки водовъртежи във водата. Нямаше и следа от постройки. Нямаше разхвърляни отломки. При подобна сила на вятъра нищо чудно останките да бяха отнесени на стотици километри оттук, може би дори на хиляди. Нямаше начин да построят наново Първо кацане. Нямаше какво да се построява.

Светкавици продължаваха да озаряват облаците отгоре, следвани след кратки секунди от тътнежи, като бараж на далечна канонада. Дъждът се усилваше и снижаваше видимостта до няколкостотин метра, сред калните купчини шуртяха мътни потоци.

— Бих казал, какво мазало, но това не може да се опише с подобни термини — подхвърли Еймъс. — Не бях виждал подобно нещо, капитане.

— Ами ако се повтори? — попита Холдън и потрепери или от тази мисъл, или от студения дъжд.

— Смяташ, че имат още от тези избухливи неща?

— Нима знаем каква е причината за първия взрив?

— Прав си — призна с въздишка Еймъс. — Може наистина да е било реактор. Алекс прати нови данни, според които там радиацията се е покачила.

— И част от нея ще ни застигне с дъжда.

— Част.

Калта в краката на Еймъс се размърда и от нея изпълзя дребно животинче с форма на червей, опитващо се отчаяно да издигне глава над водата. Еймъс го побутна небрежно към един от ручеите и той го отнесе.

— Свършват ми противораковите таблетки — оплака се Холдън.

— Радиоактивният дъжд няма да ти помогне особено.

— Същото си мислех и аз. Но и за колонистите е опасно.

— Имаме ли план? — попита Еймъс. Тонът му подсказваше, че не очаква положителен отговор.

— Да изчезнем от тази прокълната планета преди следващата катастрофа.

— Смятай, че съм на твоя страна.

Двамата поеха към чуждоземните кули, жвакайки из калта и прескачайки от време на време по-бързоходните потоци. Земята бе нашарена с отвори, където червеите с ярки телца намираха убежище от ручеите и оставяха след себе си сияещи дири от слуз.

— Не бях виждал такива преди. — Еймъс посочи една от пълзящите твари. Бяха малко по-големи от човешки палец, без очи.

— Дъждът ги е изкарал на повърхността. Земята тук преди бе суха и безплодна. Поне тези знаят как да се измъкват горе.

— Така е. — Еймъс се наведе и огледа намръщено едно червейче. — Но ще ти кажа нещо — ако някое от тези пропълзи в спалния ми чувал, хич няма да ми е приятно.

— Ти си едно голямо бебе.

Сякаш в отговор на опасенията на Еймъс земята под тях се раздвижи и от калта изпълзяха още десетина от странните същества. Еймъс сбърчи нос и си запроправя път между тях, опитвайки се да не изцапа обувките си със слуз. Дъждът заличаваше бързо следите, които оставяха.

Терминалът на Холдън забръмча, той го извади и установи, че е получил съобщение. От часове терминалът полагаше усилия да се свърже с „Роси“. Вероятно бурята най-сетне бе започнала да се разкъсва и пристигаха първите данни.

При опитите му да установи връзка с Алекс получаваше само статичен шум. Все пак фактът, че в атмосферата се образуваха пролуки, бе обнадеждаващ. Скоро щяха да възстановят комуникациите. А междувременно той продължаваше да праща съобщения с надеждата, че си пробиват път нагоре.

Съобщението, което получи, бе гласово. Той пъхна слушалка в ухото си и го пусна.

— Това съобщение е за капитан Джеймс Холдън, изпратено е от Артуро Рамзи, старши адвокат на „Роял Лиценз Енерджи“.

Холдън бе пратил десетки запитвания до различни вицепрезиденти и членове на бордове на РЛЕ с настояване за освобождаването на Наоми. Фактът, че получаваше отговор от един от водещите адвокати на компанията, не беше добър знак.

— Капитан Холдън — продължи гласът, — „Роял Лиценз Енерджи“ приема много сериозно молбата ви за освобождаването на Наоми Нагата, задържана на борда на „Едуард Израел“. Но на този етап правният пейзаж, в който се налага да действаме, е доста мътен.

— Не е никак мътен, върнете ми офицера, лигави копелета такива — промърмори ядосано Холдън. Еймъс го погледна с вдигнати вежди и той се заслуша отново в записа.

— В очакване на по-нататъшно разследване, боя се, че ще трябва да се вслушаме в съветите на нашия охранителен екип и да задържим под арест споменатата Наоми Нагата. Надяваме се, че разбирате деликатността на…

Холдън спря с отвращение записа. Еймъс го гледаше все така повдигнал вежди.

— Това беше адвокатът на компанията. Каза ми, че ще продължат задържането на Наоми — обясни Холдън. — Следвали съвета на охранителния екип.

— Мъртри — изръмжа Еймъс.

— Кой друг?

— Капитане, започвам да се чудя защо не ме остави да действам свободно?

— Защото… защото преди това — Холдън разпери ръце към калната равнина и червеите — се опитвахме да оправим проблема, без да убиваме шефа на охраната на РЛЕ.

— Бих изпробвал с удоволствие този подход. Дори само за да видя какво ще стане.

— Знаеш ли, приятелю, още не е късно да ти се отвори възможност — подхвърли Холдън. — Защото смятам да му наредя да направи нещо, което той никак не иска да прави.

— Ох — въздъхна с усмивка Еймъс. — Добре.

Когато се върнаха при руините, в лагера цареше хаос. Хората трескаво изриваха нещо от входа на кулата, използвайки одеяла и пръчки, както и всякакви други подръчни средства. Из помещенията се носеха раздиращи сърцето вопли, сякаш някой изпитваше неистови болки.

Доктор Окойе ги зърна от входа и изтича да ги посрещне.

— Капитане, имаме сериозен проблем. — Преди той да успее да отговори, тя изрита един от пълзящите в краката му червеи. — Внимавайте!

Холдън я бе наблюдавал поне десетина пъти преди да улавя и прибира за изследване различни образци от местната фауна. Нито за миг не му се бе сторила толкова боязлива. Не можеше да си обясни с какво слузестите червеи бяха променили отношението ѝ.

— Какво става? — попита той.

— Един човек умря — обясни тя. — Същият, който има брак с мъжа и жената, дето се грижат за транспортерите. Високият. Жената се казва Бет. Това е нейният глас, който чувате.

— И по какъв начин е свързано с червеите?

— Слузта, която отделят, е невротоксична — отвърна Елви, ококорила очи. — Той я докосна и почти веднага се парализира. Един от червеите пълзеше по стената до мястото, където са пренощували, и мъжът го сграбчи, за да го хвърли надалече. Докато осъзнае какво се случва, беше мъртъв.

— Божичко! — Еймъс се загледа в пълзящите наоколо червеи с отвращение.

— Някакъв вид защитен секрет? — предположи Холдън.

— Не зная — призна Елви. — Няма как да разберем на този етап. Вероятно не е отровен за другите обитатели на Нова Тера. Никога досега не бях виждала такива животинки. Ако разполагах с моята екипировка за вземане на образци, можех да пратя данните на Луната и да чакам оттам… — Гласът ѝ набираше височина и сила. Тя млъкна внезапно и избухна в плач.

— Права си — рече Холдън. — Въпросът ми беше глупав.

— Не, не бих казала… — поде Елви, но Холдън я заобиколи.

— Къде е Мъртри? — попита той.

— Вътре, организира хората да намерят всички червеи и да ги изхвърлят навън.

— Еймъс, ела — повика го Холдън. — Време е за смяна на приоритетите.

Сред руините страхът бе осезаем като тежка миризма. Половината колонисти бяха обзети от трескава активност, разчистваха помещенията и строяха прегради за червеите. Другата половина седяха на пода, загърнати в одеяла и с равнодушни изражения на лицата. Човешкият ум имаше ограничения във възприемането на заплахите. Границата при всеки бе различна и Холдън не можеше да вини хора, издържали на напрежението повече от трийсет часа. Беше наистина удивително, че не всички бяха изпаднали в това състояние.

Не беше изненадан, когато видя жената на Басиа и синът му да работят с химиците от научната група.

— Доктор Мъртън — поздрави я той с извинителна усмивка.

— Капитане — кимна му тя. Усмивката ѝ бе вяла и много уморена. Като единствен лекар в колонията денят ѝ е бе дълъг и напрегнат.

— Чух за смъртния случай — поде той, но тя го прекъсна с рязък жест към машината за химичен анализ.

— В момента изследваме токсина — заговори. — Малко е вероятно да създадем антитоксин с наличните средства, но ще се опитаме.

— Оценявам усилията ви — рече Холдън. — Но се надявам да ги направя излишни.

— Да не би да ни принудите да си тръгнем? — попита тя и на лицето ѝ се изписа тъжно смирение. — След всичко това…

— Може би не завинаги — каза меко Холдън и положи ръце на раменете ѝ. Бяха съвсем крехки.

Тя кимна бавно и огледа помещението и изцапаните с кал, уморени хора.

— Не бих могла да споря. Не остана нищо, за което да се борим.

„О, не — помисли си Холдън. — Има хора, които винаги могат да намерят нещо, за което да се борят. Като стана дума за това…“

— Трябва да намеря Мъртри — произнесе той на глас.

Лусия посочи коридора зад себе си и Холдън стисна още веднъж окуражаващо рамото ѝ, после се отправи нататък.

В следващото помещение Мъртри бе коленичил и гледаше нещо, приведен над пода. Уей стоеше зад него, смръщила нос в отвратена гримаса и с автомат в ръка.

— Уей — кимна ѝ Еймъс.

— Еймъс — отвърна жената и се ухили.

Холдън се зачуди какво ли става между тях. Дали пък не се разиграва някой флирт? Кога намериха време за това? Но определено се държаха сякаш споделяха обща шега.

— Капитан Холдън. — Мъртри се изправи и го погледна, прекъсвайки разсъжденията му за възможната връзка между Еймъс и Уей. На пода зад него имаше пластмасова купичка, поставена върху червей. Животинчето душеше вътрешността на своя затвор и въртеше сляпата си главица.

— Търсим си приятели? — Холдън кимна към червея.

— Казват, че е добре да опознаеш врага си — отвърна Мъртри.

— Хората говорят какво ли не.

— Да, така е. Как мина разузнаването?

— Както очаквахте — рече Холдън. — Първоначалните съобщения се потвърдиха. Нито една постройка не е оцеляла. Няма дори останки. Всички припаси са изгубени. Можем да синтезираме вода с помощта на машината, но само докато има реактиви. Дъждът носи със себе си радиоактивни отпадъци и вероятно съдържа опасни микроорганизми.

— Ясно. — Мъртри се почеса зад ухото. — Тогава можем да се съгласим с факта, че размирната колония не е жизнеспособна?

— Май това не ви радва особено?

— Надявам се да получа подкрепление от кораба веднага щом бъдат възстановени комуникациите. РЛЕ с радост ще сподели нужните припаси с бежанците.

— Колко великодушно — отбеляза Холдън. — Но очаквам РЛЕ да ми направи голяма услуга.

— О! — възкликна Мъртри с усмивка на лицето. — Така ли?

— Да. Хайде, свалете совалката с припасите. Евакуацията ще отнеме доста време и ще са ни нужни лекарства, храна и укрития, за да опазим здравето на тези хора, докато всички напуснат планетата.

— Напуснат планетата? Капитане, май вие ще ни направите услуга.

— Не съм свършил. — Холдън пристъпи напред, навлизайки преднамерено в личното пространство на Мъртри. Лицето на мъжа се изопна, но той не се отдръпна. — Когато совалката си тръгне, тя ще вземе на борда част от колонистите. Първо болните и слабите. И веднага щом вашите хора успеят да обезвредят оръжията във втората совалка, тя също ще започне да извършва полети. Подобни заповеди ще получат „Барбапикола“ и „Росинант“. Напускаме тази планета и ако не успеем да поберем колонистите на „Роси“ и „Барб“, „Едуард Израел“ ще вземе останалите.

Усмивката на Мъртри придоби хладен оттенък.

— Така ли било?

— Така.

— Не разбирам защо корабът, докарал тук колонистите, да не може да ги откара обратно.

— Първо, там вече няма достатъчно място — поде Холдън.

— В такъв случай да се освободят от рудата, която незаконно са добивали от този свят — възрази Мъртри.

— И второ — продължи Холдън, сякаш не го бе чул: — Припасите на кораба са ограничени. Не мога да накарам да вземат на борда си стотици хора и да ги откарат до Медина. Съмнявам се, че политиката на РЛЕ позволява да се пренебрегне хуманитарна криза. А дори и да е така, със сигурност върху компанията ще бъде оказан сериозен натиск.

Мъртри пристъпи напред, скръсти ръце и смръщи вежди, прогонвайки безсмислената усмивка от лицето си.

„План Б е да накарам Еймъс да ти види сметката още сега и да изпълним моето предложение, след като совалката кацне“ — помисли си Холдън, но се постара лицето му да остане равнодушно.

Сякаш прочел мисълта му, Еймъс се приближи и отпусна нехайно ръка на дръжката на пистолета. Уей се отмести встрани и стисна по-здраво оръжието.

„Колко сме близо — помисли си Холдън — до мига, в който всичко може да отиде по дяволите.“ Но не можеше да отстъпи. Не и когато животът на няколкостотин души зависеше от изхода на тази конфронтация. Уей се покашля многозначително. Еймъс ѝ се ухили. Мъртри завъртя глава на една страна и резката на челото му се задълбочи.

„Започва се“ — помисли си Холдън и едва сдържа желанието си да преглътне голяма порция слюнка.

— Разбира се — произнесе Мъртри. — С радост ще помогнем.

— Хъ — възкликна неволно Холдън.

— Прав сте. Не можем да ги оставим тук — продължи Мъртри. — А и никъде другаде няма достатъчно място за тях. Ще информирам „Израел“, че ще трябва да приеме пътници, веднага щом възстановим връзката.

— Това би било чудесно — рече Холдън. — Благодаря ви.

— Доктор Окойе — каза Мъртри. Холдън се обърна и откри, че миниатюрната изследователка стои зад него с напрегната усмивка на устните.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — заговори тя. — Но току-що установихме връзка с „Израел“. Казахте да ви информирам, когато това стане.

— Благодаря ви. — Мъртри понечи да я последва в коридора. Но спря, сякаш му бе хрумнала нова мисъл, и се обърна към Холдън. — Знаете ли, стигнахме до това положение само защото тези хора са пристигнали тук без разрешение и са построили своите бордеи. На товарната совалка носехме материали за далеч по-добри жилища. Много от случилото се можеше да бъде избегнато.

Холдън отвори уста да възрази, но Елви го изпревари.

— О, не. Аз също съжалявам за загубата на периметърния купол и останалите сглобяеми постройки. Но допреди час тук вилнееше буря със скорост триста и седемдесет километра в час. Нищо не би могло да ѝ устои.

— Благодаря за корекцията, доктор Окойе. — Мъртри извърна лице към нея. — Да идем да се свържем с кораба.

Елви премигна и изгледа изненадано гърба му, докато Мъртри излизаше.

— Сърдит ли ми е? — попита тя.

— Миличка — Еймъс я потупа по рамото, — ако е така, това означава, че не си гаднярка.