Сибола гори

16. Елви

— За какво движение говорите? — попита Елви.

— След енергийния изблик — отвърна Холдън — „Росинант“ е сканирал района. По-точно е имало няколко сканирания.

Той подаде ръчния си терминал и Елви го взе. Опитваше се да изглежда сериозна и вглъбена, не особено впечатлена. Тя беше учен, за бога, изправен пред сериозен въпрос, не някакво момиче, което разказва развълнувано как се е запознало с Джим Холдън. Започна да прелиства изображенията. Човешкият мозък бе настроен да вижда движение и местещите се сенки се различаваха по-лесно, когато прелистваше бързо.

— Вярно, че нещо се движи — съгласи се тя. — Може ли да видим какво е било?

— Не и докато не разполагаме със сателитно покритие — каза Холдън. — „Роси“ е оборудван да наблюдава обекти в космоса, не на повърхността.

Слънчевата система отдавна бе опасана с безброй камери. Повечето от тях имаха такава невъобразима чувствителност, че почти нищо не можеше да се случи дори на орбитата на Нептун, без някой да го забележи. Тук обаче бяха безсилни. Още едно напомняне колко далече са от дома и как аксиомите на всекидневието тук не важат.

— А „Израел“ какво е видял? — поинтересува се тя.

— Нищо, което да ни свърши повече работа. Затова ще идем на място. В обхвата на колите е. Ще отнеме почти ден да стигнем до там.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, то е доста голямо, но вероятно има далеч по-големи организми в океана или в студените ширини.

— Организмите не изпускат енергийни вълни — посочи Холдън. — На тази планета непрестанно се движат разни неща. Това тъкмо започна.

Елви докосна изображението и го увеличи, докато стана размътено.

— Прав сте. Трябва да проверим. Ще ида да си взема инструментите.

Час по-късно тя седеше на задната седалка на товарния транспортер заедно с Файез. Холдън се бе настанил отпред, на пасажерското място, Чандра Уей караше. До Уей бе подпряна страховита на вид пушка, поставена така, че лесно да влезе в употреба. Двигателят на транспортера виеше, колелата стържеха по камъчетата на обветрената пустиня.

— Защо Судям не дойде? — извика Елви, за да надвие общия шум.

Файез се наведе към нея.

— Уей смята, че ще е добре поне един от екзобиолозите да е все още жив, ако това начинание се обърка.

Елви го изгледа с изцъклени очи.

— Наистина?

— Е, изрази се по-деликатно — допълни Файез.

Нямаше ясно очертана граница, нито ограда или път, който да им подскаже, че са напуснали района на селището. Покритите с камънаци хълмове се издигаха и снижаваха, по земята бяха полепнали организми, приличащи на трева и гъби, и колелата ги мачкаха безпощадно. Постепенно руините, по които Елви бе свикнала да се ориентира, започнаха да се смаляват и избледняват в далечината. Тя облегна глава на предпазната рамка на колата и усети вибрациите от неравния терен да се предават на черепа ѝ. Уей погледна през рамо и Елви ѝ се усмихна. У нея се пробуждаха спомени от студентски излети на открито, тялото ѝ сякаш очакваше да получи обичайната доза бира и марихуана, както тогава. От седмица насам всеки ден бе откривала поне един микроорганизъм, какъвто човечеството не познаваше досега, а ето че ѝ предстоеше да се срещне с нещо още по-чуждо. Никой не бе произнасял думата „протомолекула“, но тя сякаш бе увиснала във въздуха над тях. Животните не изпускат енергийни вълни. За разлика от извънземните.

В широкото, ярко небе над тях височинни ветрове източваха пъстроцветни перести облаци. Една от теориите на учените от Луната бе, че цветът се дължи на микроорганизми, които събират минерали в небето и използват изпаренията по начина, по който сьомгата използва езерата, за да се размножава. Но това бе само хипотеза. Истината можеше да е хиляди пъти по-странна. Или пък съвсем банална. Елви не сваляше поглед от ветрилото на облаците и слънчевите лъчи, които преминаваха през тях. Файез пишеше нещо с чевръсти движения на ръчния си терминал. Уей караше съсредоточено и енергично, както вършеше всичко останало, откакто бе слязла на повърхността. Което означаваше откакто бяха изчезнали Рийв другите.

Елви се замисли с каква безразсъдна смелост се бе съгласила да излезе в пустошта, да прекоси места, където можеха да ги дебнат безброй непознати опасности, но същевременно това, от което изпитваше най-силен страх, си оставаха хората от селището. Нова Тера би трябвало да е опасна, дива и неизучена. Но досега като че ли не отговаряше на тези очаквания. Опасностите, създавани от хората, бяха далеч по-лоши, защото тя не ги бе очаквала. Ето защо се боеше, че няма да ги очаква и следващия път, когато се стоварят върху нея.

Не усети, че е задрямала, докато Файез не постави ръка на рамото ѝ и я разтърси. Той посочи нагоре. Ярко петънце озаряваше небето, колкото Венера, гледана от Земята. С движението на запад блясъкът му се усилваше. Тънка бяла опашка се оформяше зад него, единствената идеално права линия в нагънатото небе. Совалка. Елви се намръщи озадачено.

— Очакваме ли приземяване?

— Не е от нашите — каза Файез. — Това е „Барбапикола“. Разрешиха отново да товарят рудодобива.

Елви поклати глава. Всичко бе само поредица от глупави, късогледи грешки, навързани една за друга, така че всяка една от тях изглеждаше неизбежна. Колонията щеше да продаде рудата, да си наеме адвокати, да сключи изгодни сделки. Мечтаният от нея купол никога нямаше да бъде построен. Вместо чисти, биологични проучвания щяха да се заемат със спасяване на малкото останало, с търсене на възможности за освобождаване от замърсителите. Файез сякаш разгада мислите ѝ.

— Няма изследователска програма, която да е оцеляла след контакт с изследваната популация — посочи той. — Не можеш да виниш едно или две неща. Всичко има значение.

Слънцето се бе спуснало на една трета от хоризонта, когато товарният транспортер прехвърли поредния хълм, като хилядите преди него. Уей натисна спирачките и изключи двигателя. Файез се надигна на седалката, опрял лакти на предпазната рама. Холдън промърмори някаква ругатня под носа си.

— Е — рече Файез. — Поне не беше трудно за намиране.

Това, за което говореше, клечеше в низината между два хълма. Огромната му черупка напомняше на Елви за седефенобелите плоскости, които бе виждала по стените на руините, но в него нямаше никакъв намек за архитектура. Беше с насекомоподобна форма, дълги, членести крайници, като крака, притиснати към твърдия гръб. Отгоре се подаваха два по-едри израстъка, единият бе сивкав и раздвоен, покрит със ситен прах, а вторият се поклащаше безпомощно. Петте черни кръга върху корема приличаха на очи, но не се завъртяха, за да се спрат на тях. Поне доколкото Елви можеше да прецени.

— Какво е това? — попита Уей. Елви забеляза, че пушката се бе озовала неусетно в ръцете ѝ. Не беше видяла кога е станало.

— Не зная — призна Елви. — Не съм виждала подобно нещо преди.

— Аз съм — обади се Холдън. — Това е една от техните машини. На станцията между пръстените, създадени от протомолекулата. Само че бяха по-дребни. Видях една такава да убива някого.

— Искаш да кажеш — попита го Уей със спокоен и равен глас, — че това нещо е на няколко милиарда години?

— Така поне предполагам — отвърна Холдън.

Файез неволно подсвирна.

— Поне едно е сигурно — че още не е престъпило прага на смъртта.

Чудовището от пустинята се заклатушка към тях, повдигайки несръчно крака. Една от функциониращите му ръце се изви, после тупна на земята. Тялото му се разтресе от усилието да я повдигне отново.

— Погледнете нататък — посочи Елви.

Камъните по ръба на скалистата долина бяха изчегъртани. Нямаше и следа от тревоподобните гъби. Не се виждаха гущери и птички. Сякаш огромна ръка бе замахнала с гъба и ги бе изтрила от черната дъска. Сега, когато знаеше какво да търси, тя забеляза, че членестите крайници на чудовището придърпват местните животинки и ги насочват към хитиновите отвори по дължината на корема.

— То… се храни? — промълви тя.

— На станцията — обясни Холдън — войници се опитаха да убият едно такова с граната. Машините убиха човека, който я хвърли, и използваха тялото му. Преработиха го на самото място. Превърнаха го в нещо като паста и го използваха, за да поправят пораженията.

— Звучи логично — рече Елви. — По време на събитията на Ерос протомолекулата често използваше биологични системи за свои нужди.

— Радвам се, че го потвърждавате, доктор Окойе — обади се сухо Уей. — Въз основа на научния ви опит възможно ли е това нещо да представлява заплаха за експедицията?

— Със сигурност — потвърди Елви и Холдън се покашля сподавено. Чудовището се стрелна напред, но изгуби опора и се свлече обратно. Беше като да гледаш счупена механична играчка или прегазено от кола куче, което все още е живо. Едновременно хипнотизиращо и плашещо, и тя не можеше да откъсне очи.

— Мисля, че е време да си вървим — каза Холдън и в гласа му се доловиха нарастващи опасения. — И то веднага. Нито миг по-късно.

— Не дойдохме ли точно заради него? — попита Уей и опря пушката на рамо.

— Какво правиш? — извика ѝ Холдън. — Не чу ли какво разказах преди малко?

Вместо отговор Уей натисна спусъка. Няколко трасиращи откоса изрисуваха ярки черти във въздуха и на местата, където попаднаха, избухнаха малки експлозии. Чудовището се люшна назад и размаха крайници. Уей извади нов пълнител от джоба си и поднови стрелбата. Животното се опита да запълзи към нея, после се отказа и се катурна в обратна посока. Тъмнозелена течност изтичаше от пробойните в хълбока му. Трясъкът от изстрелите бе оглушителен. Чудовището потрепери за последен път и нададе пронизителен вопъл, който ги разтърси до мозъка на костите им. То рухна безпомощно сред грамадна локва от зелена течност. Уей наведе дулото надолу към земята. Когато погледна към Холдън, лицето ѝ имаше сурово изражение. Холдън бе опрял ръце на таблото на колата, кокалчетата му бяха побелели. Кожата му бе с пепеляв цвят.

— Сър, надявам се, че няма никакъв проблем — произнесе бавно Уей.

— Да не ти е изхвръкнала чивията? — сгълча я Холдън с глас, в който се долавяше спотаен гняв. — Това нещо можеше да те убие!

— Да, сър — кимна Уей. — Затова аз го убих.

— Така ли? — Гласът на Холдън продължаваше да изтънява. — Сигурна ли си? Ами ако все още не е съвсем мъртво? Не може ли… да го изгорим, или нещо такова?

Уей се усмихна.

— Да — рече тя. — Да, можем.

Час по-късно големият червеникав диск на слънцето вече докосваше хоризонта. Пламъците продължаваха да танцуват върху огромното туловище, издигайки се нагоре като гигантска клада. Мазен черен облак се виеше в небето и целият район бе изпълнен с нетърпима възкисела воня. Уей бе извадила малка палатка от багажника и Файез я бе разпънал. Елви стоеше на ръба, загледана в пожара и залязващото слънце. Нощта се очертаваше да е дълга. Но тук всички нощи бяха такива.

— Добре ли си? — попита Файез.

— Нищо ми няма. Но ми се ще да взема някои образци.

В сърцето на огъня чудовището светеше. Черупката му бе нагорещена до бяло, по нея вече се виждаха малки пукнатини, разпространяващи се от съчлененията. Беше красиво по свой начин и тя съжаляваше, че трябва да го види в такова състояние. Ала същевременно изпитваше облекчение. Емоционална смес, към която не бе привикнала.

Уей настоя да поставят постове през нощта и Холдън прие да поеме първата смяна. Изглеждаше неспокоен и объркан, нещо, което Елви не би очаквала от Джеймс Холдън, капитан на „Росинант“. Изглеждаше уязвим. Елви лежеше в палатката, подала глава отвън. Файез хъркаше тихо до нея. Уей, свила се на кълбо в каросерията на транспортера, бе мълчалива като камък. Елви наблюдаваше Холдън, който си тананикаше тихо, самотен човешки звук на една огромна нечовешка планета. Сънят не идваше. След около два часа тя се отказа, напусна неудобното легло и отиде да седне до него. В един свят без лунна светлина можеха да разчитат само на оранжевото сияние на зловещата клада долу и на бледото, сребристо зарево на звездите. То превръщаше Холдън в тъмни очертания и усещане за маса и топлина.

— Не можах да заспя — оплака се тя.

— Аз също май няма да мога — отвърна той. — Мразя начина, по който ме плашат тези неща.

— Изненадана съм да го чуя от вас.

— Очаквахте да се наслаждавам ли? — Тя почти долови усмивката му. Високо над тях една падаща звезда избухна за кратко и изчезна.

— Не съм свикнала мъжете да признават чувствата си — рече Елви. — Били сте на Ерос, когато започна епидемията, нали? Мислех си, че след това нищо не може да ви изплаши.

— Не става така. След Ерос всичко ме плашеше. Все още се опитвам да се успокоя. — Той се засмя. Но когато продължи, гласът му бе сериозен. — Мислите ли, че това нещо е било машина? Или е животно?

— И да има разлика, не смятам, че бих могла да я намеря.

— Да, щом не знаем какви са създателите. Кой знае как са гледали на света.

— О, можем да направим някои изводи — поклати глава Елви. — Съдейки по конструкцията, може да се определи на какво са държали. Знаем, че са уважавали силата на самовъзстановяването и са умеели да я използват.

Тя усети, че той се обръща към нея. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че е жена, седяща до мъж насред мрак и пустош. Това правеше нощта някак по-интимна.

— Откъде знаем това? — попита Холдън.

— Там, където пращат протомолекулата — заобяснява тя, — вселената има някои общи белези. Елементите са същите. Въглеродът винаги си е въглерод. Азотът е азот. Те правят същите връзки и могат да изграждат едни и същи структури. Всички системи, които наблюдавахме, разполагат с поне една планета, на която могат да се създават органични репликатори.

— Тоест организми с ДНК?

— Или организми с нещо, което се държи като ДНК. Те пращат строители на мостове, за да използват тези основни биологични репликатори, каквато и да е формата им. Могат да вземат някоя биосфера и да я превърнат в гигантска мрежа от фабрики. Вероятно по този начин се разпространяват. Избират си някое място, което да създаде неща, с помощта на които да идат другаде. Освен това наистина ги бива да строят дълготрайни съоръжения. Явно са имали сериозни намерения относно галактическата колонизация.

Тя се облегна назад и опря ръка на транспортера. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. На север се обади тъничкият глас на пустинно животинче.

— Било е тук милиарди години — каза Холдън. — А ние го убихме с пушка и запалителни материали.

— В наша защита ще изтъкна, че не изглеждаше никак здраво. Но да. Не е очаквало от нас да сме толкова развити и агресивни. Те строят структури, издържащи милиарди години. Руините. Разни други. Пръстените. Всичко това.

— Понякога ми приличат на богове. Гневни, злобни богове, но въпреки това богове.

— Не — възрази Елви. — Просто организми, които не разбираме. И с техни ограничения. Те са специализирани за своите екосистеми, също като нас. Хиляда и триста свята са ужасно много, когато си познавал само един, но това е капка в морето в сравнение с онези, които са разпръснати из галактиката.

— Имали са много повече.

Елви се подсмихна.

— Имали са повече — повтори Холдън. — Но нещо ги е нападнало и те са се опитали да го спрат. Изгорили са цели слънчеви системи. Много системи. После, когато това не е помогнало, изключили мрежата. Поставили се под карантина и въпреки това измрели.

— Не знаех това.

— Видях го. Донякъде. Един човек, когото познавах навремето, може да вижда тези неща.

— Бих искала да си поговоря с него — подметна тя.

— Да, само че не е толкова полезен, колкото ви се струва.

Уей се намести в съня си. Елви се прозя, но не се чувстваше много уморена.

— Защо се е събудило? — попита той и кимна към трупа на чуждоземното. — Дали е заради нас? Знаело ли е, че сме тук?

— Може би. Или пък го прави на определени периоди от време. Познаваме само едно. Ако имаше още, щяхме да потърсим общи черти. Информацията е оскъдна.

— И все пак ми се ще да знаехме повече.

— Аз пък обичам изненадите, животът е много по-интересен от това, което ми поднася въображението. Докато следвах на Кано, смятах, че цял живот ще се занимавам с проучвания на Земята. А вместо това ето къде съм.

— Кано?

— Да, прекарах доста време в Западна Африка — в Зоната за споделени интереси. И в Северна Нигерия. Върнах се там заради университета.

— Наистина? — попита ентусиазирано Холдън. — Един от бащите ми има семейство в Нигерия.

— Един от тях?

— Имам няколко. Разширена фамилна група.

— А. Чувала съм за тези.

— Повечето са свързани с други подобни групи. Така че, ако се задълбочим, нищо чудно да излезем братовчеди.

— Надявам се, че няма да излезем — засмя се тя и веднага съжали за думите си. Настъпи сконфузено мълчание. Не виждаше ясно лицето му, но можеше да си го представи. Изненадата. Срамът. Тя дръпна ръка и я прибра в скута си.

— Аз… — поде той.

— Ако искате, аз ще поема остатъка от смяната — прекъсна го Елви. Говореше нехайно, ала сама усети колко фалшиво прозвуча. — Едва ли ще мога да затворя очи тази нощ.

— Това би било… чудесно — отвърна Холдън. — Благодаря ви.

— Само внимавайте с Файез. Той краде одеяла.

Джим Холдън се измъкна от транспортера. Тя чу стъпките му към палатката, шума на повдигащо се чергило. Сви се и притисна колене към корема. Чудовището от пустинята се бе смалило до тлеещи въглени, които озаряваха нощта. Усещаше унижението си почти като физическа болка.

— Глупачка — рече тихо. — Глупачка, глупачка, глупачка.

Чуждоземният мрак не изрази несъгласие.