Сибола гори

47. Басиа

— Как е положението там вътре? — разнесе се гласът на Наоми в шлема на Басиа. Беше приятен, напевен глас. Звучеше добре дори през миниатюрните говорители. Басиа осъзна, че се е унесъл, и разтърси рязко глава. Един поглед към дисплея му показа, че кислородният запас се е смалил почти до нула, и той превключи на втората бутилка.

— Открих останалите пет дупки — докладва той. — Права беше. Две бяха зад пулта. Трудно беше да се видят отстрани. Но мисля, че на мостика няма повече.

— Следващият ще е ремонтният цех — каза тя. — Там има една пробойна. Вътре е тясно и претрупано. Има доста инструменти, които задръстват пространството.

— Ще се сместя — обеща Басиа, извади малък метален диск и се зае да заварява пробойната.

— Той е над хоризонта — обади се Алекс по общия канал.

Наоми, облечена в скафандър, също бе на мостика и координираше ремонтите работи, така че единственият начин да разговарят беше по радиото. Басиа искаше да попита кой е „той“, но вместо това продължи да заварява втората пробойна. Дребно мехурче нагорещен до червено метал се завъртя като мънисто във въздуха и се залепи на лицевото стъкло точно над лявото му око. Нямаше опасност да повреди скафандъра, но бе първият признак, че е уморен и започва да греши. Бавното въртене на „Росинант“ в края на буксирното въже караше свободно плаващите предмети да дрейфуват към стените. Не бива да го забравя.

— Не ни ли е оставил някакви подаръци? — попита Наоми, все още говореше за мистериозния „той“.

— Не — отвърна Алекс. — Всеки път, когато се разминаваме, го удрям с целеуказващия лазер. Като предупреждение.

— Близкообхватните оръдия са напълно извадени от строя, а торпедните апарати не работят — припомни му Наоми.

— Така е, но те не го знаят. Последното, което помнят, е как нарязах совалката им на суши-ролца с оръдията.

— Ще ми се да не го бяхме правили.

— Предпочиташ една голяма дупка пред множество дребни?

— Прав си — съгласи се Наоми. — Приключи ли там?

Трябваше да изминат няколко секунди, докато Басиа осъзнае, че говори на него.

— Да, това е последната.

— Аз ще те насочвам към ремонтния цех.

Наоми не се шегуваше, като каза, че е претрупан. Имаше някакъв масивен и обемист уред, който заемаше почти цялото пространство между вътрешната и външната стена. От едната му страна стърчеше дълга метална тръба и изглежда, тя продължаваше по цялото протежение на кораба, сякаш бе отточен канал. От другата страна бе разположен механизъм със сложно устройство. Встрани от него и покрай цялата тръба бяха закрепени два реда доста мощни на вид индустриални акумулатори.

— Шейсет и два процента, заместник — докладва Алекс. — И пада бързо. За „Барб“ часовникът е спаднал до дванайсет часа. Ако имах двигатели, това щеше да е моментът за нова маневра.

— Изключих всичко, което може да се изключи — въздъхна Наоми. — С повече от наличното не разполагаме. Опитвам се да измисля начин за подмяна на повредените маневрени двигатели, за да си възвърнем поне до известна степен подвижността. Но проблемът не е банален. Доста сериозно ни удари.

Басиа завъртя фенерчето си, докато видя неподвижно облаче замръзнала пара. То го отведе до миниатюрна пробойна в стената на ремонтния цех. Минута по-късно пробойната бе заварена с метален диск. Трепкащите светлини на горелката караха сенките в цеха да подскачат и да менят очертанията си, сякаш изпълняваха радостен танц.

— Алекс? — обади се Басиа, когато свърши.

— Аха.

— Какво е това чудо тук? Изглежда ми доста мощно. Как му понася топлината? Трябва ли да избягвам да работя в близост до него?

— Ами, да — отвърна през смях Алекс. — Избягвай, ако обичаш.

— Това е електромагнитно оръдие — обясни Наоми. — Ние го монтирахме на кораба. Ако го повредиш, няма да избухне. То изстрелва масивни метални проектили, не експлозиви.

— Добре — каза Басиа. — Почти приключих тук.

— Струва триста хиляди нови церерски йени — съобщи доволно Алекс. — Така че не го повреждай, защото ще купуваш ново.

Когато Басиа се върна на мостика, свали скафандъра, откопча ремъците на горелката и прибра всичко на място. Наоми вече бе възстановила атмосферата и всички се бяха събрали на мостика. Тя се рееше близо до командния пулт, все още облечена в скафандър, но със свален шлем. Хейвлок и Алекс се бяха разположили срещу нея в противоускорителните кресла. Тримата мълчаха, както се случва понякога след оживено обсъждане.

— Има ли проблем? — попита Басиа, след като люкът се затвори зад него.

Алекс и Хейвлок извърнаха глави, изглеждаха засрамени. Наоми го погледна.

— Ще изгубим „Барбапикола“ — произнесе тя.

— Какво?

— Имам план да преместим пет маневрени двигателя от десния борд на левия. Това ще ни осигури около шейсет процента маневреност. Ще бъде достатъчно да ни задържи в небето, докато се изчерпи енергийният запас. Но не можем да го направим достатъчно бързо, за да изтеглим „Барб“ на нужната орбита. Трябва да прережем въжето.

— Не — изхриптя Басиа с пресъхнало гърло.

— Опитахме — продължи Наоми сякаш не бе проговарял. — Но щетите, нанесени от совалката, са твърде сериозни. Смятам да се свържа с капитана на „Барб“ и да помоля да прехвърлят дъщеря ти. Цената ще е поне няколко души още да дойдат с нея. Но не много, надявам се.

За миг Басиа почувства почти непреодолимо облекчение, последвано от почти толкова силен срам.

— На „Барбапикола“ има над стотина души. Нима ще ги оставим да умрат?

— Не всички, но и при най-добро желание да ги преместим тук, няма да има място. Другата възможност е да загинем с тях. — Гласът на Наоми потрепери, но външно изглеждаше спокойна. Знаеше колко ужасни са думите ѝ, но не смяташе да се отказва от тях. Басиа внезапно изпита страхопочитание пред нея. — Самите ние не сме в много по-добро положение. След последните опити да изтеглим „Барб“ се приближаваме до границата, отвъд която няма да успеем да излезем на стабилна орбита, където да издъхнем бавно заедно, докато ни свършат въздухът и припасите. И разбира се, тогава ще сме прехвърлили част от хората от „Барб“ при нас. Което означава, че ще горим по-бързо запасите си. Това е горчивата истина, Басиа. Вече няма добри шансове.

Той кимна, приемайки думите ѝ без възражения. Тя беше специалистът. Но имаше усещането, че пропускат нещо. То като че ли се спотайваше в дъното на съзнанието му. За да се разсее, той прокара пръст по кондензираната влага върху близкия стенен монитор. Това не би трябвало да се случва. Системата за контрол на вътрешната среда не биваше да позволява да се събира влага по този начин. И сега, когато си го помисли, изведнъж усети, че въздухът е тежък и твърде топъл. Наоми държеше системата на минимална мощност. Намираха се на границата на способностите си да поддържат обкръжаващата среда.

— Кога ще дойдат и как ще ги прехвърлим тук? — попита Хейвлок, говореше за бежанците от „Барбапикола“.

— След три часа. Ще трябва да слезеш долу и да ги ескортираш. Не зная в какво състояние са скафандрите им, но не очаквам много. Може би ще се наложи да им пратим няколко от нашите скафандри за работа отвън.

— Прието — кимна Хейвлок. Жест на землянин. Наклони главата напред, сетне назад. Движение, напълно невидимо в космически скафандър. Без да се замисли, Басиа стисна и повдигна юмрук, за да му покаже как се прави. Хейвлок не му обърна внимание.

Ала краткотрайното отвличане от проблемите помогна на ума му да излезе от омагьосания кръг и идеята, с която се бореше, най-сетне започна да се оформя.

— Защо не използваме акумулаторите на електромагнитното оръдие?

— Да използваме кое? — не разбра Хейвлок.

— Хм — погледна го Наоми. — Идеята не е глупава. Те са заредени догоре, нали?

— Докато реакторът работи, теглят енергия, за да поддържат максимален режим на готовност, а не сме стреляли с оръдието, за да ги разредим, откакто реакторът угасна — съобщи Алекс. — Само че те са на отделна система. Няма начин да се обърне потокът обратно без някои преустройства.

— Аз мога да го направя — заяви Басиа. — Кажете ми какво е нужно. Още сега ще презаредя скафандъра и горелката.

— Почакай — спря го Наоми. Беше пребледняла и местеше очи наляво-надясно сякаш четеше нещо във въздуха пред нея. — Почакай малко…

Хейвлок понечи да каже нещо, но Алекс го улови за ръката и поклати мълчаливо глава.

— Ще изтеглим запаса от енергомрежата на оръдието, ще го прехвърлим в главната мрежа и ще го използваме да загреем газ и да се придвижим — рече тя накрая.

— Точно така — съгласи се Алекс.

— Но със загуби на всяка стъпка. Доста неефективно е.

— Точно така — повтори Алекс.

— След като вече разполагаме с реактивна маса в системата, без да прехвърляме мощност — продължи тя. — Алекс, какво ускорение ще даде на кораба двукилограмов снаряд, движещ се с пет хиляди метра в секунда?

— Достатъчно — отвърна Алекс със зловеща усмивка, — за да се изисква да стреляме с оръдието само при включен главен двигател.

— Това ми прилича на реактивна тяга — промърмори Наоми и му се усмихна.

— Хм — намеси се Хейвлок, — корабът се върти леко след сблъсъка с останките на совалката, нали? Това няма ли да затрудни… ааа, прицела?

— Проблемът не е банален — призна Наоми. — Ще трябва да се уверим, че стреляме в точната милисекунда, когато двата кораба и кабелът се изравнят в права линия. Няма начин човек да го изчисли. Но „Роси“ ще го стори, ако му кажа какво се иска от него.

— „Барб“ не е ли на предполагаемия маршрут на полета? — попита Хейвлок.

— Така е — съгласи се Наоми с неизменно спокойния си глас. — Редът на действие ще е такъв: ще наклоним носа на „Роси“ надолу, докато се завъртим отвъд момента на изстрела, ще изстреляме снаряд, след това ще наклоним носа обратно, за да не позволим на кораба да изгуби контрол на новата ос на въртене. За щастие, поне тези маневрени двигатели работят.

— Струва ми се доста трудно — призна Басиа.

— Ами — погледна го Наоми с усмивка и му намигна. — Това ще е най-сложната навигационна програма, която някога съм въвеждала, но имам още два часа да го направя.

— Не зная за вас, хора, но аз нямам търпение да участвам в този план — заяви Алекс. — Така че, да се захващаме.

Басиа гледаше как часовникът отброява часовете и минутите до смъртта на дъщеря му.

Наоми седеше на своя пулт и тракаше с пръсти по клавиатурата. Символният речник, който използваше, за да програмира навигационната система на „Росинант“, му беше непонятен. Да я гледа, докато работи, бе като да слуша някого да говори на чужд език: осъзнаване за наличие на информация, без да се възприема значението ѝ. Но въпреки това не сваляше очи от нея, защото знаеше, че тя съставя програма, която може би ще върне часовника назад с безценни минути. Може би с часове. Но не и дни.

Алекс се бе качил обратно в пилотската. От време на време се свързваше по интеркома с Наоми, за да обсъдят подготовката, така че вероятно я следеше в компютъра. Искаше от нея да му обясни някои моменти или правеше предложения, но думите му бяха неразбираеми, също както символите върху екрана на Наоми.

Хейвлок бе слязъл в хангара да извади спасителните капсули и да ги премести при главния шлюз. Идеята с електромагнитното оръдие можеше и да не успее и следващата крачка бе да евакуират от „Барбапикола“ толкова хора, колкото „Росинант“ можеше да побере.

Всичко това бе само игра на отлагане. Ще се опитат да спасят „Барб“ с геройски изстрел на оръдието. Ако не се получи, ще спасят малка групичка, като ги преместят на „Росинант“, преди и той да падне от небето или да се превърне в метална кутия на смъртта, когато животоподдържащата система издъхне.

Но вършеха всичко това, без да задават въпроси. Бореха се и работеха, измисляха нови, още по-сложни планове, за да спечелят малко време. Басиа не се съмняваше, че биха положили същите усилия дори ако резултатът щеше да е само няколко минути. Никога преди не се бе замислял над тези неща. Изглеждаше като микрокосмос, в който е събрано всичко, присъщо на човешкия живот. Никой не живее вечно. Но човек се бори за всяка минута, която може да си осигури. Полага всестранни и неимоверни усилия. Това караше Басиа да се чувства едновременно тъжен и горд. Може би така се чувства войникът, когато се изправя да защити парче земя, което е сигурен, че никога няма да напусне жив. Когато е взел решение да се бие докрай, колкото и да е трудно.

Докато разглеждаше гневната кафеникава топка на Ил, която се въртеше на екрана, Басиа си помисли: „Ще ни убиеш, но няма да ти е лесно“. Пое си дълбоко дъх и едва се сдържа да не се тупне в гърдите.

— Добре ли си? — попита го Наоми, без да откъсва очи от екрана.

— Добре съм, добре. Ти как си?

— Почти свърших — отвърна тя. — Проблемът е, че ще получим доста голяма тяга, идваща по един вектор, но не по протежение на центъра на масата ни с прикачения кабел, а имаме маневрени двигатели само от трите страни на кораба. Така че трябва да минимизираме въртенето към левия борд. Но не можем да използваме предния десен двигател, за да противодейства на въртенето, тъй като въжето променя мястото на нашия център на тежестта. Доста забавна задачка, честно казано.

— Нямам представа какво означава всичко това — оплака се Басиа. — Ще се получи ли?

— Мисля, че ще стане. Алекс е съгласен. Започваме няколко минути след следващото завъртане. И тогава ще разберем.

— Страхотно — въздъхна Басиа.

Люкът на палубата се отвори и се затръшна, след като Хейвлок се измъкна на мостика. Беше сменил униформата на РЛЕ и бронята с широк сив комбинезон с изписано на гърдите „Росинант“. Хейвлок беше по-едър от Холдън, така че щом комбинезонът му висеше, вероятно бе принадлежал на Еймъс. Басиа си помисли, че може би не бива да носи дрехите на Еймъс, без да го попита.

— Аварийното оборудване е в шлюза — докладва Хейвлок зад гърба на Наоми. Тя не бе вдигнала глава, когато влезе. — Добавих и няколко реактивни раници, резервни кислородни бутилки и горелката на Басиа. Не можах да се сетя какво още може да ни потрябва.

— Благодаря, Димитри — каза Наоми.

— Димитри? — възкликна Басиа и повдигна вежди.

— Някакви проблеми? — стрелна го с очи Хейвлок. — Басиа не е ли женско име?

— Така се казваше баба ми, тя беше прочут в цялата Слънчева система физик. За мен е голяма чест да нося името ѝ. Аз съм първият ѝ внук.

— Вие двамата или млъкнете, или напуснете мостика — скастри ги Наоми. Тя чукна по микрофона и добави: — Алекс, готов ли си горе?

— Мисля, че да — отвърна Алекс с въздишка. — Само за момент, да наглася нещо тук…

— Може ли да го гледаме на големия екран? — намеси се Басиа. — Искам да видя какво ще стане.

Наоми не отговори, но тактическата карта на панорамния екран се смени с картина от телескопа. Образът се завъртя бавно около кафяво-сивата топка на Ил, мина през далечния сив корпус на „Барбапикола“ и накрая се спря на звездното небе.

— Липсва ми прозорецът — оплака се Наоми. — Хайде, готов ли си?

— Дааа — отвърна Алекс, като провлачи максимално думата. — Сега. Може да започваме.

— Стартирам — предупреди Наоми и чукна едно копче на екрана, но нищо не се случи. На големия екран панорамата продължаваше да се върти бавно и отново показа Ил. После изплува „Барбапикола“. Изведнъж, без предупреждение, „Росинант“ се наклони много напред и нещо избръмча силно в търбуха на кораба. В атмосферата на планетата се появи ярка огнена точка, която се разгоря, описвайки дъга. Басиа забеляза, че отсрещната стена се носи към него — бавно, но забележимо. Корабът се залюля отново, различни маневрени двигатели изригнаха в стакато от експлозии. Когато шумът и движението утихнаха, екранът бе стабилизиран върху „Барбапикола“.

— Хм — рече Алекс. — Засичам активност на луните.

— По нас ли стрелят? — попита Хейвлок.

— Не. Май се опитват да уцелят снаряда — съобщи Алекс. — Давам им една точка за проявения оптимизъм.

— Вече не се въртим — забеляза Басиа.

— Не — отвърна Наоми. — Дай ми всички три посоки на тягата и мога да намеря начин да спра. Сега е достатъчно да продължим да стреляме и маневрираме, и постепенно ще наберем орбитална скорост.

Басиа погледна към таймера, отброяващ живота на „Барбапикола“. Беше добавил около четири минути.

— Колко често можем да произвеждаме изстрели?

— На около всеки пет минути, ако не искаме да прегреем релсите и да изтощим акумулаторите. Поне на всеки пет минути, докато издъхнат акумулаторите.

— Но…

— Току-що преборихме снижаващата се орбита, но нищо повече — прекъсна го Наоми.

— „Израел“ отново се връща — съобщи Алекс. — Спуснаха нещо.

— По дяволите — промърмори Наоми. — Дайте ни малко почивка бе, момчета. Какво сте хвърлили този път?

— Хора в скафандри — отвърна Алекс.

— Това е доброволческият отряд — обади се Хейвлок. Той се наведе над тактическия дисплей и даде увеличение. — Дванайсет души с вакуумни скафандри и реактивни раници. Плюс същия брой метални предмети с големина на хора. Не зная какво може да са последните.

— Някакви предположения относно намеренията им? — Наоми също превключи на тактическия.

— Те са инженери. Наясно са какви поражения понесохме. Най-вероятно ще се опитат да ни убият.