Сибола гори

55. Хейвлок

Синьото. Ето кое всеки път забравяше. Макар да фигурираше в спомените му. Небесносиньо, ако трябва да е точен, но когато прекараш няколко години на станция или кораб, оттенъкът е една от подробностите, които ти убягват. Дори не знаеше, че го е забравил, докато не настъпи този момент. Той се облегна на бастунчето, вдигна ръка да засенчи очи и погледна над зеленикавите облаци към безбрежното синьо небе.

— Красиво е, нали? — попита жената. Името ѝ беше Лусия. Лекар на Първо кацане, съпруга на Басиа, майка на Фелсия и Яцек. — Кара те да поискаш да останеш.

— Не — отвърна той. — Кара ме да искам вече да съм си у дома.

— Ако живеехте тук… — поде тя.

— Никакъв шанс — прекъсна я Хейвлок.

„Росинант“ стърчеше върху калната поляна зад него, горе-долу на мястото, където преди се е намирала площадката за кацане. Всичко това вече го нямаше. Къщичките на научния екип, постройките на Първо кацане, дори миньорските съоръжения. Всичко бе изстъргано и отнесено надалече. Само разкривените канавки показваха местата, където е бушувала водната стихия, преди водата да се оттече.

Товарният хангар на „Роси“ зееше отворен. Мъже и жени изнасяха отвътре кашони с припаси и снаряжение и ги подреждаха на меката пръст. Наоми, облечена в светъл комбинезон, координираше разтоварването, събираше информация и отговаряше на запитвания по терминала. Алекс и Басиа се бяха покатерили върху тънко скеле, издигнато до корпуса на кораба. До тях беше и другият — Еймъс Бъртън. Те оглеждаха щетите по корпуса и планираха ремонтните работи, които можеха да извършат на този примитивен сух док. Дясната ръка на високия гологлав мъж бе привързана към шина и това очевидно го дразнеше, личеше си по начина, по който помръдваше с яките си плещи.

— Готов ли сте? — попита Лусия.

— Ако искате — отвърна той. — Разбира се.

Те се отправиха заедно към близката купчина сандъци. Хейвлок извади ръчния си терминал, а Лусия онзи, който бе получила от кораба. Двамата се заеха да маркират сандъците и да ги сверяват с товарителниците на кораба, да записват грижливо каква помощ е била доставена и приета.

Трябваше да е мъртъв още преди три седмици. Тялото му трябваше да е поток от йонизирани атоми и сложни молекули, носещи се някъде в горната атмосфера на Ил. „Израел“ трябваше да загине преди него.

Намираше се в лазарета, когато взе да идва на себе си, все още леко упоен и натъпкан с изкуствена кръв. Помнеше натиска на ремъците, които го държаха за леглото, мекото потракване на мониторите, хладното усещане за вливаща се във вените му кръв. Устните и езикът му бяха изстинали и изтръпнали, но Алекс го увери, че това е нормално. Дойде Басиа, поприказваха, после той излезе да почисти останките от буксирното въже, които висяха от търбуха на „Роси“.

Беше споменал, че упражнението щяло да е безсмислено.

— Ами той си е такъв, предполагам — подхвърли Алекс. — Не обича да оставя работата свършена наполовина.

— Поясен.

— Аха — съгласи се Алекс. — Те всичките са такива.

Ръчният терминал на Алекс изписука и пилотът се намръщи.

— Капитане? Ти ли си?

Гласът, който долетя от говорителя, определено принадлежеше на Джеймс Холдън, но звучеше по-дрезгаво. Сякаш бе викал дълго.

— Алекс! Включи реактора!

— Не съм сигурен, че мога да го направя, капитане — отвърна Алекс.

— Ние убихме защитната мрежа. Мисля, че убихме всичко. Виж дали реакторът ще заработи.

Лицето на Алекс придоби сериозен вид. Нямаше го доскорошното насмешливо изражение, храбрата маска пред лицето на смъртта. Хейвлок го разбираше, защото той изпитваше същия прилив на надежда, както и страх, че тази надежда може да се окаже разочароваща. Без да промълви нито дума повече, Алекс се настани пред един от медицинските компютри и го превключи на програмата за контрол над двигателя. Хейвлок стисна юмруци, докато го заболяха, и се овладя, преди да е попитал нетърпеливо Алекс дали се получава.

— Е, как е?

— Мисля… че ще стане. — Алекс се наведе към ръчния терминал. — Имаме мощност, капитане. Диагностичната програма съобщава за някои грешки, но съм сигурен, че е задето се поразтресохме малко. Ще прехвърля Наоми и Басиа да поработят над това и обзалагам се, че скоро всичко ще бъде наред. Щеше да помогне, ако и Еймъс беше тук.

— Еймъс все още не е съвсем в кондиция — съобщи Холдън и Хейвлок долови, че се усмихва.

— Добре ли е?

— Ще му трябват няколко нови пръста.

Алекс сви рамене.

— Можем да се справим с това. Дай ми два дена и вероятно ще успея да сваля „Роси“ на повърхността. И тогава ще го настаним в лазарета.

— Не бързай — посъветва го Холдън. — Провери внимателно дали всичко функционира нормално. Сега не е моментът за още една криза.

— Винаги ще има и други кризи, капитане. Такъв е животът.

— Нека да отложим следващата, докато се възстановим от последната, съгласен? Можеш ли да се свържеш с „Израел“? Не бих искал някой да умре, защото не знаят, че могат да използват реакторите си. Също така ще ни трябва совалката на „Израел“, ако успеем да ги убедим да ни я предоставят.

— Първо ще трябва да ги запознаем с развоя на събитията — каза Алекс. — Нещата тук протекоха доста динамично. Но нека преди това проверя дали реакторите на всички ще зацъкат отново.

— Добре — съгласи се Холдън. — А ще можеш ли да ни спуснеш малко храна?

— Веднага щом осигуря ток в камбуза — обеща Алекс.

— Ясно. Хубаво. А Наоми… тя как е…?

— Всички са добре — отвърна Алекс. — Всичко ще бъде наред.

По времето, когато Хейвлок и доктор Мъртън приключваха с инвентаризацията, група строители вече завършваха монтирането на акумулаторите във фабрикаторите и определяха местата, където щяха да се вдигат стени. Истински човешки домове. Едно ново Първо кацане. Екипът на строителите бе доста разнообразен. Някои бяха колонисти, други — от хората на Хейвлок. Разделението между тях още съществуваше в ума му, но помежду им като че губеше смисъл. Взривът на товарната совалка и изгарянето на терористическото ядро изглеждаха като събития от друга епоха. Вероятно причината за това се криеше в бурята, слепотата, червеите убийци и постоянната мисъл, че опасността дебне зад вратата и се покашля многозначително. Не беше някакъв примерен модел на общество, но тук навярно щеше да свърши работа. Временно. Засега.

Мургава жена с дълга черна коса се отдели от групата. Стори му се позната, но му трябваха няколко секунди, за да се досети коя е. Времето, прекарано на повърхността, бе прибрало бузите ѝ.

— Доктор Ван Алтрикт.

— Наричайте ме Судям — предложи тя. — Всеки го прави.

— Судям да бъде — кимна той и ѝ подаде ръчния си терминал. — Имам документи за вас.

— Чудесно! — Тя пое терминала. Погледът ѝ се плъзна твърде бързо по страницата с договора, за да го е прочела внимателно. Тя написа името си в края с нокът и притисна показалец и палец към екрана. Ръчният терминал изписука и тя му го върна.

— Поздравления — рече Хейвлок. — Сега вече сте официален наземен ръководител на научния екип на РЛЕ.

— Най-лошият пост, който бих могла да си представя — отвърна усмихнато тя. — Сега, когато съм началник, ще ми кажете ли кога ще получим следващото оборудване?

— Една безпилотна снабдителна капсула вече лети с максимална скорост от Медина — съобщи Хейвлок. — Ако СВП не решат да я задържат или да я конфискуват, би трябвало да е тук след шест-седем месеца.

— Има ли опасност СВП да я спре?

— Да речем, че шансовете са три към десет — отвърна Хейвлок. — Но честно казано, не мисля.

Биохимичката поклати глава.

— Какво пък, и това ми стига.

Близо седмица след възстановяването на мощностите „Росинант“ и „Израел“ се намираха в деликатна политическа позиция. Поясните от „Барбапикола“ бяха приети на борда на „Израел“ в жест на взаимопомощ, в момент, когато всички смятаха, че скоро ще умрат. Сега, когато тази опасност отпадна, въпросът за техния статут — дали са бежанци, пленници или платени пътници — се превръщаше в източник на напрежение. Маруик трябваше да реши дали да останат на неговия кораб през всичките осемнайсет месеца обратен полет до Медина, или да ги свали долу. Нещата още повече се затрудняваха от факта, че единственият начин да бъдат свалени, тъй като совалките бяха претоварени с работа, беше на борда на „Росинант“. В края на краищата настъпи разделение, почти по равно. Около половината от екипажа на „Барб“ гласува да остане с колонистите и учените на повърхността. Половината от служителите на РЛЕ също изразиха желание да бъдат свалени долу, тъй като това е целта на идването им. От научния екип, пристигнал на повърхността на планетата още преди бедствието — Вон, Чапер, Окойе, Кордоба, Хътън, Ли, Саркис и още десетина — само Кордоба пожела да го приберат горе, за да се върне у дома, и това, изглежда, бе причинено най-вече от скръб и провалена любовна връзка, а не от факта, че цяла една планета се бе опитала да ги убие. Хейвлок не го разбираше, но и не беше необходимо да го разбира.

Поправките на кораба продължиха и след здрачаване, на трепкащите светлини на прожекторите и под блясъка на горелки и оксижени. Залезът бе панорамно платно от златисто и оранжево, зелено и розово, индигово и синьо. Напомняше му за западния бряг на Северна Америка, само дето ги нямаше уличните търговци, нито рекламните дронове, бръмчащи над земята. Беше красиво, но по свой начин. Нямаше да се изненада, ако бе видял разпален огън и група колонисти, насядали около него с китари и алкохолни питиета, ала на планетата нямаше нищо, което да използваш, ако искаш да се поразтушиш.

Той се качи в „Росинант“ и закуцука към койката, която му бе определила Наоми. За пръв път пресичаше кораба, след като се бе приземил, и мина известно време, преди да осъзнае, че върви по стените. Разкъсаните мускули в бедрото и прасеца му се възстановяваха бавно, коляното му вероятно щеше да се нуждае от по-сериозна операция, за да може да се свива. Но като имаше предвид всичко друго, което се беше случило, можеше да се смята за късметлия.

Той се изтегна на койката и провери личните съобщения. И най-вече това, от което най-много се боеше. Семейството на Уилямс бе предявило иск срещу него заради убийството на техен близък. Представителят на професионалния съюз вече бе реагирал, а и РЛЕ проявяваше странна склонност да му сътрудничи. По времето, когато „Израел“ се върне в своя порт, Хейвлок се надяваше, че всичко ще бъде уредено. Щеше му се да прати писмо на роднините на Уилямс и да им се извини. Да обясни, че само се е опитвал да повреди раницата и че много, много съжалява за това, което е направил. Ала адвокатът от профсъюза го посъветва да не им пише. Имаше шанс да се споразумеят извън съда.

Беше получил също така и писмо от капитан Маруик с надслов „Струва ми се, че ти дължа едно питие“ и препратка към новините. Хейвлок я последва.

Екранът се изпълни с множество съобщения, но той спря поглед на централното изображение. Беше кратко видео, на което се виждаше как „Барбапикола“ се премята бавно, завързан за въжето, а сетне от корпуса му изплуват десетина прозрачни сфери. Все едно гледаше цвете, пускащо семена на вятъра. Мъжки глас, дълбок и загрижен, обясняваше зад кадър на английски с поясен акцент:

На екрана се появи негово изображение от официалния доклад до РЛЕ. Косата му бе щръкнала във всички посоки и му придаваше вид на поясен, гласът му бе тънък и писклив:

Записът свърши и Хейвлок се разсмя. Той потърси връзка с Маруик и червенокосият капитан се появи почти веднага на екрана.

— Май няма да ни уволнят — поде Хейвлок.

— Напротив, ще ни посрещнат с парад, ако все още се правят такива неща — изтъкна Маруик. — Сега е моментът да искаме повишение на заплатите.

— Възнаграждение за риска — додаде Хейвлок и подпря брадичка с ръка.

— Героите на деня, ето кои сме ние — засмя се Маруик. — Не че онези там имат ясна представа какво точно е станало. А онова е едно от тези неща, които колкото и да ги обясняваш, човекът отсреща все не схваща.

— Не е зле — отбеляза Хейвлок. — Не им и трябва повече. Ще поискам списък на необходимото оборудване за научния екип. Смяташ ли, че има още нещо, което можем да им осигурим?

— Зависи — промърмори Маруик. — „Росинант“ ще се връща ли с нас до Пръстена?

— Мисля, че да. Мога да попитам.

— Защото, ако ще си тръгваме скоро, мога да сваля всичко, от което нямам нужда. Не е кой знае какво, но можем да разглобим дори резервните генератори и да им ги пуснем. И биомаса за кухните.

— Всъщност този проблем май ще се реши. Доктор Окойе говореше за начин да се преработи местната флора в нещо, което да става за ядене. Зависело от някакви дясновъртящи молекули, каквито и да са те.

— Е, радвам се за нея — подсмихна се Маруик. — Направо да ти се доще да останеш, а? И да видиш как ще се развият нещата?

— Не и на мен — поклати глава Хейвлок. — Да знаеш само какво е тук долу. Мръсно, лишено от живот и всичко изглежда слепено от горещ туткал и хартия. Освен това има червеи, които могат да ти видят сметката за секунди. Ще бъда изненадан, ако тези хора изкарат и година.

— Наистина?

— Знаеш, че след месец, два или осем нещо ще се случи. Хидропонните инсталации ще спрат да работят или ще се появи някоя друга гадина, която обича да се загнездва в очите, само че този път няма да разполагат с готово лекарство, или пък някоя от луните ще ги нападне от небето. По дяволите, шибаните червеи убийци може да си отгледат крилца. Откъде сме сигурни, че не могат? Знаем, че на дъното на океана има реактори, достатъчно мощни, за да взривят цялата планета. Холдън твърди, че са изключени, но кой може да знае със сигурност? Нищичко не разбираме тук.

Маруик не изглеждаше впечатлен, но кимна.

— Предполагам, че е така.

— Не, искам си обратно станция Церера или дори Земята, или Марс. Знаеш ли какво имат в Ню Йорк? Денонощни закусвални с мазна храна и гадно кафе. Искам да живея на свят с денонощни закусвални. И надбягвания. Да ми доставят вкъщи тайландска храна, направена от нещо, което вече не съм ял седем пъти през последния месец.

— Говориш все едно на Земята е рай — подсмихна се Маруик. — Но лично аз се чувствам малко неудобно, че трябва да зарежа всички тия хора, ако наистина ще умрат.

— Може и да не умрат — възрази Хейвлок. — Няма да е първият път, когато греша в преценката си. Пък и държат скрити козове. Имат повече учени и инженери на глава от населението, отколкото навсякъде другаде в човешките поселения. А и ще им оставим припаси ѝ снаряжение.

— И все пак, шансовете им изглеждат малки.

Хейвлок се надигна и койката изскърца.

— Не забравяй, че вече са заедно. Това е много важно. Когато се започна, почти се бяха стиснали за гушите, а сега вдигат заедно палатки. Ако не се появи нещо ново, което да ги избива, току-виж скоро посрещнат и първите бебета на Нова Тера. И не бих се обзаложил, че родителите им ще са дошли с един и същ кораб.

— Хъм — изсумтя Маруик. — Хубаво е да знаеш, че с каквото и да се захванат хората, каквото и да носят със себе си, човечеството все още може да се сплотява при трудности.

Хейвлок сви рамене. Гласът на Коенен все още бе пресен в спомените му, както и картината на отдалечаващия се прострелян Уилямс. Наоми Нагата в нейната килия. Поясният инженер, в чието шкафче пикаеха други. Совалката, която бяха преоборудвали в адска машина. Божичко, достатъчен бе само Уилямс. Не можеше да си представи какво щеше да стане, ако бяха спуснали совалката бомба.

— Понякога успяваме, понякога не. Тези хора могат със същия успех и ентусиазъм да си прегризат гърлата. Това също се е случвало. Просто хората, които го правят, не сядат после да пишат исторически книги.

— Амин — поклати глава Маруик и се засмя. — Амин, наистина.