Сибола гори

27. Елви

Елви седеше на билото на хълма и гледаше на запад. Утринната светлина зад нея осветяваше крилата на хиляди подобни на пеперуди същества. Не ги беше виждала преди, но днес те изпълваха въздуха на височина от двайсет метра нагоре. Огромно ято от малки птици. Или насекоми. Или каквато име там щеше да им даде човечеството, когато изучи този нов животински свят. За нея, точно сега, те бяха пеперуди.

Носеха се заедно като рибен пасаж, независими и единомислещи. Разноцветен изблик — синьо, сребристо, алено и зелено, — който от време на време сякаш заемаше определена форма, ала бързо се връщаше към хаотичната подредба. Понякога се стесняваха в колони, които изригваха рязко нагоре. Профучаваха край нея със свистене и за кратко тя се озоваваше вътре в ятото, където пеперуди с размери на човешка длан пърхаха нежно край лицето ѝ и изпълваха въздуха с миризма, напомняща за мента. Тя се засмя и вдигна ръце в облака, наслаждавайки се на красотата на момента. След миг пасажът отмина и Елви ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха на юг.

Тя стана, протегна се и нагласи торбата за образци на кръста си. Усещаше слънчевите лъчи върху раменете и голия си тил, докато се спускаше по каменистия склон. Руините се издигаха на север, зад тях стърчаха ниските къщурки на Първо кацане, полускрити от извивката на хоризонта. Единствените човешки артефакти на тази планета. Освен нея.

Тук и там по земята виждаше изпопадали и вероятно мъртви пеперуди. Или изпаднали в летаргия. Тя приклекна до една, огледа трепкащите синкави крилца и телцето в бакърен цвят между тях — ако това бе тялото, — прегънато по средата, като че там имаше панти. Сложи си ръкавици и вдигна малкото телце. Макар че това би означавало да получат по-малко данни, надяваше се, че пеперудата е мъртва.

— Извинявай, мъничката ми — рече за всеки случай. — Но е в името на науката.

Прибра я в черен плик, залепи го отгоре и го постави в контейнера за анализ. Няколко игли прободоха телцето, събирайки биообразци. Елви примижа към ярката синева на небето. Червената точка се рееше на около петнайсет градуса над хоризонта, достатъчно ярка, за да се вижда през рехавите зелени облаци.

Контейнерът избръмча и на екрана се изписа код за грешка, който Елви не бе виждала досега. Тя извади ръчния терминал и го свърза с програмното устройство на контейнера. Ако е повреден, ще трябва да чака няколко дена, докато от „Израел“ ѝ пратят резервни части. Дори не беше сигурна дали разполагат с такива, или малките запаси са изгубени при катастрофата на товарната совалка. Мисълта, че ще трябва да събира на ръка образци години наред и да прекарва нощите в дисекции, както го бе правила някога в университета, изникна в съзнанието ѝ като дебнещ в сумрака призрак. Тя извади пеперудата. Телцето изглеждаше почти същото, както когато го прибра вътре. Приседна със скръстени крака и пусна системната диагностика, като дъвчеше устни в напрегнато очакване за нова грешка.

Този път обаче програмата се изпълни успешно. Тя погледна контейнера, пеперудата и отново контейнера. В главата ѝ изникна друга хипотеза, плашеща колкото първата. Дори повече. Взе мъртвата пеперуда и се отправи назад към селището. Къщата на Файез бе малък зеленикав купол, скрит в заслона между два хълма, за да не пострада от силните ветрове. Той седеше отвън на стол, облегнат на стената на къщурката. Носеше полифибрени работни панталони, фланела и разтворен халат. Не се бе бръснал от дни и четинестата брада го караше да изглежда по-стар.

— Това не е животно — съобщи тя и протегна пеперудата.

Той се поклони леко от стола.

— И аз се радвам да те видя — отвърна.

— Това тук не са два събрани на едно място биома2. А три… Това нещо, каквото и да е то… не притежава нито едно от химичните или структурните сходства, които би очаквал да намериш.

— Лусия Мъртън дойде да те търси. Намери ли те?

— Какво? Не. Виж, това е поредната машина. Поредното нещо като — посочи тя ниската, червеникава луна, — като онова.

— Добре.

— Ами ако те не се пробуждат, защото сме тук? Ако го правят непрестанно. Това усложнява всичко.

Файез се почеса по темето.

— Елви, явно искаш нещо от мен, но не разбирам какво.

— Как да започна да разбирам това място, когато то непрестанно мени правилата? — попита тя и гласът ѝ потрепери. Захвърли ядно пеперудата и мигом съжали. Не че я беше грижа за нея, просто жестът ѝ бе грозен. Файез я гледаше с усмивка.

— Говориш като пастор на църковно сборище. Знаеш ли какво правих цяла сутрин?

— Натряска ли се?

— Щеше ми се. Преглеждах данните за изследването на повърхността, пратени от „Израел“. На оттатъшната страна на планетата има верига от острови с повишена вулканична активност и тонове пепел в небето. Само че, поне досега, не можах да открия тектонични плочи под повърхността. И какво, по дяволите, може да имитира вулкани? Знаеш ли над какво работи Михаела?

— Не.

— До повърхността достига ултравиолетова светлина, която е като някакъв носител на сигнал. Няма я, преди слънцето да озари екзосферата, а когато се появи, вече се характеризира с доста сложна и неизменна структура. Михаела няма никаква представа откъде може да се вземе. А групата на Судям е открила молекули, които съдържат в себе си стабилни трансуранови следи.

— И до какво води това?

— Аз пък откъде мога да знам? — повдигна рамене Файез.

Елви завъртя глава. По гърба ѝ се стичаше пот.

— Трябва да…

— … кажеш на Холдън — довърши Файез. — Зная.

— Щях да кажа, да прегледам данните си. Да видя дали няма обединяващо звено между това — тя кимна към пеперудата — и голямото нещо в пустинята. Може би ще намеря някакъв смисъл.

— Ако ти не успееш, значи никой не може — подсмихна се Файез.

Нещо в гласа му привлече вниманието ѝ и тя го погледна по-внимателно. Торбичките под очите му бяха по-големи от друг път.

— Добре ли си?

Той се засмя и разпери ръце към хоризонта — към планетата, към цялата вселена.

— Страхотно. Малко съм напрегнат. Нищо повече. Благодаря за загрижеността.

— Съжалявам. Аз само…

— Недей, Елви — прекъсна я той. — Не ме съжалявай. Оправи се с всичко това така, както можеш. Трупай още информация и плавай напред, мила моя, плавай напред. Готов съм да подкрепя с две ръце всяко нещо, което ти помага да опазиш разсъдъка си на това място. Дори ще се моля със Саймън в неделя сутрин. Дотам съм го докарал. Каквото и да е от полза за теб, има моята благословия.

— Благодаря ти.

— Няма защо — махна той с ръка. — Само ще те помоля, преди отново да заровиш глава в купищата информация, иди да се видиш с доктор Мъртън. Изглеждаше разтревожена.

Момчето на кушетката за прегледи бе не повече от шестгодишно. Кожата му бе мургава като тази на Елви, но с пепелявосив оттенък. Не беше просто суха, а сивееше заради нещо по-дълбоко. Очите му бяха зачервени, сякаш е плакал. Може и да беше. Майка му стоеше в ъгъла, скръстила ръце и изкривила устни в зла гримаса. Гласът на Лусия бе ясен и спокоен, ала раменете ѝ бяха щръкнали нагоре.

— Ето какво виждам тук — рече тя и дръпна с пръст бузата на момчето надолу, отваряйки празнина между долния клепач и очната ябълка. Промяната в цвета едва се забелязваше на фона на общото зачервяване, но беше там. Полупрозрачно зелено петно.

— Да, видях го — кимна Елви и се усмихна на момчето. То не отвърна на усмивката. — И така, Джейкъб…

— Джейсън.

— Извинявай. Джейсън. От колко време имаш затруднение със зрението?

Момчето сви рамене.

— Откакто очите започнаха да ме болят отново.

— И всичко… изглежда зелено?

Момчето кимна. Лусия докосна Елви по ръката. После вдигна малко фенерче и освети очната ябълка отблизо. Ирисът почти не реагира и Елви мярна нещо в течността зад роговицата, сякаш там имаше непочистен аквариум. Тя кимна.

Лусия се изправи и се усмихна на жената.

— Аманда, бъди така добра да почакаш отвън. Веднага идвам.

Аманда кимна отсечено. Лусия поведе Елви по тесен коридор. Навън вятърът се бе усилил и караше вратите и прозорците на клиниката да се тресат.

— Не съм виждала досега нещо подобно — призна Лусия. — Няма го и в книгите.

— Изглежда, майка му не ме харесва — отбеляза Елви, опитвайки се да прозвучи като шега.

— О, съжалявам.

Анализаторната машина бе добра, но стара. На десет години, може би петнайсет. Продълговата резка минаваше през основата на екрана. Елви предположи, че е изминала дългия път от Ганимед до тук. Остана изненадана, че все още работи, когато Лусия въведе кода за достъп и екранът оживя. Там се появи изображение на взетия образец, което бе красиво по свой начин. Елегантно разклонение, като пиктограма на дърво.

— Започна в извънклетъчната матрица — обясни Лусия. — Слабо възпаление, нищо тревожно. Надявах се да мине от само себе си.

— Само че сега се е преместило навътре — вметна Елви.

— Чудех се… — поде Лусия, но Елви вече бе извадила ръчния си терминал и го свързваше с машината. Отне ѝ само няколко секунди. Елви започна да се рови из данните.

— И така — промърмори тя. — Ако има някакво сходство, то е с организмите, обитаващи дъждовна вода. — Лусия поклати глава и Елви посочи нагоре. — Нали се сещаш, облаците горе са зелени? Там съществува цял биом от организми, намерили начин да използват влагата и ултравиолетовото лъчение.

— Като растенията? Гъбите?

— Като тях — потвърди Елви. — Изглежда, горе е доста населено. Голям брой организми, които водят борба за наличните ресурси. Предполагам, че това малко приятелче е било в някоя дъждовна капка, попаднало е в окото на Джейсън и е намерило подходяща среда за обитаване.

— Имал е няколко очни инфекции, но те всички бяха причинени от познати организми. А това нещо… как мислиш, дали е заразно?

— Предполагам — отвърна Елви. — Всички тези неща са още нови за нас. Еволюирало е в открития въздух чрез воден цикъл. Щом може да живее в човешки организъм, значи има поносимост към солена среда и това е много интересно. Ако очите на момчето бяха пострадали, щях да мисля, че сме уязвими за него, но докато малкият не започне да пръска със сълзи други хора, не смятам, че заразата ще стигне далече.

— Ами зрението му?

Елви се изправи. Лусия я гледаше сериозно, почти гневно. Елви бе наясно, че гневът не е насочен към нея, а към ужасното невежество, с което се бореха и двете.

— Не зная. Давах си сметка, че рано или късно ще ни се случи нещо подобно, но нямах представа как можем да противодействаме. Освен да предупреждаваме хората да не излизат при дъжд.

— Това няма да помогне на Джейсън — изтъкна Лусия. — Не можеш ли да поискаш помощ от лабораториите у дома?

В главата на Елви изникнаха стотици възражения. „Екипите на РЛЕ не са под мой контрол. Всички анализи на събраните данни са планирани за месеци напред. Току-що получих нов образец от трети биом.“ Тя чукна по ръчния си терминал, за да запише данните от машината, преформатира ги в предпочитания формат на РЛЕ и ги прати в ефира към „Израел“, от там на Пръстена и накрая към Земята.

— Ще се опитам — въздъхна. — Но междувременно трябва да предупредим хората за проблема. Керъл Чиуиуи знае ли за това?

— Знае, че подозирам нещо лошо и че ще те повикам на помощ.

Елви кимна, като обмисляше как най-добре да поднесе новината на Мъртри.

— Добре, ти предупреди твоите хора, а аз ще кажа на моите.

— Разбрано — кимна Лусия. След малко добави: — Яд ме е, че се делим по този начин. На ваши и наши. Един от преподавателите ми в университета обичаше да казва, че заразяването е абсолютно доказателство за наличието на общество. Хората може да се преструват, че не са наркомани, проститутки или неваксинирани деца, но когато дойде чумата, единственото от значение е кой диша твоя въздух.

— Не съм много сигурна, че това прозвуча успокояващо.

— Сега не е време да се успокояваме — поклати глава Лусия. — Тази история ме плаши толкова, колкото и всичко, което се случи напоследък. Това дребно… нещо. Ами ако не можем да се преборим с него?

— Вероятно ще можем — рече Елви. — А после и със следващото. И онова след него. Ще е трудно, но така става в живота.

Лусия повдигна вежди.

— Наистина ли го вярваш?

— Ами да. Защо не?

— И никак не те е страх?

Елви се замисли над въпроса.

— И да ме е страх, не го чувствам. Не е нещо, за което да мисля.

— Значи си благословена. А какво ще кажеш за третата страна?

Елви не разбра за какво говори Лусия, после чу подигравателния глас на Файез в главата си и сърцето ѝ подскочи.

— Аз ще му кажа — заяви тя. — Аз ще съобщя на Холдън.

В салона Холдън седеше надвесен над ръчния си терминал. Беше се обръснал и сресал косата си. Ризата му бе изгладена. „Колко е хубав“ — мина ѝ спонтанната мисъл и тя се постара да я прогони.

От терминала се чуваше женски глас, рязък, примесен с пращене.

— … да стисна всички топки, които успея да докопам, докато някой започне да крещи, но това ще отнеме време. Зная, че мислиш да направиш всичко това достояние на обществеността, защото си достатъчно глупав да го сториш и все същото ти е на ума. Ти и тази твоя общественост сте като шестнайсетгодишно момче и женски цици. Само за това си мислиш. Така че преди дори да започнеш…

Еймъс се навърташе отзад. Усмивката му бе както винаги открита и дружелюбна, но на Елви ѝ се стори, че е леко изнервен. Голямата му бръсната глава я накара да си мисли за бебета и трябваше да се сдържи да не го погали.

— Здрасти — посрещна я той. — Извинявай, но капитанът е малко зает.

— Кой говори отсреща?

— Обединените нации — обясни Еймъс. — Опитва се да накара вашия шеф да пусне неговата заместничка.

— Той не ми е шеф — възрази Елви. — Мъртри е само началник на охраната. Това е съвсем различна служба.

— Не съм много наясно с корпоративното устройство — призна Еймъс.

— Исках само да… — поде тя, но в този момент Холдън се изправи. На устните му трепкаше лека усмивка и Елви забрави мисълта си.

— Да си изясним нещата — поде той с нисък и твърд като камък глас. — Случилото се стана по моя заповед. Ако „Роял Лиценз“ иска да ме изправи пред съда, когато се върна, защото съм наредил на член на екипажа ми да обезвреди бомбата, в която са превърнали тяхната совалка, аз с радост ще…

— Докторе? — погледна я въпросително Еймъс.

— Какво? А, съжалявам. Не, случи се нещо и мисля, че той трябва да е в течение.

Еймъс поклати глава.

— Нищо важно няма да се случва, докато не освободим нашата заместничка.

— За друго става въпрос — завъртя глава Елви. — И не е само едно. Тази сутрин открих още пробуждащи се организми. Някои от тях може да са от местната фауна или да се преструват на нея. Ако останем тук достатъчно дълго, за да ги каталогизираме, ще знаем кое какво е, но засега всичко изглежда ново. Така че не знаем.

— Значи някои от гущерите може да са дело на протомолекулата? — попита Еймъс.

— Да. Може би. Още не знаем. Има и друго. Изглежда, местният биом започва да открива начини да прониква в нас. Да използва нашите ресурси. Тъй като така и не се оборудвахме с изолиращ купол, нашата микрофауна се разпространява наоколо и се смесва с местната екосфера. С други думи, ние заразяваме всичко наоколо и всичко наоколо заразява нас.

Говореше прекалено бързо. Не ѝ харесваше, че го прави. Когато — ако — се върне на Земята, ще трябва да изкара курс по общуване. Нещо, което да ѝ попречи да бърбори като търкаляща се по стълбите консерва.

— И всичко това непрестанно се ускорява — продължи тя. — Може да е реакция спрямо нашата поява или да се дължи на нещо, което правим. А може и да не е така. Зная, че имаме проблем с политиката и с отношенията помежду ни, и наистина съжалявам. — В очите ѝ блеснаха сълзи. Божичко? Какво става с нея? Сякаш е на дванайсет. — Но трябва да погледнем към това, което се случва, защото наистина е много опасно и става сега. Рано или късно ще достигне някаква повратна точка и тогава ще се случи нещо наистина много лошо.

Изведнъж до нея се появи Холдън, със спокойния си поглед и успокояващия глас. Тя избърса сълзите си и се зачуди дали не е прихванала някой от вирусите на Джейсън и дали скоро няма да започне да ослепява.

— Здравей — рече Холдън. — Добре ли си?

— Ами да — отвърна тя. — Добре съм. Съжалявам.

— Всичко е наред — успокои я той. — Спомена нещо за опасност?

Тя кимна.

— Е, добре — въздъхна той. — Как ще изглежда тя?

— Не зная — отвърна Елви. — Не искам да зная. Докато не се случи.